РЕШЕНИЕ
гр. София, 14.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на петнадесети февруари
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров
гр. дело № 7672 по описа на СГС за 2018 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 149297 от 19.06.2017 г.,
допълнено с Решение № 192288 от 11.08.2017 г., постановени по гр. дело № 52435/2016
г. по описа на СРС, І ГО, 47 състав, частично
е уважен предявения от Х.С.М. срещу „Т.“ ЕООД частичен
осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл.
45 ЗЗД за заплащане на сумата от 7000,00 лева, съставляваща част от
сумата от 50000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
изразяващи се в уронване доброто му име в обществото, притеснение и
безпокойство, настъпили в резултат от разпространени клеветнически твърдения в
заглавието на статия, публикувана във в."Телеграф" на 07.03.2016г.
със заглавие "За престъпления против интелектуалната собственост искат 5
години затвор за Х.М.", ведно със законната лихва върху тази сума от
07.03.2016 г. – датата на деликта до окончателното й
плащане. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 823,33 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ответника - „Т.“ ЕООД,
чрез пълномощника си – адв. В.Ж., с надлежно учредена
представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност
на решението поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Поддържа се, че по делото не са установени елементите от
фактическия състав на непозволеното увреждане, тъй като не е налице противоправно деяние. Сочи се, че медията е отразила
гледната точка на спорещите по казуса страни, като статията е била публикувана
въз основа на официално писмо от директора на Народен театър „Иван Вазов“,
отворено писмо на театъра на фейсбук страницата, като
е упоменат и коментар на ищеца. Изтъква се, че в конкретния случай липсва
съзнание за оклеветяване, а и не бил обсъден последния абзац от писмото на
директора на театъра до Министъра на културата и до председателя на Комисията по култура и медиите в 43 НС. Поддържа
се още, че за наличието в интернет пространството на посочените документи е бил
съставен и Протокол от 12.01.2017 г. на нотариус В.И.. Навеждат се доводи, че в процесната статия не се съдържат неверни твърдения по отношение
на ищеца и статията не внушава повдигнато обвинение, поради което и в тази си
част изводите на СРС били необосновани. Посочено било единствено, че според
ЗАПСП участие извън сцената на Народния театър , без предварително съгласие
било престъпление по чл. 172а, ал. 1 и ал. 3 НК, като в статията авторът не бил
споменал, за повдигнато обвинение на ищеца. Прави се и оплакване, че по делото
не са доказани претърпени от ищеца неимуществени вреди, като в обжалваното
решение не били обсъдени възраженията за заинтересованост на показанията на разпитаните по делото свидетели,
а и същите не били в достатъчна степен конкретни. Изтъква се, че не е налице и
причинно-следствена връзка между твърдяното противоправно
деяние и претърпените вреди, както и че присъденото обезщетение е в завишен размер
и не било справедливо. Моли съда да
отмени решението в обжалваната част и отхвърли предявения иск, като присъди и
направените разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият – ищец Х.С.М., чрез пълномощника си – адв.
Н.А., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в
законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по
подробно изложените съображения и излага правни доводи за правилност на
обжалваното решение. Моли съда да отхвърли жалбата и потвърди решението в обжалваната
част, както и да му присъди разноски за въззивната
инстанция.
Решението в частта, с която предявения
частичен иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 7000,00 лв. до
предявения размер от 10000,00 лв. не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна
сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази оплакванията в
жалбата, доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за неоснователна, като настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща
към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт.
За да уважи частично предявеният иск първоинстанционният съд е приел, че на първа страница от
вестника се съдържа твърдение, че „искат 5 години затвор за Х.М.“, което
оставяло впечатление у читателите, че е повдигнато обвинение за извършено
престъпление от прокуратурата, т.е. че са събрани достатъчно доказателства, за
да се направи обосновано предположение за извършено престъпление от ищеца,
както и че е повдигнато такова обвинение. Приел е, че по делото не са ангажирани
доказателства от ответника за това, поради което е направил извод, че вестник
„Телеграф“ разпространява неверни клеветнически твърдения, злепоставящи М. в
обществото, като разпитаните по делото свидетели Х.и П.установявали претърпените
неимуществени вреди. Счел е, че в останалата си част статията отразява верни
факти.
По конкретно
наведените оплаквания във въззивната жалба, съдът намира
следното
Отговорността по чл. 49 ЗЗД на лицата,
които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите,
причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни
и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна
функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица.
Следователно, за да възникне
обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за причинени вреди,
причинени при или по повод на уговорената работа, трябва в обективната действителност
да са настъпили следните юридически факти: 1) деяние (действие или
бездействие); 2) противоправност (несъответствие
между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3) вреди
(неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения или
накърняване на неговия телесен интегритет, респ. на неговото достойнство, чест
и добро име); 4) причинно-следствена връзка между противоправното
поведение и настъпилите имуществени вреди (вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да
е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента);
5) вина на делинквента, която съобразно уредената в
чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и
6) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената
работа.
Съгласно задължителните за съда
тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС,
юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни
работници и служители при или по повод на възложената им работа.
Настоящият съдебен състав намира, че
при правен анализ на публикациите на дадена медия съдът трябва да вземе за
изходна точка установеното в националното право престъпление „клевета“ (чл. 147 НК), което предвижда кое поведение при изнасяне на фактически твърдения е
неправомерно. Съгласно систематичното тълкуване на двете алинеи на чл. 147 НК,
„клевета“ е такова поведение на едно лице, при което се разгласяват на поне
един човек, различен от наклеветеното лице, твърдения за това, че едно лице е
извършило престъпление, или пък за факти, които по друг начин увреждат доброто
има на това лице, и тези факти не са верни (не съответстват на обективната
действително, на това, което действително се е случило). Следователно чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 147 НК установява забрана за излагане на неистински
твърдения за факти.
От друга страна за разлика от
наказателното право, за което е предвидено изчерпателно изброяване на всички
видове престъпления и неуредените като престъпления правонарушения не са обект
на наказателноправна регламентация (чл. 5, ал. 3 от Конституцията на Република България), гражданскоправната
уредба на непозволеното увреждане (чл. 45, ал. 1 ЗЗД) въвежда задължение за
обезщетение на вреди от всяко противоправно
поведение. Противоправно поведение е увреждането на
всяко защитено от правото благо. Такова благо е и защитата на доброто име, за
която чл. 32, изр. 2 Конституцията на Република България изрично урежда, че
поражда субективно право на защитата. Следователно на обезщетяване по реда на
чл. 45 и сл. ЗЗД подлежат не само вредите от клевета, а и всяка друга форма на
изразяване, която уврежда доброто име на едно лице.
Действително тази защита има своите
граници, доколкото увреждането на доброто име става чрез употреба на слово или
мнение, а свободното изразяване е правно благо, което само по себе си е предмет
на конституционна (чл. 39, ал. 1 КРБ) и международноправна (чл. 10, пар. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи, наричана още „Европейската конвенция“ или „ЕКПЧ“) защита.
Следователно изводът на съда дали е налице противоправно
поведение при употреба или разпространение на слово (текст) следва да се
основава на преценка за баланса между посочените по-горе две основни права (на
защита на доброто име и на свободното изразяване на мнение). В този смисъл се е
произнесъл и Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в константната си
практика, обобщена в §§ 83 – 89 от решението си по делото Couderc et Hachette Filipacchi Associés с/у
Франция (жалба 40454/07).
Ето защо, за да установи дали е налице противоправно поведение или защитена от правото на свободно
изразяване реч, съдът (доколкото неговата дейност може да представлява намеса
от страна на държавата в свободното упражняване на последното право) следва да
извърши преценка на две обстоятелства: 1) дали използваните от въззивника „Т.“ ЕООД изразни средства попадат в обхвата на
правото на свободно изразяване на мнение (чл. 10, пар.
1 ЕКПЧ); 2) дали е оправдано използването им в случай, в който може да се засегне
доброто име на друго лице (чл. 10, ал. 2 ЕКПЧ).
В тази връзка на първо място следва да
се изясни обхватът на правото на свободно изразяване по въпроса какви изявления
и относно какви обстоятелства въобще подлежат на защита като „изразено мнение“.
Съгласно практиката на Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) изразяването на мнение винаги се
състои от две части – излагане на твърдения за факти и оценъчно съждение, основано
на тези факти (вж. § 46 от решението по дело Lingens с/у Австрия, жалба № 9815/82; § 63 от решението по дело Oberschlick с/у Австрия, жалба № 11662/85, и § 76 от решението по дело Pedersen & Baadsgaard с/у Дания, жалба № 49017/99). В това отношение е прието, че
оценъчните съждения сами по себе си не подлежат на проверка за вярност, тъй
като такава не може да бъде проведена спрямо тях (вж. § 46 от решението по дело
Lingens с/у Австрия, жалба № 9815/82, и § 41 от решението по дело Petrina с/у Румъния, жалба № 78060/01). Въпреки това тези съждения, които
претендират, че представляват логично заключение, изградено върху определени
факти, подлежат на проверка на основание на това дали фактите, върху които се
основава изразеното ценностно съждение са установени или не, тъй като ако
такава проверка не се направи ще се позволи да се правят прекомерно засягащи
твърдения (така § 76 от решението по дело Pedersen & Baadsgaard с/у Дания, жалба № 49017/99, и
§ 43 от решението по дело Jerusalem с/у Австрия, жалба № 26958/95).
В контекста на изложеното следва да се
отбележи още, че на проверка за истинност, както бе посочено по-горе, подлежат
фактическите твърдения, те могат да ангажират отговорността на журналиста само
ако са неверни и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка
за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната
действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако
представляват обида. Съдът, обаче е длъжен да установи извършени ли са
посочените в исковата молба действия от журналиста, съответно каква част от изнесеното съставлява твърдение
за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали
оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 от КРБ. – така Решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр.д. №
1486/2011 г. на ВКС, ІV г.о.; делото Lingens v. Austria.
Наред с това следва да се посочи, че
макар Етичните кодекси да не са източник на правото, те могат да са ориентир по
отношение на добросъвестността при изпълняване на журналистическите задължения,
тъй като журналистическата професия и нейната добросъвестна практика са пряко
проявление и развитие на разпоредбите на чл. 39 – чл. 41 от Конституцията –
така Решение № 473 от 13.09.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 1329/2009 г., III г. о., ГК; Решение № 85 от 23.06.2010 г. на
ВКС по т. д. № 780/2009 г., I т. о., ТК. От тази гледна точка, следва да се
отбележи, че журналистът е длъжен да проверява фактите. Изразените от него
мнения и коментари, не могат да бъдат проверявани, защото мненията и коментарите
са плод на творчеството на журналиста, при реализиране на Конституционните
права, които има всеки гражданин. Едно мнение или коментар може да бъде
положително или отрицателно. Доколкото в едно мнение или коментар не се
съдържат преки обидни думи към едно лице, то колкото и да се е почувствало
засегнато от изказаното отрицателно мнение за него, не може да търси защита,
защото поведението на изказващия мнение е правомерно.
В контекста на изложеното следва да се
има предвид, че разпоредбата на чл. 10, т. 1 от КЗПЧОС не дава право да се
разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а
осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява.
Рамките, до който се простира тази свобода, се определят от възможността да
бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите.
Действително свободата на словото е
основно човешко право от фундаментално значение за съвременното демократично
общество. ЕСПЧ е извеждал многократно, че свободата на словото е в „основите на
демократичното общество и едно от базовите условия за неговия прогрес и
реализацията на всеки отделен човек“ – делото
Lingens v. Austria, ж. №
9815/82; РКС № 7/1996 г. Защитават се не само идеи, които са променливи, но
и идеи, които „обиждат, шокират и притесняват“. Това са изискванията за
плурализъм, толерантност и широкомислие, без които
няма демократично общество – така делото Handyside v. The United Kingdom, ж. 5493/72 § 49.
Съгласно правилото на чл. 10, ал. 2 от Конвенцията за защита правата на човека
Ограничението на свободата на словото винаги трябва да преследва поне една от
следните легитимни цели – интереса на националната и обществената сигурност,
териториалната цялост, предотвратяването на безредици или престъпления, защита
на здравето, на морала, на репутацията или правата на другите,
предотвратяването на разкриване на секретна информация, гарантирането на
авторитета и безпристрастността на правосъдието, като изброяването е
изчерпателно. Ако свободата на словото засяга репутация и добро име, тя може да
бъде ограничена в определени рамки. Това ограничение се налага, за да се защитят
третите лица, когато се разгласяват неверни и позорящи ги обстоятелства или се
засягат тяхното достойнство и чест. Но тук е необходимо внимателно да се
балансира между това ограничение и свободата на словото като ценност за
демократичното общество.
Без съмнение ЕСПЧ признава на медиите
особена роля при разпространението на информация в интерес на обществото,
поради което медийните публикации се ползват по принцип с относително по-висока
степен на защита (срв. § 65 от решението по дело Sunday Times с/у Англия (No. 1), жалба №
6538/74, и § 31 от решението по дело Jersild с/у Дания, жалба № 15890/89). Поради това и журналистическите
разследвания, дори и когато излагат неподкрепени със солидни доказателства
твърдения, могат да се ползват от защита като свободно изразяване на мнение,
тъй като са от обществен интерес и спомагат за формиране на дебат в обществото
по важни теми, а също така и за разкриване на общественозначими
проблеми.
За да се ползват от тази засилена
степен на защита обаче, журналистите следва да извършват проверка на
информацията съобразно журналистическите стандарти и добри практики (вж. § 54
от решението по дело Fessoz & Roire с/у Франция, жалба № 29183/95 и §
78 от решението по дело Pedersen & Baadsgaard с/у Дания, жалба № 49017/99). При това журналистите следва да предават информацията
добросъвестно, като извършват и собствена проверка на фактите, доколкото
това е във възможностите им, и като дават възможност за отразяване на различни
значими гледни точки, включително и тези на участниците (вж. § 31 от решението
по дело Flux с/у Молдова (No. 6), жалба №
22824/04, и § 68 от решението по делото Europapress Holding DOO с/у Хърватия,
жалба № 25333/06). Наред с това това журналистическите публикации следва да
представят добросъвестно установените от
журналиста факти (вж. § 54 от решението по дело Fessoz & Roire с/у Франция, жалба № 29183/95) и
не следва да създават неверни внушения за действителния характер на
установените факти чрез употреба на неподходящи изразни средства (§
38 от решението по дело Radio France и др. с/у Франция,
жалба № 53984/00).
Ако не изпълняват тези свои задължения,
журналистите излизат извън позволената им свобода на изразяване на мнение, като
накърняват интересите на други лица. Поради това държавните органи могат да
санкционират такова поведение или да осъдят отговорните лица да заплатят обезщетение.
В конкретния случай на заглавната
/първа/ страница на издаваното от ответното дружество печатно издание - вестник
„Телеграф“ от понеделник, 7 март, 2016 г. е посочено: „За престъпления против интелектуалната собственост ИСКАТ 5 Г. ЗАТВОР
ЗА Х.М.“. Според настоящият състав използваният в заглавието на статията
смисъл „ИСКАТ 5 Г. ЗАТВОР ЗА Х.М.“ и по конкретно използваният глагол „искат“ информира
читателите /неограничен кръг от субекти/ и съдържа недвусмислена информация, че
срещу ищеца вече е започнало наказателно преследване за престъпления против интелектуалната
собственост от компетентния за това държавен орган /прокуратурата/, доколкото в
заглавието е използвана и думата „престъпления“.
Тъй като по делото не се установя срещу
ищеца да е било образувано наказателно производство и същият да е предаден на
съд с обвинителен акт, т.е. не е установен такъв факт, обоснован е извода на първоинстанционния съд, че с това заглавие на статията се уязвява
достойнството и доброто име на ищеца, като се създава негативна оценка у читателите
за неговата личност. Този извод не се променя от обстоятелството, че в самата
статия е изразена гледната точка на страните по възникналия спор /Народен
театър „Иван Вазов“ и Х.М./, както и че не е посочено, че е започнало
наказателно преследване. Това е така, тъй като, както бе посочено по-горе, от съществено
значение е обстоятелството, че с това заглавие на статията е създено неверно,
клеветническо внушение за действителния характер на установените факти чрез
употреба на неподходящи изразни средства, което противно на установените от
журналистите в медията факти, създава невярна представа в читателите и уронва
доброто име на ищеца, изнасяйки в заглавието факти, че срещу него е започнало
наказателно производство. (вж. § 54 от решението
по дело Fessoz
& Roire с/у Франция, жалба № 29183/95). Действително журналистическата свобода обхваща дори
използването на преувеличения и провокация, но то това в никакъв случай не бива
на накърнява репутацията и правата на третите лица, както е в конкретния случай
/ така делото Prager and Oberschlick v. Austriа/.
Ето защо въззивният
съд споделя извода на първоинстанционния съд, че твърдението
в заглавието на цитираната статия е не само противоправно,
тъй като е отправено в противоречие с нормите на чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 39-41
от Конституцията на Република България, както и чл. 10 от Конвенцията за защита
на правата на човека, но то е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите
неимуществени вреди – стрес, тревожност, унижение и притеснение в семейството, които
обстоятелства безспорно се доказват от показанията на изслушаните по делото свидетели
Петър Х.и Веселин Плачков. Показанията на тези свидетели съдът намира за
последователни и непосредство възприети, поради което
намира за обективи и кредитира с доверие, още повече, че по делото не са ангажирани
никакви доказателства, които да водят до съмнения в достоверността на същите,
поради което и оплакванията в жалбата в тази насока са неоснователни. Съдът
намира за неоснователни и оплакванията за липса на причинно-следствена връзка.
В случая, деянието е необходимо условие за настъпване на вредата тъй като при
мислено изключване на поведението на деликвента, тя
не би настъпила, тоест, ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи,
следва да се констатира, че е налице причинна връзка между поведението на деликвента и настъпилия вредоносен резултат (т. нар.
адекватна теория за причнно-следствената връзка).
Необходимо е обаче, причинният процес да се ограничи до неговото типично, закономерно,
а не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само
при обичайно стечение на обстоятелствата. – така Решение № 101 от 23.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5531/2014 г., IV г.
о., ГК.
Честта и достойнството на личността са
неимуществени блага. Тяхното засягане може да причини и други болки и
страдания, вкл. да се отрази на обективното здравословно състояние на личността.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат
възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а
заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на
чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла
на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
Настоящият съдебен състав при преценка
на всички събрани по делото доказателства приема, че предвид при определяне на
обезщетението трябва да бъдат взети: 1)
естеството на неприятните усещания и преживения стрес; 2) влошаване на здравословното състояние на ищеца; 3) периода от две седмици, в който са
търпени с висок интензитет неимуществените вреди; 4) публичността на статията – национален печатен ежедневник, чрез
който е нанесен процесния деликт;
5) създадените негативни усещания и притеснения
в с хората от близкото му и приятелското му обкръжение /семейството, приятелите
и колегите на ищеца/; 6) личността на ищеца, който е изявен български
актьор и председател на Съюза на артистите в България.
Всеки от посочените по-горе фактори има
своя относителна тежест, чиято съвкупност обуславя обоснованост на извода на
районният съд, че дължимият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 7000,00
лева. Ето защо и съдът
намира, че по делото не са установени факти, които да обусловят по-нисък размер
на обезщетение за неимуществени вреди.
Тъй като правните изводи на въззивния съд съвпадат с правните доводи на първоинстанционния съд, то обжалваното решение се явява
правилно и като такова на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК следва да бъде потвърдено.
При този изход на въззивното производство
на основание чл. 78, ал. 3, във вр. чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия
следва да се присъдят реално направените разноски за адвокатско възнаграждение
пред въззивната инстанция в размер на сумата от 640,00
лв. по представения договор за правна защита и съдействие от 08.02.2019 г.
Решението
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – арг.
чл. 280, ал. 3. т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 149297
от 19.06.2017 г., допълнено с Решение № 192288 от
11.08.2017 г., постановени по гр. дело № 52435/2016 г. по описа на СРС, І ГО,
47 състав, в обжалваната част, с която „Т." ЕООД, ЕИК******* е осъден да заплати на Х.С.М. с
ЕГН ********** на основание чл.49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД сумата от 7000,00 лева, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в уронване доброто
му име в обществото, притеснение и безпокойство, настъпили в резултат от
разпространени клеветнически твърдения в заглавието на статия, публикувана във
в."Телеграф" на 07.03.2016г. със заглавие "За престъпления
против интелектуалната собственост искат 5 години затвор за Х.М.", ведно
със законната лихва върху тази сума от 07.03.2016 г. – датата на деликта до окончателното й плащане.
РЕШЕНИЕ № 149297 от
19.06.2017 г., допълнено с
Решение № 192288 от 11.08.2017 г., постановени по гр. дело № 52435/2016 г. по
описа на СРС, І ГО, 47 състав, в частта, с която предявения частичен
иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 7000,00 лв. до предявения
размер от 10000,00 лв., не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Т." ЕООД, ЕИК*******, със
седалище и адрес на управление:*** А, да заплати на Х.С.М. с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 273 ГПК сумата от 640,00 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от връчването на препис на страните пред ВКС, при условията на
чл. 280, ал. 1 ГПК.
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: