Р
Е Ш Е Н И Е №
гр. Добрич, 23.07.2020 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Добричкият
районен съд, двадесет и първи състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и пети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИРОСЛАВА НЕДЕЛЧЕВА
при
участието на секретаря СИБЕЛ БЕДЕЛ, сложи за разглеждане гр. дело №1536 по описа на ДРС за 2019 год., докладвано от съдията
и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е образувано по искова молба на “П.К.Б.” ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С., представлявано от *** Д.Х., О.Л., И.Х.Г.и С.Н.Н.,
чрез юрисконсулт Р.И. срещу Н.М.,
ЕГН **********,***. Исковете са с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.415 от ГПК, чл.124, ал.1 от ГПК, чл.240 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, за приемане на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4136.71 лв.,
представляваща неизплатено задължение по договор за потребителски кредит №**/***г.,
за която е издадена Заповед №862/12.04.2018г. по ч. гр. д. №1485/2018г. по
описа на ДРС, от която сума: 1738.38 лв. - главница по договор за потребителски
кредит №**/***г., договорно възнаграждение в размер на 994.14 лв. за периода от
***г. – ***г. и 1404.19лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги
по Споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги.
В исковата молба ищецът твърди, че
между него, като кредитор и ответника Н.М., като длъжник на ***г. е сключен
договор за потребителски кредит №**, при заемна сума в размер на 2000 лв., със
срок на издължаване – 36 месеца, размер на всяка вноска 97.59 лв. с падежна
дата – 10-то число на месеца, като общото задължение по заема е в размер на
3513.24 лв., при уговорена ГПР 49.89%, годишен лихвен процент – 41.17% и лихвен
процент на ден – 0.11%. Договорът бил подписан при Общи условия, които са
неразделна част от него, с които ОУ е бил запознат длъжника и не е имал възражения
и забележки. Закупен бил и допълнителен пакет услуги по кредита в размер на
1807.92 лв., така общото задължение по кредита било в размер на 5321.16 лв. и ежемесечна
вноска от по 147.81 лв.
Н. М. е пожелала с част от отпуснатия кредит да и
бъдат рефинансирани други нейни задължения към ищцовото дружество в размер на
418.62 лв.
На ***г. ищецът е превел 1581.38 лв. по банкова сметка
***. М., като общият размер на отпуснатия кредит е бил 2000 лв. /1581.38 плюс
418.62 лв./.
Длъжникът е направил само 8 пълни погасителни
вноски, от тях последната е с плащане на ***г., а деветата вноска е непълна /от
18.07.2017г./, след като кредиторът вече е прекратил договора. Ответницата не е
изпълнявала поетите договорни задължения и е допуснала просрочие, поради това
на осн. чл.12.3 от ОУ по договора е настъпила предсрочна изискуемост.
Процесният договор е прекратен от ищеца на ***г. и на 22.03.2017г. на длъжника
е изпратено уведомително писмо, с което са го информирали, че договорът е
едностранно прекратен, а задължението му е обявено за предсрочно изискуемо.
Плащанията по договора от страна на ответника са били
в общ размер на 1210.00 лв.
Кредиторът е подал заявление по чл.410 от ГПК в ДРС,
въз основа на което е било образувано ч. гр. д. №1485/2018г. и е издадена
Заповед №862/12.04.2018г., заповедният съд е разпоредил длъжникът Н. М. да
заплати на заявителя сума в размер на 4136.71 лв., представляваща неиздължена
главница по Договор за потребителски кредит №** от ***г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от 05.04.2018г. до окончателното изплащане, както и
82.73 лв. – съдебни разноски за държавна такса и 100.00 лв. – юрисконсултско
възнаграждение по ч. гр. д. №1485/2018г. Заповедта е била връчена на длъжника
при условията на чл.47, ал.5 от ГПК. Заповедният съд е указал на заявителя да
предяви искове срещу Н. М. в 1-мес. срок от получаване на съобщението.
В указания срок, ищецът е депозирал
настоящата искова молба, като моли съдът да приеме за установено, че ответникът
му дължи сумите по издадената заповед по ч. гр. д. №1485/2018г. по ДРС. Претендират
се съдебните разноски.
С разпореждане от 17.06.2019г. ДРС е
изпратил на ответната страна препис от исковата молба и от доказателствата към
нея. Разпореждането е било получено от назначения особен представител на
ответника – адв. Д.Д. на 16.09.2019г.
В законоустановения едномесечен срок от
получаването на съобщението ответникът е изпратил отговор на исковата молба,
като оспорва частично по основание и размер иска, прави се признание на
вземането до размера на 2303.24 лв. и за разликата от 1807.92 лв. се твърди
недължимост, моли се за частичното отхвърляне на иска като неоснователен и
недоказан. Сочи се, че клаузите по допълнителния пакет услуги към договора са
нищожни, защото са формулирани неясно, заобикалят закона, въвеждат допълнителни
разходи, оскъпяват многократно кредита и др.
Добричкият
районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По
заявление на ищеца за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е
образувано ч.гр.д. №1485 по описа за 2018г. на Добричкия районен съд. С
разпореждане от 12.04.2018г. е издадена заповед от същата дата, с която
заявлението е уважено изцяло, като е разпоредено длъжникът да заплати следните
суми: 4136.71 лева – представляваща главница по договор за потребителски кредит
№ ** от *** г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 05.04.2018
г. до окончателното изплащане и разноски в производството в размер на 82.73
лева държавна такса и 100.00 лева юрисконсултско възнаграждение. Заповедта е
връчена на длъжника при условията на чл.
47, ал. 5 от ГПК – същият не е открит на регистрирания си постоянен адрес,
съвпадащ с настоящия му такъв /гр. Д./; липсват данни за актуален регистриран
трудов договор на длъжника. С разпореждане от 28.03.2019 г. заповедният съд е
указал на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен
срок, като довнесе дължимата държавна такса. Съобщението е връчено на 04.04.2019
г. Исковата молба е подадена по пощата на дата 07.05.2019 г. /5 и 6 май 2019г.
са били неработни дни/, т.е. в законоустановения едномесечен срок.
Установителният
иск за присъдената със заповедта по чл. 410 от ГПК главница е предявен след
успешно проведено производство по чл.410 ГПК и в срока, предвиден в
разпоредбата на чл.415, ал.1, т.2 от
ГПК.
С
оглед гореизложеното, исковата молба като допустима подлежи на преценка по
основателност.
Исковете
черпят правното си основание от разпоредбите
на чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД и са предявени като
установителни в срока по чл. 415, ал. 1, т.2 от ГПК, с оглед връчване на
заповедта при условията на чл.; 47, ал.5 от ГПК. В процесния случай, приложение
намират и разпоредбите на Закона за потребителския кредит, в приложимата
редакция, съобразно датата на сключване на процесния договор.
Съгласно
правилата на чл.154, ал.1 от ГПК, в тежест на ищеца е да установи, в условията
на пълно и главно доказване, съществуване на вземането, а именно: наличие на
облигационна връзка между страните, с твърдяния предмет, от която да е
възникнало задължение за ответника за заплащане на търсените суми, както и
изпълнение на задълженията си по договора, т. е. че е предоставил дължимата
сума, вкл. и допълнителни услуги, изпадането на заемателя в забава и настъпила
предсрочна изискуемост на вземането за връщане на заемната сума.
При
доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже положителния факт на
погасяване дълга.
По делото е представен договор за
потребителски кредит „профи кредит стандарт” №** от ***г., ведно с погасителен план и общи условия към него,
сключен между „П.К.Б.“ ЕООД, като заемодател и Н.М., като заемополучател, по
силата на който на ответницата е предоставна в заем сумата от 2000 лв. Срокът
за издължаване на кредита е уговорен за 36 месеца, считано от датата на
неговото усвояване. От приетия по делото погасителен план се установява, че
първата вноска по кредита следвало да
бъде направена в срок до 10.06.2016 г., а последната 36-та падежна дата е
уговорена на 10.05.2018 г. Между страните по договора е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 41,17% и годишен процент на разходите в
размер на 49,89 %. Размерът на месечната вноска по кредита е 97.59 лв. с падеж
10-то число на месеца. Кредитополучателят е избрал да получи пакет от
допълнителни услуги срещу възнаграждението от 1807.92 лв., като размерът на
месечната вноска за допълнителния пакет от допълнителни услуги е 50.22 лв.
Общото задължение по кредита и по пакета за допълнителни услуги е 5321,16 лв.,
общият размер на вноската е 147.81 лв., като датата за погасяване на вноската е
10-то число на месеца. В раздел V „Допълнителни възможности за клиента“ от
договора, Н. М. е пожелала с част от отпуснатата сума по процесния договор да
се рефинансира друго нейно задължение към „П.К.Б.“ ЕООД в размер на 418.62 лв.
Съгласно заключението по приетата ССч.Е /л.107-114/, сумата е рефинансирана по друг
Договор за потребителски кредит, сключен с ищеца, като така задължението по
този договор е погасено в пълен размер. Останалата сума от уговорената
отпусната главница в размер на 1581.38 лв. е преведена по посочената в договор
№ ** от Н. М. банкова сметка ***, документ № **** с банкова референция: *** от
дата: ***г. /л.27/. Общата отпусната сума по процесния договор е в размер на 1581.38
лв. Вещото лице Д. Д. е установила, че по договора длъжникът е направил плащания
в общ размер на 1210.00 лв. до 18.07.2017г., когато е било последното плащане.
Предвид извършените плащания от ответника се установява, че от 9-та до 36-та
вноска, всички са просрочени.
Ищецът в исковата молба се позовава на
настъпила предсрочна изискуемост на вземането си по договора, считано от ***
г., на основание т.12.3 от Общите условия. Съгласно цитираната клауза в случай,
че кредитополучателят просрочи една месечна вноска с повече от 30 дни, настъпва
автоматичн прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна изискуемост,
без да е необходимо писмено уведомление до длъжника, покана, предизвестие или
други. Началният момент на изискуемостта на вземането по договор за
потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпване на предсрочна
изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е
необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. Такава е настоящата хипотеза. Представено е по делото уведомително
писмо от 22.03.2017г. страна на кредитора „П.К.Б.“ ЕООД до ответницата /л.43/,
от които е видно, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем и непогасения
остатък е в размер на 4284.16 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
приема, че кредитът е станал предсрочно изискуем.
Претенцията
на ищеца за договорна /възнаградителна/ лихва, съдът намира за неоснователна,
поради нищожност на неравноправни клаузи. Отпуснатият на ответника като физическо
лице заем представлява предоставяне на „финансова услуга“ по смисъла на § 13
т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и ответникът има
качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на този закон, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
Като
потребител, ответникът разполага със защита срещу неравноправни клаузи,
предвидена в глава шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно, по който въпрос
е налице установена съдебна практика, която задължава съда да следи служебно за
наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасе,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка, дали клаузите на договора са
нищожни. Съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993г., относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с
§ 13а т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика.
В
Закона за защита на потребителите и по-конкретно в чл.143 от същия, е дадено
определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор с потребител, а
именно: всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези на
неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената
разпоредба. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това, потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО. Според чл.3 от Директивата,
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза
са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е
договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от
договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената
тежест да установи този факт.
В
случая е видно, че процесният договор за потребителски кредит е сключен при
Общи условия, т.е. при предварително определени от страна на финансовата
институция договорни клаузи. Доколкото самият договор е бланков, съдът намира,
че същият не е бил предмет на предварително договаряне между страните, от което
следва извод, че кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието му. В случая е бил подписан стандартизиран бланков формуляр, чието
съдържание е предварително изготвено от самия заемодател. Видно още от договора
е, че кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема, ГПР и годишното му оскъпяване. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в
договора ГПР от 49,89 %. Следва да се посочи още, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе в случая
остават неизвестни. Следва да се има предвид още, че към датата на сключване на
договора за потребителски кредит основният лихвен процент е 0,01 %, от което
следва, че размерът на законната лихва е бил 10,01 %, т.е. уговореният в
договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от четири път
законната лихва. В настоящият случай, договорената между страните лихва в
размер на 41,17% годишно надхвърля с над 4 пъти законната, което представлява
нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната
лихва /В тази насока: Решение №330/ 05.12.2019 г. по възз.т. №
582/2019г. на ДОС; Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на
ВКС; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС; Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС; Определение № 901/10.07.2015
г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС/.
Висока
възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато,
независимо от обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен поради възможните
инфлационни процеси, които биха намалили стойността на даденото обезпечение. В
настоящия случай такива обстоятелства не са налице.
С
оглед предходното и предвид липсата на индивидуално договоряне на параметрите в
т.6 от договора за потребителски кредит - за ГЛП, ГПР, въпросните договорни
клаузи неравноправни, и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП същите са нищожни.
Съгласно
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части.
В случая не е налице нито една от тези
две хипотези - нищожните клаузи
на процесния договор, относно определянето на ГПР да бъдат заместени по право
от повелителни норми на закона, или, че договорът за потребителски кредит би
бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от
характера на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за
договаряне на ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1,
т. 10 от ЗПК (Изм. и доп. - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила
от 23.07.2014 г.).
Предвид
на това в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 от ЗЗД и нищожността на
посочената по-горе клауза на процесния договор обуславя недействителността на
целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22
от ЗПК (Доп. - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), която е
приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва,
че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то
договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между
изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне
на ГПР.
Предвид
на това и след като клаузите в процесния договор, като нищожни не пораждат
правно действие, то договора на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 във вр. с чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД е недействителен.
Съгласно
чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Чистата
стойност на договора за кредит съставлява главницата по същия или сумата от
2000 лева. Установи се, че длъжникът е
извършвал погашения по кредита в общ размер от 1210.00, следователно искът за
главница се явява основателен до размера на сумата от 790.00 лв. Върху сумата
от 790 лв. под формата на уважена главница следва да бъде присъдена и законна
лихва, считано от депозиране на заявлението в съда - 05.04.2018г. до
окончателно изплащане на задължението.
Претенцията
за възнаградителна /договорна/ лихва в размер на 994.14 лв. е неоснователна и
подлежи на отхвърляне, с оглед разпоредба на чл.23 от ЗПК, според която, при
недействителен договор не се дължат лихви и други разходи по кредита.
Между страните е уговорено и заплащането на
възнаграждение за допълнителен пакет от допълнителни услуги в общ размер на 1807.92
лева. Възнаграждението, което се е задължил да заплати потребителя за
предоставения му пакет от допълнителни услуги също се явява прекомерно и не
отговаря на изискванията на закона. На първо място, предоставените за тази цена
услуги не са изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит, каквото
е изискването на императивните разпоредби на закона, а наред с това не е
формирана цена за всяка от услугите по отделно. Следва да се има предвид, че в
чл.10а, ал.4 oт ЗПК е предвидено, че “видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит.“ В настоящия случай, в договора за
потребителски кредит не са посочени видът, размерът и действието, за което се
събират съответните такси. В сключеното между страните Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги /л.11-12/, са изброени вида на
услугите, които може да ползва потребителя, но доколкото нито в самия договор,
нито в споразумението е предвидена клауза, която да приобщава последното към
процесния договор за потребителски кредит, то не би могло да се приеме, че е
изпълнено изискването на горепосочената правна норма - за посочване на всяко
конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и размера на
съответната такса или комисионна в процесния договор за потребителски кредит. В
противоречие с императивното правило на чл.10а, ал.4 от ЗПК в процесния договор
за различните видове допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за
плащане. Наред с това, заплащането на възнаграждението от потребителя е
предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето“ на
изброените по-горе услуги и е без значение, дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана по време на действието на сключения между страните договор. Следва
да се има предвид, че принципът на добросъвестност и справедливост при
договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на
определена услуга, а не за хипотетично ползване на такава. С оглед предходното,
съдът намира, че е налице неравноправна клауза в договора за потребителски
кредит, с която потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на
кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в общ размер на 1807.92
лева.
Предвид гореизложените съображения и
установената нищожност на договора за кредит, съдът приема, че претенцията за
сумата от 1807.92 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги
е неоснователна и като такава подлежи на отхвърляне.
В обобщение, частично основателен се явява искът
за главница в размер на 790.00 лева (чистата неплатена стойност на кредита след приспадане на
извършените плащания в общ размер от 1210.00 лева), върху която се дължи законната лихва от подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК – 05.04.2018г. до окончателното плащане, а в
останалата част /за разликата до 1738.38 лв./ претенцията на ищеца подлежи на
отхвърляне.
Относно
отговорността за разноски:
При този
изход на процеса, ищецът има право да му бъдат присъдени направените разноски
по производството, съразмерно с уважената част от иска, на основание чл. 78 ал.
1 от ГПК, както и разноските в заповедното производство съгласно т. 12 от ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, също съразмерно
уважената част на претенцията.
При
съобразяване уважената част от иска, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца разноски за заповедното производство по ч. гр. д. №1485/2018г.
/включващи държавна такса от 82.73 лева и юрисконсултско възнаграждение от
100.00 лева/ в общ размер 34.89 лева.
За исковото производство, разноските, които
ответникът следва да заплати на ищеца, съобразно уважената част от иска
включват: държавна такса от 92.96 лв. /в началото е събрана от ищеца по
настоящото дело такса в размер на 165.46 лв. – л.52, но след направено
допълнително уточнение от ищцовата страна на размера на исковите претенции,
дължимата държавна такса в установителното производство е 92.96 лв., като
недължими се явяват 72.49 лв., които при поискване следва да бъдат възстановени
на ищеца/, 250.00 лева – възнаграждение за вещо лице /л.106/, депозит за особен
представител на ответника в размер на 519.56 лв. /л.72/, претендира се още и юрисконсултско
възнаграждение на пълномощника /л.6/, който представлява страната в процеса в
размер на 300.00 лв. /представен списък с разноски по чл.80 от ГПК на л.117/ По
отношение на юрисконсултското възнаграждение, съдът намира, че същото обаче
следва да бъде определено в размер от 150.00 лева, съгласно чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК, съобразно
фактическата и правна сложност на спора, обема и вида на събраните по делото
доказателства, процесуалните действия на пълномощника на ищеца, броя на
проведените по делото съдебни заседание. Така, съобразно изхода от спора, в
тежест на ответника следва да се възложат съдебните разноски в установителното
производство на осн. чл.78, ал.1 от ГПК в размер на 193.36 лв.
С
оглед гореизложеното, Добричкият районен съд:
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание на чл. 422, ал. 1 във
връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК в отношенията между „Профи Кредит” ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление:
гр. С., представлявано от *** Д.Х., О.Л., И.Х.Г.и С.Н.Н. и Н.М., ЕГН **********,***, че ответникът дължи на ищеца част от вземането, предмет на издадената по
ч.гр.д. №1485/2018г. на ДРС заповед по чл. 410 от ГПК №862 от 12.04.2018г., а
именно: сумата от 790.00 /седемстотин и
деветдесет/ лева, представляваща неиздължена главница по Договор за
потребителски кредит №** от ***г., заедно със законната лихва от
датата на заявлението – 05.04.2018г. /
дата на пощенското клеймо/ до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над установения размер от 790.00 лева до първоначално предявения от 1738.38
лева, както и за сумите от 994.14 лева –
договорно възнаграждение за периода от ***г. – ***г. по Договор за потребителски кредит №** от ***г.
и 1404.19 лв. - възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги по Споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги.
ОСЪЖДА Н.М., ЕГН **********,***, да
заплати на „Профи Кредит” ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление:
гр. С., представлявано от *** Д.Х., О.Л., И.Х.Г.и С.Н.Н., сумата от 34.89 лв. /тридесет и
четири лева и осемдесет и девет стотинки/- съдебни разноски по ч. гр. дело №1485/2018г.
на ДРС.
ОСЪЖДА Н.М., ЕГН **********,***, да
заплати на „Профи Кредит” ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С., представлявано от *** Д.Х., О.Л., И.Х.Г.и С.Н.Н.,
сумата от 193.36 лв. /сто деветдесет и три лева и тридесет и шест стотинки/ – съдебни
разноски по гр. дело №1536/2019г. на ДРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
с въззивна жалба пред Добричкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на съобщението
на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: