Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Варна, …………………2019г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на
седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА
ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
Мл.с. НИКОЛА ДОЙЧЕВ
при секретар ГАЛИНА СЛАВОВА
като разгледа докладваното от мл.съдия Дойчев
в.гр. дело №
2623 по описа за 2018г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е въззивна жалба с вх. 4028/24.07.2018г.
от М.Х.М., уточнена с молба вх. № 1652/18.01.2019г., срещу решение №
119/03.07.2018г. по гр.д. № 289/2017г. на Районен съд – гр. Девня, поправено с
решение № 147/11.10.2018г., с което:
1) е прието за установено, на основание чл. 108 от
ЗС, че Х.М.С. е собственик на 5/8 ид.ч. от следния недвижим имот: УПИ XIII-563
с площ 1270 кв.м., кв.56 по РП план на с. Чернево, обл. Варна, одобрен със
Заповед №1196 от 13.03.1965 г., ведно с изградени в имота жилищна сграда с площ
56 кв.м и второстепенна постройка с площ 25 кв.м. и второстепенна постройка с
площ 60 кв.м., при граници: улица, УПИ XII-564 и УПИ XIV-562;
2) е осъден, на основание чл. 108 от ЗС, М.Х.М. да
предаде на Х.М.С. владението върху собствените на Х.М.С. 5/8 ид. части върху
гореописания недвижим имот;
3) е отхвърлен предявения насрещен иск за
собственост с правно основание чл. 124 от ГПК, за приемане на установено спрямо
Х.М.С., че М.Х.М. е собственик въз основа на придобивно давностно владение,
осъществявано в периода от началото на 1995 г. до м. декември 2016 г., на
гореописания недвижим имот;
Във въззивната жалба се
твърди, че решението на първоинстанционния съд е неоснователно, необосновано и
недопустимо. Посочва се, че фактическите изводи на районния съд не съответстват
на събраните доказателства. В тази връзка се твърди, че от свидетелските
показания се установява, че М.Х.М. владее непрекъснато и
необезпокоявано процесния имот от 1995г. до настоящия момент и се е снабдил с
констативен нотариален акт за собственост. Навеждат се доводи, че собственици
на имота първоначално са били неговите баба и дядо, които са починали и никога
не са разполагали с документ за собственост на имота. Посочва се, че ищецът Х.М.С.
никога не е живял в имота и не е полага грижи за него. Моли се за отмяна на
решението изцяло – както по първоначалния иск, така и по насрещния иск и
постановяване на решение, с което искът с правно основание чл. 108 от ЗС бъде
отхвърлен, а предявеният насрещен иск за собственост с правно основание чл. 124
от ЗС да бъде уважен, респ. М.Х.М. да бъде признат за собственик въз основа на
придобивно давностно владение, осъществено в периода от началото на 1995г. до
м. декември 2016г.
ВОС остави без движение въззивната жалба с указания въззивникът да
уточни в коя част обжалва първоинстанционното решение – в частта относно
уважения ревандикационния иск по чл. 108 от ЗС, в частта относно отхърления
насрещен иск за собственост, или решението се обжалва и в двете части. В
изпълнение на указанията въззивникът уточни, че обжалва решението изцяло, както
по първоначалния, така и по насрещния иск.
В срока по чл. 263 от ГПК
не е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна.
В открито съдебно заседание
въззивникът М.М. не се явява и не се представлява. Въззиваемият Х.С. се явява
лично. Оспорва въззивната жалба. Моли за потвърждаване на решението на районния
съд.
По така предявените искове:
Х.М.С. е предявил ревандикационен иск с правно основание чл.108 ЗС срещу М.Х.М. за признаване за установено, че е собственик на 5/8 ид.ч. и осъждане на М.
да предаде владението върху УПИ XIII-563 с площ 1270 кв.м., кв.56 по
РП план на с. Чернево, обл. Варна, одобрен със Заповед №1196 от 13.03.1965 г.,
ведно с изградени в имота жилищна сграда с площ 56 кв.м и второстепенна
постройка с площ 25 кв.м. и второстепенна постройка с площ 60 кв.м., при
граници: улица, УПИ XII-564 и УПИ XIV-562.
Х.С. твърди, че ответникът М. М. е негов син, с чието семейство доскоро
живели съвместно в процесния жилищен имот, находящ се в с. Чернево, обл. Варна,
ул. „Възраждане” №11. Твърди, че имотът бил придобит към 1970 г. от неговите
родители, вече покойници, въз основа на упражнявано от тях давностно владение
като на 28.08.1992 г. родителите му дарили него и покойната му съпруга с
процесния имот чрез писмен договор без данни за надлежна форма на нотариален акт, който при пожар на жилището през 2007 г. бил унищожен. Твърди още, че
дарственото разпореждане било направено в присъствие на всички останали негови
братя и сестри, които занапред считали него и съпругата му за собственици,
както и че от 28.08.1992 г. той и съпругата му упражнявали непрекъснато и
необезспокоявано от никого собственическо владение върху имота като преди
кончината на съпругата му изтекъл и законоустановения срок за съвместно
придобиване в СИО чрез давностно вдладение, при което след смъртта на съпругата
му, той, двете му дъщери и ответникът се явяват съсобственици на имота като
ищецът притежава 5/8 идеални части. Твърди, че в края на м. декември 2016 г.
бил изгонен от имота от сина си и жената, с която живее на съпружески начала и
в последствие узнал, че синът му се е снабдил с нотариален акт №45, том ІІІ,
рег.№7362, дело №1077 от 09.12.2016 г. за собственост на процесния недвижим
имот въз основа на давностно владение и че до края на 2016 г. ответникът никога
не е давал на ищеца да рабере, че владее целия имот само за себе си. Моли съда,
да постанови решение, с което да осъди ответника да му предаде владението върху
собствените му 5/8 ид. части от процесния недвижим имот, съставляващ УПИ
ХІІІ-563 в кв.56 по план на с. Чернево, общ. Суворово, обл. Варна с площ 1270
кв.м., заедно с изградени в имота едноетажна жилищна сграда с площ 56 кв.м. и
второстепенна постройка със застроена площ 60 кв.м., при граници: улица, УПИ
ХІІ-564, УПИ Х-562, като отмени за частта от 5/8 ид. ч. съставения нотариален
акт за собственост на недвижим имот №45, том ІІІ, рег.№7362, дело №1077 от
09.12.2016 г. на нотариус В. М.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника,
който твърди, че от 1995 г. до настоящия момент заедно със семейството си
владее процесния имот непрекъснато и необезпокоявано от никого, заплаща редовно
местния данък, ток и вода за имота. Твърди, че в процесния имот са живяли
неговите баба и дядо, които са починали. Твърди, че и те никога не са
разполагали с документ за собственост върху имота. Заявява, че ищецът е негов
баща, който никога не е живял в имота, не е предявявал претенции за същия и не
е полагал грижи за неговата подръжка. Твърди, че през м. декември 2016 г. след
като повече от двадесет години владее имота на своите баба и дядо, се сдобил с
нотариален акт за собственост въз основа на давностно владение. Моли съда, да
постанови решение, с което да го признае за собственик на процесния имот,
обективиран в нотариален акт №45, том ІІІ, рег.№7362, дело №1077 от 09.12.2016
г. на нотариус рег.№465 с район на действие РС Девня, както и да отхвърли
предявения ревандикационен иск. Претендира съдебно-деловодни
разноски.
Окръжен съд – Варна с Определение № 248/23.01.2019г. остави без движение
производството по предявения насрещния иск за собственост М.М. за привеждане на
същия съобразно изискванията на чл. 127 и чл. 128 от ГПК. Определението е получено
на 24.01.2019г. лично от М.Х.М. чрез неговия процесуален
представител, респ. срокът за отстраняване на нередовностите е изтекъл на
31.01.2019г., като указанията, включително към настоящия момент, не са
изпълнени.
ВОС като съобрази доводите във въззивната жалба на основание чл. 269 от ГПК и събраните пред първоинстанционния съд доказателства, намира за установено
от фактическа страна следното:
От представените
удостоверения за наследници се установява, че въззиваемият Х.М.С. е бил в брак
с К. А. С., починала на 25.11.2011г. От брака им имат три деца, едно от които е
синът им М.Х.М.-въззивник в настоящото производство.
Х.М.С. е син на Г. А. М.,
починала на 23.07.1995г и М. С.М., починал на 31.08.1992г.
Съгласно представените по
делото приходни квитанции Община Суворо за заплатени данък сграда и такса смет
за процесния недвижим имот, се установява, че имотът е бил деклариран в
Общината на името на Х.М.С. и неговите деца А.Х. Я. и М.Х.М. и Г. Х. С. за
периода от 2011 до 2016г. Данъкът е бил заплатен наведнъж за този период на
08.12.2016г от М.Х.М., видно от удостоверение, извършено от касиера към Община
Суворово.
Партидата на главния
водомер, отчитащ потребената в имота вода,
е била на името на Х.М.С. за периода от 19.01.2015г. до 07.12.2016г.,
като след това партидата е била сменена с титуляр М.Х.М.. Последният с
нотариален акт № 45, том VIII, рег.№ 7362, дело № 1077 от
09.12.2016г е бил признат за собственик въз основа на наследство и давностно
владение от нотариус В. М. върху процесния недвижим имот, представляващ УПИ XIII-563 с
площ 1270 кв.м., кв.56 по РП план на с. Чернево, обл. Варна, одобрен със
Заповед №1196 от 13.03.1965 г., ведно с изградени в имота жилищна сграда с площ
56 кв.м и второстепенна постройка с площ 25 кв.м. и второстепенна постройка с
площ 60 кв.м., при граници: улица, УПИ XII-564 и УПИ XIV-562.
Към настоящия момент видно
от представената по делото скица от Община Суворово и удостоверение за данъчна
оценка, процесният недвижим имот – земя и сграда, е записан на името на М.Х.М., въз основа на издадения в негова полза
нотариален акт.
По делото са разпита по
двама свидетели, водени от всяка една от страните.
Свидетелят Н. Д. познава Х.,
покойната му съпруга и синът му М.. С Х. се познават от повече от 30 години.
Посочва, че Х. първоначално е живял в друга своя къща на ул. „Ружа“ в с.
Чернево, която продал преди 15-20 години – до този момент те били комшии със
св. Д. – като след това се преместил да живее със съпругата си Калинка в къщата
на родителите му на ул. „Възраждане“, където живеели възрастните му родители,
за които трябвало да се грижи. Синът му М. също живеел там. Покойната му
съпруга живяла до последно също в тази къща. Свидетелят разказва за два случая
на пожар на покрива на процесния имот, които са се сличули преди 2011г. -
смъртта на съпругата му. И двата пъти ремонтът бил извършен от Х., но не знае
колко време е траел ремонтът и къде е живяло семейството през този период.
Свидетелят Д. заявява, че Х. плаща данъка, водата, тока за процесния имот. Към
настоящия момент Х. е на квартира, тъй като бил изгонен от сина си, като преди
изгонването си Х. винаги бил живял в къщата.
По делото е разпитан и друг
свидетел Н. С., който познава от малък въззиваемия Х.С., като понастоящем
работят заедно в ППЗК „Срацимир“. Също посочва, че Х. и М. са живеели в
процесната къща на ул. „Възраждане“ № 11, като разказва за случай на възникнал
семеен скандал между тях. Посочва, че Х. винаги е живял в имота и не знае да е
живял в друга къща, както и че синът му от край време живее в имота. Също
свидетелства, че в момента е изгонен от сина си и живее на квартира.
Третият свидетел по делото
В. Г. от дете познава Х. и М.. Посочва, че първоначално Х. *** и след като го
продал, се преместил заедно със съпругата си Калинка в процесната къща, като не
е сигурен дали синът му се е преместил заедно с него или вече е живял в нея.
Същевременно посочва, че след продажбата на къщата са се преместили да живеят
някъде в селото без да посочва конкретен имот. Не може да каже преди колко
време е продадена. Разказва, че М. след третия си брак, се е отделил от баща
си, като преди това е живял с него. Също разказва за случай на пожар в
процесния имот – свидетелят помогнал на М. отремонтира къщата, като му дал
дървен материал. Посочва, че от Калинка – покойната съпруга на Х. – е чувал, че
Х. не се е разбирал с родителите си.
Последният свидетел по
делото – С. А. – се познава от малък с М.. Посочва, че преди процесния имот, М.
е живял в друга къща в с. Чернево, която впоследствие била продадена. Заявява
също така, че М. заживял в къщата, когато баба му и дядо му починали. Посочва, че в тази къща са живели М. и децата
му и баба му и дядо му и Х.. Посочва, че Х. напуснал къщата след смъртта на
жена си и отишъл да живее в гр. Провадия с друга жена, тъй като не се разбирал
с М.. Също свидетелства за това, че е имало пожар в процесния имот, като
ремонтът бил направен от М. и Х..
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част.
В обхвата на така
посочените въззивни предели, настоящият съдебен състав на ВОС намира решението на
първоинстанционния съд за частично недопустимо в частта, в която съдът се е
произнесъл по нередовен насрещен иск, предявен от М.Х.М., като съображенията за
това са следните:
М.Х.М. е предявил иск,
обективиран в подадения от него писмен отговор на исковата молба, като е
поискал да бъде признат за собственик на целия процесен имот на основание
изтекла в негова полза придобивна давност. Районният съд е оставил без уважение
предявения иск, като е указал на М.М. да уточни дали предявява насрещен иск и
ако предявява такъв – да представи същия в законоустановените съдържание и
приложения, съобразно чл. 127 и чл. 128 от ГПК. Указанията на са били
изпълнени. Въпреки това районният съд се е произнесъл по предявения иск, като е
приел, че същият има характер на инцидентен иск предвид неговото преюдициално
значение за спорното право по предявения ревандикационен иск.
Настоящият съдебен състав
остави без движение производството за отстраняване на нередовноси по предявения
иск от М.Х.М. – да представи доказателства за заплатена държавна такса, да
конкретизира фактическите си твърдения и формулира ясен петитум по насрещния
иск. ВОС е указал на М.М., че при неотстраняване на всички констатирани
нередовности в указания срок, постановеното решение, въз основа на нередовна
исковата молба по насрещния иск, ще бъде обезсилено, а производството по делото
– прекратено. Указанията не са изпълнени от М.Х.М. до приключване на откритото
съдебно заседание, предвид което настоящият състав счита, че не е сезиран
редовно предявен насрещен иск.
Предвид горното и доколкото
към настоящия момент нередовностите по исковата молба не са отстранени, първоинстанционният
съд се е произнесъл по нередовна искова претенция, неприета за разглеждане с
изричен акт, поради което неговото решение е недопустимо в тази част и следва
да бъде обезсилено.
По отношение на
неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно чл. 269, ал.1, изр.
второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
С оглед така установеното
от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
По предявения иск с правно
основание чл. 108 ЗС, в тежест на Х.М.С. е да докаже принадлежността на правото
си на собственост, на твърдяното от него придобивно основание.
Доколкото ответникът
своевременно /с отговора на исковата молба/ е направили възражение за
придобиването на правото на собственост върху имота на основание изтекла в негова
полза придобивна давност, то това тяхно възражение -тъй като е от категорията
на правоизключващите, следва да бъде разгледано първо.
Ответникът се е снабдил с
КНА за собственост по давностно владение. Издаването на констативен нотариален
акт за собственост е предшествано от проверка дали молителят е собственик на
имота, каквато нотариусът задължително прави и при съставянето на нотариален
акт за сделка - чл. 586, ал.1 ГПК. Тази проверка се извършва въз основа на
представени документи /чл. 587, ал.1 ГПК/ или чрез т.нар. обстоятелствена
проверка, включваща разпит на трима свидетели /чл. 587, ал.2 ГПК/. След
преценка на тези доказателства нотариусът прави своя извод относно
принадлежността на правото на собственост като издава мотивирано постановление,
а въз основа на него, ако признава собствеността, издава нотариален акт. Поради
това, като резултат на специално уредено от закона производство за проверка и
признаване съществуването на правото на собственост, констативният нотариален
акт по чл. 587 ГПК /както и нотариалният акт за сделка/ притежава обвързваща доказателствена
сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в
акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на
нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на
нотариуса за съществуването на това право се
счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение.
С оглед така приетото в
тълкувателно решение № 11/2012 от 21 март 2013 год., обвързващо и легитимиращо
действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата
страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже
несъществуването на признатото от нотариуса право. Оспорването може да се
изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра
на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта
придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е
било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне
легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е
бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по
правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален
акт, а съществуването на удостовереното с него право.
В настоящото производство, Х.М.С.
твърди, че е придобил имота въз основа на давностно владение съществявано от
него в периода от 1992г. до края на 2016г.
Придобивната давност е
оригинерно основание за придобиване на право на собственост. Тя е способ за
придобиване на право на собственост чрез фактическото упражняване съдържанието
на това право след изтичане на определен в закона период от време. Нормата на
чл.79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при
недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на
определен в закона период от време и владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС в
хипотезата на чл.79, ал.1 от ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо
основание в хипотезата на чл.79, ал. 2 от ЗС. Правната последица – придобиване
на вещното право – е нормативно свързана само с тези юридически факти.
За придобиването по давност
е необходимо на първо място да бъде установено владението върху имота.
Владението се дифинира от чл. 68 от ЗС като упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи като своя лично или чрез другиго. Владението
се характеризира основно, чрез два признака – упражняване на фактическа власт
върху вещ (обективен) и това, че лицето, което държи вещта, я държи като своя
(субективен). За доказването на субективния признак, законодателят е установи
законовата презумция на чл. 69 от ЗС, според която „предполага се, че
владелецът държи вещта като своя, доколкото не се докаже, че я държи за
другиго, като оборването на презумцията е в тежест на заинтересованите лица,
които възразяват, че владелецът не държи вещта за себе си – тоест презумцията
размества тежестта на доказване.
При преценката дали е
установено владение, следва да се вмемат предвид характеристиките на владението
възприети в постоянната практика на ВКС – непрекъснато (да не е загубено за
повече от шест месеца съгласно чл. 81 от ЗС), спокойно (да не е установено по
насилствен начин), явно (да не е установено по скрит начин), постоянно ( да
няма случаен характер, а да е израз на осъзнато поведение, че вещта се свои).
В случая от разпитаните по
делото свидетели съдът приема за доказано, че Х.М.С. и неговата съпруга Калинка
Андреева Стоянова са придобили правото на собственост върху процесния имот чрез
непрекъснато, постоянно, спокойно, явно давностно владение в продължение на 10
години, като съображенията за това са следните:
Съдът достига до тези
изводи, кредитирайки изцяло показанията на св. Никола Данев и св. Никола
Стефанов и частично показанията на другите двама свидетели В. Г. и С. С. А.. Свидетелят
Д. е бил съсед на Х. и К., когато последните са живели в друга къща в с.
Чернево на ул. „Ружа“, поради което е имал преки наблюдения за техния живот.
Свидетелят се познава с Х. от дълги години, вкл. са гледали животни заедно.
Същият дава най-пълна информация кога точно Х. и жена му са се преместили да
живеят при родителите му на ул. „Възраждане“ в същото с. Чернево. Свидетелят С.
от своя страна е колега на Х. в кооперацията, в която работят, поради което
също има лични впечатления за живота на Х.. Показанията и на двамата свидетели
са без вътрешни противоречия и са логично изложени. Няма данни за възможна
тяхна заинтересованост от изхода на делото, поради което съдът им дава пълна
вяра. Съдът кредитира частично показанията на свидетелите Г. и А., а именно в
тези части, които кореспондират с показанията на останалите двама свидетели Д.и
С., а именно, че Х. е подал къщата си и е заживял при родителите си Г. и М.
Съдът не кредитира
показанията на Георгиев в останалите му части, тъй като те са изолирани и
съдържат вътрешни противоречия в частта относно това кога, къде и с кого е
заживял Х. след продажбата на имота на ул. „Ружа“ в с. Чернево.
Конкретно, от свидетеля Д.
се установи, че към момента на продажбата на къщата на ул. „Ружа“, родителите
на Х. – Г. и М. – са били все още живи. След продажбата, Х. и жена му Калинка
са се преместили да живеят при родителите му, тъй като са били възрастни и се
нуждаели от грижи. М., от друга страна, не е отишъл да живее в имота едновременно
с родителите си след продажбата на другата къща на ул. „Ружа“, а по-късно
– едва след смъртта на неговия дядо, тоест
след 1995г., което следва от показанията на св. А., които съдът кредитира в
тази част. От това следва извода, че първоначално Х. и К. са заживели в
процесната къща още преди настъпване на смъртта на родителите му - баща му през
1992г., а майка му – през 1995г. Показанията на св. Д. и св. С. са идентични,
че след смъртта на Г. и М., Х. и жена му К. са продължили да живеят в имота,
като К. е живяла в него до смъртта си през 2011г., а Х. – до изгонването му от М.
в края на 2016г. Ето защо следва да се
приеме за доказано, че след смъртта на родителите, само Х. и К. са установили
собствено владение върху процесния имот. В случая действа презумцията за
владение, предвидена в чл. 69 от ЗС в полза на владелците Х. и К., доколкото по
делото няма данни да е съществувало
друго установено владение на трето лице към този момент, включително на М.
към момента на установяване на тяхната собствено такова през 1992г. Установената
в закона презумция не е оборена от събраните по делото доказателства, вкл. и от
разпитаните свидетели, доведени от въззивника – св. Г. и А. Тъкмо обратното
- презумираното владение се потвърждава от показанията св. Д. че Х. е заплащал
съответните разноски, свързани с ползването на имота – ток и вода и че е
извършвал необходимите ремонти на къщата след два поредни пожара – последният
факт се подкрепя и от показанията на св. А.. Синът на Х. – М., е заживял в последствие в процесния имот, след като вече родителите му са установили собствено
владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС. М., в качеството му на син на Х., е
бил допуснат от последния да живее при него, поради което не може да се приеме,
че упражнената след 1995г. от М. фактическа власт върху част от имота има
характер на владение. От свидетелските показания се установява единствено, че М.
е живеел със семейството си съвместно с родителите си. Няма събрани каквито и
да е данни, че установеното върху имота владение от страна на Х. и К., е било
смутено от М., респ. същият да е заявявал собственически претенции и да е
отблъснал владението на родителите си, като е установил свое собствено такова.
Нито един от свидетелите не дава сведения в тази насока. Участието и на М. в
ремонтирането на къщата след пожарите, само по себе си, не представлява явен и
недвисмислен израз, че е започнал да третира къщата като своя и да отрича
правата на досегашните владелци Х. и К..
Ето защо следва да се приеме, че Х. и жена му К. са
придобили правото на собственост върху целия имот чрез явно и непрекъснато,
10-годишно давностно владение в периода 1995
– 2005г. Съпрузите Х. и К. са придобили собствеността върху процесния
имот в режим на СИО. След смъртта на К. през 2011г., Х. е станал собственик на
5/8 ид.ч от имота (½ ид.части от прекратената СИО и 1/3 ид.ч.наследена
от покойната му съпруга). Останалите 3/8 ид.ч.са били наследени от децата му М.,
Галя и Анка.
В обобщение следва да се приеме за доказано, че Х.М.С.
е собственик на 5/8 ид.ч. от процесния имот на основание давностно владение и
наследство от съпругата му.
Доколкото първоинстанционния съд е възприел същия
правен резултат, решението му следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Разноски пред въззивния съд няма
направени, поради което и не следва да се присъждат такива. По отношение на разноските
в първоинстационното производство, предвид изхода на делото по същество на
спора, същите не следва да бъдат променяни.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение №
119/03.07.2018г. по гр.д. № 289/2017г. на Районен съд – гр. Девня, с което е
отхвърлен предявения инцидентен установителен иск за собственост с правно
основание чл. 124 от ГПК, за приемане на установено спрямо Х.М.С. с ЕГН:**********,
че М.Х.М. с ЕГН:********** е собственик въз основа на придобивно давностно
владение, осъществявано в периода от началото на 1995 г. до м. декември 2016
г., на следния недвижим имот: УПИ XIII-563 с площ 1270 кв.м., кв.56 по РП план
на с. Чернево, обл. Варна, одобрен със Заповед №1196 от 13.03.1965 г., ведно с
изградени в имота жилищна сграда с площ 56 кв.м и второстепенна постройка с
площ 25 кв.м. и второстепенна постройка с площ 60 кв.м., при граници: улица,
УПИ XII-564 и УПИ XIV-562, на основание чл.212, вр. чл.124, ал.1 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
119/03.07.2018г. по гр.д. № 289/2017г. на Районен съд – гр. Девня в останалите
части.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: