Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, ………….2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският административен съд, ІІ-ри състав, в
публично заседание на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:
ВЕСЕЛИНА ЧОЛАКОВА
при секретаря Добринка Долчинкова и с участието на
прокурора Силвиян И., като разгледа докладваното от съдията Веселина Чолакова адм.дело N 3540 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на
чл.203 от АПК вр.чл.1 ал.1 от ЗОДОВ.
Предмет на делото е предявен иск от М.Д.И. срещу Областна дирекция на Министерство на
вътрешните работи с правна квалификация чл.1 ал.1 ЗОДОВ за сумата от 500 лв.- обезщетение за неимуществени вреди по причина на
незаконосъобразните действия на полицейските органи при поставяне на белезници
преди връчване на заповед за задържане за времето от 01,00 часа до 01,45 часа
на 01.12.2017 г. в местността „Сълзица“ по пътя за село Каменар. Моли съда да
постанови решение, с което да осъди ОД на МВР-Варна да му заплати обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, представляващи преживени душевни болки и
страдания , в размер на 500лв.
Ответната страна – ОД на МВР-Варна, чрез процесуалния
си представител главен юрисконсулт Г., изразява становище, че предявеният иск е
неоснователен и недоказан. Моли да бъде отхвърлен. Не претендира юрисконсултско
възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура Варна изразява
становище, че искът е основателен и обезщетението следва да се намали и се
присъди по справедливост съгл. чл.51 от ЗЗД.
След като разгледа твърденията на страните и
доказателствата по делото, административният съд приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Със Заповед за задържане на лице № 439з-1682/2017г. / л.61
от делото/ е наредено задържане на М.Д.И.
за срок от 24 часа на основание чл.72 ал.1 т.1 от ЗМВР поради това, че са
налице данни за извършено престъпление, като е посочено, че задържането е
станало на 30.11.2011г. в 23.30ч., лицето е настанено в помещение за временно
задържане на Трето РУ гр. Варна, а съгласно разписката към заповедта е
освободен на 01.12.17г. в 17.00ч. От представения протокол за личен обиск на
лице се установява, че на 30.11.17г. в 23.30ч. на основание чл.80 ЗМВР е
извършен личен обиск на ищеца, при който са намерени описаните в протокола вещи
- мобилен телефон, 3 бр. секретни ключове и портфейл / л.62/. Представена е и декларация,
подписана от И., в която е удостоверил, че е запознат с посочените в нея права,
не желае да ползва адвокат; няма здравословни проблеми и не желае медицински
преглед; не желае член на неговото семейство или друго лице да бъдат уведомени
за задържането; няма нужда от специална хранителна диета и е запознат с правото
му на свиждане и получаване на пратки. На декларацията е посочена дата
30.11.17г. и час - 23.30 / л.63/. На 01.12.2017 г. в 14,30 часа е постъпил в
Център за спешна медицинска помощ с оплаквания „Втрисане, с болки в корема“, за
което е издаден медицински документ / л.65/.
С решение № 128/26.01.18г., постановено по адм.д.№
3351/17г. по описа на Административен съд-Варна, съдът е отхвърлил жалбата на М.И.
против заповед за задържане на лице № 439з-1682/30.11.2017г. От писмо №15609/2017г. от
18.05.18г. се установява, че ищецът е уведомен от прокурор при ВРП, че БП
№1730/17г. по описа на ІІІ РУ при ОД на МВР-Варна, е било водено против М. М.
за извършено престъпление по чл.354а ал.5 НК; не е било водено против М.И. и на
същия не е било предявявано обвинение, като бързото производство е започнато на
01.12.17г. и е прекратено с постановление на ВРП от 07.12.17г. / За сведение са
приети материалите по БП № 1730/2017 г. по описа на Трето РУ при ОД на
МВР-Варна-43 листа/.
По делото са събрани гласни
доказателства, чрез разпита на свидетелите Х.Л.Х., Н.В.Д. и П.Д. / протокол от
с.з. на 19.04.2019 г. на л.132-136/.
От показанията на св. Х. *** проверили лицата в
автомобил, който бил паркиран там, тъй като усетили миризма на марихуана.
Запазили са местопроизшествието и до пристигането на дознател са им поставили
белезници. До появата му лицата са
стоели извън автомобила и с белезници. Преди поставянето на белезниците не е
издавана заповед за задържане, а са дадени устни обяснения. След идването на
дознател Д. са извършени оглед на автомобила и изземване и лицата са били отказани в РУ, където са
били задържани за срок от 24 часа със заповед за задържане.
От показанията на св. Д. се установява, че задържането
е било по повод на установяване на наркотици , като лицата са били отведени в
РУ, където са били съставени заповедите за задържане. Няма спомен за точния
момент, в който са били поставени белезниците.
Свидетелят Д. в
качеството си на разследващ полицай по случая е възприел, че когато е отишъл на
място, лицата са били без белезници. Белезниците били поставени преди започване
на огледа.
При общия анализ на свидетелските показания в тази им
част съдът намира , че твърдението за поставяне на белезници на ищеца след
устната заповед за задържане и преди отвеждането му в ІІІ РУ е доказано.
Писмената заповед за задържане е била издадена в ІІІ РУ и след отвеждането му с
полицейския автомобил от мястото, където е било установено съхранението на
наркотичното вещество – марихуана, а именно в автомобил в местност „Сълзица“,
по пътя за село Каменар, където ищецът се е намирал с още две лица.
При така установеното от фактическа страна, съдът
прави следните правни изводи:
По
допустимостта на иска за неимуществени вреди:
Искът е
процесуално допустим, поради наличие на предпоставките по чл. 203 и
следващите от АПК, чл. 1 от ЗОДОВ и на общите изисквания на чл. 124 и сл.
от ГПК. Предявен е от лице, което твърди, че е претърпяло вреди от
незаконосъобразни действия на длъжностни лица при изпълнение на административна
дейност. Дейността по задържането на ищеца от полицейски органи е
административна дейност, която те като органи на изпълнителната власт извършват
чрез упражняване на правомощията им предвидени в ЗМВР. Полицейските органи
упражняват мерки на административна принуда като в определени от закона случаи
задържат лица. В случая ищецът е задържан за срок от 24 часа от полицейски
орган на основание чл. 72, ал.1 от ЗМВР , която
разпоредба предвижда правомощие за полицейските органи да задържат лица в
определени случаи, изброени в нормата. Конкретните фактически действия по
задържането са част от административната дейност по упражняване на това
правомощие от полицейските органи.
В случая вредите се твърдят от действията на полицейските органи при
задържането на ищеца, а не от самото задържане, разпоредено със съответната
заповед. Съгласно разпоредбата на чл. 204, ал.4 АПК, незаконосъобразността на действието или бездействието се
установява от съда,пред който е предявен иска за обезщетение / в този смисъл е Определение № 56/17.05.2018 г. на смесен състав на ВКС и
ВАС по гр.д. № 57А/2018 г. /.
Налице
е и надлежна пасивна легитимация. Тъй
като твърдяните като вредоносни действия са извършени от полицейските служители
на ІІІ РУ , което е част от ОД на МВР-Варна, то
това юридическо лице е пасивно легитимирано да отговаря за вредите съгласно чл. 205 от АПК. Не е налице друг ред, по което увреденото лице би могло да
предяви претенцията си за вреди от действията на полицейските органи при
изпълнение на правомощията им (аргумент по чл. 8, ал.2
от ЗОДОВ). Тоест, налице са всички положителни процесуални
предпоставки, не се откриват отрицателни процесуални предпоставки за водене на
делото.
Подадената на 03.05.2019 г. молба
за оттегляне на иска не е подписана, т.е. липсва волеизявление , поради което
не е налице основанието на чл.159,т.8 от АПК за прекратяване на делото.
По основателността на иска:
Според чл. 1, ал.1
от ЗОДОВ "Държавата и общините отговарят за вредите, причинени
на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност." Според чл. 4 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. Тоест, за да
възникне отговорност, предвидена в чл. 1, ал.1
от ЗОДОВ следва да са налице трите елемента на посочения по-горе
правопораждащ фактически състав, посочени в разпоредбата, а именно: 1.
незаконосъобразност на акт, действия или бездействия при или по повод
изпълнение на административна дейност.; 2. Вреди - имуществени или
неимуществени и 3. пряка причинна връзка между първия и втория елементи на
фактическия състав. Отговорността е безвиновна (арг. от чл. 4 ЗОДОВ),
което я различава от отговорността по чл. 45 и сл.
от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
По така
посочените по-горе елементи на фактическия състав на отговорността на ответника
по чл. 1, ал.1
от ЗОДОВ настоящият съд приема следното:
Незаконосъобразност на действията:
Ищецът
претендира вредите си от незаконни действия на служителите на ответника.
Съгласно чл. 85,ал.1 от ЗМВР при изпълнение на служебните си задължения полицейските органи могат да
използват физическа сила и помощни средства само когато това е абсолютно
необходимо при: 1. противодействие или отказ да се изпълни законно
разпореждане;2. задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва
съпротива на полицейски орган;3. конвоиране на лице или при опит то да избяга,
да посегне на своя живот или на живота и здравето на други лица;4. оказване
съдействие на други държавни органи или длъжностни лица, включително на
контрольорите на Европейската комисия, на които противозаконно се пречи да
изпълняват задълженията си;5. нападения срещу граждани и полицейски органи;6.
освобождаване на заложници;7. групови нарушения на обществения ред; 8.
нападения на сгради, помещения, съоръжения и транспортни средства; 9.
освобождаване на незаконно заети обекти, ако им е разпоредено от компетентен
орган; 10. вземане на мерки за осигуряване на лична безопасност по чл. 75, ал. 2.
Белезниците, представляват „помощни средства“ по смисъла на чл.85,ал.3 от ЗМВР.
На основание чл.85,ал.4 от ЗМВР редът за
употреба на
физическа сила
и помощни
средства от
полицейските органи са уредени в Наредба № 8121з-418 от 14.03.2017 г. за
реда за
употреба на
физическа сила
и помощни
средства от
служителите на
Министерството на вътрешните работи , издадена от министъра на
вътрешните работи, /обн., ДВ, бр. 25 от 24.03.2017 г., наричана по-долу Наредбата/. Според чл.6,ал.1 и ал.2 от Наредбата ,
използването на помощни средства се съобразява с конкретната обстановка,
характера на нарушението на обществения ред и личността на правонарушителя и само, когато това е абсолютно
необходимо. От разпита на свидетелите не се установи, че ищецът е
имал поведение или, че конкретната обстановка е налагала използването на
помощни средства. Не се установи изпълнението на конкретно предложение от
фактическия състав на чл.85,ал.1 от ЗМВР. Поведението на ищеца не е давало
основание на служителите при ответника да му поставят
белезници , за да обезпечат неотклонението му при извършване на
действия по установяване на престъпление. С оглед това съдът
намира, че използването на белезници в конкретната ситуация е
несъразмерно. Извършените
от полицейските органи действия при задържането на ищеца и поставяне на белезници излизат извън целта на чл.85,ал.1 от ЗМВР и чл.6 от Наредбата. По тези
съображения съдът намира действията за незаконосъобразни.
По отношение на вредите и причинно-следствената връзка:
Ищецът
претендира "неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и
страдания, вследствие действията на полицейските служители за поставяне на
белезници, преди връчване на заповед за задържане. Не твърди телесни повреди ,
а единствено негативна промяна в психичното му състояние. Представеният
медицински документ е с работна диагнози „ остра вирусна инфекция“, което не
установява твърдените вреди, нито причинната връзка между незаконосъобразните
действия и тяхното настъпване. За доказването им ищецът не е ангажирал други
доказателства, въпреки дадените от съда изрични указания.
Настъпването на неимуществените вреди не може да бъде
предполагано. Установяването им, вида им, техния интензитет, трайността им и
т.н. е в тежест на ищеца и поради това съдът е дал изрични указания. Съдът не
можа да събира служебно доказателства установяващи тезата на едната или другата
страна в процеса, а единствено има задължението да укаже, че за релевантни за
спора обстоятелства, не сочат доказателства, арг. чл.171,ал.4 от АПК. Дори и в
практиката на ЕСПЧ не се дава позитивно становище за ищеца в хипотезата , при която настъпването на неимуществените
вреди се основава единствено на твърдение. Член 3 от КЗПЧОС гласи следното: “
Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително
отнасяне или наказание..”. При тълкуване на тази разпоредба в своите
решения по делата: „Я. срещу България” (жалба № 39084/97), „ Й. срещу България” (жалба №
40653/98), „Й. срещу България” (жалба №
41211/98),
Съдът по правата на човека в
Страсбург изтъква следното: „Чл.3 от
Конвенцията въплъщава една от най-фундаменталните ценности на демократичното
общество. Той съдържа абсолютна забрана на изтезанията или нечовешкото или
унизително отнасяне или наказание, независимо от обстоятелствата и поведението
на пострадалия (вж. например решение по делото Лабита срещу Италия [Labita v. Italy [GC], no 26772/95, § 119, ECHR 2000‑IV]). Съдът е определял отнасянето като “нечовешко”
включително когато то е било планирано предварително, продължило е часове наред
и е причинило телесна повреда или интензивно физическо и психическо страдание.
Съдът е определял отнасянето като “унизително”, когато то е подронвало
човешкото достойнство на пострадалите или е предизвиквало у тях чувства на
страх, безпокойство и малоценност, които са могли да ги унижат и принизят (вж.
съответно решение по делото Тайрър срещу Великобритания
от 25 април 1978 г. [Tyrer v. the United
Kingdom judgment of 25 April 1978, Series A no. 26, p. 15, § 30];
решение по делото Сьоринг срещу
Великобритания от 7 юли 1989 г. [Soering
v. the United Kingdom judgment of 7 July 1989, Series A no. 161, p. 39, §
100]; вж. дело В. срещу Великобритания
[V. v. the United Kingdom [GC], no.
24888/94, § 71, ECHR 1999-IX]; и дело Валасинас
срещу Литва [Valasinas v. Lithuania,
§ 117, no. 44558/98, ECHR 2001-VIII]). Когато преценява дали отнасянето е
“унизително” по смисъла на чл. 3, съдът ще вземе предвид дали то има цел да
унижи и принизи засегнатото лице и дали от гледна точка на последиците то е
засегнало отрицателно личността на пострадалия по начин, несъвместим с чл. 3.
При това липсата на посочената цел не изключва категорично констатацията за
нарушение на чл. 3 (вж. например жалба Пиърс
срещу Гърция [Peers v. Greece,
no. 28524/95, § 74, ECHR 2001-III]; и жалба Калашников срещу Русия [Kalashnikov
v. Russia, no. 47095/99, § 101, ECHR 2002-VI]). Лошото отнасяне трябва
да достигне минимално равнище на суровост, за да попадне в приложното поле на
чл. 3 от конвенцията. Преценката на това минимално равнище на суровост е
относителна; тя зависи от всички обстоятелства по делото – времетраене на
отнасянето, неговото физическо и психическо отражение, а в някои случаи и пол,
възраст и здравословно състояние на пострадалия (вж. решение по делото Ирландия срещу Великобритания [Ireland v.
the United Kingdom, judgment of 18
January 1978, Series A no. 25, p. 65, § 162]).
Съдът по правата на човека в решението си по делото „Г. срещу
България” (Жалба №
47823/99) допълва: «От друга страна, за
да попадне в полето на приложение на член 3, дадено отношение трябва да
достигне определен минимум на сериозност. Преценката на този минимум е
относително понятие; тя зависи от общите
факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на отношението,
условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и психически
последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на
жертвата
(Справка ”Валашинас
срещу Литва”, № 44558/98, § 101, ЕСПЧ 2001‑VIII). Задължението на Съда се
ограничава следователно до проучване на
личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение (Справка ”Аер срещу Белгия”, решение от 30 юли 1998 г., Сборник
с решения и постановления 1998-V, стр. 1958-1959, §§ 34-37).»
Във връзка с горните цитати, не може да се приеме, че
по отношение на М.Д.И. ответникът е
нарушил разпоредбата на чл.3 от КЗПЧОС, тъй като не беше доказано, че твърдените
страдания или унижение са надвишили
неизбежния минимум, присъщ на обезпечаване на неотклонението му при задържане. Ищецът
не доказа при пълно и главно доказване, че при поставянето на белезниците е
изпитал физическа болка, че е изпитал
чувство на страх, безпокойство и малоценност, които са могли да го унижат и
принизят, което от своя страна да се отразило на здравословното му физическо и
психическо състояние. Представения
медицински документ сочи на влошено здравословно състояние, вирусна инфекция,
което не може да е следствие от извършените действия по използване на помощни
средства. Отделно от това при задържането са поставени белезници и на другите
две лица, няма данни за други свидетели, които да са присъствали при задържането
и което да дава индиция, че ищецът е бил унизен.
Ищецът не
установи, че е претърпял неимуществени вреди в периода от 01,00 часа до 01,45
часа на 01.12.2017 г. в местността „Сълзица“ по пътя за село Каменар, които да
са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразните действия по
използване на помощни средства – белезници, от служители при ответника, както и не доказа причинно-следствена връзка
между тях.
Следователно, искът е недоказан по основание и размер,
поради което е неоснователен и трябва да бъде отхвърлен.
Воден
от горното, Административен съд- Варна, Втори състав
Р Е Ш
И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от иск от М.Д.И.
срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи с правна
квалификация чл.1 ал.1 ЗОДОВ за сумата от 500 лв.-
обезщетение за неимуществени вреди по причина на незаконосъобразните действия
на полицейските органи при поставяне на белезници преди връчване на заповед за
задържане за времето от 01,00 часа до 01,45 часа на 01.12.2017 г. в местността
„Сълзица“ по пътя за село Каменар.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния
административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: