РЕШЕНИЕ
№ 2369
гр. С., 10.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. С.
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. С. Гражданско дело №
20231110136353 по описа за 2023 година
Предявен е иск от Л. Б. Р., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „Н. 4“, бл. 437,
вх. Б, ет. 4, ап. 15, срещу „Н.“ ООД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление:
гр. С., ул. „Л. С.“ № 3 (Л. Т.), ет. 10, по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 50,00 лв. – частично от сумата в общ размер
на 1472,00 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за
потребителски кредит № *********, сключен между страните на 10.12.2018 г., ведно
със законната лихва от 29.06.2023 г. до изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че на 10.12.2018 г. е сключил с ответника договор за
потребителски кредит № *********, по силата на който му бил отпуснат заем в размер
на 1000,00 лв., при фиксиран ГЛП от 41,05 % и ГРП от 49,72 %, като общият размер на
сумата, която трябвало да върне бил 1236,00 лв. В чл. 4, ал. 3 от договора било
уговорено, че в срок до края на следващия ден от сключване на договора,
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, като гаранцията
следвало да бъде за сумата от 1236,00 лв. със срок на валидност до 12.12.2019 г. Сочи,
че в чл. 6, ал. 1 от процесния договор било посочено, че в случай, че
кредитополучателят не предостави на кредитора гаранцията по чл. 4, ал. 3 от договора
в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия, той
дължи на дружеството неустойка в размер на 1080,00 лв. Неустойката се изчислявала
на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора и се заплащала
заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения
погасителен план. Сочи, че погасил изцяло сумата по договора, а именно 2472,00 лв.
Излага подробни съображения за нищожност на процесния договор за потребителски
кредит:
1
- на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26,ал. 1 ЗЗД, тъй като противоречи на закона;
- на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не била спазена
предвидената в закона форма. В случая не била предоставена изискуемата
преддоговорна информация, не било постигнато валидно съгласие за сключване и
изпълнението на договора, както и за условията, при които може да се откаже от
договора. Счита, че разменените съобщения не отговарят на изискванията на ЗЕДЕУУ;
- не били налице съществени елементи от съдържанието на договора, а именно
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който
това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената
главница и лихви съгласно чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК, размер на лихвения процент на
ден, както и ГПР по кредита;
- не били посочени данните, послужили за изчисляване на ГПР;
- бил посочен грешен размер на ГПР, а действителният размер бил 131,60% и
бил над допустимия максимален размер на ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК, което
било самостоятелно основание за нищожност на договора. Неправилно в размера на
ГПР не били включени разходите за заплащане на неустойката по чл. 6, ал. 1, която по
своята същност представлявала сигурна печалба за кредитора;
- посочването в договора на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните представлявала „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.
68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП;
- клаузата, с която в процесния договор за заем е уговорено, че заемателят
дължи неустойка в размер на 1080,00 лв. в случай, че в предвидения в договора срок не
предостави гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора, била в пряко противоречие
с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел. В тази връзка сочи, че съгласно чл. 16
ЗПК кредиторът следвало да направи проверка на кредитоспособността на потребителя
преди сключването на договора, респ. да прецени дали да отпусне кредита и при какви
условия. Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение
едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това, дългът му нараствал, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала;
- неустойката накърнявала добрите нрави, като излизала извън присъщите й
функции и целяла постигане на неоснователно обогатяване;
- било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД,
тъй като съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът имал право
само на лихва за забава върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а с
въпросната неустоечна клауза се предвиждало едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичали вреди;
- неустоечната клауза била неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2
ЗЗП, същата не била индивидуално уговорена;
- договорът бил нищожен и защото клаузата за възнаградителна лихва е
нищожна поради противоречие с добрите нрави.
- била налице и разлика между посочената в договора сума, подлежаща на
връщане, и тази, която реално е върнал на ответното дружество;
- била налице унищожаемост на процесния договор с оглед сключването му
поради крайна нужда и явно неизгодни условия.
2
Евентуално твърди, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респ. на основание чл. 146 ЗЗП поради
неравноправност на отделните клаузи. Искането към съда е да уважи предявения иск.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Н.“ ООД оспорва предявения иск по
подробни съображения. Не оспорва, че страните са сключили процесния договор за
потребителски кредит при фиксиран лихвен процент 41,05% и ГПР 49,72%. Оспорва
изложеното в исковата молба твърдение, че на ищеца е била начислена неустойка в
размер на 1080,00 лв. Твърди, че процесният договор е сключен от разстояние по
смисъла на чл. 6 ЗПФУР, като същият бил подписан от кредитополучателя ведно с
общите условия към него с електронен подпис по смисъла на Регламент (ЕС) №
910/2014 на ЕП и Съвета от 23.07.2014 г. Екземпляр от договора бил изпратен на
кредитополучателя на посочената от него електронна поща в процеса на
кандидатстване. Счита, че процесният договор е валиден и излага подробни
съображения, че при сключването на процесния договор са спазени законовите
изисквания, както и че същият не страда от твърдените в исковата молба пороци,
водещи до неговата нищожност или унищожаемост. Искането към съда е да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявен е иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като в тежест на ищеца е да докаже
извършено плащане на исковата сума в полза на ответника на основание процесните
договорни клаузи, а в тежест на ответника е при установяване на горните
обстоятелства да докаже наличие на основание за получаване на платените от ищеца
суми – валиден договор за потребителски кредит, сключен между страните, в т.ч.
валидно обвързващи страните договорни клаузи, предвиждащи погасяване на
отпуснатия заем в размерите на така извършеното плащане, както и че същите клаузи
са индивидуално уговорени.
От заключението по съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните и
което съдът кредитира като обективно и компетентно, се установява, че на 15.02.2019 г.
ищецът е заплатил в полза на ответника сума в общ размер на 1069,00 лв., която е била
разпределена от ответното дружество за погасяване на задължения по процесния
договор за потребителски кредит, както следва: главница в размер на 1000,00 лв. и
възнаградителна лихва в размер на 69,00 лв. за периода от 10.12.2018 г. до 15.02.2019
г., като няма данни за платена неустойка при непредоставяне на обезпечение. От
заключението се установява още, че действителният размер на ГПР, изчислен при
следните параметри: усвоена главница в размер на 1000,00 лв., възнаградителна лихва
за периода в общ размер на 69,00 лв. и еднократно изплащане на дължимата сума 67
дни след усвояване, и по формулата за изчисляване на ГПР, описана в Приложение № 1
от ЗПК, възлиза на 43,80 %. Изслушан в открито съдебно заседание, проведено на
29.01.2024 г., в.л. С. е заявил, че предвид постъпилата по делото по реда на чл. 192
ГПК справка от трето неучастващо по делото лице – „Изипей“ АД, относно
извършените от ищеца в полза на ответното дружество плащания, се е свързал с
ответника, който потвърдил данните по справката, поради което няма основание за
ревизия на констатациите в даденото от него експертно заключение.
С оглед изложеното, съдът намира за доказано, че на 15.02.2019 г. ищецът е
заплатил на ответника сумата в общ размер на 1069,00 лв.
3
При това положение, следва да бъде разгледано дали същата е получена от
ответника на валидно правно основание. В настоящия случай между страните не се
спори, че на 10.12.2018 г. между тях е бил сключен процесният договор за
потребителски кредит № *********. Спорът се концентрира върху това дали същият
договор е породил правни последици, доколкото в исковата молба са изложени
твърдения за неговата нищожност, поради допуснати множество нарушения на
законовите изисквания относно сключването, формата и съдържанието му, както и
поради противоречие на същия със закона и добрите нрави.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит (ЗПК)
договорът за потребителски кредит е писмен договор с конкретни реквизити, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит
са „потребителят“ и „кредиторът“, като „потребител“ е всяко физическо лице, което е
страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а „кредитор“ е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност. Несъмнено ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал. 3 ЗПК, а ответникът кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Предвид
изложеното, сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който договор са
приложими разпоредбите на ЗПК.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл.
10, ал. 1 ЗПК е писмена, като се счита за спазена, ако документът е на хартиен или друг
траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи съответните клаузи, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на
ЗПК „траен носител“ е всеки носител даващ възможност на потребителя да съхранява,
адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за
период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и
който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
ЗПК допуска сключването на договор за потребителски кредит от разстояние -
по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) –
арг. по чл. 5, ал. 9, ал. 13 ЗПК. Договорът за потребителски кредит отговаря на
определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга
по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително
доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество,
както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от
разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се
използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Легалната дефиниция на
договор за кредит от разстояние при условията на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗПФУР,
съгласно която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е
4
изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; спазил
сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и получил съгласието на потребителя за сключването
на договора, като преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез
телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или
електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена
сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл. 18, ал. 3 ЗПФУР.
Предвид горното, за да се докаже сключването на договор за потребителски
кредит чрез средство/а за комуникация от разстояние, следва да се установи, че
страните са постигнали съгласие относно договора за кредит, представен в писмена
форма на траен носител по смисъла на пар. 1, т. 10 ДР на ЗПФУР, както и че това
съгласие е дадено от тях чрез средства за комуникация от разстояние, т. е. посредством
електронни изявления.
За доказване на предоставянето на преддоговорна информация, както и на
електронни изявления, каквито са твърденията на ищеца по делото, се прилага Законът
за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Електронното изявление съгласно чл. 2 ЗЕДЕУУ е представено в цифрова форма чрез
общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията,
словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация. Съгласно чл. 3
ЗЕДЕУУ електронен документ означава електронен документ по смисъла на чл. 3, т.
35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли
2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB,
L 257/73 от 28 август 2014 г.), наричан по-нататък "Регламент (ЕС) № 910/2014", а
именно: всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови
или звуков, визуален или аудио-визуален запис.
Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ, съгласно който за електронен подпис се приема електронен подпис по
смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014, а именно данни в електронна
форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически
свързани с тях и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва.
Законът придава значение на подписан документ само на този електронен
документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис, но и допуска
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен – чл. 13, ал. 3 и ал. 4 ЗЕДЕУУ. При
установяване на тези предпоставки следва да се обоснове извод, че е създаден и
подписан електронен документ. Възпроизвеждането на електронния документ върху
хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК
той се представя по делото именно върху такъв носител като препис, заверен от
страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен
носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и
неговото съдържание (Решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС,
IV г. о.)
В конкретния случай от представените по настоящето дело Общи условия на
„Н.“ ЕООД е предвидено, че сключването на договора за потребителски кредит става
по инициатива на кредитополучателя, като за да получи желаната заемна сума подава
заявление с искане за потребителски кредит (формуляр за кандидатстване) до
5
дружеството, по образец, на сайта на дружеството (*******) чрез предварително
създаден профил. Кредитоискателят следва да предостави пълни и верни данни
относно своята самоличност като въвежда: имена, ЕГН, адрес (постоянен и настоящ),
лична карта, месторабота, мобилен телефонен номер, актуална електронна поща,
банкова сметка на лицето и други, като дружеството има право да изисква и
допълнителни данни, включително копие на лична карта, изпратено по електронната
поща, в случай, че се усъмни в истинността на предоставените от кредитоискателя
данни, както и да позвъни на посочените във формуляра за кандидатстване телефони и
да уточни предоставените от кредитоискателя данни. С цел избягване на съмнения, при
подаване на формуляра за кандидатстване, кредитоискателят следва да попълни
правилно цифровия код в полето, указано в самия формуляр за кандидатстване, като
цифровият код се изпраща от дружеството под формата на кратко текстово съобщение
(SMS) на телефонния номер, който кредитоискателят е предоставил при
кандидатстването си за кредит (т. 2.7. и т. 2.8. от ОУ). Въвеждането на цифровия код
трябва да стане в рамките на 24 часа от попълване на формуляра за кандидатстване,
като в случай, че цифровият код не е попълнен или не е попълнен правилно,
дружеството не разглежда искането за кредит (т. 2.7 и т. 2.9 от ОУ). Дружеството
разглежда предоставената от кредитоискателя информация и въз основа на същата го
уведомява в разумен срок за съгласието си да предостави потребителски кредит и
неговия размер или за отказа си да предостави такъв кредит (т. 2.10 от ОУ). За да се
пристъпи към сключване на договора за потребителски кредит, е необходимо
дружеството да е одобрило отпускането на кредит на кредитоискателя и да го е
информирало за това чрез изпращането на съобщение в профила му, електронната
поща и/или SMS (т. 2.11 от ОУ). В случай, че кредитоискателят е одобрен,
едновременно с уведомлението по т. 2.10, дружеството изпраща на посочената във
формуляра за кандидатстване електронна поща и/или профила на кредитоискателя
договора за потребителски кредит, заедно с Общите условия и Стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно
приложение № 2 от Закона за потребителския кредит (т. 2.11. от ОУ).
Кредитоискателят разполага с 24 часа за потвърждаване на сключването на договора,
считано от момента на получаване на уведомлението по т. 2.10. за съгласието на
дружеството да предостави кредита и на документите по т. 2.12. (т. 2.13. от ОУ). След
като кредитоискателят потвърди, че е запознат и приема договора за потребителски
кредит, заедно с Общите условия и Стандартния европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителските кредити, които са били в сила към момента на
сключването на договора, договорът за потребителски кредит между
Кредитополучателя и „Н.” ООД се счита сключен (т. 2.14. от ОУ). Отговорът,
съдържащ съгласието на кредитополучателя за сключване на договора за
потребителски кредит, изрично потвърждава неговото искане за незабавно изпълнение
на договора за потребителски кредит и в частност за усвояване на кредита по
посочения от него начин – превеждане на кредита по банковата му сметка,
предоставяне на сумата на кредита чрез системата на ePay.bg или предоставяне на
кредитополучателя на сумата по посочена от последния банкова карта Visa/Mastercard
посредством използван от „Н.“ ООД лицензиран доставчик на платежни услуги (т. 2.16
от ОУ). Договарянето се осъществява чрез средствата за комуникация от разстояние
(електронна поща, профил на клиента и/или телефон), като договорът за
потребителски кредит се сключва във формата на електронен документ, при спазването
на изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД, ЗЕДЕУУ и ЗПК (т. 2.4 от ОУ).
За установяване на изявленията на страните по делото е назначена и приета
6
съдебна компютърно-техническа експертиза, изготвена от в.л. Х. Й.. Заключението не е
оспорено от страните и съдът го кредитира като обективно и компетентно. Вещото
лице е установило и описало подробно процеса на регистрация и кандидатстване за
отпускане на кредит от ответника, който осъществява на сайта на последния. От
заключението се установява, че при регистрацията клиентът ръчно попълва поле
„лични данни“, което включва: ел. поща; имена, ЕГН, дата на раждане, пол, регион по
месторождение, номер на лична карта, дата на издаване на лична карта, МВР издал
личната карта, мобилен телефон, националност, постоянен и настоящ адрес, източник и
метод на плащане. Всички полета са задължителни за попълване (каквото е направено
и в конкретния случай), като за сключване на договора се използва предоставения
мобилен телефонен номер, на който се изпраща 4-цифрен код и имейл, на който се
изпращат прикачени копие от договора, общите условия и стандартен европейски
формуляр, както и електронна връзка (линк) за потвърждаване. По-нататък на същия
екран в системата има таблица с данни за кредита, като полетата „сума“ и „период“ се
попълват от кредитоискателя, а всички останали полета се изчисляват автоматично. В
конкретния случай са попълнени следните полета със следната информация: сума –
1000,00 лв.; период – 12 месеца; дължима такса/лихва – 236,00 лв.; дължима неустойка
за кредитна гаранция – 1080,00 лв.; дата на връщане – 11.12.2019 г.; договорът е приет
на дата – 10.12.2018 г.; парите са изпратени на дата – 10.12.2018 г.; дата на
издължаване – 15.02.2019 г.; върната сума – 1069,00 лв. Вещото лице е установило, че
първата регистрация за ищеца в системата на ответното дружество е направено на
11.01.2017 г. с въведени: ел. поща *************, мобилен телефон *********, ЕГН и
номер на лична карта. Регистрационният процес включва и провеждане на интервю от
оператор с кредитоискателя, с което се цели да се потвърди верността на попълнените
данни в полетата. Записът от интервюто се съхранява за срок от 5 г., като за
конкретния случай не е наличен. Снимката на личната карта (лице/гръб) и паспортна
снимка на ищеца са били качени в системата от 2020 г., като същите били изискани за
отпускане на последващи във времето кредити. Тъй като първата регистрация за ищеца
в системата на ответното дружество била от 2017 г., при кандидатстването през 2018 г.
е било използвано потребителско име и парола за вход в нея, като към този момент не
е било необходимо въвеждане на лични данни, тъй като същите били налични в
софтуера. Поради което при кандидатстване за процесния кредит било необходимо да
се заяви сума и период на кредита, след което да въведе ПИН код, който се изпращал с
кратко текстово съобщение (SMS) на мобилния номер и след натискане на бутона
„Продължи“ заявката се потвърждавала. В конкретния случай на 10.12.2018 г. в
10:50:44 часа ответното дружество изпратило на тел. номер +******** кратко
текстово съобщение със съдържание „За да потвърдите Вашата заявка за Н., въведете
следния код на нашия сайт: 3540“. След натискане на бутона „Продължи“ оператор на
ответното дружество виждал в системата, че има потвърдена с ПИН код заявка за
кредит. На 10.12.2018 г. в 10:51:53 часа било изпратено ново текстово съобщение със
съдържание „Вашата заявка за кредит е одобрена. Ще получите имейл с електронен
договор, който трябва да потвърдите“. След това операторът ръчно изпращал имейл, в
случая на ******, който съдържал линк за потвърждение и трите документа – договор
за потребителски кредит, Общи условия и СЕФ. На същата дата в 11:05:54 часа било
изпратено трето съобщение със съдържание „Изпратихме парите Ви в Изипей. Моля
изтеглете ги днес. Н..“
Съдът като взе предвид гореизложеното и установеното със СКТЕ, съдът
приема, че в конкретния случай страните са се съгласили да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен, поради което и може да се приеме, че
7
клиентът-кредитополучател е изявил своята воля за сключването на договора и е приел
Общите условия. При изложената фактическа обстановка се налага изводът, че
предвиденият механизъм за сключването на договора за потребителски кредит от
разстояние е спазен. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав приема, че е
доказано, че между ищеца и „Н.“ ООД по реда на ЗПФУР е сключен договор за
потребителски кредит под формата на заем по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. В случая
съдът отчита и обстоятелството, че договорът за заем е реален и едностранен (по него
задължения възникват само за заемателя), за сключването на процесния договор е
индиция и категорично доказаното реално плащане от страна на кредитодателя на
уговорената сума от 1000,00 лв. Всичко изложено безспорно доказва възникването на
процесното заемно правоотношение между страните, поради което наведените от
ищеца твърдения, с които се оспорва постигнатото съгласие и изразена от потребителя
воля да бъде обвързан от договора за потребителски кредит, са неоснователни.
По твърденията за нищожност на процесния договор за потребителски
кредит в цялост съдът намира следното:
Както бе посочено по-горе, по своята правна характеристика и съдържание
процесният договор представлява договор за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК в
релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 от ЗПК, а именно – когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други
разходи.
На първо място, от заключението по СКТЕ се установи, че договорът е сключен в
предвидената в закона форма – писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са представени с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Установи се и че кредиторът е
предоставил преддоговорна информация, в която са посочени основните параметри и
условия по кредита, чрез връчване на потребителя на Стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити, както е и екземпляр от
процесния договор и приложимите общите условия.
Преценявайки съдържанието на процесния договор за потребителски кредит,
съдът намира, че същият съдържа част от изискуемите от закона реквизити. В тази
връзка в договора са посочени общият размер на кредита, условията за усвояването и
погасяването му, годишен лихвен процент от 41,05 %, годишният процент на
разходите по кредита от 49,72 %, размерът, броят и падежите на погасителните вноски
(чл. 11 от договора). Заедно с това, договорът съдържа ясна информация за
потребителя относно правото да получава от заемодателя информация за извършените
и предстоящи плащания, както и за оставащите дължимите суми при предсрочно
погасяване на главницата, за правото й да се откаже от договора и срока, в който може
да бъде упражнено.
Уговорената между страните в чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от договора възнаградителна
8
лихва не е нищожна на посочените от ищеца основания. Съгласно посочената клауза
от договора размерът на договорната лихва е фиксиран процент – 3,42 % на месечна
база, или – 41,05 % на годишна база. Уговореният размер на договорната лихва,
включена в ГПР, е по-нисък от установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК императивен
максимален размер до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения,
поради което уговорената в процесния случай договорна лихва е в съответствие с
изискванията на закона. Преценен от гледна точка на справедливостта и
добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, размерът на
уговорената възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й функции – а
именно да представлява възнаграждение за предоставения за ползване финансов
ресурс, от който кредитиращата институция се лишава за срока на действие на
договора.
На следващо място, в чл. 4, ал. 3 от процесния договор е предвидено, че в срок
до края на следващия ден от сключването на договора, кредитополучателят е длъжен
да предостави на кредитодателя гаранция по кредита съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията,
издадена от небанкова финансова институция трябва да бъде за сумата от 1236,00 лв.
със срок на валидност до 12.12.2019 г. А в случай, че кредитополучателят не представи
гаранцията по чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия, той дължи неустойка в размер на 1080,00 лв. (чл. 6, ал. 1
от договора).
Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 1080,00 лв. за
непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна
клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП. Функцията на неустойката е да обезпечи
изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за
заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка от договора
въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на
главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при
неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение,
като размерът на неустойката е в размер над 100 % от отпуснатия заем. С оглед на
това, неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а
съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно,
задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя.
Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за
неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на
принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата.
9
Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на
вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата е необосновано висока. Така както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия. С оглед относително самостоятелния характер на неустойката, обаче, същата
не води до нищожност и на клаузата за възнаградителна лихва. Тъй като
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за
непредоставяне на обезпечение.
Настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 6, ал. 1 от договора за
кредит неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар. „скрита
възнаградителна лихва“. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването
на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването
на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да
е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да
дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Този извод на първо място следва от
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и краткия срок за изпълнение на
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката. Въведените изисквания
и изключително краткият срок (края на следващия ден от сключването на договора)
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то
изцяло да се възпрепятства. По този начин кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал
намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на
договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното
предоставяне на обезпечения, отговарящи на посочените изисквания, каквато
възможност той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод
следва да се отбележи и уговорката, предвиждаща, че ако срокът, за който се начислява
10
неустойката, е по-кратък от срока между две погасителни вноски, неустойката се
начислява на ден и е в размер на 1/30 от месечната неустойка, като се заплаща заедно
със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен
план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението
за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще
възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова
гаранция, в размер на всички дължими по договора суми, е житейски немислима при
сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице
може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата
гаранция.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор
неустойка е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) –
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България (основен лихвен процент плюс 10%), което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод
следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Предвид
изложеното, съдът приема, че неустойката, уговорена в чл. 6, ал. 1 от процесния
договор, представлява разход по кредита, който е следвало да бъде, но не е включен
при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, с което са нарушени
разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна
клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на
разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая размерът на неустойката
(1080,00 лв.) надхвърля размера на заетата сумата (1000,00 лв.). Ако към посочения
ГПР от 49,72 % се прибави и размерът на неустойката, то тогава годишният процент на
разходите ще е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С
оглед гореизложеното, задължението по чл. 6, ал. 1 не е свързано с неизпълнението на
11
договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в
противоречие с правилото чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен нито в годишния
процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня
на сключването. Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на процесната сума по
чл. 6, ал. 1 от договора, те не могат да изпълнят отредената им функция – да дадат
възможност на потребителя по ясен и достъпен начин да се запознае с произтичащите
за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по
в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките, настоящият съдебен състав счита, че макар формално процесният договор
да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишният процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Неоснователно е
направеното възражение от ответника, че неустойката не е претендирана от ищеца.
Независимо от обстоятелството, че съгласно заключението по ССчЕ с платените от
ищеца суми не е погасявана задължение за неустойка при непредоставяне на гаранция,
то от заключението по СКТЕ се установи, че в системата на ответното дружество
сумата от 1080 лв. е отразена като „дължими неустойки за кредитна гаранция по
процесния договор за кредит и въпрос на преценка на ответното дружество е да го
претендира от ищеца.
В аспекта на изложеното, съдът приема, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Последиците от обявяването на тази недействителност са
регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по
кредита.
От заключението по ССчЕ се установи,че ищецът е заплатил на ответника
сумата в общ размер на 1069,00 лв. Предвид установената по делото недействителност
на сключения между страните договор за потребителски кредит и на основание чл. 23
ЗПК ищецът дължи връщане само на главницата в размер на 1000,00 лв. Следователно
сумата в размер на 69,00 лв. е платена от ищеца на ответното дружество без основание.
С оглед изложеното, съдът намира, че предявеният иск е доказан по основание и
12
размер и следва да бъде уважен изцяло.
Като законна последица от уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
върху сумата от 50 лв. следва да се присъди и законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 29.06.2023 г. до изплащане на вземането.
По разноските
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, който своевременно е направил искане за присъждане на такива.
Същият е сторил разноски за държавна такса и депозит за ССчЕ в общ размер на 350,00
лв., която сума ответникът следва да бъде осъден да му заплати.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ответникът следва да бъде
осъден да заплати на адв. В. С. К. от САК сумата от 400,00 лв. адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца
съгласно приложения договор за правна защита и съдействие и списък на разноските
по чл. 80 ГПК.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. „Л. С.“ № 3 (Л. Т.), ет. 10, да заплати на Л. Б. Р., ЕГН: **********, адрес: гр. С.,
ж.к. „Н. 4“, бл. 437, вх. Б, ет. 4, ап. 15, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, сумата
от 50,00 лв. – частично от сумата в общ размер на 1472,00 лв., представляваща
недължимо платена сума по нищожен договор за потребителски кредит № *********,
сключен между „Н.“ ООД и Л. Б. Р. на 10.12.2018 г., ведно със законната лихва от
29.06.2023 г. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Н.“ ООД, ЕИК: ********, седалище
и адрес на управление: гр. С., ул. „Л. С.“ № 3 (Л. Т.), ет. 10, да заплати на Л. Б. Р., ЕГН:
**********, адрес: гр. С., ж.к. „Н. 4“, бл. 437, вх. Б, ет. 4, ап. 15, сумата от 350,00 лв. –
разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Н.“ ООД,
ЕИК: ********, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Л. С.“ № 3 (Л. Т.), ет. 10,
да заплати на адв. В. С. К., ЕГН: ********** от САК, адрес на упражняване на
дейността: гр. С., ул. „Г. С. ******“ № 70, ет. 1, ап. 1, сумата от 400,00 лв. – адвокатско
възнаграждение за оказана в настоящото производство безплатна правна помощ и
съдействие на ищеца Л. Б. Р..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13