Р Е
Ш Е Н
И Е
№………
…..11.2019
г.,
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета
година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия Д. ЙОРДАНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Йорданова в.гр.дело
№
15265 по
описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Въззивното
производство е образувано по жалба на ответника „Специализирана болница за
рехабилитация - Б.“АД ( наричано за краткост СБР Б. или болницата) чрез пълномощните адв. М. и адв. М. срещу
решение №456722/24.07.2018
г. постановено по гр.д. № 74742/2016 г. по описа на СРС, 56 състав, с което е
признато за установено, по реда на чл.422 от ГПК, че болницата дължи на ищеца „Л.К.“
ЕООД, на основание чл. 79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. с чл. 286, ал.1 от ЗЗД сумата
от 10 800 лв. с ДДС, представляваща абонаментна такса за м.05.2011 г.,
дължима по договор за абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008 г., за
която абонаментна такса е издадена фактура №394/02.05.2011 г. ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане в съда на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 06.10.2016 г. до
окончателното плащане, както и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от
3293,46 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 07.10.2013 г. до
06.2010.2016 г., начислена върху главницата от 10 800 лв.
Отхвърлителната
част на решението за разликата между уважения размер иск с правно основание
чл.86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 3293,46 лв. до пълния претендиран размер от 3294,59 лв. е влязла в сила като
необжалвана.
Във
въззивната жалба се излага, че решението е постановено по недопустим иск, тъй
като всички действия пред заповедния и исковия съд от името на ищцовото
дружество са били извършвани от лица без представителна власт (пълномощното в
полза на процесуалните представители не е подписано от управителя на ищцовото
дружество). Независимо от това, се излагат съображения за неправилност на
първоинстанцонното решение, като се сочи, че съдът е допуснал съществени
нарушения на материалния и процесуалния закон. Неправилно съдът се бил позовал
на приетата съдебно почеркова експертиза, за да достигне до извод, че договора
от 14.08.2012 г. е подписан от И.Г.-К.,
като излага че последната страница от договора (стр.7) е страница от друг
документ. Счита, че съдът неправилно е приел, че процесното вземане не е
погасено по давност поради направени устни признания прекъсващи давността по
смисъла на чл. 116, б „а“ от ЗЗД, основавайки се единствено на показанията на
св. П.. За да достигне до извода, че процесното вземане не е погасено по
давност, съдът неправилно е приел, че договора от 14.08.2012 г., с който се
признават задължения на болницата обвързва ответното дружество при приложение
на презумпцията на чл. 301 от ТЗ.
В
срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Л.К.“
ООД чрез адв. Д.. В отговора се излага, че изложените от въззивника основания
за недопустимост на първоинстанционното решение е неоснователни, тъй като всички
предприети процесуалния действия от името на заявителя в заповедното
производство и ищеца в пъроинтанционното такова
са изрично потвърдени от управителя на дружеството в открито съдебно
заседание на 25.06.2018 г. Намира за неоснователни доводите за неправилност на
решението изложени от въззивника. Счита, че спорът между страните се свежда до
въпроса дали задължението за заплащане на абонаментната такса е погасено по давност или извършените устни,
писмени и чрез конклудентни действия признания са прекъснали давността, като
намира извода на първия съд, че с подписване от страна на Г.-К.на договора за
признаване на задълженията на болницата към ищците при приложение на чл. 301 от ТЗ и чрез устни признания на представляващите болницата през 2011-2015 г. давността
за вземането е прекъсната по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД.
В
проведеното по делото открито съдебно заседание въззивникът се представлява от
адв. М., която поддържа въззивната жалба. Претендира разноски. За въззиваемата
стреа е депозирана молба за гледане на делото в отсъствие на нейн представител,
в която въззивната жалба се оспорва. Претендират се разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Възражението
на възззивника, че действия пред заповедния и исковия съд от името на ищцовото
дружество са били извършвани от лица без представителна власт (пълномощното в
полза на процесуалните представители не е подписано от управителя на ищцовото
дружество) съдът намира за неоснователно. В откритото съдебно заседание пред
СРС, проведено на 25.06.2018 г. е са представени молба от управителя на „Л.К.“
ЕООД Р.П., с която са потвърдени всички действия на адв. И.С.и адв. Д.Д.
извършени по ч.гр.д. №56186/2016 г. и гр.д. № 74742/2016 г. и двете по описа
на СРС, 56 състав и пълномощно от Р.П.в полза на адв. Савова за представителство
на ищеца по завеждане и водене на заповедни и искови производства във връзка с
незаплатени абонаментни такси по договори за абонаментно консултанско
обслужване на „Специализирана болница за рехабилитация - Б.“ АД. С оглед
наличността на посочените документи по делото, съдът намира, че ищецът е бил
надлежно представляван и не са налице основания за обезсилване на първоинстанционното
решение.
Разгледано
по същество, първоинстанционното решение е
неправилно, в обжалваната част, поради следните съображения.
Kато безспорно
между страните в първоинстанционното производство е отделено обстоятелството,
че между същите е било налице
облигационно правоотношение по договор от 01.07.2008 г. за абонаментно консултантско обслужване за
предоставяне на ответника на текущо консултантско обслужване и организиране
организиране на процесуално представителство срещу заплащане на уговорено
възнаграждение. Безспорно между страните е, че фактура №394/02.05.2011 г. е включена в
дневника за покупки на ответника за м. май 2011 г. С оглед така отделените за безспорни между
страните обстоятелства, верен в изводът на районния съд, че допълнителното
споразумение от 01.11.2008 г. към договора за абонаментно обслужване от
01.07.2008 г. обвързва страните, доколкото именно уговорения в него размер на
месечната такса отговаря на размера по фактура №394/02.05.2011 г., който чрез
включване в дневника за покупки е бил осчетоводен от болницата. Непротиворечива
е съдебната практика, че отразяване на паричната престация по доставката като
дължима в счетоводството на ответника и ползването на данъчен кредит, съобразно
стойността й, съставлява извънсъдебно признание на задължението В този смисъл
са Решение № 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о., ТК,
решение 96/26.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 380/ 2009 г. на І т. о., решение
109/07.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 465/2010 г., ІІ т. д., решение 228/07.01.2015
г. на ВКС по т. д. № 3597/2013 г. на І т. о., решение № 198/13.05.2016 г. на
ВКС по т. д. № 2741/2014 г. на І т. о. От посоченото следва, че процесните
фактури удостоверяват задължението на ответното дружество за плащането на
възнаграждението за извършените услуги. В конкретния случай, болницата не е
ползвала данъчен кредит, единствена причина за което е обаче особеността на
извършваната от нея дейност, който факт е посочен и от страната във въззивната
жалба.
По
отношение на основния спорен между страните въпрос- погасено ли е по давност
задължението по фактура №394/02.05.2011 г., районният съд е достигнал до извод,
че същото не е погасено по давност, поради прекъсването на същата чрез
подписване на договора от 14.08.2013 г., подписан за болницата от И.К., действията
на която представляват признание на задължението по чл.116, б“а“ от ЗЗД при
прилагане на презумпцията по чл. 301 от ТЗ за мълчаливо съгласие на търговеца
за сключена без представителна власт сделка, ако същият не се е противопоставил
веднага. В допълнение СРС е приел, че законният представител на болницата д-р К.е
знаел за задълженията и е правил устни признания на същите в края на 2011 г., в
края на 2012 г. и през пролетта на 2013 г. Въззивният съд не споделя така
изложените крайни изводи на пъроинстанционния съд по следните съображения.
По
делото е представен договор (л.56-62 от делото пред СРС) от 14.08.2012 г. сключен
между И.Г.Г.-К.лично и като представител на „Специализирана болница за
рахабилитация-Б.“ АД и на „Специализирана болница за рехабилитация – Сепарева
Баня“ АД (доверители) от една страна и И.И.С.лично и като представител на „Л.К.“
ЕООД (довереник) от друга страна. По силата на този договор доверителите
признават задължения по основания и размер, които имат към довереника, като
изрично е посочена и фактура №394/02.05.2011 г., задължението по която е признато и е
уговорен нов срок за плащането му. Автентичността на този договор е оспорена от
ответника, поради което е изслушана комплексна /техническа и почеркова/ експертиза.
Заключението на експертизата е, че трите подписа за „доверители“ в
договора-обект на изследването са положени от И.Г.Г.-К., седемте страници от
договора за отпечатани на сходна хартия, с един и същ по вид и морфологични
белези тонер. Ескпертизата не е могла да отговори на въпросите касаещи
възрастта на положената химикална паста, възрастта и състава на мастилото, дали
всички страници от договора са отпечатани по едно и също време и с едно и също
мастило. Посочено е, че хартията на която е отпечатан договора е с неизвестен
произход и не притежава уникални характеристики, които да позволят да бъде
изследвана, изследването на хартията е деструктивен метод, което би попречило на последващи изследвания и че в
криминалистичната практика няма общоприет и утвърден метод за датиране на документи по стареене на
материалите (хартия и пишещи вещества), като за прилагане на какъвто и да е
метод е необходимо наличието на „еталон“- документ с известна дата на
съставяне, който е съхраняван при същите условия като изследвания документ
изготвен е върху същата хартия и съдържа реквизити изпълнени със същото по вид
и състав пишещо вещество.
От
служебна справка в Търговския регистър и регистър на ЮЛНЦ се установява, че И.Г.Г.-К.е
била член на съвета на директорите на болницата от 2008 г., към 14.08.2012 г., както и към настоящия
момент.
Във
връзка с договорните отношения между страните и признаването на задължения от
страна на ответника към ищеца в първоинстанционното производство са изслушани
свидетелски показания.
Свидетелката
М.П., която като адвокат и консултант е работила в „Л.К.“ ЕООД разказва за консултантските
правни услуги, които дружеството е предоставяло на болницата вкл. през месец
май 2011 г., по които и тя лично е работила. Сочи, че ѝ е известно, че
болницата е признала писмено задълженията си към „Л.К.“ ЕООД чрез подписване на
договор през август 2012 г. от И.Г.-К.. Сочи, че при срещи в офиса на ищеца в
края на 2011 г. устни признания на задълженията са правени от г-жа К., д-р К.и
г-н Ч.. Излага, че признания на задълженията са правени от същите лица и на
06.10.2014 г. и 06.10.2015 г. Разказва за среща през пролетта на 2013 г., на
която са присъствали г-жа К. и д-р Кръстев, които са обещали задълженията на
болницата признати с договора от 2012 г. да бъдат изплатени. Сочи, че д-р
Кръстев, който е законния представител на болницата е знаел за сключения между
страните договор от 2012 г. и е признавал задълженията на срещу в адвокатската
кантора в края на 2012 г. и през пролетта на 2013 г.
Свидетелката
И.Г.-К.- член на съвета на директорите на ответното дружество твърди, че не е
подписвала договор на 14.08.2012 г., с който признава задължения на болницата
към ищцовото дружество, а само договор от същата дата за консултантско абонаментно
обслужване на стойност 1000 лв. на месец.
Свидетелят
В.Ч. – член на съвета на директорите на мажоритарния собственик на СБР Б., сочи
че не е присъствал на подписване на договор за признаване на задължения от
страна на болницата към „Л.К.“ ЕООД. Разказва, че е узнал за договора от
14.08.2012 г. през 2017 г., тъй като договорът е бил приложен по друго дело
водено между ищеца и „Специализирана болница за рехабилитация Сепарева Баня“ АД
пред РС-Дупница.
С
оглед така изложените фактически положения, за да отговори на основния спорен
въпрос между страните - погасено ли е по давност задължението по фактура №394/02.05.2011
г., съдът намира следното:
В конкретния случай се
касае за изпълнение на задължения за периодични плащания за абонаментна услуга,
поради което и на основание чл. 111, б. "в" от ЗЗД е приложима кратката
3- годишна погасителна давност. Спорът е относно това дали чрез
подписване на писмен договор за признание на задълженията и устни признания
е прекъсната давността за на вземанията от ответното
дружество. В тежест на ищцовото дружество е докаже, че в определения от закона
срок са настъпили обстоятелства, които са довели до прекъсване на давността за
вземанията. В тази връзка е представен договорът от
14.08.2012 г., както и са събрани гласни доказателства.
Съдът намира че договорът
от 14.08.2012 г. е сключен в рамките на давностния срок, страни по него са ищецът
и ответникът, отнася се до съществуването на задължения и
същевременно ответникът недвусмислено е заявил, че е задължен към ищцовото
дружество в т. ч. и за процесните вземания. Ответникът е оспорил автентичността
му, но съдът, имайки предвид заключенията на комплексната /техническа и
почеркова/ експертиза, която отгооваря на въпросите точно и
компетентно намира, че оспорването не е доказано и договорът в
действителност е подписан от посоченото в него лице като представител на
болницата ответника – И.Г.-К..
От друга
страна, съдът намира, че договорът от 14.08.2012 г. не
е породил целеното действие – прекъсване давността за вземанията.
От
извършената служебна справка в Търговския регистър и регистър на
ЮЛНЦ съдът установи, че подписалата договора за ответното
дружество И.Г.-К. от 2008 г. и към настоящия момент е член на Съвета
на директорите на "Специализирана болница за рехабилитация- Б."
АД и като такава тя няма представителна власт и не може да сключва договори от
името на дружеството (съобразно чл. 235 от ТЗ).
Законният представител на ответното дружество от 2010 г. вкл. и
към датата на сключване на договора от 14.08.2012 г. е Н.С.К.. Съгласно разпоредбата
на чл. 301 от ТЗ когато едно лице действа от името на търговец без
представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се
противопостави веднага след узнаването. Чрез тази разпоредба законодателят
е установил презумпция за мълчаливо съгласие на търговеца със сключената без
представителна власт сделка, ако не се е противопоставил веднага след
узнаването й, но по делото няма категорични данни признанието
да е потвърдено.
В съдебната
практика няма спор, че установяването на признаването на вземанията от
страна на длъжника може да се доказва и със свидетелски показания. В посока за доказване на
направени от ответната страна признания са единствено
показанията на свид. П., но същите остават изолирани, като не
се подкрепят от останалите доказателства по делото в т. ч. и гласни такива. При оценка на
показанията ѝ следва да се вземе предвид и че свид. П. е работила в „Л.К.“
ЕООД като адвокат и показанията ѝ следва да се преценяват с оглед
възможна заинтересованост на същата от изхода на спора. Действително
няма пречка показанията на заинтересованите свидетели да бъдат кредитирани, но
те следва да бъдат съпоставени с останалите доказателства и следва да
бъдат подкрепени от други събрани в хода на производството доказателства, което
не е сторено. В случая преценявайки показанията на свид. П.
в съвкупност със събрания по делото доказателствен материал, съдът намира, че
те не се подкрепят в достатъчна степен от него, поради което
съдебният състав не може да основава изводите си само на тях.
Следователно
от страна на ищеца не е проведено пълно и главно доказване на факта на
узнаването на договора от 14.08.2012 г. от представляващия ответното дружество,
поради което направеното в него признание на
задължения няма обвързващи ответното дружество последици и не прекъсва
погасителната давност по смисъла на чл. 116, б. "а" от ЗЗД.
Следва да се отбележи, че въпреки
твърдението на свид. П.,
че е изготвяла справки относно задълженията на ответника през 2014 г. и 2015
г., такива по делото не са представени. Няма и доказателства за съгласуването
им с представители на СБР-Б.. Действително в материалите на
първоинстанционното производство се съдържа и-мейл, изходящ от "Л.к."
ЕООД
с дата 11.09.2014 г. с искане за потвърждаване на салдата
за баланс в т. ч. и по процесната фактура от м.май 2011
г., но съдържащия се в него формуляр не е попълнен и не е
подписан от представител на ответното дружество. Не са представени и
доказателства в т. ч. и и- мейли, от които да е видно, че СБР- Б. е
потвърдило салдата. От друга страна по делото няма данни посоченото електронно
съобщение да е достигнал до ответното дружество, доколкото
получател на същото "d. m. ltd", което е
електронен адрес на друго дружество. Показанията на тази
свидетелка не се подкрепят и от другите гласни доказателства.
Предвид
изложеното съдът намира, че ищецът не е провел пълно и
главно доказване на факта, касаещ прекъсване на давността с признаване на
вземанията от страна на длъжника.
Съгласно
чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо. В настоящия случай изискуемостта на вземанията за заплащане на
абонаментна такса е настъпила на шесто число от месец май
за същия месец съгласно уговорката в чл. 2, ал.2 от
договор за абонаментно обслужване от 01.07.2008 г., от който момент е започнал
да тече краткия 3- годишен давностен срок. Заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК е подадено на 06.10.2016
г., т. е. след изтичането на същия, поради което е основателно възражението на
ответника за изтекла давност по отношение на претендираната сума.
Предвид на горното съдът
счита, че вземането е погасено по давност,
поради което исковете следва да се отхвърлят.
По
изложените съображения въззивният съд счита, че решението на районен съд е
незаконосъобразно, поради което следва да се отмени и вместо него да се
постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове.
По разноските:
Решението
на СРС, поради неправилното разрешаване на спора по същество, следва да бъде
отменено и в частта за разноските, доколкото исковите претенции са
неоснователни и на ищеца не се следват разноски нито за заповедното, нито за
исковото производство.
Същевременно,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът ще следва да бъде осъден да заплати
на ответника направените от него разноски в заповедното производство, първоинстанционното
производство и във въззивното такова.
В
първоинстанционното производство – въззиваемият е направил искане за присъждане
на разноски, за които е представил списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за
плащането им (300 лв. за експертиза- л.122 от делото пред СРС, адвокатско
възнаграждение- л.221 от делото пред СРС). На въззиваемия следва да бъдат
присъждани посочените в списъка по чл. 80 от ГПК разноски за държавна такса по
частна жалба в размер на 15 лв. (за плащането на такава сума са налични
доказателства по приложеното частно гражданско дело на СГС), доколкото отговорността
за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение,
с което се разглежда спора по същество и съобразно неговия изход (съгласно
мотивите на т. 5 от Тълкувателно решение 6/2012 на ОСГТК на ВКС).
Пълномощникът на ищеца е направил възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение в първоинстанционното
производство, което настоящият съд намира за неоснователно. Цената на исковете
общо е 14093,46 лева. Минималният размер на дължимото адвокатско
възнаграждение, според чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г., е 952,80
лева. Видно от представения договор за
правна помощ и съдействие (л.220 от делото пред СРС) между страните са
договорени определени размери на възнаграждения за представителство в
заповедното производство, за първоинстанционното производство и за проведените
съдебни заседания. Претендираният размер на основание чл.7. а.2, т.4 от Наредба
№ 1/2004 г. е в размер на 830,00 лв, без ДДС който размер е под минималния
изчислен по-горе и следва да бъде присъден в цялост. За явяване в съдебните
заседания – 400 лв. без ДДС с оглед разпоредбата на чл.7, ал. 8 от Наредба №
1/2004 г. и проведените общо шест съдебни заседания по делото през първа
инстанция. Общият размер на разноските в първата инстанция следва да бъдат
присъдени в полза на ответника „Специализирана болница за рехабилитация - Б.“АД
са 1545, 00 лв.
Относно
претендираното възнаграждение в заповедното производство съдът намира, че
следва да бъдат присъдени 476,40 лв. без ДДС разноски за адвокатско
възнаграждение на ответника, доколкото възражението за прекомерност направено
от ищеца е основателно и адвокатското възнаграждение следва да бъде в минимален
размер съобразен с разпоредбата на чл.7, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г.
Във
въззивната инстанция от ответника са претендирани 1800 лв. с ДДС – адвокатско
възнаграждение (след служебна справка съдът констатира, че адв. М. е
регистрирана по ЗДДС). Съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност
на делото претендираният размер на адвокатско възнаграждение за въззвивната
инстанция е прекомерен и следва да бъде намален до минимума от 1143,36 лв. с
ДДС. Въззвивника – ответника има право в негова полза да бъдат присъдени и
доказано заплатените от него 281,87 лв. – държавна такса за въззивното производство,
т.е. ищецът „Л.К.“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на ответника СБР- Б. АД разноски във въззивната инстанция в общ
размер от 1425,23 лв.
Мотивиран
от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №
456722/24.07.2018 г. постановено по гр.д. №
74742/2016 г. по описа на СРС, 56 състав, в частта, с която е признато за
установено, по реда на чл.422 от ГПК, че „Специализирана болница за
рехабилитация - Б.“АД, ЕИК: *******дължи на „Л.К.“ ЕООД, ЕИК: *******, на
основание чл. 79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. с чл. 286, ал.1 от ЗЗД сумата от
10 800 лв. с ДДС, представляваща абонаментна такса за м.05.2011 г.,
дължима по договор за абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008 г., за
която абонаментна такса е издадена фактура №394/02.05.2011
г. ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане в съда на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 06.10.2016 г.
до окончателното плащане, както и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от
3293,46 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 07.10.2013 г. до
06.2010.2016 г., начислена върху главницата от 10 800 лв., както и в
частта и в частта, с която „Специализирана болница за рехабилитация - Б.“АД е
осъдена за заплати на „Л.К.“ ЕООД, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 1634,73 лв.- разноски в
първоинстанционното исково производство и сумата от 964,25 лв.- разноски в
заповедното производство / ч.гр.д. № 56186/2016
г.по описа на СРС, 56 състав/, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Л.К.“ ЕООД, ЕИК:
*******, със седалище и адрес на управление:*** представлявано от управителя Р.П.срещу
„Специализирана болница за рехабилитация - Б.“АД, ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление:*** представлявано от Н.К., искове с правно основание
чл.422 от ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. с чл. 286, ал.1 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът „Специализирана
болница за рехабилитация - Б.“АД дължи на „Л.К.“ ЕООД сумата от 10 800 лв.
с ДДС, представляваща абонаментна такса за м.05.2011 г., дължима по договор за
абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008 г., за която абонаментна
такса е издадена фактура №394/02.05.2011 г.
ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане в съда на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 06.10.2016 г. до
окончателното плащане; сумата от 3293,46 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 07.10.2013 г. до 06.2010.2016 г., начислена върху главницата от
10 800 лв.
ОСЪЖДА „Л.К.“ ЕООД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление:*** представлявано от управителя Р.П.да заплати,
на основание чл.78, ал.3 от ГПК, на „Специализирана болница за рехабилитация - Б.“АД,
ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:*** представлявано от К.К.сумата
от 476,40 лв./четиристотин седемдесет и шест лева и четиридесет стотинки/-
разноски в заповедното производство, 1545,00 лв./хиляда петстотин четиридесет и
пет лева/ - разноски в
първоинстанционното дело и 1425,23 лв. /хиляда четиристотин двадесет и пет лева
и двадесет и три стотинки/ - разноски във въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.