РЕШЕНИЕ
№ 1665
гр. Пловдив, 17.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Мария М. Дългичева
при участието на секретаря Невена Мл. Назарева
като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело №
20215330118988 по описа за 2021 година
С исковата молба ищецът Т. Н. А. е предявила против „Изи Асет Мениджмънт“
АД кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 124, ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните,
че ищецът не дължи сумата от 661, 80 лв. - възнаградителна лихва и сумата от 4 146, 12
лв. – неустойка по договор за паричен заем № ******/27.05.2019 г.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен договор за заем № *****/27.05.2019 г. По силата на така сключения договор в
полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата от 6 000 лв. В договора било
установено, че ищцата следва да върне сумата от 6 661, 80 лв., като била уговорена
възнаградителна лихва от 30 % и годишен процент на разходите от 34.03 %. С
разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от Договора било установено, че в тридневен срок от
сключване на договора заемополучателят следва да осигури обезпечение чрез
поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. При неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение била предвидена неустойка в размер от 4
146, 12 лв. Твърди, че общо дължимата сума, в която е включено и задължението за
неустойка, следва да бъде върната на тридесет и шест погасителни вноски – всяка в
размер от 300, 22 лв., като се твърди, че цялата дължима сума е върната. Твърди, че
договорът е недействителен на основание чл. 22. вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не
са посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Счита клаузата за
възнаградителна лихва за нищожна, поради установяването й в противоречие с
добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва, в който
смисъл била трайната съдебна практика. Счита, че при сключване на договора е
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не с посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и липсва яснота за начина
на формиране на същия. Твърди, че клаузата за неустойка е недействителна, поради
1
установяването й в противоречие с добрите нрави и поради нейната прекомерност.
Сочи се, че в договора нямало правила, по които неустойката се изчислява, както и
какви вреди обезщетява. Поддържа, че с клаузата за неустойка се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като по същество с нея се създават задължения,
които би следвало да се покриват от ГПР. Поддържа, че клаузата за неустойка
противоречи на материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД,
установяваща, че при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата
на срока, като в случая било установено непредставянето на обезпечение да е свързано
с допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че клаузата за
неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води до нейната
недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения
за нейната неоснователност. Твърди, че не е налице соченото нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, тъй като възнаградителната лихва била установена като фиксиран лихвен
процент по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК. Сочи, че при положение, че лихвения
процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че
са нарушени изискванията на тази разпоредба, в който смисъл се позовава на практика
на съдилищата. Счита, че не е налице и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Твърди, че годишният процент на
разходите е фиксиран с посочване на неговия размер, като не е установена възможност
за неговата промяна. Твърди, че договорът съдържа всички условия по отношения на
кредита, като общите условия са инкорпорирани в неговите разпоредби. Поддържа, че
клаузата за неустойка не е недействителна, тъй като неустойката представлява форма
на договорна отговорност и служи за обезщетение на вредите, причинени от
неизпълнението. В случая неустойката била начислена именно поради неизпълнение
на задължението на кредитополучателя да представи обезпечение и съответно не би
била дължима при изпълнение в срок на поетите с договора задължения. Счита, че не
са налице хипотезите сочени от ищеца по цитираната от последния тълкувателна
практика, тъй като неустойката има обезщетителна функция. Не било налице
нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като следвало да се съобрази
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. В случая не намирала приложение разпоредбата
на чл. 33 ЗПК, тъй като периодът, за който е начислена неустойката е от изтичане на
тридневния срок за предоставяне на обезпечение до крайния период на договора, като
за този период не се претендира обезщетение за забава. За яснота заявява, че
посредством уведомление от 19.08.2021 г. ищцата била уведомена от ответното
дружество, че последното прави прихващане със сумата от 744, 32 лв., за която сума
дружеството било осъдено да й заплати посредством решение на РС – Пловдив по гр.
д. № 14499/2020 г., като недължимо платена сума за неустойка по договор за заем №
******/22.02.2016 г., с дължимата по договор за паричен заем № ****** сума в размер
на 7 001, 75 лв. до размера на по-малката от двете сума, като дължимата от ищцата
сума възлизала на 6 257, 43 лв. По така изложените съображения се моли за отхвърляне
на предявените искове и присъждане на сторените в производството разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа и правна
страна следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Изи Асет Мениджмънт” АД и Т. Н. А. е възникнало правоотношение по повод на
2
сключен Договор за паричен заем № ***** от 27.05.2019 г., по силата на който на
ищцата е предоставена сума в размер от 6 000 лв. Отразеният в договора фиксиран
годишен лихвен процент е 30 %, годишният процент на разходите е 34.03 %, а
задължението следва да се погаси на тридесет и шест седмични вноски. Съобразно чл.
4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две физически лица-
поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно поставени
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.;
да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няма незаплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по- лош от 401 „Редовен” или 2) банкова гаранция, с
бенефициер – дружеството заемодател, за сумата от 6 661, 80 лв. (сумата, посочена чл.
2, т. 7 от договора), със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по договора. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в
тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер от 4 146, 12 лева.,
която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка
анюитетна вноска (към всяка вноска се добавя сумата от 115, 17 лв.), като вноската
възлиза на 300, 22 лв.
По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника А. е
предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за
кредит.
От приетата по делото справка за осъществени плащания по процесния договор
за кредит (л. 37), се изяснява, че ищецът е погасил всички дължими по договора суми,
включително и тези за неустойка при непредоставяне на обезпечение и за договорна
лихва или тридесет и шест вноски от по 300, 22 лв.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на основание
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на
процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 2, т. 8 Договора, доколкото са
неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица -
поръчители или банкова гаранция (изискването е банковата гаранция да е в размера на
общо дължимата по договора сума, която е посочена в чл. 2, т. 7). Прочитът на
съдържанието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които
клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за потребителя, са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси
паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер от 6 681, 80 лв., което като стойност
е повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната
3
банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчители, които да отговарят
на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като
„неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. „неустойка” при
формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че
самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за
„неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната
вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е
кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора, съответно сигурен разход за потребителя, и като такова е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно
ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 34, 03 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по
какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора
„неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде
включена изначално при формирането на ГПР.
Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за
кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва
да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира
нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от
своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Впрочем, в
конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т.
7 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 6 661, 80 лева. В
тази величина обаче, не е включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка”
в размер от 4 146, 12 лв. Тоест, освен пълно разминаване между посочения в договора
ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база, е
налице несъответствие и между сумата, която потребителят реално ще заплати по
договора и тази отразена в него.
Предвид гореизложеното, съдът счита, че ответникът не обоснова да е носител
4
на парични притезания по силата на валидно възникнало договорно правоотношение
между него и ищеца, откъдето следва, че предявените отрицателни установителни
искове следва да бъдат уважени изцяло.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. В производството по делото ищецът е бил защитаван на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Предявени са два кумулативно съединени иска, като
на адвоката се следва възнаграждение за всеки един иск или общо в размер на 984, 27
лв., което съдът определи на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в редакцията й към момента на сключване на договора за правна
защита и съдействие.
Ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца в лично
качество сума в размер от 215, 85 лв. - държавна такса за образуване на исковото
производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ищецът Т.
Н. А., ЕГН ********** не дължи на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
********* сумата от 4 146, 12 лв.- неустойка при непредоставяне на обезпечение и
сумата от 661, 80 лв. – възнаградителна лихва по договор за кредит № ****** от
27.05.2019 г., сключен между ищеца и ответника.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на
Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ ******, сума в размер на 984, 27 лева с вкл.
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на ищцата Т. Н. А.
безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено
от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на Т. Н.
А., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 215, 85 лв.,
представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5