Р Е Ш Е Н И Е
№
21.12.2023 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV Е въззивен състав, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
Членове: АНЕЛИЯ ЯНЕВА
БЕТИНА БОШНАКОВА
при
секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Янева въззивно
гражданско дело № 3935/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 29.1.2021 г. на
ответника „И.“ ЕООД срещу решение № 20005354/08.1.2021 г., постановено по
гражданско дело № 58198/2019 г. на Софийски районен съд, 171 състав, с което
жалбоподателят е осъден да заплати на И.Е.Г. на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл.
45, ал. 1 ЗЗД сумата 2000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди от публикация в сайта www.paragraph22.bg от 20.05.2016 г. със заглавие
„Нов удар срещу адвокатските пари“, заедно със законната лихва от 20.05.2016 г.
до погасяване на задължението, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК - сумата 680
лева, представляваща разноски по делото.
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение било
недопустимо и неправилно. Последният не бил процесуално легитимиран ответник, а
съдът бил предубеден. Не били доказани вредите, причинната връзка и
противоправността на деянието, като се поддържа, че статията била аналитична, а
не позоряща, че показанията на свид. В.били неконкретни и лъжливи, че липсвал
умисъл. Излагат се и доводи за материална незаконосъобразност, доколкото ищецът
не поискал право на отговор или изменение на статията. Моли въззивния съд да
отмени решението и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски.
Въззиваемият ищец оспорва жалбата, като поддържа, че
от представените доказателства за регистриране от въззивника на сайта следвало,
че само той може да публикува на него /освен при договор за преотстъпване или
злоумишлени действия, каквито не се доказвали и твърдели/. Поддържа се, че
позорящите твърдения били представени като факт и не било обосновано логически
или житейски защо съдия да не може да си върши работата съвестно по собствена
воля. Изолирането и самоизолирането били различни явления, всяко от които
вредоносни, като в жалбата не се оспорвали другите доказани от показанията
аспекти на вредите. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното
решение.Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения
срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Доводите във връзка с фактически изпълняваната от въззивника дейност
са неотносими към процесуалната му легитимация, която следва от твърденията на
ищеца. Последният е посочил механизъм на причастност на ответника към деликта,
чиято проверка е въпрос по същество. На следващо място, по делото не са налице
доказателства за заинтересуваност или предубеденост на първоинстанционния
съдия. Данни за такива не могат да се извлекат и от протокола от
първоинстанционното съдебно заседание, в което недопуснатите въпроси не касаят
предмета на делото, а и по-скоро отразяват мнение на адвоката. Обстоятелството,
че ищецът изпълнява; длъжността съдия не създава обективно впечатление за
пристрастност на текущия личен състав на СРС, като липсват данни за каквито и
да е по-близки отношения между ищеца и съдията. Още повече въпросът налице ли е
порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на
обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, е спорен и е предмет на ТД № 1/2023
г. ВКС.
Решението е и правилно поради следните съображения:
Страните не оспорват възприетите от първата инстанция фактически констатации относно постановения от ищеца акт – преюдициално запитване /л. 18 сл. СРС/, както и относно осъщественото деяние – публикувана на 20.05.20/6 г. в посочения сайт статия „Нов удар срещу адвокатските пари“ с твърдения от ищеца текст /л. 7 сл. СРС/.
Спорни са обаче основанията за ангажиране на отговорността именно на ответника – авторството на деянието. Качествата „регистрант“ и „издател“ /админиращ, оператор/ на интернет сайт са различни /макар обичайно да съвпадат и това да води до неточни смешения, напр. Реш. по д. 4589/21 г., І ГО ВКС/. В случая ищецът не доказва, че ответникът е издател на онлайн списанието „Параграф 22“ и е възложил на автора на статията О.С. изготвянето ѝ. Същевременно обаче в исковата молба се позовава на това, че ответникът „е собственик на интернет сайта“ и статията няма как да е четима на него, без да е „одобрена и качена“ от негови служители, за което представя справка от регистъра /л. 17 СРС/. В тази връзка по делото е безспорно, че ответникът е регистрант на paragraph22 в домейнова област .bg, което му дава възможност /чрез овластени от него физически лица/ да определи в сървъра на имена /DNS/ от кой цифров адрес по интернет протокола /IP/ може да се извежда съдържание на регистрирания от него буквен интернет адрес. Ако той не би сторил това, процесната статия не би била достъпна на домейна paragraph22.bg, т.е. налице е причинна връзка между неговото поведение и вредите. Обстоятелството, че причина за тези вреди може да са и действията на други лица /напр. издател, автор/, не го освобождава от отговорност – чл. 53 ЗЗД. От значение за деликта чрез слово е неговото разпространение, а не толкова интелектуалният му произход. Следва да се отбележи, че от процесуалното поведение на ответника може да се изведе признание за причастност към публикацията /на стр. 3 от отговора на исковата молба се използва първо лице – „да обсъдим и реализираме“ корекции на ищеца; свидетелят – служител от редакцията на списанието, е доведен от ответника; след изричното узнаване за вредоносната публикация /станало най-късно с връчване на исковата молба/ ответникът не твърди и не доказва да е предприел мерки за спиране на разпространението ѝ /вкл. при нужда като прекрати връзката между сайта и домейна/.
Българското обективно облигационно право възприема в чл. 45 сл. ЗЗД т.нар. система на генералния деликт. Поради това е без значение дали деянието, осъществено чрез слово или други изразни средства, е формално забранено и от наказателното право /неверни позорящи твърдения по чл. 147 НК; вулгарни изрази и действия по чл. 146 НК или съвкупността клевета в обидна форма/ и притежава висока обществена опасност /чл. 9 НК/. Достатъчно е да е причинило неимуществени вреди, независимо от тяхната тежест /страдания, стрес, възмущение/. Необходимо е деянието да е „непозволено“ – да престъпва правна забрана или да нарушава задължение. Така не представлява забранено действие изнасянето на нелицеприятна истина /стига да не е защитена тайна/, излагането на критично мнение /стига изразните средства да не надхвърлят цивилизования тон/, нито субектите имат правно задължение да подобряват житейската среда, която по естеството си може да води до негативни усещания. Противоправно е обаче целенасоченото създаване на неправилно впечатление за укоримо поведение или липса на качества както чрез изричното изнасяне на такива твърдения, било с конкретика по време и място, било по-общо, така и чрез заобиколни средства със същия резултат, като напр. изразяването на мнения, оценки и квалификации, в чиято основа все пак стои обобщен факт, безкритично разпространение на чужди/анонимизирани клевети /клюка, слух/, поставяне на реторични въпроси, подвеждане, че поведението е нередно и пр. Тези предели на конституционната свобода на изразяване и разпространение на информация са също конституционно предвидени /чл. 32, чл. 39, ал. 2 КРБ, чл. 10 ал. 2 ЕКПЧ/ и не я изпразват от съдържание, защото всеки, вкл. медиите има възможност да представи действително известните му факти, да отрази подобаващо съществуващите съмнения и хипотези, да разграничи оценките от фактическата основа.
Противно на заявеното в началото на исковата молба, статията не съдържа обективно обидни твърдения в смисъл на изрази, чиято преобладаваща насоченост е да нагрубят достойнството на ищеца, вън от твърдените факти и изразеното негативно мнение. Също така следва да се отбележи, че в преобладаващата си като обем част статията, отделните изрази от която не следва да се разглеждат изолирано, предава достоверно неоспорената от страните фактология относно съществуващите в правните среди противоречия относно проект за закон за адвокатурата и относно възбуденото от ищеца производство и изложените от него съображения. Независимо от това, от гледна точка на един непредубеден читател, по структурата и стила си статията е насочена да внуши, че е извършено неморално и противоправно деяние от ищеца, който е обслужил гилдии, целящи да увредят адвокатските интереси. Това следва още от заглавието, в което се говори за „удар“, която дума в преносен смисъл има негативна конотация, повторена и по-нататък, и караща читателя да търси кой е „лошият“. Статията не е структурирана с излагане първо на безспорните факти, след това на коментарите на гилдиите или автора, а подсилва внушенията, като вмъква критиките в самото изложение на акта на ищеца, без да са разгледани други гледни точки. Тези критики не са обосновани срещу отделните аргументи на акта, а последните са предадени иронично /„незнайно с какво“, „развива пространни“, „не е пропуснал“, „нахвърлиха“, „бил особен“, „на прицел“, „атака“, поставянето на кавички на „показателен пример“/. В този контекст се вписват и изрично посочените в исковата молба изрази от статията, че „[п]ореден удар срещу адвокатурата нанесоха конкурентните гилдии чрез съдията от Софийския районен съд И.Г.“, че авторите на удара „се крият зад въпросния магистрат“ и че „[л]ичи отдалеч, че [доводите в разпореждането] са писани на друго място“. Последните въвеждат фактическото твърдение, че ищецът не е съставил сам и по своя воля процесното преюдициално запитване, а обслужва интересите на професионалистите, които не са адвокати. Макар в отговора на исковата молба и въззивната жалба формално да се отрича да има твърдения за „безспорен факт“, на практика и в тях тези твърдения се поддържат. Още в изречението с отричането се говори за търсене на „обяснение“, а обяснение може да има нещо, което действително се е случило. Другаде в процесуалното изявление се сочи ищецът да не е „реален инициатор за отправяне“ на запитването; че то не е оправдано от предмета на делото; че е налице „натрапчиво усещане и основателно подозрение“. Както се посочи, дори създаването на целенасочени и еднопосочни внушения, от чиято фактическа обоснованост пишещият не се разграничава, също е годно да обоснове отговорност по чл. 45 ЗЗД. В случая обаче цитираните изрази от статията в действителност директно приписват въпросното поведение на ищеца /няма никаква уговорка за хипотетичност, когато се казва, че гилдиите удрят адвокатурата „чрез“ съдията, нито срещу очевидността, че запитването е писано другаде; в заключителния абзац поръчковостта на запитването „личи“, а не се предполага/.
Твърдените в статията факти са позорни за ищеца. От
една страна, те означават, че той е престъпил съдийската си клетва да бъде
безпристрастен, доразвита в процесуалните закони и Кодекса за етично поведение
на българските магистрати, т.е. извършил е не само неморално, но и
противоправно деяние. От друга страна, те оспорват капацитета му сам да изготви
преюдициалното запитване, отричат познанията му в област, в която той се
препитава. Отделно, за част от читателите на статията би се създало
впечатление, че отправянето на преюдициално запитване, което може да увреди
финансовите интереси на определени икономически агенти, е нещо неправилно /не
всички читатели са запознати, че то е насочено към изясняване на действителното
правно положение и, ако някакви интереси се засягат, всъщност самите те може и
да са били несъответни на обективното право/.
Първоинстанционният съд е указал на въззивника, че
носи тежестта да докаже, че статията е изготвена въз основа на добросъвестно
събрана информация. Той може да се освободи от отговорност, ако информацията е
вярна или ако не носи вина за изнесената неистина.
Допуснатият по искане на ответника свидетел не е взел
отношение по истинността на процесните твърдения, а други доказателства не са
ангажирани. По делото не се съдържат никакви данни, че позорящите твърдения са
верни – че е оказано реално влияние от трети лица върху ищеца, че има каквато и
да е форма на сътрудничество между него и тях при отправянето на въпроса, че у
него липсват познания в областта, в която е отправил запитването и пр. Индиция
за противното е и постановеното решение на СЕС по съед. дела С-427/2016 и
С-428/2016 г., с което – след като засегналите са имали възможност да защитят
обратното становище – е прието, че запитването е допустимо, а
конкурентноправните притеснения на ищеца имат основание.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужда вина –
възложителят отговаря обективно за виновни действия на физическите лица, на
които е възложил работа и за които се прилага презумпцията по чл. 45 ал. 2 ЗЗД.
Ответникът не я оборва. Той нито твърди, нито доказва да е предоставил на
твърдения от него издател на списанието услуги на информационното общество по
см. чл. 1, ал. 3 ЗЕС /например че преотдава възмездно „под наем“ веднъж
регистрирани от него домейни/; още по-малко да развива дейност като доставчик
на т.нар. посреднически услуги, свързани с техническо възпроизвеждане на голям
обем съдържание, обуславящо възможност за екскулпиране по чл. 13 – 18 ЗЕС. При
това положение ответникът отговаря за всички причинени и с небрежност от своите
сътрудници адекватни вреди, поради което възраженията за липса на умисъл или на
„стремеж за опозоряване“ са неотносими. Не се установява и че при публикуването
на статията са спазени установените демократични журналистически стандарти /за
всестранна и лична проверка на информацията, отразяване на различните гледни
точки, добросъвестно представяне на установените факти, без да се създават
неверни внушения – жалби № 29183/95, 49017/99, 22824/04, 25333/06, 29183/95,
53984/00 на ЕСПЧ; реш. по д. 1599/2009 г. 3 ГО ВКС и др./. Няма данни да е
търсено мнението на засегнатото лице. Както се посочи, не се доказва ответникът
да е предприел действия за прекратяване разпространението на клеветническите
факти дори след узнаване за исковата молба.
Неверните позорящи твърдения са причинили
неимуществени вреди на ищеца. Поначало всяка публична клевета е от естество да
създаде поне фрустрация /негативни изменения в психическата част от правната
сфера/ у всеки нормален човек, поради което съгл. чл. 162 ГПК искът не би могъл
да бъде отхвърлен и без събиране на нарочни доказателства. В случая от
показанията на свид. В./л. 41 сл. СРС/ се установява наличието на възмущение у
ищеца, както и че същият се е отдръпнал от комуникацията с колеги и е спрял да
бъде канен като лектор, макар преди това да бил уважаван такъв. Самоизолирането
на ищеца не е вреда, но е белег за претърпяваните от него душевни терзания.
Възраженията в жалбата за пристрастност на свидетелката не почиват на обективни
данни; обстоятелството, че с ищеца са бивши колеги, не означава, че тя има
интерес да изврати истината; заявеното от нея не е нито вътрешно противоречиво,
нито противоречи на житейската логика.
Впрочем не се установява ищецът да е претърпял някакви
по-дълбоки психологични или психиатрични страдания. Не се доказват нито
твърдените в исковата молба конкретни участия в различни сдружения и научни
дейности, нито причинната връзка между тяхното затихване и статията /то може да
се дължи и на променения професионален избор на ищеца/.
В обобщение, по делото е доказано деяние /публикуване
на статия/, което е противоправно /съдържа неистинни позорящи твърдения и
внушения/, причинило е неимуществени вреди на ищеца и за него отговаря
ответникът /доколкото чрез свои служители е предоставил средство за
разпространение на статията и не го е прекратил/. С това е реализиран съставът
на гаранционно-обезпечителната отговорност за деликт по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и
ответникът следва да възмезди причинените вреди.
Възраженията му, свързани с възможността за натурална
репарация, а именно че ищецът не се е свързал с ответника и не се е възползвал
от правото на отговор, както и че към онзи момент е съществувал обществен дебат
по темата, са доказани. Това са обстоятелствата, разкрити от свид. В.и свид. В./л.
45 СРС/. Те обаче от правна страна не изключват отговорността на ответника.
Общественият дебат обосновава медийния интерес, но не оправдава подвеждащото
изнасяне на неверни твърдения. Възможността за предявяване на други, различни
от парични, искове при нарушения на неимуществени блага не може да се изключи,
но изборът е на ищеца. Не са налице и обстоятелства, които да ограничават
вредите и обезщетението – списанието не е публикувало опровержение, ответникът
не доказва да е инициирал прекратяване на разпространението на статията.
При определяне на размера на обезщетението съдът
съобразява вида и обема на причинените вреди. От публично разпространените
твърдения на ответника ищецът е изживявал негативни преживявания, както от
засягане на честта си, така и от потенциални професионални последици. Липсват
обаче данни те да са били крайни и продължителни. Не се установява той да е
проявил свръхангажираност, искайки публикуване на право на отговор, терапия или
помощ. Заемайки публична длъжност, той се е съгласил да бъде обект на по-широка
обществена критика. Следва да се отчита и че по българското право обезщетението
няма наказателна цел и не следва да надхвърля причинените вреди, като в същото
време не следва да има смразяващ ефект върху медийната свобода в конфликтни
теми. По тези съображения съдът намира, че справедливото обезщетение е в размер
на 2000 лева.
Предвид изложеното въззивният съд намира жалбата за
неоснователна, а обжалвания акт на първоинстанционния съд - за правилен.
По разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият има право на своевременно поисканите разноски пред въззивната
инстанция в общ размер на 870 лева /500 лева - адвокатски хонорар, 370 лева -
депозит за особен представител/.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20005354/08.1.2021 г., постановено по гражданско дело № 58198/2019 г. на Софийски районен съд, 171 състав.
ОСЪЖДА „И.“ ЕООД, ЕИК *******да заплати на И.Е.Г., ЕГН ********** сумата 870 лева, представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.