№ 184
гр. София , 04.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на трети декември, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Валентина И. Колева
като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно гражданско
дело № 20201000503025 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба
вх.№53973/16.06.2020 г., подадена от С. С. У., чрез адв. Н. Д., против Решение
№2842/07.05.2020 г. по гр.д.№18491/2014 г. по описа на СГС – I ГО – 20 състав, с което
е отхвърлен изцяло предявеният от С. С. У. против Сдружение „Национално бюро на
българските автомобилни застрахователи“ иск с правно основание чл.284, ал.3, т.2 от
КЗ /отм./, за заплащане на сумата от 250 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния син А. А. В., настъпила в
резултат от ПТП, реализирано на 08.09.2014 г. в гр. Олешница, Република Полша.
Решението се обжалва частично, до размера от 200 000 лева на предявения иск за
неимуществени вреди, като се поддържа и иска за присъждане на законна лихва върху
главница от 200 000 лв., считано от датата 29.12.2014 г. до окончателното плащане.
Решението не се обжалва в частта му, в която предявеният главен иск е отхвърлен за
разликата над 200 000 лв. до пълния предявен размер от 250 000 лв. Релевирани са
оплаквания за неправилност, поради противоречие с материалния закон и
необоснованост. Съдът неправилно е определил приложимият материален закон, а
именно – полското право. Неправилно е приел, че ищцата няма обичайно
местопребиваване на територията на Република България – тя има постоянен адрес в
България, строи къща в България и е правила опити да започне бизнес в България – т.е.
са налице данни, че същата е имала обичайно местопребиваване в България, с
изключение на периода от 5 години, когато тя не се е прибирала в България. Липсата
на осигурителна и данъчна информация относно ищцата не обосновава извода, че тя
няма обичайно местопребиваване в България. От фактите по делото може да се приеме,
че загиналият А. също е имал обичайно местопребиваване на територията на България,
тъй като доказателства за обратното не са събрани – същият не фигурира в нито една
1
справка от Полша, от която да се направи извод, че е имал намерение за трайно
установяване на територията на Полша. Поддържа се, че при правилно тълкуване на
чл.4,§1 и §2 от Регламент 864/2007 се установява, че в случаите, в които увредените
лица и делинквента имат общо обичайно местопребиваване, то приложимото право е
това на държавата, в която те имат общо обичайно местопребиваване. В конкретния
случай, според жалбоподателя, по делото е установено, че както пострадалият, така и
делинквента, имат обичайно местопребиваване в Република България, поради което
приложимо е именно българското материално право. Настоява се за отмяна на
обжалваното решение, и постановяване на ново, с което предявеният иск за
присъждане на обезщетение да бъде уважен до размера от 200 000 лв., ведно със
законната лихва върху тази сума за периода от 29.12.2014 г. до окончателното
плащане. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за двете съдебни
инстанции.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, във вр. чл.60, ал.6
от ГПК и чл.62, ал.2 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес,
чрез надлежно упълномощен процесуален представител, на основание чл.83, ал.1, т.4
от ГПК жалбоподателката не дължи внасяне на държавни такси за производството.
Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е
процесуално допустима и подлежи на разглеждане.
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263,
ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивната жалба вх.№66558/08.07.2020 г., подаден
от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, чрез
адв. Р. Г.. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба. Съдът
правилно е определил приложимото материално право на осн. чл.4,§1 от Регламент
(ЕО) 847/2007 на Европейския парламент и на съвета от 11.07.2007 г. и в съответствие с
Решение по дело №С-350/14 на Съда на ЕО. Не са доказани изключенията, предвидени
в чл.4.2 и чл.4.3 от Регламента – не са събрани доказателства, че делинквента Ю. Б. и
пострадалият А. А. В. са били с обичайно местопребиваване на територията на
Република България, преди настъпването на процесното ПТП. Налице са преки и
косвени доказателства, че починалият е живеел в Полша, а виновният водач е живеел и
работел в Германия. Ищцата не е доказала и да са налице други обстоятелства, които
да обосновават по-тясна връзка на непозволеното увреждане с България. Според чл.59,
ал.1 от Регламент №44/2001 преценката дали една страна има местоживеене в
държавата-членка сезираният съд извършва съобразно вътрешното право. Видно от
удостоверението за настоящ адрес, ищцата пребивава на територията на Република
Турция, считано от 12.02.2009 г. По делото са събрани доказателства, че центърът на
житейски интереси на ищцата към датата на ПТП и към датата на предявяването на
иска, е Република Турция. Настоява се за потвърждаване на обжалваното решение.
Заявява се претенция за присъждане на разноските за въззивната инстанция, които към
момента се сочи да са в размер на 6 636 лв. за адвокатско възнаграждение с начислен
ДДС, като се прилагат доказателства за заплащането им – фактура и дневно
извлечение от банкова сметка.
С въззивната жалба и отговора страните не са представили нови доказателства
по съществото на спора, и не са направили доказателствени искания, поради което на
осн. чл.267 от ГПК делото следва да бъде внесено за разглеждане в открито съдебно
заседание.
2
В производството се разглежда по реда на чл.274 и сл. от ГПК и Частна жалба
вх.№72962/21.07.2020 г., подадена от Сдружение „Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи“, чрез адв. М. К., против Определение №10433/04.07.2020
г. на СГС, I г.о., 20 с-в, с което по реда на чл.248 от ГПК е оставено без уважение
искането на жалбоподателя за изменение на Решение №2842/07.05.2020 г. по гр.д.
№18491/2014 г. по описа на СГС – I ГО – 20 състав, в частта му за разноските, да бъде
присъден в полза на ответника НББАЗ пълния размер на претендираните разноски за
адвокатско възнаграждение от 12 240 лв. с ДДС, като бъде отменено намаляването им
поради прекомерност, до размера от 8436 лв. Релевирани са оплаквания за неправилно
намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение, като същите не са
прекомерни с оглед фактическата и правна сложност на делото, положените от
процесуалните представители на ответника процесуални усилия по защитата и
постигнатия краен резултат. Освен отговор на исковата молба, по делото iа изготвени
множество становища и молби за събиране на доказателства, включително за
допускане на съдебни поръчки до Турция и Полша, проведени са 16 открити съдебни
заседания, в 15 от които е участвал процесуален представител на ответника, като в 11
от съдебните заседания са извършвани множество процесуални действия по събиране
на доказателства. Настоява се за отмяна на обжалваното определение, и вместо него
постановяване на друго, с което да се присъди пълният размер на платеното от
ответника адвокатско възнаграждение от 12 240 лв. с ДДС. При условията на
евентуалност, се настоява към минималният размер от 6530 лв. без ДДС, изчислен
според материален интерес от 250 000 лв., да се добавят още 1100 лв., дължими за
проведените 11 бр. съдебни заседания /по 100 лв. за всяко от тях/, и да бъдат
присъдени разноски за процесуално представителство в общ размер от 9156 лв. с
начислен ДДС.
Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез
надлежно упълномощен процесуален представител, отговаря на изискванията на
чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на
разглеждане.
Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна, и в срок е постъпил
Отговор на частната жалба, с вх.№81702/10.08.2020 г., подаден от С. С. У., чрез адв. Н.
Д., с който се поддържа становище за неоснователност на частната жалба –
продължителността на делото и множеството молби от двете страни са в резултат
единствено от забавянето и неизпълнението на няколко на брой съдебни поръчки от
страна на чуждестранни органи и институции, поради което се настоява за
потвърждаване на обжалваното определение.
С въззивната жалба и отговора на въззивната жалба страните не са представили
нови доказателства и не са направили доказателствени искания, поради което пред
въззивния съд нови доказателства не са събрани.
При извършената служебна проверка на осн. чл. 269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд,
в изискуемата от закона форма, и е подписан, поради което е валиден.
Производството е образувано по искова молба, депозирана пред СГС на
18.11.2014 г., подадена от С. С. У., против ответника Сдружение „Национално бюро на
3
българските автомобилни застрахователи“, с която се иска осъждане на ответника да
заплати на ищцата обезщетение за смъртта на нейния син А. А. В., настъпила в
резултат на ПТП, осъществило се на 08.09.2014 г. в Република Полша, гр. Олешница,
по вина на водача на л.а. с рег.№ ***, като в същата се твърди, че ищцата има
качеството на пребиваваща в Република България, като към момента на подаване на
исковата молба не са известни други идентифициращи белези на увреждащото
превозно средство, и въпреки отправените две поредни запитвания към НББАЗ с вх.
№2-4950/29.10.2014 г. и с вх.№24-01-533/03.11.2014 г., целящи издирване на
застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите на виновния водач, застрахователят не бил установен до датата на
подаване на исковата молба.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е релевирал възражения за недопустимост
на производството, тъй като в закона не е предвидена процесуална възможност за
съдебно предявяване на претенции срещу НББАЗ в качеството на Компенсационен
орган, като уреждането на претенциите на увреденото лице било предвидено само като
извънсъдебно, по реда на чл.285 от КЗ /отм./; исковете за обезщетение са заведени, без
претенцията да е била предявявана за доброволно уреждане. По същество релевира
възражения, че не са налице предпоставките на чл.284, ал.3, т.2 от КЗ и чл.285 от КЗ.
Оспорват се изцяло факта на настъпването на ПТП /дата, място, участие на посоченото
в молбата МПС/, отговорността на водача, причинната връзка между смъртта на А. В. и
твърдяното ПТП, твърдяната родствена връзка между ищцата и А. В., и обема на
твърдяните неимуществени вреди. За уреждането на последиците от непозволеното
увреждане приложимо е правото на държавата, в която е настъпила вредата – т.е
полското право, поради което следва да бъдат приложени ограниченията на
отговорността на застрахователя, уредени съгласно полското законодателство.
Оспорва се по основание и размер претенцията за начисляване на законна лихва от
29.12.2014 г.
Във връзка със служебното задължение на съда, съгласно чл.269 от ГПК, да
следи за валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, по допустимостта
на производството съдът намира следното:
С исковата молба ищцата твърди, че пребивава в Република България, и че има
качеството на увредено лице от смъртта на А. А. В., настъпила при ПТП, осъществило
се на 08.09.2014 г. в Република Полша, като в продължение на повече от два месеца не
е бил установен застрахователят на гражданската отговорност на виновния водач на
увреждащото МПС.
Налице е международна компетентност на българския съд да разгледа иска на
увредено лице от извършен деликт при използването на МПС, която произтича от
чл.11.1.(б) от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на съвета от
12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни
решения по граждански и търговски дела, съгласно която разпоредба срещу
застраховател, който има местоживеене в друга държава – членка, може да бъде
предявен иск в друга държава – членка, в случай на искове, предявени от трето
ползващо се лице, в съдилищата по мястото, където ищецът има местоживеене.
Съгласно чл.62 от същия регламент, за да определи, дали една страна има
местоживеене в държава – членка, чиито съдилища са сезирани с дело, съдът прилага
вътрешното си право. Съгласно чл.89, ал.1 от българския Закона за гражданската
4
регистрация, мястото, където живее едно физическо лице /неговото „местоживеене“
по смисъла на българския закон/, е неговият адрес. На осн. чл.90, ал.1 от ЗГР всяко
лице, подлежащо на гражданска регистрация по ЗГР, е длъжно да заяви писмено своя
постоянен и настоящ адрес. Съгласно чл.3, ал.2 от ЗГР, подлежащи на гражданска
регистрация по този закон са всички български граждани, също така чужденците,
получили разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Република
България, както и лицата, получили статут на бежанци или хуманитарен статут, както и
тези, на които е предоставено убеждище. От Удостоверение за постоянен адрес изх.
№1/16.12.2015 г. /на л.139/ се установява, че ищцата има заявен постоянен адрес:
област ***, община ***, село ***, ул.“***“ №3 от дата 01.03.2007 г. От Удостоверение
за промени на настоящ адрес изх.№849/26.05.2016 г. /на л.232/ се установява, че на
01.03.2007 г. ищцата има регистриран настоящ адрес: обл. ***, общ. ***, с. ***,
ул.“***“ №3, като след тази дата не е променян настоящият адрес. Следователно,
съобразно българското право, ищцата има местоживеене в България.
Компетентността на българския съд произтича и от Директива 2009/103/ЕО на
Европейския парламент и на съвета от 16.09.2009 г., относно застраховката
„Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за
контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Директивата е част
от вторичното законодателство на ЕС, и е транспонирана в разпоредбите на КЗ /отм./,
като съдебното предявяване на претенцията срещу Компенсационния орган в
хипотезите на чл.284 от КЗ /отм./ съответства на съображения (47), (48) и (51) от
преамбюла на Директива 2009/103/ЕО, като предвидена във вътрешното
законодателство гаранция за правото на увреденото лице да получи обезщетение за
претърпените вреди от деликт, осъществен при използването на МПС. В този смисъл е
и определение № 886 по ч.т.д.№ 130/11г. на ІІ т.о. ВКС, в което е прието по реда
на чл.274, ал.3 ГПК, че българският съд е компетентен по иска срещу Сдружение
„Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди, причинени на лице, пребиваващо в Република
България, в резултат на ПТП, настъпило в друга държава – членка на ЕС, от
делинквент с местоживеене в друга държава – членка на ЕС, застрахован при
застраховател, установен в друга държава – членка, постановено при действието на
Регламент № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000г. относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, и
съображение (16а) в Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
16 май 2000 г. за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно
застраховката „Гражданска отговорност“ във връзка с използването на моторни
превозни средства (Четвърта директива за автомобилно застраховане).
За увреденото лице, пребиваващо в Република България, съществува право на
иск срещу НББАЗ като компенсационен орган за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, в изчерпателно посочените хипотези на чл.284, ал.1,
но при условията на ал.2 от КЗ /отм./, както и в хипотезите на чл.284, ал.3 от КЗ /отм./,
и при липса на отрицателните предпоставки на чл.284, ал.4 от КЗ /отм./, когато НББАЗ,
в качеството на Компенсационен орган, не е удовлетворил искането за изплащане на
обезщетение на увреденото лице. Съобразно изложените в исковата молба твърдения,
искът е предявен от и срещу процесуално легитимирани страни. Искът е бил разгледан
от родово компетентния първостепенен съд. Настоящият съд намира за установено, че
претенцията на ищцата е била съдебно предявена, преди да е бил постановен отказ от
5
ответника да изплати обезщетение на ищцата за претърпените от нея неимуществени
вреди. По делото не е представено извънсъдебно искане към НББАЗ за изплащане на
обезщетение по реда на чл.285 от КЗ /отм./, като представените по делото молби до
НББАЗ съставляват искания за предоставяне на информация, а не за изплащане на
обезщетение. Въпреки това, искането на ищцата за изплащане на обезщетение от
НББАЗ за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на нейния син,
настъпила при ПТП в Република Полша, е инкорпорирано в исковата молба, по която е
било образувано настоящото производство, която е достигнала до ответника НББАЗ,
ведно с приложените към нея писмени доказателства, на 27.11.2014 г., като до
изтичане на двумесечния срок по чл.285, ал.2 от КЗ /отм./ ответникът не е предложил
на ищцата изплащане на обезщетение – напротив, с подадения Отговор на исковата
молба от 29.12.2014 г. ответникът изрично е отказал изплащане на обезщетение на
ищцата, като е оспорил предявената претенция по основание и размер, и е поддържал,
че не са налице предпоставките на чл.284 от ГПК за изплащане на обезщетение. Ето
защо, съдът намира, че въпреки преждевременното предявяване на иска, с
депозирането на отговора на исковата молба са се осъществили положителните
предпоставки за допустимост на предявения иск. Същевременно, не се твърди от
страните, и не се установява от събраните доказателства да са се осъществили
отрицателните предпоставки, предвидени в чл.284, ал.4 от КЗ /отм./ - ищцата да
предявила претенцията си за обезщетение пред застрахователя /макар в течение на
производството по делото той да е бил установен/ и да е получила мотивираното му
становище по претенцията, или да е предявила претенцията си към застрахователя по
съдебен ред.
По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск е допустим,
предявен е от и срещу процесуално легитимирани страни, пред международно и
родово компетентен съд, поради което обжалваният съдебен акт е допустим.
Предявеният иск касае хипотеза с международен елемент – твърденият
правопораждащ факт се е осъществил на територията на друга държава, поради което
сезираният съд следва да установи приложимото право за уреждане на правните
последици от този факт. Тъй като се претендира обезщетение за вреди от смъртта на А.
А. В., настъпила на 08.09.2014 г. на територията на Република Полша в резултат от
извършен деликт, приложимото право следва да бъде определено съобразно
Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на съвета от 11 юли 2007
година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“), който
към датата на вредоносното събитие намира пряко приложение на територията на РБ.
Съобразно общото правило на чл.4, §1 от Регламента, „Освен ако не е предвидено
друго в настоящия регламент, приложимото право към извъндоговорни задължения,
произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила
вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя
държава или държави настъпват непреките последици от този факт“. Понятието
„непреки последици“ е изяснено с даденото тълкуване с Решение по дело №С-350/14
на СЕО, постановено по преюдициално запитване, с което се приема, че за целите на
определянето на приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи
6
от настъпила смърт при ПТП, вредите на наследниците, които имат постоянно
местоживеене в една държава-членка на ЕС, причинени от смъртта на техен близък,
настъпила в друга държава-членка на ЕС, следва да се квалифицират като „непреки
последици“ от това произшествие. С оглед на така даденото тълкуване, съгласно
общото правило на чл.4,§1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 приложимото право за
уреждане на отношенията между страните по делото е правото на Република Полша,
където е настъпила вредата – смъртта на А. А. В.. Съгласно чл.15 от Регламент (ЕО) №
864/2007, настоящият съд следва да преценява съобразно приложимото право
основанието и границите на отговорността на делинквента, основанията за
ограничаването и разделянето на отговорността, наличието, вида и определянето на
размера на вредите или на търсеното обезщетение, границите на предоставените на
съда правомощия от приложимото процесуално право, мерките, които съдът може да
постанови за обезщетяването на вредата, лицата, които имат право на обезщетение за
лично претърпени от тях вреди, правилата за погасителната давност и прекратяването
на права.
По правилността на обжалвания съдебен акт съдът намира, че най-напред следва
да се извърши преценка дали са налице визираните в чл.284 от КЗ /отм./ предпоставки
за материална легитимация на страните в правоотношението.
От приетите по делото писмени доказателства - Присъда от 10.02.2017 г. по
Дело № II К 574/15 на Районен съд, II нак. отд. – гр. Олесница, влязла в сила на
21.04.2017 г. /на л.844/, Служебна бележка /на л.34 от черен класьор с приложения/,
Смъртен акт от 08.09.2014 г. /на л.89 от черен класьор с приложения/, Разписка за
получаване на лична карта №********* на А. А. В. /на л.162 от черен класьор/,
Служебна бележка от 05.12.2014 г. /на л.275 от черен класьор/, Заключение от
съдебномедицински оглед на тяло от 12.09.2014 г. /на л.317 от черен класьор/, Препис-
извлечение от акт за смърт /на л.137, т.1/, съдът намира за установено, че смъртта на
пострадалия А. А. В., роден на *** г., български гражданин, е настъпила на 08.09.2014
г., в Република Полша, гр. Олешница, в резултат на пътно-транспортно произшествие,
осъществило се по вина на Ю. Б., като водача на л.а. „Рено Еспейс“ с рег.№ ***, в
който пострадалият е пътувал като пътник.
От Удостоверение за съпруга и родствени връзки изх.№55/27.10.2014 г. /на л.15/
се установява, че ищцата С. С. У., с ЕГН**********, е майка на пострадалия А. А. В..
Същото се установява и от Акт за раждане №98/03.07.1996 г. /на л.136/, където като
забележка на длъжностното лице по гражданско състояние е отразено, че името на
майката С. И. И. с ЕГН **********, следва да се чете С. С. У.. Съгласно
Постановление № 4 от 25.05.1961 г. т. III.2. на Пленума на ВС и Тълкувателно
решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, същата
попада в кръга на материално легитимираните лица да претендират обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на техен близък, и има качеството на „увредено
лице“.
Съгласно съображения (47), (48) и (51) от преамбюла на Директива 2009/103/ЕО,
отговорността на органът за изплащане на обезщетения е предвидена по изключение,
7
като допълнителна гаранция за своевременна обезвреда на увредените лица – в
случаите, когато по обективни причини не може да бъде установен застрахователя на
делинквента, или същия бави уреждането на претенцията на увреденото лице. Допуска
се отделните държави-членки да уредят отговорността на този орган като субсидиарна.
Видно от разпоредбата на чл.284, ал.4 от КЗ /отм./, отговорността на НББАЗ в
качеството му на Компенсационен орган е предвидена именно като субсидиарна, и
същата е ограничена само в изчерпателно уредени хипотези – в хипотезите на чл.284,
ал.1, но при условията на ал.2, и в хипотезите на чл.284, ал.3 от КЗ /отм./, и при
императивно зададени предпоставки, които не могат да бъдат тълкувани
разширително.
По делото не се твърди да са налице хипотезите на чл.284, ал.1 от КЗ, доколкото
същите са относими към случаите, в които застрахователят на делинквента е известен.
Тези хипотези са отречени с исковата молба, като ищцата изрично твърди, че въпреки
положените от нея усилия, застрахователят на делинквента не е бил установен до
датата на предявяването на претенцията срещу НББАЗ. От събраните по делото
доказателства не се опровергава твърдението на ищцата, като Писмо изх.№24-01-
533/04.12.2014 г. на ГФ /на л.34/ се установява, че до 04.12.2014 г., въпреки
направеното запитване, не е било установено дали е налице сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за МПС с рег.№***, като
автомобилът не е бил разпознат, и застрахователят на гражданската отговорност на
водача на участващото в произшествието МПС не е бил установен. От представените
писмени доказателства от ответника НББАЗ в първото о.с.з. на 30.11.2015 г.
разпечатка на електронно съобщение до НББАЗ от 21.05.2015 г. /на л.103/ и
Застрахователна полица №000001125D /на л.108-111/ се установява, че информацията
относно наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите с покритие към датата на ПТП, сключена с „Дженерали
застрахователна компания“АД – Варшава, е станала известна на ответника НББАЗ едва
на 21.05.2015 г., а на ищцата същата информация е била предоставена едва в първото
по делото съдебно заседание на 30.11.2015 г. Ето защо, съдът намира, че не са налице
предпоставките за пасивна материалноправна легитимация на ответника по чл.284, ал.1
от КЗ /отм./, поради което и не следва да се обсъжда осъществяването на условията по
ал.2.
Ищцата е претендирала изплащане на обезщетение от ответника НББАЗ на
основание чл.284, ал.3, т.2 от КЗ /отм./, тъй като в двумесечен срок от настъпването на
застрахователното събитие в държава членка, различна от Република България, не
може да се определи застрахователят на виновния водач. Съдът намира от събраните
по делото доказателства, че посоченото основание за ангажиране на отговорността на
НББАЗ за изплащане на обезщетение, е налице. От Писмо вх.№2-4950/29.10.2014 г. /на л.19/
и Писмо вх.№1-5017/03.11.2014 г. /на л.17/ на НББАЗ, се установява, че ищцата е отправила
запитвания до НББАЗ за предоставяне на информация кой е легитимния застраховател на лек
автомобил с рег.№***, причинил ПТП в Република Полша, гр. Олешница, на 08.09.2014 г., при
което е причинена смъртта на българския гражданин А. А. В., и кой е кореспондентът му в РБ. От
Писмо с отговор изх.№2-3638/05.11.2014 г. /на л.22/ се установява, че ответникът НББАЗ е отказал
да открие процедура по чл.284 от КЗ, поради липса на каквито и да е документи, издадени от
компетентните власти, доказващи настъпилото ПТП и учестниците в него, като е посочил, че
издирването на застрахователя не е в компетенциите му на Компенсационен орган. От Молба вх.
№24-01-533/29.10.2014 г. /на л.23/ и Молба вх.№24-01-533/03.11.2014 г. /на л.25/ от
регистратурата на Гаранционен фонд, се установява, че ищцата е поискала информация кой е
легитимния застраховател на лек автомобил с рег.№***, причинил ПТП в Република Полша, гр.
8
Олешница, на 08.09.2014 г., при което е причинена смъртта на българския гражданин А. А. В., и
кой е кореспондентът му в РБ. От Писмо изх.№24-01-533/05.11.2014 г. на ГФ /на л.27/ и Писмо
изх.№24-01-533/04.12.2014 г. на ГФ /на л.34/ се установява, че до 04.12.2014 г., въпреки
направеното запитване, не е било установено дали е налице сключена задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите за МПС с рег.№***, като автомобилът не е бил
разпознат, и застрахователят на гражданската отговорност на водача на участващото в
произшествието МПС не е бил установен. При така установените по делото обстоятелства, съдът
намира, че е налице фактическата предпоставка на чл.284, ал.3, т.2 от КЗ /отм./ за наличие на
пасивна материалноправна легитимация на НББАЗ, в качеството на Компенсационен орган, да
изплати обезщетение на увреденото лице, пребиваващо в Република България.
От друга страна, кръга на активно материално легитимираните лица да
претендират изплащане на обезщетение от НББАЗ в качеството му на Компенсационен
орган, е стеснен – активно легитимирани да претендират изплащане на обезщетение са
не всички увредени лица, а само тези от тях, които освен това са пребиваващи в
Република България.
Както вече се каза, съдът намира за установено от фактическа и правна страна,
че ищцата има качеството на „увредено лице“ от смъртта на нейния син А. А. В., и е
материално легитимирано лице да претендира обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди. По делото обаче не се установява по несъмнен начин тя да е
пребивавала в Република България към датата на вредоносното събитие – 08.09.2014 г.,
или към датата на съдебното предявяване на претенцията за обезщетение пред НББАЗ,
в качеството му на Компенсационен орган – 18.11.2014 г., или към датата на
получаване от НББАЗ на претенцията на ищцата за изплащане на обезщетение –
27.11.2014 г. /с връчването на исковата молба на ответника, с приложените към нея
доказателства/. За да достигне до този извод, съдът съобразява следното:
От Удостоверение за постоянен адрес изх.№1/16.12.2015 г. /на л.139/ се
установява, че ищцата има заявен постоянен адрес: област ***, община ***, село ***,
ул.“***“ №3 от дата 01.03.3007 г. От Удостоверение за промени на настоящ адрес изх.
№849/26.05.2016 г. /на л.232/ се установява, че на 01.03.2007 г. ищцата е била
регистрирана на настоящ адрес: обл. ***, общ. ***, с. ***, ул.“***“ №3, като след тази
дата не е променян настоящият адрес. Така направената адресна регистрация,
задължителна за всички български граждани, е доказателство, че към датата на
подаването на заявлението за адресна регистрация /01.03.2007 г./ местоживеенето на
ищцата в Република България е било на посочения адрес. От липсата на последващи
отразявания в регистрите за гражданска регистрация обаче не може да се обоснове
извод, че ищцата е пребивавала през целия период на посочения постоянен и настоящ
адрес в с. ***. Този извод се опровергава и от приетото по делото писмено
доказателство – извлечение от гражданския регистър на Република Турция, област ***,
община ***, квартал *** /на л.1166 - 1169/, от което се установява, че ищцата С. С. У.,
родена на *** г. в гр. ***, България, българска гражданка, е сключила брак на
23.11.2006 г. в гр. ***, с турския гражданин М. У., като от този брак са се родили три
деца /дъщери/– А. У., родена на *** г. в гр. ***, А. У., родена на *** г. в гр. ***, и А.
У., родена на *** г. в гр. ***. Установява се, че на 27.08.2015 г. същата е придобила
турско гражданство. От приетото извлечение от Регистъра за осигуреност и данни за
стаж на ЦУ на Социалноосигурителния институт – Главна дирекция песионни У.ги /на
л.1217-1218/ се установява, че ищцата има дългосрочен осигурителен стаж в Република
Турция за периода след м. ноември, 2015 г., с месторабота в гр. *** при работодател –
турско юридическо лице, но съгласно Забележка №2 краткосрочният осигурителен
9
стаж на лицето не е добавен в справката.
От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля П. Щ.
/протокол на л.237-238/, първи братовчед на ищцата, се установява, че ищцата се
грижела за сина си „С.“ докато навършил 5-6 годишна възраст. Тогава ищцата се
оженила за турски гражданин, който живеел в Турция, и започнала да пътува до
Турция, където оставала по 5-6 месеца, после се връщала. Започнала бизнес в гр. ***,
за да е при детето си, но не потръгнало. Заминала да живее при съпруга си в Турция,
а синът останал в с. *** при нейните родители. Тя изпращала пари за издръжката му,
докато родителите на ищцата и детето отишли да живеят в Полша, тъй като не можели
да се издържат в България. Когато заминали, синът на ищцата бил ученик. След
заминаването си за Полша, до смъртта си, синът на ищцата се върнал в България само
веднъж. Живял в Полша 2-3 години, може и повече. След заминаването им за Полша,
ищцата общувала със сина си по телефона и по скайп. Докато бил в Полша, синът на
ищцата изпращал пари, по нарочни хора и по „Уестърн Юниън“ . От брака си в
Турция ищцата има три момичета, които винаги са живели с ищцата, и винаги само тя
се е грижела за тях. Когато заминала за Турция не взела сина си, защото турците не
вземали чужди деца, а и бабата и дядото не искали да го дават. Свидетелят не знае
дали С. е искала да вземе сина си в Турция. Към момента на разпита на свидетеля
ищцата и семейството били в България от 6-7 месеца, като ремонтират къщата в с.
***, на която бил паднал покрива.
От Удостоверение УРИ 328200-19100/25.10.2016 г. от МВР – ГД „Гранична
полиция“ се установява, че последното регистрирано напускане на територията на
Република България от ищцата, преди смъртта на нейния син А. А. В., е било отразено
през ГКПП Лесово на 11.08.2009 г. Първото следващо влизане на ищцата на
територията на РБ е отразено през ГКПП Малко Търново на 11.09.2014 г. /три дни
след смъртта на нейния син/. Съгласно изрично отразената забележка в
удостоверението, в регистрите на МВР след 01.01.2007 г. не се съдържат данни за
всички пътувания на граждани на ЕС, включително на българските граждани, с оглед
въведения принцип на „минимална гранична проверка“, поради което вписванията в
справката не могат да установят всички влизания и излизания на ищцата от страната.
Така непосредствено след влизането на територията на РБ на 11.09.2014 г., е
отразено отново последващо влизане на 15.05.2016 г. през ГКПП Малко Търново.
Очевидно това е невъзможно да се осъществи, ако междувременно ищцата не е била
напуснала територията на Република България. Ето защо, от справката се обосновава
извод, че след влизането си на територията на РБ на 11.09.2014 г., ищцата е напуснала
страната, и отново е влязла на територията на България на 15.05.2016 г. Така вписаните
данни в удостоверението не установяват ищцата да е пребивавала на територията на РБ
към момента на вредоносното събитие, или към момента на депозиране на претенцията
пред НББАЗ. Наред с това, от приетото по делото Писмо от НОИ – Дирекция „ИС и
МБП“ /на л.246/ се установява, че от 01.01.2011 г. до датата на изготвяне на справката
/03.11.2016 г./ няма данни за деклариран осигурителен доход за лицето С. С. У., няма
данни да са били изплащани парични обезщетения за безработица или пенсии. От
Писмо изх.№26-00-55/27.10.2016 г. от НАП – ЦУ /на л.245/ се установява, че няма
данни ищцата да е подавала годишни данъчни декларации по чл.50 от ЗДДФЛ, както и
няма данни да е била осигурявана за периода от 2011 г. до 2016 г., и не е регистрирана
като получател на доходи.
От така събраните по делото доказателства съдът намира да не се установява по
10
несъмнен начин от фактическа страна твърдението на ищцата, че е имала качеството
на пребиваващо лице в Република България към датата на увреждането, или към датата
на предявяването на претенцията към НББАЗ. Напротив – от събраните по делото
гласни доказателства – показанията на свидетеля Щ., след като е сключила брак с
турския гражданин М. У., което се установява, че се е случило на 23.11.2006 г., същата
е отишла да живее в Турция, като едва от 6-7 месеца преди разпита на свидетеля /на
26.09.2016 г./ - т.е. в началото на 2016 г. се е върнала в България, за да ремонтира
бащината си къща, на която бил паднал покрива. Установява се, че в Република Турция
ищцата е родила трите си деца от този брак - родени съответно на *** г., на *** г., и на
*** г., като именно тя и единствено тя се е грижела за тях. Само едно от децата е
било регистрирано на 28.01.2009 г. с настоящ адрес в с. ***, като останалите две деца
нямат регистрирани постоянни, нито настоящи адреси в Република България. Няма
данни ищцата да е получавала доходи в страната – от труд, пенсия или обезщетения,
нито да се е осигурявала в периода от 2011 г. до 2016 г.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира, че при лежаща
върху ищцата доказателствена тежест да установи кумулативно изискуемите
предпоставки на чл.284, ал.3, т.2 от КЗ /отм./ за ангажиране на отговорността на
ответника НББАЗ, в качеството му на Компенсационен орган, да заплати
обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на нейния син
А. А. В., настъпила на 08.09.2014 г. в Република Полша, ищцата не е провела пълно и
главно доказване да е притежавала качеството на пребиваващо лице в Република
България към момента на настъпване на увреждането, или към момента на
предявяване на претенцията към НББАЗ. Същото качество се изисква и за
ангажиране на отговорността на НББАЗ и в хипотезите на чл.284, ал.3, т.1 и т.3 от КЗ
/отм./, които не се твърдят да са се осъществили. При липса на една от задължителните
предпоставки за ангажиране на отговорността на НББАЗ в качеството на
Компенсационен орган, предявеният иск за осъждането на ответника да заплати на
ищцата обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на
нейния син, се явява неоснователен само на това основание. При този извод, е
ирелевантно да се обсъждат предпоставките за възникване на правото на ищцата да
получи обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на
нейния син по принцип, от други задължени лица /делинквента или застрахователя на
гражданската му отговорност/, или за размера на справедливото обезщетение. Не
следва да се обсъжда и релевираното от ответника възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия.
Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което ще следва да се
потвърди.
По Частна жалба вх.№72962/21.07.2020 г., подадена от Сдружение „Национално
бюро на българските автомобилни застрахователи“, чрез адв. М. К., против
Определение №10433/04.07.2020 г. на СГС, I г.о., 20 с-в, съдът намира следното:
С обжалваното определение първостепенният съд е оставил без уважение
молбата на ответника да измени постановеното решение в частта му за разноските,
които ищецът е бил осъден да му заплати, като присъди пълният размер на
претендираните от ответника разноски за процесуално представителство в размер на
12 240 лв. с ДДС. Настоящият състав на съда намира така постановеното определение
11
за правилно, поради следните съображения:
Основните процесуални затруднения по делото пред първостепенния съд са
били свързани с направените множество съдебни поръчки до Република Полша за
установяване на приложимото право на Република Полша, както и за събиране на
доказателства за настъпилото ПТП. Съдът взема предвид, че съгласно представеното
по делото Споразумение между компенсационните органи и гаранционните фондове от
29.04.2002 г., по което НББАЗ, в качеството на Компенсационен орган на Република
България се е присъединил като страна с Допълнение №2 от 01.01.2007 г. /на л.187/,
Компенсационният орган на Република Полша се е присъединил като страна с
Допълнение №1/01.05.2004 г./на л.179/, а Компенсационният орган на Франция е една
от първоначалните страни, сключили споразувентие. Ответникът по силата на чл.3,
§3.5 от Споразумението /на л.159/ е имал възможност, и е имал задължение на осн.
чл.285, ал.2, т.2 от КЗ /отм./, да уведоми институцията, натоварена да действа като
компенсационен орган в държавата – членка, в която е установен застрахователят, и
извънсъдебно да изиска, и да му бъде предоставено всяко необходимо съдействиесъвет
и информация – в частност за съдържанието на приложимото право, както и з авсички
документи, с които разполага относно произшествието. Вместо да изпълни
извънсъдебно този свой ангажимент, и да съдейства на увреденото лице да установи
своевременно легитимираният да отговаря за обезщетяването на вредите
застраховател, ответникът с бездействието си своевременно да изпълни ангажиментите
си като Компенсационен орган, е предизвикал съдебното предявяване на претенцията
от увреденото лице, и необходимостта същите обстоятелства да бъдат установявани
чрез множество съдебни поръчки, без в действителност страната да има нужда от
съдействието на съда, за да събере посочената информация. Ето защо, настоящият съд
намира, че разноските за извършените по делото процесуални действия за установяване
на приложимото право на Република Полша, за събиране на доказателства за
настъпилото ПТП в Република Полша, както и за провеждане на допълнителните
съдебни заседания, проведени по делото единствено по причина събирането на тези
доказателства, не следва да се възлагат в тежест на ищеца. Извън тях, делото не се
отличава с фактическа и правна сложност – по делото е разпитан един свидетел,
приети са две експертизи, и са изискани от съда множество справки от различни
български институции и институции на Република Турция. Посочените процесуални
действия не обуславят фактическа сложност на делото. Не е налице и правна сложност
на делото. Ето защо, правилно първостепенният съд е редуцирал претендираните от
ответника разноски до минималният размер, определен съобразно Наредба
№1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, завишен с
500 лв., който размер настоящият съд намира за съобразен с фактическата и правна
сложност на производството пред първостепенния съд.
По изложените съображения обжалваното определение ще следва да се
потвърди, като правилно и законосъобразно.
При този изход от спора пред въззивната инстанция, въззиваемата страна има
право на осн. чл.78, ал.3 от ГПК да бъдат присъдени направените разноски за
въззивното производство. Със списък по чл.80 от ГПК въззиваемият е претендирал
присъждане на разноски за държавна такса в размер на 15 лв. за разглеждане на
частната жалба, които ще следва да останат за негова сметка, с оглед оставянето на
частната жалба без уважение. За въззивното производство ответникът е претендирал
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6636 лв. с начислен ДДС, които
12
следва да му се присъдят.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА ИЗЦЯЛО Определение №10433/04.07.2020 г. постановено по
гр.д.№18491 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд – I ГО – 20 състав.
ПОТВЪРЖДАВА ИЗЦЯЛО Решение №2842 от 07.05.2020 г., постановено по
гр.д.№18491 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд – I ГО – 20 състав.
ОСЪЖДА С. С. У., с ЕГН**********, с адрес: с. ***, община ***, ул.“***“ №3,
на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на Сдружение „Национално бюро на
българските автомобилни застрахователи“, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул.“Граф Игнатиев“ №2, ет.2, сумата от 6636 лв. /шест хиляди
шестстотин тридесет и шест лева/, представляваща разноски за процесуално
представителство за въззивната инстанция.
Решението в частта му, постановена по реда на чл.248, ал.3, изр.2 от ГПК, има
характер на определение, и подлежи на касационно обжалване на осн. чл.274, ал.3, т.2
от ГПК, в едноседмичен срок от връчването му, с частна касационна жалба пред
Върховния касационен съд, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Решението в частта му, постановена по реда на чл.258 и сл. ГПК, подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, при
наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13