Решение по дело №52/2024 на Административен съд - Монтана

Производството е по реда на чл. 118, ал. 3 във вр. ал. 1 от Кодекс за социално осигуряване, във вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуален кодекс.

Образувано е по повод подадена жалба от П. А. К., [ЕГН], адрес гр. Монтана, [улица], чрез пълномощник адв. К. А., съдебен адрес гр. Монтана, [улица], ет. 2, против Решение № 2153-11-1 от 04.01.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Монтана, с което жалбата му е приета за неоснователна и е потвърдено разпореждане № 111-00-439-3/15.11.2023 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Монтана, с което на оспорващия е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

В жалбата се твърди, че оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ - Монтана е незаконосъобразно и неправилно, издадено при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. По същество сочи, че неправилно е определено, че НОИ не е компетентната институция по отпускане на парично обезщетение за безработица, тъй като по представения документ СЕД Н006 компетентната институция на Германия е потвърдила, че през последния период на заетост от 07.10.2020 г. до 28.02.2022 г. включително, Германия е страна на пребиваване, като заетостта там е прекратена от 01.03.2022 г., като прекратяването правилно е приравнено на такова по чл. 328, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда. В обжалваното решение не става ясно към кой момент е удостоверен адреса му с СЕД Н006 в Германия, дали този адрес е и към настоящия момент или е адрес на пребиваване по време на реализиране на трудова заетост в Германия. Освен това в обжалваното решение не е посочена датата на издаване на СЕД Н006, както и датата, на която същият е изискан и получен от административния орган, както и информацията която съдържа. В жалбата се твърди още, че административният орган неправилно е тълкувал разпоредбите на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 като е приел, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка получава парично обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване. Счита, че неправилно административният орган е приел част от разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 като е тълкувал същата избирателно. В посочения текст е предвидено „Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване“. Счита, че административният орган не е събрал доказателства дали са налице тези условия и дали продължава да пребивава в тази държава-членка в конкретния случай Германия или дали се е върнал в тази държава-членка. Съгласно Съобщение представено от О. Х., Център за обслужване на граждани издадено от 16.01.2024 г., е потвърдено отписването на адресна регистрация за лицето П. К. на дата 20.12.2021 г. към България. Оспорващият твърди, че без да събере необходимите доказателства съобразно разпоредбата на чл. 11 от Регламент 987/2009 година и да провери налице ли са различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, и има ли необходимост да се постигне взаимно съгласие с тези институции, във връзка с данните от получения от немската институция СЕД Н006, административният орган приема, че в конкретния случай държавата по последна заетост и държавата по пребиваване съвпадат и това е Германия, без да изложи каквито и да било мотиви относно завръщането му в България и дерегистрацията му от Германия. В заключение моли съда да отмени изцяло Решение № 2153-11-1 от 04.01.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – Монтана, с което е потвърдено Разпореждане № 111-00-439-3 от 15.11.2023 г. на ръководителя на осигуряването зa безработица при TП на НОИ – Монтана, като незаконосъобразно и неправилно и изпрати делото като преписка на директора на ТП на НОИ – Монтана за ново произнасяне по заявление с вх. № 111-00-439/04.03.2022 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица, при спазване указанията на съда по тълкуване и прилагане на закона в определен от съда срок. Претендира направените по делото разноски. В съдебно заседание поддържа жалбата, а в писмени бележки излага аналогични съображения.

Ответната страна Директорът на ТП на НОИ – Монтана, чрез ст. юрк. Л., в Писмени бележки оспорва същата. По същество твърди за установено по делото, че Република България не е държава-членка по пребиваване по време на последната заетост на П. К.. При извършената проверка, касаеща правото, периода и размера на ПОБ е констатирано, че последната му заетост е с период - 07.10.2020 г. - 01.03.2022 г. в държава-членка Германия. Основанието за прекратяване на заетостта е уволнение от работодателя, а не осъзнато намерение на лицето да напусне работа и да се завърне в Република България. Позовава се на чл. 65, § 2, според който текст напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Сочи, че без да се засята чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено. Във връзка с приложението на тази норма се счита, че от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие, това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието „пребиваване“, каквото определение е дадено в чл. 1. б. „й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 и означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1. б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки: б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост: ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално е постоянен характерът му; vi) държавата-членка. в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1). В настоящия случай според ответника няма различия в становищата на двете институции на държавите-членки - България и Германия, относно определяне на пребиваването на лицето. Компетентната институция на Германия е потвърдила, че е държава по пребиваване. Развива съображения, че за да издаде административния акт, органът се е позовал на получения структуриран електронен документ Н006, съгласно който е удостоверена държава на пребиваване Германия и прилагайки Регламент (ЕО) 883/2004 е направен извод, че компетентна да прецени правото на обезщетение за безработица на жалбоподателя е държавата по последна заетост - Германия. Предвид изложеното компетентна по отношение отпускане на паричното обезщетение за безработица е Германия. Цитира съдебната практика на Съда на ЕС, съгласно която наличието на „стабилна/дългосрочна“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава-членка. В случая „стабилна/дългосрочна“ заетост има в Германия, тъй като до м. март 2022 г. жалбоподателят е бил с място на обичайно пребиваване, по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004, в Германия, а след това в България, което може да обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България. При тези данни твърди, че не може да се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3. б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно безработното лице, какъвто безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, като в случая компетентната държава е Германия и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнало в нея. По време на последната си трудова заетост жалбоподателят е пребивавал в Германия, а не в държава-членка, различна от компетентната държава, каквото е изискването на цитираната норма и не може да се приеме, че завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнал в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта, като се е завърнал в държавата си по произход, но не и по пребиваване. С оглед на това, в случая приложение намира не разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а нормата на чл. 64 от същия Регламент, касаеща безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната държава-членка и отидат в друга държава-членка като се поставят на разположение на службите по заетостта на тази друга държава-членка. Позовава се и на определение по дело С - 30/22, където Съдът на ЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. По аргумент от чл. 61, § 2 от Регламент № 883/2004 и тъй като жалбоподателят е лице, което не е придобило последно осигурителен период според българското законодателство, то право на обезщетение за безработица може да възникне само „ако положението му съответства на визираното в чл. 65 § 5, б. „а“ от този регламент във връзка с чл. 65, § 2 от него (дело С-30/22). С оглед тълкуването на Съдът на ЕС за приложението па чл. 65, § 2 от регламента, положението на господин К. е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата му на произход след прекратяване на трудовата му дейност в Германия, където е пребивават във връзка с дейността си. Чл. 65, § 5 гласи, че безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. Според ответника налице са и съображения на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според което не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход. Така съгласно приложимите регламенти и на база получения документ СЕД Н006 за П. А. К. от компетентната институция на Германия с потвърдена държава па пребиваване - Германия, административният орган е приел, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България и НОИ не е компетентна институция. Прави възражение за прекомерност на размера на ползва правна помощ от касатора, с оглед ниската фактическа и правна сложност на делото, като моли да се определи в съответствие с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Претендира съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание оспорва жалбата и поддържа представените по делото писмени бележки.

Доказателствата по делото са писмени и гласни.

Жалбата против Решение № 2153-11-1/04.01.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – Монтана е подадена на 23.01.2024 г., видно от поставеното клеймо на ТП на НОИ – Монтана /л. 3/. Оспореното Решение е получено на 09.01.2024 г. /л. 15/ или жалбата е подадена в законоустановения 14-дневен срок. Съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 1 от КСО, решението на ръководителя на териториалното поделение на НОИ може да се обжалва в 14-дневен срок от получаването му, пред административния съд. Оспорващата като негов адресат притежава правен интерес за неговото оспорване, поради което и жалбата се явява подадена от надлежно легитимирано лице, поради което е допустима за разглеждане по същество.

Административен съд – Монтана след като обсъди сочените в жалбата основания, във връзка със събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Оспорващият П. А. К. е подал в ТП на НОИ – Монтана Заявление с вх. № 510-210/04.03.2022 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54а от КСО, като декларира прекратено осигуряване считано от 01.03.2022 г. с работодател в Германия. Със Заявление за удостоверяване на осигурителен период от друга държава – членка на ЕС със структуриран електронен документ /СЕД/ U002 /л. 39/ е деклариран осигурителен период в Германия от 07.10.2020 г. до 01.03.2022 г. В създаден на 09.01.2023 г. СЕД U017 от компетентната осигурителната институция на Германия /л. 46/ е отразена осигурена заетост на лицето по законодателството на Германия за времето от 07.10.2020 г. до 28.02.2022 г.; основание за прекратяване на заетостта - „Уволнение от работодателя“. Със създаден на 26.10.2023 г. чрез електронен обмен на социално-осигурителна информация структуриран електронен документ (СЕД) Н006 - информация пребиваване /л. 50/ е удостоверено, че Германия с държава по пребиваване на П. А. К., адрес: undefined Helsa, ул. Ringenkuhler StT. 2бa, ПК: 34298. По делото е приложена и Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. /л. 40/. По така наличните документи е издадено Разпореждане № 111-00-439-3 от 15.11.2023 г. от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Монтана, на основание чл. 54ж. ал. 1 и във връзка с чл. 11, § 3 буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (Е0)883/2004 на П. К. за отказ на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Мотива за постановения отказ е получения Н006 издаден от компетентната осигурителна институция на Германия, определяш Германия като „държава по пребиваване“, в който документ не е посочен период.

След подадена от страна на П. А. К. жалба срещу постановеното Разпореждане № 111-00-439-3 от 15.11.2023 г., от Директора на ТП на НОИ – Монтана е постановено оспореното Решение № 2153-11-1/04.01.2024 г., с което същото е потвърдено като правилно. От административния орган подробно са развити мотиви относно приложението на европейското законодателство при определяне правото на ПОБ на оспорващия, аналогични на изложените в писмената защита представена от процесуалния му представител.

След дадени указания от страна на съда с Определение № 186/08.02.2024 г., както и в открито съдебно заседание от 08.03.2024 г., от административния орган е представена цялата кореспонденция между осигурителните институции на България и Германия относно определяне правото на лицето на ПОБ в България. По искане на процесуалния представител на оспорващия с писмо вх. 655/10.03.2024 г. са представени отново разпечатки от всички СЕД от електронната система, ведно с начална страница, съдържаща информация за дата на съставяне на всеки един структуриран електронен документ. Представени са също така по искане на оспорващия и относими документи, в т.ч. разпореждане и СЕД от електронната система, относно извършена преценка право на ПОБ на трето лице, за което се твърди от оспорващия, че при сходни обстоятелства му е отпуснато ПОБ по българското законодателство.

Видно от надлежно извършен превод на писмо от О. Х. - Център за обслужване на граждани /л. 8/ във връзка с подадено съобщение от 16 01 2024 г. и потвърждение за отписване на адресна регистрация, Регистриращата институция потвърждава, че лицето П. К. е отписан от 20.12.2021 г. към Бьлгария.

От показанията на разпитания свидетел Е. К. се установява, че са съседи с оспорващия, дели ги само една мрежа. От 2020 г. П. има грижа по родителите си и е започнал да се прибира по често спрямо предишните години. Преди го е засичал 3 – 4 пъти в годината за по 4-5 дни, а след това от 2020 г. за по десетина дни, после почти за месец. Той работи като международен шофьор в Германия, като преди около 2-3 месеца отново е заминал. През 2022 г. почти цялото лято и есента е бил в Бьлгария. Не е работил никъде. Занимавал се е с баща си и с дребни ремонти по жилището си. От март 2022 г. до към края на тази 2022 годината са се виждали почти всеки ден, защото и двамата са правили ремонт и са си помагали. След по-продължителния си престой през 2022 г., който е бил заради грижа към баща му, който след като е починал той пак е отишъл да работи в Германия.

В писмо вх. № 509/22 02 2024 г. на Административен съд Монтана, административният орган, въз основа на дадени от съда указания с Определение от 19 02 2024 г. заявява, че пренасочване от ТП на НОИ Монтана към институцията, определена съгласно Регламента по прилагане, изпращане на взетото решение на същата тази институция, не е предприемано. /л. 54, 57/

При така установената фактическа обстановка и като обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото писмени доказателства и доводите на страните, Административен съд – Монтана достигна до следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 168 от АПК, във вр. с чл. 146 от АПК, при извършване на служебната проверка за законосъобразност на оспорвания административен акт, съдът констатира, че оспореното Решение № 2153-11-1 от 04.01.2024 г. е постановено от материално и териториално компетентен по смисъла на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "е" от КСО административен орган – Директорът на ТП на НОИ – Монтана, в писмена форма и е със съдържание, регламентирано в чл. 59, ал. 2 от АПК. Съдържа информация за реда, срока и органа, пред който подлежи на обжалване.

В производството по издаване на оспорения акт, този състав установява, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които съставляват самостоятелно основание за неговата отмяна, тъй като тяхното допускане е довело и до нарушаване на материалния закон.

Няма спор по отношение на фактите, свързани с правото на лицето да получи парично обезщетение за безработица.

Спори се по отношение компетентността на институцията, която следва да отпусне така исканото обезщетение и в тази връзка коя държава се явява държава по пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент № 987/2009.

При определяне на приложимото законодателство по отношение на обезщетенията за безработица се прилага общият принцип, че всяко лице, което осъществява доходоносна дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическата дейност и следва да принадлежи към схемата за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Именно с тази си дейност лицето е допринесло за икономиката на съответната държава, като е заплащало, респ. са му били удържани съответните данъци и осигуровки. Изключения от този общ принцип, че държавата-членка по последната заетост, като компетентна държава, отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Според чл. 65, § 2, изр. първо от Регламент № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Цитираната разпоредба визира хипотезата, при която определено лице е работило в една държава-членка като през това време обичайното му пребиваване е в друга държава-членка. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент № 883/2004 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето), в случаите на различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки, се определя с взаимно съгласие на тези институции, като се взема предвид центъра на интересите на това лице, в който смисъл е чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004 (регламента по прилагането). Центърът на интереси на съответното лице се установява въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти като продължителност и непрекъснато пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейно положение и роднински връзки, жилищно положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната норма. Съгласно вторият параграф на чл. 11 от Регламента по прилагането, в случай, че не може да бъде постигнато съгласие, решаващо значение при определяне действителното място на пребиваване, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В хода на проведеното административно производство са допуснати съществени процесуални нарушения, които са довели до неизясняване на релевантния въпрос по определяне действителното място на обичайно пребиваване на оспорващото лице, което от своя страна определя компетентната институция/държава членка по отпускане на исканото обезщетение за безработица.

Административният орган не е спазил изискванията на чл. 2, пар. 3, във вр. с пар. 1 и 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на ЕП и Съвета от 16 септември 2009 г. и документите, ведно с отправеното искане за получаване на обезщетение за безработица, не са незабавно пренасочени до държавата-членка, за която същият този орган е счел, че е компетентната държава. В тази връзка приемането от АО, че няма компетентността да отпусне исканото обезщетение е равнозначно на прието погрешно подаване на искането за отпускане на обезщетение, а това от своя страна и с оглед на посочените в пар 1 принципи за ефективно, бързо и активно подпомагане на осигурените лица, задължава същият този орган да препрати това искане до компетентната според него институция.

Този орган не е спазил и изискванията на чл. 3, пар. 4 от същия Регламент № 987/2009 и не е информирал компетентната институция на Германия за взетото решение, с оглед евентуално разрешаване на установени различия в становищата на тези две държави членки, които различия същите следва да разрешат служебно и помежду си, а не за сметка на осигурените лица.

Неизпълнение от страна на административния орган на сочените задължения по цитирания Регламент, а именно: да извърши изискуемите нормативни уведомявания, е лишило от възможността институцията в Германия да извърши съответните и относими проверки от нейна страна, а от там от възможността за събиране на цялата релевантна за спора информация, като по този начин същият е останал неизяснен. Позоваването единствено и само на СЕД Н006, не е достатъчно за определяне на мястото на пребиваване, като същевременно не удостоверява липсата на различия в становищата на тези две институции, относно определяне мястото на пребиваване на лицето.

Самият административен орган, за да постанови оспореният правен резултат, се позовава на чл. 65, пар. 2 от Регламент № 883/2004 г. и пребиваването на лицето, което в настоящото съдебно производство безпротиворечиво се установи, че е на територията на Република Бьлгария. В тази връзка оспорващият освен, че е прекратил адресната си регистрация в Германия, считано от 20.12.2021 г., прекратил е трудовата си заетост на 01 03 2022 г. и на дата 04 03 2022 г. се е регистрирал в Агенция по заетостта в Република Бьлгария като лице търсещо работа и е останал регистриран към тази агенция цяла година, а именно: до дата 05 04 2023 г. /л. 30/, които обстоятелства несъмнено попадат в приложното поле на чл. 65, пар. 2 от Регламент № 883/2004 г. С оглед на тези обстоятелства, правно обоснованият извод, който може да бъде направен е, че оспорващият П. К. е с място на пребиваване Република България и институцията в тази държава се явява компетентна по отпускане на исканото обезщетение. Държавата-членка, в която лицето последно е осъществявало дейност като заето лице, в случая Германия, според нормата на чл. 1, § 3, б. "к" от Регламент (ЕО) № 883/2004, може да бъде определен на временно пребиваване - „престой“, което от своя страна не променя мястото му на обичайно пребиваване. Тази държава-членка (Германия), би била компетентна само и единствено като допълнителна мярка и при установяване изискванията на чл. 64, които в случая не се установяват за оспорващия.

Същевременно и в случай на различие в становищата на институциите в Република Бьлгария и Германия по въпроса за мястото на пребиваване, тсъщите са нормативно задължени с взаимно съгласие и след събиране на пълната правно релевантна информация, да определят центърът на интереси на осигуреното лице по посочените в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии, което изобщо не е извършвано.

По отношение позоваването на съдебна практика на съда на ЕС, то според същата следва да се има предвид, че понятието „държава-членка, в която пребивава“ трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка, продължава своевременно да пребивава и където се намира центърът на интересите му (Решение на Съда на ЕС от 17.02.1977 г. по дело С-76/76 Silvani di P. v O. N. de l'Emploi). Ето защо, приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайно местопребиваване на лицата, на която държава той е и гражданин, в случая законодателството на Република България, която се явява компетентната държава. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, § 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. В този смисъл е и съдебната практика на Върховен административен съд: Решение № 12598/25.09.2019 г. постановено по адм.д. № 13206/2018 г. на ВАС, шесто отд.; Решение № 222/08.01.2019 г. по адм. дело № 8158/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; Решение № 1645/06.02.2019 г. по адм. дело № 8633/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд. и Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.

Следва да се подчертае, че административният акт е постановен и в противоречие с целта на закона за солидарност при социалните фондове. Това е така, тъй като едно от основните съображения (№ 1 от преамбюла на Регламент (ЕО) № 883/2004) е, че правилата за съгласуване на националните системи за социално осигуряване се вписват в рамките на свободното движение на лицата и следва да допринасят за подобряване на жизнения им стандарт и условията за наемане на работа.

По горните съображения съдът приема обжалваното решение за незаконосъобразно, което следва да се отмени, преписката да се върне на Директора на ТП на НОИ – Монтана за ново произнасяне по заявлението на П. А. К. от 04.03.2022 г. за отпускане на обезщетение за безработица, като при новото му разглеждане да се съобразят дадените в настоящото решение мотиви по тълкуването и прилагането на закона.

При посочения изход на спора, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК и чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, на жалбоподателя се дължат сторените в производството разноски, които се констатираха в размер на 500 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно, на основание чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед фактическата и правна сложност на спора и осъществения обем на предоставена процесуална защита.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Монтана,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ като незаконосъобразно Решение № 2153-11-1/04.01.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – Монтана, с което жалбата на П. А. К. е приета за неоснователна и е потвърдено разпореждане № 111-00-439-3/15.11.2023 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Монтана, с което на оспорващия е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ВРЪЩА преписката на Директора на ТП на НОИ – Монтана за произнасяне по заявление от 04.03.2022 г. от П. А. К. по отпускане на ПОБ по реда и условията на чл. 54а от КСО, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на П. А. К., [ЕГН], с постоянен адрес: гр. Монтана, [улица], сумата от 500 (петстотин) лева, представляваща сторените в производството разноски.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне