Р Е Ш Е Н И Е
№ …… 17.08.2020 година град Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД VІІІ ГРАЖДАНСКИ състав
На двадесет и
първи юли
2020 година
В публично
заседание в следния състав:
Председател: АНТОНИЯ
ТОНЕВА
Секретар: ТЕОДОР ПЕТКОВ
Прокурор:
като разгледа докладваното от СЪДИЯ АНТОНИЯ ТОНЕВА
гр.дело №5550 по описа за 2019 година и за да се произнесе,
съобрази:
Производството е с правно основание чл.422
от ГПК.
Ищецът В.П.П. твърди в
исковата си молба, че на 12.10.2015г. като заемодател сключил с ответника,
договор за заем на парични средства в размер на сумата от 1 670 евро, за срок
до 15.01.2015г. В чл. 10 от договора било предвидено, че при забава на
заемателя, той ще дължи и неустойка в размер на 15 % върху стойността на
невъзстановената сума за всеки просрочен ден. Заемателят не изпълнил
задължението си по договора и не върнал заетата сума в определения срок. По
този повод с допълнителна клауза към договора, вписана в него саморъчно от
ответника на 15.03.2016г., същият се задължил да върне заетата сума, ведно с
неустойката (лихвата) към нея в общ размер на 2 470 евро, най - късно до
15.06.2016г. За целта, на същата дата - 15.03.2016г. ответникът издал и запис
на заповед за визираната по-горе сума с падежна дата - 15.06.2016г.
Ищецът твърди, че
междувременно, на 15.12.2015г. предоставил в заем на ответника още сумата от 2
100 лв., във връзка с което на същата дата той му издал за тази сума друг запис
на заповед, с падежна дата - 15.02.2016г. Тъй като на падежа ответникът не
изпълнил и това свое задължение за възстановяване на заетата нова парична сума,
с допълнителна клауза от 15.03.2016г., имаща силата на разписка, вписана в
записа на заповед от 15.12.2015г. саморъчно от ответника, той по аналогичен
начин се задължи в срок до 15.06.2016г. да му заплати сума в размер на 2 320
лв. (главница и лихва), а до 30.03.2016 г. и сумата от 210 лв. - изтекла лихва,
или общо сума в размер на 2 530 лв.
Заявява, че до момента
ответникът не му е заплатил нито сумата от 2 470 евро, възлизаща в левова
равностойност на 4 831 лв., дължима съгласно
договора за заем от 12.10.2015г. и издадения във връзка с него запис на
заповед от 15.03.2016г., нито сумата от 2 530 лв., дължима по издадения от
ответника запис на заповед от 15.02.2015г., като общо ответникът дължал сумата
от 7 361 лв.
Ищецът сочи, че подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и по образуваното
ч.гр.д. №3867/2019г. по описа на РС Стара Загора била издадена заповед за
изпълнение №2031/30.07.2019г., с която било разпоредено длъжникът К.И.К. да му
заплати сумата от 7 361 лв., ведно със законната лихва, считано от 25.07.2019г.
до изплащане на вземането, както и сумата от 148 лв. - държавна такса и 350 лв.
- адвокатско възнаграждение. Ответникът депозирал възражение по чл.414 ГПК, в
което оспорил вземането по така издадената заповед за изпълнение.
Моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено по отношение на ответника К.И.К., че
същия дължи на ищеца сумата от общо 7361 лв., ведно със законната лихва,
считано от 25.07.2019г. до изплащане на вземането. Претендира направените по
настоящото делото разноски, както и разноските в заповедното производство.
Ответникът К.И.К.
представя отговор в срока по чл.131 ГПК, в който взема становище, че оспорва
изцяло предявения иск по основание и размер и моли същия да бъде отхвърлен.
Заявява, че твърдяната от
ищеца фактическа обстановка не съответства напълно на обективната истина и на
всички факти и обстоятелства, от значение за решаването на правния спор. Счита,
че договорът за заем от 12.10.2015г. е недействителен - нищожен на основание
чл.26, ал.1 от ЗЗД поради липса на съгласие. Сочи, че съгласно представения
договор заемната сума е в размер на 1670 евро, в чл. 3 от договора е посочено,
че заемодателят има право да получи лихва в размер на 0.05% върху стойността на
даденото, а под договора за заем в изписан на ръка текст е посочено, че
дължимата сума, ведно с начислената лихва е в размер на 2470 евро. Тези
обстоятелства не позволявали на ответника да разбере претенцията на ищеца както
за главницата, така и за лихвата, както и по какъв начин се изчислява
претендираната лихва и какъв е нейния размер.
Прави възражение за
изтекла давност по отношение на претенцията за лихва, като се позовава на
разпоредбата на чл.111 б.„в” от ЗЗД.
По отношение записа на
заповед от 15.03.2016г. заявява, че счита същия за недействителен. Сочи, че в
представеният с исковата молба запис на заповед е определена дата на издаване -
15.03.2016г. и дата на падежа - 15.06.2016г.
Ответникът подписал записа на заповед на датата на издаване, но на
същата дата и в същият момент и върху същия документ подписал и декларация, че
записът на заповед е му е предявен на падежа - 15.03.2016 г. Следователно
датата на издаване съвпадала с датата на падежа. Това правело записът на
заповед абсолютно невалиден, като същото представлявало злоупотреба с право от
страна на ищеца. Съвпадението на датите на издаване и предявяване не би било
пречка, ако в задължителните по чл.535 от ТЗ реквизити, е изписана същата дата
на падеж. Но в случая ответникът е подписал въпросния запис на заповед на
15.03.2016г., като в същия момент е подписал, че му е предявен на същата дата,
при положение, че е уговорен срок на падеж след точно три месеца. Подобен запис
на заповед не следва да поражда правни последици, тъй като е в нарушение на
законовите разпоредби и следва да бъде обявен за недействителен.
От друга страна счита
описаното условие, че записа на заповед е издаден поради „финансови
затруднения” по задължение „по договор за заем от 12.10.2015г.” за отделно
основание да бъде обявен за недействителен. Съдържанието на подобни условия,
при наличието на ясно установената и категорична законова форма, опорочава
записът на заповед и прави същия недействителен.
Счита за недействителен и
записът на заповед от 15.12.2015г. за сумата от 2100 лева, тъй като не отговаря
на законовите изисквания. Сочи, че неприемлива, абсурдна и недействителна е
т.нар. „допълнителна клауза” от 15.03.2015 г., в която дължимата сума от 2100
лева е променена на 2320 лева. В допълнителната клауза издателят се задължил да
„възстанови” и сумата от 210 лева, която представлява неясна лихва по още
по-неясна главница за неустановен срок, тъй като цифрите „30.03.” - не следва
да се приемат за дата.
Възразява, че няма
задължения към ищеца, тъй като е изплатил *** ищеца суми в общ размер на 4 015 лева, внесени в
брой по личната банкова сметка на В.П.П. в „Юробанк България” АД, с IBAN: ***,
както с това е платил дори повече от претенцията на ищеца.
Претендира направените по
делото разноски.
Съдът като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и
доводите на страните, приема за установена следната фактическа обстановка:
Видно от приложеното ч.гр.дело №3867/2019г.
по описа на СтРС, на основание чл.411 ал.3 ГПК съдът е издал заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №2031/30.07.2019г., съгласно
която е разпоредил длъжникът К.И.К. да
заплати на кредитора В.П.П. сумата от 7361
лв. главница, представляваща неизпълнено задължение по договор за заем от
12.10.2015г. и разписка от 15.03.2016г. към запис на заповед от 15.12.2015г.,
ведно със законната лихва върху сумата от 25.07.2019г. до окончателното плащане
и разноски 148 лв. държавна такса и 350 лв. адвокатско възнаграждение. В срока
по чл.414 ГПК е депозирано писмено възражение от длъжника. С разпореждане на
заявителя е указано, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен
срок от връчване на разпореждането. В указания срок заявителя е предявил иск
относно вземането си.
От представения по делото договор за
паричен заем от 12.10.2015г. се установява, че на 12.10.2015г. между В.П.П. /заемодател/ и К.И.К.
/заемополучател/ е сключен договор, по силата на който заемодателят е
предоставил на ответника в заем сума в
размер на 1670 евро /с левова равностойност 3266,24 лв./, която сума
заемополучателят се е задължил да върне в срок до 15.11.2015г. В чл.3 страните
са уговорили договорна лихва в размер на 0,05% върху стойността на дадената
заемна сума. В чл.10 страните са договорили при забава неустойка в размер на
15% върху стойността на невъзстановената сума за всеки просрочен ден. В
договора с подписа си ответника е удостоверил получаването на сумата /чл.2/. На
15.03.2016г. ответникът собственоръчно върху договора за заем е вписал, че
заемната сума от 1670 евро и лихвата към нея не са издължени, както и че до
15.06.2016г. ще издължи цялата дължима по договора сума, вписана от него в общ
размер 2470 евро. За тази сума на 15.03.2016г. е издаден от ответника запис на
заповед. По отношение редовността и действителността на този запис на заповед
са изложени подробни съображения в разпореждане по ч.гр.дело №4068/2017г. по
описа на РС Ст.Загора, които настоящия състав напълно споделя.
По делото е представен и запис на заповед,
издаден от К.И.К. на 15.12.2015г. с падеж
15.02.2016г. за сумата от 2100 лв. На 15.03.2016г. ответникът собственоръчно върху записа на
заповед е вписал, че сумата по записа на заповед не е издължена и се е задължил
да върне сума от 2320лв. до 15.06. и до 30.03. сумата от 210лв. лихва.
Ответникът К.И.К.
не оспорва съществуването на заемни правоотношения между страните, оспорва действителността
на представените договор за заем и записи на заповед и възразява, че не дължи
претендираните суми, тъй като е изпълнил задълженията си, като е превел по
банковата сметка на ищеца сумата от общо 4015лв. В подкрепа на твърденията си
представя 4 бр. вносни бележки за сумата от общо 4015 лв., както следва: вносна
бележка от 03.11.2016г. за сумата от 606лв., вносна бележка от 16.12.2016г. за
сумата от 1303лв., вносна бележка 16.05.2017г. за сумата от 1500лв. и вносна
бележка от 12.06.2017г. за сумата от 606лв.
От обсъдените по-горе доказателства съдът
намира, че страните по делото са в договорни отношения по договор за заем. С
договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от
същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор. Такъв
договор се счита за сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между
страните едната предаде пари /или други заместими вещи/, а другата ги получи
/чл.240 ал.1 ЗЗД/, т. е. фактическият състав на договора е осъществен при
реално предаване на парите /или вещите/. В настоящия случай от представения по
делото договор за заем се установява постигнатото между страните съгласие за
предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума в размер на
1670 евро/с левова равностойност 3266,24 лв./ със задължение да бъде върната на
15.11.2015г. и получаването на заемната сума от заемополучателя. Тъй като
ответникът не отрича съществуването и на другото заемно правоотношение, съдът
приема, че между страните е постигнато съгласие за предаване от заемодателя в
собственост на заемателя на парична сума в размер на 2100 лева със задължение
да бъде върната на 15.02.2016г. и получаването на заемната сума от
заемополучателя. С оглед на това съдът приема, че е осъществен фактическия
състав на договора за заем.
Ищецът е изпълнил задълженията си по
договорите за заем, като е предал на ответника заемните суми от 1670 евро и
2100 лева. Така в негова тежест е възникнало задължението за връщане на
получената в заем сума в уговорения срок. От представените от ответника писмени
доказателства се установява, че същия е изпълнил частично задължението си, като
е превел по банкова сметка ***.
Искът по чл.422 от ГПК е установителен по
своя характер и има за предмет съдебно установяване, че вземането на кредитора,
за което за издадена заповед за изпълнение съществува и то такова, каквото е
заявено както по основание, така и по размер, период и т.н. в заповедното
производство, т.е. следва да е налице идентичност между предмета на вземането,
претендирано в исковото и заповедното производство. Съдът, който разглежда
предявения по реда на чл.422 ГПК иск не може да променя материалноправната
характеристика на вземането, като се произнася по нещо различно от предявеното
в заповедното производство. Съдът извършва преценка за идентичност на
претендираното материално субективно право съобразно неговата индивидуализация,
въведена от кредитора, съответно – ищеца по иска за съществуване на вземането.
Тази преценка се извършва въз основа на заявените основание и петитум. В
настоящия случай, доколкото в заповедното производство изключително пестеливо
кредиторът е индивидуализирал вземането си /не се твърдят и не се претендират
договорна лихва, лихва за забава, неустойка/, съдът приема, че претенцията е за
неизпълнено задължение за връщане на заемна сума. По правилата на чл.76 ал.1 ЗЗД съдът приема, че с извършените от ответника плащания същия е погасил изцяло
задължението си от 1670 евро /с левова равностойност 3266,24 лв./ по договор за
заем от 12.10.2015г. и частично задължението си от 2100лв. по заемно
правоотношение от 15.12.2015г., като неизплатения остатък възлиза на 1351,24лв.
Предвид изложеното по-горе съдът намира,
че безспорно се установи наличието на неизпълнено задължение на ответника към
ищеца, поради което предявения иск за установяване вземането за главница се
явява частично основателен и следва да
бъде уважен до размера на 1351,24лв.
Съгласно т.12 ТР №4/18.06.2014г. на ВКС по
тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК, съдът следва да се произнесе с осъдителен
диспозитив с настоящото решение и по дължимостта на разноските в заповедното
производство. В изпълнение горното съдът намира, че направените от ищеца в заповедното
производство разноски /държавна такса и адвокатско възнаграждение/ следва да му
бъдат присъдени съразмерно с уважената част от иска, а именно в размер на 91,41
лв.
На основание чл.78 ал.1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по настоящото дело
разноски /държавна такса и адвокатско възнаграждение/ съразмерно с уважената
част от иска в размер на 118,95 лв.
На основание чл.78 ал.3 ГПК ищецът следва
да бъде осъден да заплати на ответника направените по настоящото дело разноски
за адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от иска в размер на
449,03лв.
Водим от горните мотиви, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К.И.К., ЕГН **********,***, съществуването на
вземането на В.П.П., ЕГН**********,***,
за сумата от 1351,24 лв., за неизпълнена част от
задължение по договор за заем от 15.12.2015г., ведно със законната лихва
от 25.07.2019г. до окончателното плащане, за изпълнението на което парично
задължение е издадена в полза на В.П.П.,
с п.а. против К.И.К., с п.а. заповед №2031/30.07.2019г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №3867/2019г. по
описа на СтРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.П.П., с п.а. против К.И.К., с п.а. иск за
установяване на вземането над 1351,24лв. до претендираните 7361 лв., за
изпълнението на което парично задължение е издадена в полза на В.П.П., с п.а.
против К.И.К., с п.а. заповед №2031/30.07.2019г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №3867/2019г. по описа на СтРС, като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА К.И.К.,
с п.а. да заплати на В.П.П., с п.а.
направените по настоящо делото разноски съразмерно с уважената част от иска в
размер на 118,95лв., както и сумата 91,41лв. съразмерно разноски в
заповедното ч.гр.д. №3867/2019г. по описа на Районен съд Ст.Загора.
ОСЪЖДА В.П.П.,
с п.а. да заплати на К.И.К., с п.а. направените по настоящото дело разноски съразмерно
с отхвърлената част от иска в размер на 449,03лв.
Решението подлежи на въззивно обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: