№ 910
гр. Шумен, 07.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, IX-И СЪСТАВ, в публично заседание на
седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Димитър П. Димитров
при участието на секретаря Татяна Б. Тодорова
като разгледа докладваното от Димитър П. Димитров Гражданско дело №
20223630101305 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, от И. К. И. от гр.
Шумен, чрез пълномощника адв. Н. от АК София, против „Фератум
България“ ЕООД гр. София, в която са предявени, отрицателни
установителни искове, за прогласяване нищожност на Договор № 925002 за
потребителски кредит сключен между ищеца и ответника и Договор за
гаранция сключен между ищеца и „Фератум Банк“, или на части от тях, с
правно основание чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД;
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 10, т. 11 и т. 20 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД; чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, в условията на първоначално, обективно,
кумулативно съединение, с осъдителен иск, с правно основание чл. 34 ЗЗД, за
връщане на част от даденото от ищеца в размер на 384 лв. - сбора от
договорена лихва и възнаграждение по Договора за поръчителство, ведно с
искане за присъждане на законната лихва върху исковата претенция считана
от датата на исковата молба до окончателно плащан.
Ищецът обосновава исковата си претенция твърдейки, че на 17.09.2020
г. сключил с „Фератум България” ЕООД Договор № 925002 за потребителски
кредит, в размер на 800.00 лева, за срок от 45 дни, считано от датата на
превеждане, при фиксиран лихвен процент в размер на 5.120 % /годишна
1
лихва в размер на 40.96 лева/ и ГПР в размер на 49.93 %. Общата сума, която
следвал да върне била в размер на 840.96 лева. Между страните било
уговорено изпълнението да бъде обезпечено от „Фератум Банк“, за което
същия ден длъжникът сключил Договор за гаранция, по силата на който се
задължил да плати възнаграждение в общ размер на 343.04 лева. Длъжникът
погасил изцяло сумата по сключените договори като платил на „Фератум
България” ЕООД сума в общ размер 1184.00 лева. Ищецът счита двата
договора за нищожни на основание чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 26, ал.
2, предл. 3 ЗЗД, поради неспазена предвидената от закона форма - не били
написани по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договорите
следвало да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по -
малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните. Твърди, че за
действителността на договорите следвало да е спазена процедура, уредена в
ЗПФУР (чл. 8 и сл.) и ЗЕДЕУУ, а в процесния случай тя не била спазена, тъй
като доставчиците „Фератум България“ ЕООД и „Фератум Банк“ не
изпълнили вменените им задължения да предоставят на потребителя
изискуемата преддоговорна информация, не са получили валидно съгласие от
потребителя за сключването и изпълнението на договорите, както и за
условията, при които последният може да се откаже от тях. Ищецът счита
Договора за потребителски кредит за нищожен на основание чл. 22 вр. чл. 11,
ал. 1, т. 7 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, тъй като не бил посочен общият
размер на кредита. В случая било налице единствено формално посочване
размера на отпуснатия заем /800.00 лева/. Липсвало посочване на начина, по
който ще бъде изплатена сумата и в какъв срок, както и информация за вида,
броя и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между отделните задължения. Ищецът счита
Договорът за потребителски кредит за нищожен и на основание чл. 22 вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД тъй като ГПР бил
посочен като процент, без да са описани основните данни, послужили за
неговото изчисляване, както не била посочена общата сума, дължима от
потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР, по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, както
и условията за издължаване на кредита вкл. погасителен план. Според ищеца
посочения ГПР не бил действителният /в размер на 384.000 % за конкретния
договор/, който бил над максимално установения праг на ГПР, предвиден в
2
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не било включено
възнаграждението по сключения с „Фератум Банк“ договор за възлагане на
поръчителство, което според ищеца следва да е част от ГЛП и ГПР. Според
ищеца с клаузата на чл. 5 от процесния Договор за паричен заем, въз основа
на която сключил Договор за поръчителство, с „Фератум Банк“ - лице,
избрано и посочено от кредитор а „Фератум България“ ЕООД, по който
договор платил възнаграждение, равняващо се на близо половината от
размера на отпуснатия кредит и който според ищеца излиза от присъщата
функция за обезпечаване на заема, се намира в пряко противоречие с
преследваната, от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета, цел, транспонирана в ЗПК глава ІV, поради което е нищожна като
неравноправна, тъй като е във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143,
ал. 1 ЗЗП - не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
неравновесие в правата на страните, не е формулирана по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 ЗЗП и
разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с договора за гаранция
/поръчителство/ не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключване - чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Според ищеца клаузата за
възнаградителна лихва в Договора за потребителски кредит е нищожна
поради нарушение на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД,
тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва за необезпечени
кредити и двукратния за обезпечени. Според ищеца Договорът за кредит е
нищожен и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, поради липсата в него на право на отказ на потребителя, срока в
който може да бъде упражнено, условията за неговото упражняване,
последиците и пр.. Ищецът моли двата договора да бъдат обявени за
нищожни в посочените части и на посочените основания, както и ответното
дружество да бъде осъдено да върне сумата от 384 лв., представляваща сбора
от договорената лихва в размер на 40.96 лева и възнаграждението по
Договора за поръчителство в размер на 343.00 лева.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът подава отговор на исковата молба.
Намира исковете за неоснователни. Оспорва твърдението, че предоставяне на
поръчителство от „Фератум Банк” (Малта) е условие за сключване на договор
за кредит, твърдейки, че при кандидатстване, всеки длъжник, за да обезпечи
задълженията си, може да избере да сключи договор с гарант (поръчител)
3
предложен от кредитора или да посочи поръчител - възможности съгласно чл.
5 от Договора за кредит. В тази връзка счита неоснователни твърденията, че е
налице нарушение на чл. 143 ЗЗП, тъй като клаузата на чл. 5 от процесния
договор за кредит ясно посочвала избраната от самия ищец опция за
поръчител, както и твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като
възнаграждението по Договора за гаранция не е разход, който се включвал в
ГПР съгласно § 1.1. ЗПК, доколкото касае услуга, предоставяна от трето лице.
Твърди, че е предоставил цялата законово необходима информация във
връзка с размера на ГПР и начина на неговото формиране - посоченият
размер на ГПР от 49,93 % счита, че е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, както
и че в чл. 3 от Договора за кредит ясно била посочена общата сума, която
следва да бъде върната - 840,96 лева, от която главницата в размер на 800,00
лв. и лихва в размер на 40,96 лева. Твърди, че ищецът разполагал и с правото
по чл. 29 ЗПК, да се откаже от сключения договор за кредит в срок от 14 дни
от сключване, без да дава обяснения за това и без да дължи обезщетение и
неустойки, което било предвидено и в чл. 9 от Договора. По отношение
клаузите на процесните договори не намира да е налице и хипотезата на чл.
143 ЗЗП, тъй като били индивидуални, сключени по предложение на ищеца и
той можел да влияе на съдържанието им.
В хода на проведеното по делото съдебно заседание страните не се
явяват. Ищецът, с изрична молба, поддържа предявения иск, а ответникът -
отговора.
Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа следното:
По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, по
смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, че след предоставена от кредитора на
длъжника Преддоговорна информация - Стандартен европейски формат /л. 8 -
11/, страните се намират във валидни правоотношения по силата на Договор
№ 925002/17.09.2020 г. за потребителски кредит /л. 7/, при Общи условия за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние на „Фератум
България” ЕООД /л. 32 - 43/, с който на ищеца е предоставена в заем сумата
800 лева /чл. 1/, за срок от 45 дни /чл. 2/ с начислена фиксирана, договорна
лихва, в размер на 40,96 лева /чл. 3б/, при лихвен процент от 5,12% /чл. 3в/ и
4
ГПР в размер на 49.93 % /чл. 4/, с падеж 01.11.2020 г. /чл. 2/, на която дата
заемателят се е задължил да върне с еднократно плащане общо сумата 840,96
лева /чл. 3/.
Съгласно клаузата на чл. 5 от Договора между страните било уговорено,
по избор на длъжника /л. 44/, заемът да се обезпечи с поръчителство в полза
на кредитора предоставено от Ferratum Bank /„Фератум Банк (Малта)“/, като
договорът за това е следвало да бъде сключен не по – късно от края на
работния ден, в който е сключен заемът, за което съгласно чл. 4.3 от
Преддоговорна информация длъжникът се задължил да плати възнаграждение
в общ размер на очаквани разходи от 343.04 лева, за които разходи изрично е
посочено, че не влизат в общия разход по кредита.
По делото не са представени доказателства между „Фератум Банк
(Малта)“ и кредитора да е сключен Договор за поръчителство, с който
гарантът да се е задължил солидарно със заемателя при неизпълнение на
задължението.
От Справка /л. 46/ за получени плащания по Договор за кредит 925002
на И. К. И., представена от ответника, се установява, че 01.11.2020 г. ищецът
е платил на ответното дружество сумата от 1184 лв., включваща – цялата
главница от 800 лева, и дължимата по договора възнаградителна лихва от
40.96 лева, както и сумата от 343.04 лева, за която е посочено, че е за
незадължителна услуга към „Фератум Банк“ и не е задържана от „Фератум
България“ ЕООД.
Съгласно Заключението на изготвената по делото ССчЕ ответникът не е
предоставил информация за разпределението на постъпилите от И. К. И. суми
за погасяване на начислените задължения, поради което съдът намира, че
сумата от 343,04 лв., представляваща дължимо възнаграждение е събрано от
другата страна по Договор за поръчителство - „Фератум България” ЕООД, но
не е платено на „Фератум Банк (Малта)“.
Представени са и други неотносими към правния спор писмени
доказателства.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по реда на
чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, като съобрази доводите на страните и
нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът намира
за установено от правна страна следното:
5
Относно дадената правна квалификация на осъдителната искова
претенция, с цена 384 лв., че е с правно основание чл. 23 ЗПК вр. чл. 34 ЗЗД,
настоящият състав на ШРС държи да отбележи следното:
При предяване на иск за реституция поради нищожен или унищожен
договор, има известно различие в правната теория, а и в съдебната практика,
относно точното правно основание за възникване на кондикцията. Съобразно
установеният принцип на взаимна реституция на даденото от всяка от
страните, с признаването на договора за нищожен или унищожаването му,
възникват едновременно две насрещни кондикции и може да се
противопостави възражение за неизпълнен договор, разбирано в неговия
тесен смисъл. Разпоредбата на чл. 34 ЗЗД /в първоначална редакция, преди
изм. ДВ бр. 12 – 1993 г./ е създадена с цел отграничаване на последиците при
различните основания за нищожност във връзка с конкуренцията между
гражданската конфискация и реституция на даденото. След изменението през
1993 г. разпоредбата на чл. 34, ал. 1 ЗЗД, предвижда, че когато едната страна
или двете страни са изпълнили нещо от задълженията си по прогласен за
нищожен или унищожен договор, полученото не е „без основание“ нито „на
отпаднало основание“. След отпадане на гражданската конфискация и с оглед
на сега действащата разпоредба на чл. 34 ЗЗД, би следвало да се приеме, че
реституциите при недействителни договори са легално изведени в чл. 34 ЗЗД.
Следователно разпоредбата на чл. 34 ЗЗД урежда реституция на даденото при
фактически състав различен в сравнение с хипотезите на чл. 55 ЗЗД. В този
смисъл даденото по нищожен или унищожаем договор подлежи на връщане
по чл. 34 ЗЗД, който възпроизвежда разрешението на чл. 55 ЗЗД, но в друга
хипотеза. Независимо от това, в практиката и доктрината, се поддържа
принципното разбиране, че прогласяването на един договор за нищожен,
независимо от конкретното основание, поражда право на страната, която е
дала нещо в изпълнение, да претендира връщането му, съгласно първия
фактически състав по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Мотивите за това са, че в хипотезата
на нищожен договор, при самото престиране между страните, основание във
връзка с договора не е налице. Нищожността настъпва винаги по право и е
изначална, без да е необходимо извършването на правни действие или
наличието на властнически акт. Нищожните сделки не пораждат целения от
страните правен резултат: не възниква частноправно взаимоотношение по
сделката, нито се придобиват субективните права и задължения от неговото
6
съдържание. В тази връзка по въпроса: дали разпоредбата на чл. 34 ЗЗД е
специална по отношение на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и доколко в чл. 34 ЗЗД
легално са изведени реституциите при недействителните договори, в Р. №
176/13.06.2012 г., ТД № 1078/2010 г., 1 т. о. на ВКС е постановено, че липсва
принципна разлика между последиците при уважаване на иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и иск по чл. 34, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй
като основанието за уважаване на тези искове е нищожност на сключена
сделка и разместване на престации във връзка със сделката. Последиците при
уважаването на посочените искове е в рамките на заявените от страните
искания и възражения - например, искане за едновременност на
изпълнението, като се има предвид, че връщане на даденото от двете страни
по нищожен договор не може да се заяви за пръв път пред въззивната
инстанция, в какъвто смисъл е и ТР № 1/04.01.2001 г., т. 6, ОСГК, запазило
своята сила и при действието на новия ГПК.
Разпоредбата на чл. 34 ЗЗД предвижда, когато договорът бъде признат
за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните да върне на другата
страна всичко, което е получила от нея. Разпоредбата на чл. 34 ЗЗД урежда
реституция при недействителност на правна сделка, под формата нищожност
или унищожаемост, при което страната, която е дала нещо на другата страна,
има право на кондикционен иск, въз основа на който се възстановява
фактическото положение отпреди извършването на сделката. Следователно
фактическият състав на възстановяването по чл. 34 ЗЗД включва:
признаването на сделката за нищожна, респ. нейното унищожаване; даване от
страната, която иска възстановяване на нещо в изпълнение на сделка и
получаване на нещото от другата страна.
Първият елемент от фактическия състав предполага преценка наличие
на предпоставките за нищожност, респективно унищожаемост на Договор №
925002/17.09.2020 г. за потребителски заем на сумата от 800 лева, за който
страните не спорят, че е сключен, както и Договор за гаранция сключен
между ответника и „Фератум Банк“.
На първо място, съдът счита за неоснователни твърденията на ищеца, че
при сключване на Договор № 925002/17.09.2020 г. за потребителски заем не е
спазена процедурата по ЗПФУР, което се установява от представените с
отговора писмени доказателства. Неоснователно е твърдението, че тези
7
документи представляват неподписани документи, тъй като не отговарят на
изискванията на ЗЕДЕУУ. Самият ЗПФУР не предвижда процедурата за
сключване на договор да спазва изискванията на ЗЕДЕУУ, за да има валидно
включен договор. Не се доказва и твърдението, че е нарушен чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК – в чл. 2 от договора изрично е посочено, че заема ще бъде върнат на
конкретна дата в общ размер главница и лихви, т. е. няма уговорени вноски, а
един краен падеж, на който длъжникът дължи плащане на всички суми по
договора за кредит. В този смисъл съдът е приел, че страните се намират във
валидни правоотношения по силата на Договор № 925002/17.09.2020 г. за
потребителски кредит, при Общи условия за предоставяне на финансови
услуги (заеми) от разстояние на „Фератум България” ЕООД, с който на ищеца
е предоставена в заем сумата 800 лева.
От друга страна, тъй като вземанията на кредитора се основават на
договор сключен с длъжник, който има качеството потребител по смисъла на
§ 13, т. 1, вр. т. 12 ДР на ЗЗП, поради което е приложим, както ЗПК, така и
разпоредбите на чл. 143 – 148 ЗЗП, уреждащи неравноправните клаузи, съдът
е длъжен, съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, да направи служебна
проверка за наличие на неравноправни клаузи или такива противоречащи на
закона или добрите нрави. В този смисъл на такава преценка подлежат
клаузите на чл. 3 и чл. 4 от Договора между страните въз основа на които е
договорена фиксирана лихва, в размер на 40,96 лева, при лихвен процент от
5,12 % и ГПР в размер на 49.93 %, както и клаузата на чл. 5, с която е било
уговорено, заемът да се обезпечи с поръчителство от Ferratum Bank
/„Фератум Банк (Малта)“/ в полза на кредитора, за което длъжникът е платил
възнаграждение в общ размер 343.04 лева.
Относно клаузите за договорената лихва по чл. 3 и чл. 4 от Договора
между страните:
По своята правна същност уговорена в договор за кредит лихва се
определя еднозначно в теорията като възнаграждение за ползвания финансов
ресурс за срока на договора и се дължи наред с главното задължение. Това е
цената на капитала, който се отчуждава за временно ползване, която
заемателят е длъжен да плати на заемодателя за ползването на предоставените
му парични средства. В процесния случай, с Договора за потребителски
кредит № 925002/17.09.2020 г., върху предоставената сума от 800 лева
8
длъжникът се съгласил да плати за срок от 45 дни фиксирана лихва, в размер
на 40,96 лева при лихвен процент от 5,12 % и ГПР в размер на 49.93 %. Така
фиксиран лихвеният процент от 5,12 пункта е определен за срок от 45 дни,
което на годишна база възлиза на 49.92 пункта. Съгласно разпоредбата на чл.
9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Както бе посочено по своята същност договорът между страните има
характеристиката на Договор за потребителски кредит – по смисъла на Закона
за потребителския кредит /обн. ДВ, бр. 18/5.03.2010 г., в сила от 12.5.2010 г./,
който урежда особени изисквания при предоставяне на паричен заем. Към
момента на сключване на процесния договор е действал и Закон за защита на
потребителите /обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010 г./, който
урежда защита на особена категория длъжници. В този смисъл процесния
договор попада в обхвата на регулация на тези два закона, поради което и
всички техни предписания го обвързват, при което подлежи на преценка за
нищожност относно противоречие на закона или нарушение на добрите
нрави, в това число и клаузата за възнаградителна лихва. От една страна
максималният размер на договорната лихва /била възнаградителна или за
забава/ е законово ограничен от размера на годишният процент на разходите
/ГПР/. По общо правило ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи, които могат да включват: лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, в
т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в сила от ДВ, бр. 35/2014 г., ГПР по кредита
за потребителя не може да бъде по – висок от пет пъти законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с Постановление
на МС. Размерът на законната лихва е определен с ПМС № 426 на МС от
18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. и се равнява на ОЛП на БНБ плюс 10
процентни пункта, а към момента на сключване на договора основният
лихвен процент /ОЛП/ на БНБ е бил 0,00 %, поради което най-високата
стойност, която е имала законната лихва за периода на действие на договора
от момента на сключването му е 10,00 %. Следователно договореният между
страните ГПР от 49.93 %. не надвишава размера на ГПР по смисъла на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. От друга страна според съдебната практика /В този смисъл Р. №
906/30.12.2004 г., ГД № 1106/2003 г., ІІ г. о.; Р. № 378/18.05.2006 г., ГД №
9
315/2005 г., ІІ г. о.; Р. № 1270/09.01.2009 г., ГД № 5093/2007 г., ІІ г. о.; Опр. №
901/10.07.2015 г., ГД № 6295/2014 г., ІV г. о.), няма пречка страните по
договор да уговарят плащане на възнаградителна лихва над размера на
законната лихва, като е прието, че ако надвишава трикратно размера, а по
обезпечен заем - двукратния размер, то е налице неравноправие, тъй като в
този случай така определеният размер на възнаградителна лихва съществено
превишава нейната обезщетителна функция по повод предоставеното
ползване на заемната сума. В процесния случай при преценката за
неравноправност на договорната клауза за възнаградителна лихва, съдът
съобрази, че съгласно параметрите и условията на договора върху сумата 800
лева страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент в размер на
49.93 пункта, при което общият размер на възнаграждение за предоставянето
и ползването на паричната сума за срока на договора от 45 дни, възлиза на
40,96 лева. Така уговорения фиксиран ГЛП надвишава повече от три пъти
законната лихва по просрочени задължения. С клаузата в договора, с която е
уговорена възнаградителна лихва, надвишаваща 3 пъти законната лихва по
просрочени задължения, е накърнен принципът за еквивалентност на
насрещните престации, в хипотезата на нарушение на добрите нрави, поради
което се явява нищожна. Нищожността на уговорката за възнаградителна
лихва, предвид че е елемент от същественото съдържание на договора, тъй
като е основанието, поради което кредиторът се задължава и понеже може да
се предположи, че договорът не би бил сключен без тази клауза, води до
извод, че е налице хипотезата, при която е налице неравноправна клауза,
водеща до нищожност на целия договор. Предвид европейската съдебна
практика, която приема, че когато констатира неравноправния характер на
договорна клауза водеща до нищожност на целия договор националният съд е
длъжен да направи преценка, въз основа на обективни критерии, дали
съответният договор може да се прилага без тази клауза, като възможностите
са: допълване на договора или заместване неравноправната клауза с друга,
съдът намира, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и
обявената за нищожна поради неравноправност клауза да бъде заместена по
право от повелителни правила на закона като се приеме дължимост на
възнаградителна лихва до размера на законната лихва от 10 % върху сумата
по заема от 800 лева, която за срока на договора от 17.09.2020 г. до 05.10.2020
г., възлиза на 9.86 лева, поради което следва, че искът е частично основателен
10
до сумата 31.10 лева и неоснователен до пълния размер от 40.96 лева и в тази
част следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Относно клаузата на чл. 5 от Договора между страните, с която е било
уговорено, заемът да се обезпечи с поръчителство от Ferratum Bank
/„Фератум Банк (Малта)“/ в полза на кредитора, за което длъжникът платил
възнаграждение в общ размер 343.04 лева.
По общо правило главното задължение на заемателя е да ползва сумата
по кредита съобразно уговорената цел и да я върне след изтичане на срока,
както и да плати договорената лихва. С клаузата на чл. 5 от Договора за
паричен заем между страните, заемателят се е задължил за нещо
допълнително и различно от главното задължение: заемът да бъде обезпечен с
поръчителство, за което възложителят – длъжник по договора за кредит,
дължи възнаграждение в размер на 343 лева, а кредиторът по договора за заем
дължи изпълнение като сключи, не по – късно от края на работния ден на
17.09.2020 г., Договор за поръчителство с Ferratum Bank /„Фератум Банк
(Малта)“/. От една страна това допълнително задължение е в косвена връзка с
главното, поради което съдът намира, че предпоставките за неговата
валидност са индивидуално и предварително уговаряне на условията, каквито
доказателства заемодателят не е представил. От друга страна това
допълнително задължение в същността си е сходно с Договора за поръчка по
смисъла на чл. 280 и сл. ЗЗД, съгласно която разпоредбата с договора за
поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя
възложените му от последния действия. Съгласно разпоредбата на чл. 286
ЗЗД доверителят е длъжен да плати на довереника възнаграждение само ако е
уговорено. По силата на клаузата на чл. 5 от сключения Договор ищецът, в
качеството доверител, като е поела насрещно задължение да плати
възнаграждение, е възложила на ответника, в качеството на довереник, да
извърши действието: сключване на Договор за поръчителство с Ferratum Bank
/„Фератум Банк (Малта)“/. Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ако
длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска
изпълнение, заедно с обезщетение за забавата. Това право принадлежи само
за изправната страна по договора. При исковете по договори за реално
изпълнение, с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, съществуването на
процесното притезателно материално право за възнаграждение, е обусловено
от наличието на валидно между страните облигационно правоотношение;
11
даване на отчет от довереника - арг. от чл. 284, ал. 1 ЗЗД, както и че
доверителят дължи възнаграждение в претендирания размер. Съгласно
разпоредбата на чл. 138, ал. 1, изр. 2 ЗЗД договорът за поръчителство трябва
да бъде извършен в писмена форма. Следователно предпоставка за
действителност, на които и да е договор за поръчителство, е спазване на
изискуемата от закона форма – писмена. Доколкото кредиторът по договора
за заем – ответник в настоящото производство, не е дал на довереника отчет,
нито е представил по делото писмен Договор за поръчителство с Ferratum
Bank /„Фератум Банк (Малта)“/, с който последният да се е задължил
солидарно с длъжника, с цел обезпечаване на неговата платежоспособност, се
налага извода, че клаузата на чл. 5 от Договора между страните е валидна, но
платеното възнаграждение в размер на 343 лева, е по нищожен договор за
поръчителство на основание чл. 26, ал. 2, хип. 3 ЗЗД, поради което подлежи
на реституция на основание разпоредбата на чл. 34 ЗЗД. Следователно искът е
основателен в претендирания размер от 343 лева и следва да бъде уважен.
Относно разноските.
Ищецът претендира разноски в общ размер 350 лв., от които: 50 лв. –
държавна такса и 300 лева - адвокатско възнаграждение, съгласно представен
списък по чл. 80 ГПК /л. 11/. Ответникът претендира юрисконсултско
възнаграждение в размер на 200 лв., съгласно представен списък по чл. 80
ГПК /л. 18/. При този изход на спора, предвид частичната основателност на
иска, в тежест на ответника, е да бъде осъден да плати на ищеца сума от
340.98 лв., съобразно уважената част от исковите претенции, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, а в тежест на ищеца следва да бъде възложена сумата 5.16 лева,
съобразно отхвърлената част от исковите претенции, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
Прогласява за частично нищожна клаузата по чл. 3 от Договор за
потребителски кредит № 925002, сключен на 17.09.2020 г. между И. К. И., с
ЕГН ********** и адрес: гр. Добрич, ***, и „Фератум България” ЕООД, с
12
ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. „Младост - 3“,
бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А ет. 9, офис № 20, представлявано от
И. В. Д. и Д. В. Н. - управители, за сумата 31.10 (тридесет и един лева и десет
стотинки) лева, поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Осъжда „Фератум България” ЕООД, с ЕИК: ***, седалище и адрес на
управление: гр. София, ж. к. „Младост - 3“, бул. „Александър Малинов“ №
51, вх. А ет. 9, офис № 20, да плати на И. К. И. с ЕГН ********** от гр.
Добрич, ***, сумата от 374.10 лева, от които 343.00 лв. (триста четиридесет и
три) лева - платено възнаграждение по нищожен договор за поръчителство
между „Фератум Банк“ и „Фератум България“ ЕООД поради липса на
предписана от закона форма по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД и 31.10
(тридесет и един лева и десет стотинки) лева - платена възнаградителна лихва
по частично нищожна клауза по Договор за потребителски кредит № 925002,
сключен на 17.09.2020 г., поради противоречие с добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, ведно с мораторна лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 02.02.2022 г. до окончателното плащане на
задължението, платима по банкова сметка: IBAN: BG44 FINV ***, BIC:
FINVBGSF, банка: „ПИБ” АД, на основание чл. 34 ЗЗД, като за разликата до
пълно предявения размер от 384 лв. отхвърля като неоснователен.
Осъжда „Фератум България” ЕООД, с ЕИК: ***, седалище и адрес на
управление: гр. София, ж. к. „Младост - 3“, бул. „Александър Малинов“ №
51, вх. А ет. 9, офис № 20, да плати на И. К. И. с ЕГН ********** от гр.
Добрич, ***, сумата от 340.98 (триста и четиридесет лева и деветдесет и осем
стотинки) лева разноски, съразмерно уважената част от исковете, на осн. чл.
78, ал. 1 ГПК.
Осъжда И. К. И. с ЕГН ********** от гр. Добрич, ***, да плати на
„Фератум България” ЕООД, с ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: гр.
София, ж. к. „Младост - 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А ет. 9,
офис № 20, сумата от 5.16 (пет лева и шестнадесет стотинки) лв. разноски,
съразмерно отхвърлената част от исковете, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото,
заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване от страните пред Шуменски окръжен
13
съд в двуседмичен срок от връчване на съобщение, на основание чл. 259, ал. 1
ГПК.
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
14