Р Е Ш Е Н И Е
№ ……………..
гр. Варна,
…………….2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Варна, XІV състав в публично заседание на деветнадесети октомври две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ ПЕЛОВСКИ
при секретаря Наталия Зирковска като разгледа докладваното от съдията Пеловски адм. дело № 2416 по описа за 2021 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по ред на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 285, ал. 1 и ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) и вр. чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Образувано е по искова молба на В.А.Х., ЕГН: **********,
понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – Варна, с
която е предявен осъдителен иск срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, с цена на
иска в размер на 100 000 (сто хиляди) лева – парична сума, представляваща
обезщетение за нанесени неимуществени и имуществени вреди, ведно с мораторна
лихва, считано от датата
на увреждането 11.09.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, вследствие на нанесен физически побой и проявяване на жестоко
отношение от служители на Затвора - Ловеч.
Ищецът твърди в исковата молба, че на
11.09.2019 г. в 10:00 часа по време на открит престой в Затвора – Ловеч около
20 (двадесет) служители на затвора са му нанесли побой, докато ръцете са му
били зад гърба с белезници. Последствие е държан в килия, заключван е с белезници
и е връзван с колани за леглото, отправяни са му обиди и заплахи за убийство,
както и не е пускан на каре на открито. Релевира доводи, че в резултат на тази
случка е загубил спокойният си дотогава сън, загубил е апетит и телесно тегло.
Сочи, че неимуществените вреди се изразяват в притеснение, яд, нерви, безспокойство,
незащитеност, стрес, липса на желание за живот, болки и стрес.
В съдебно заседание,
ищецът се явява лично и моли исковата молба да бъде уважена.
С писмени бележки от
особения представител на ищеца се сочи, че Х. изтърпявайки наказанието лишаване
от свобода е лишен от някои основни граждански права, но те не бива да бъде
подлаган на унизително отношение, да бъде тормозен, както и наказван физически
и психически. Счита, че от събраните писмени и устни доказателства безспорно се
установява нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека
(ЕКПЧ) и чл. 3 ЗИНЗС, изразяващи се в жестоко, нечовешко и унизително отношение
на 11.09.2019 г. по време на престой на открито в затвора – Ловеч. Твърди се,
че с действията си служителите на затвора са породили чувство на страх,
незащитеност стрес, безсъния и тревожност у Х.. Счита, че въпреки спречкването
му с другия л. св. С., не било предпоставка за употребяване на физическа сила.
Ответната страна, чрез процесуалният
си представител в писмено становище оспорва предявения иск по основание и
размер. По конкретно счита, че не са налице незаконосъобразни действия,
извършени от служители на ответника, които да са били в нарушение на забраната,
предвидена в чл. 3 ЗИНЗС. Релевира доводи, че действията на специализирания
орган по изпълнение на наказанията кореспондират с нормалния процес на работа в
арестите и се ръководят от интересите на задържаните лица и т.н. Сочи, че твърденията
на ищеца не водят до извод за настъпили неблагоприятни последици за него и
нарушение на правата му.
В открито съдебно заседание и в
писмени бележки процесуалния представител на ответника счита, че исковата
претенция е неоснователна и недоказана. Излага съображения, че от събраните в
хода на съдебното производство доказателства, включително от свидетелските
показания не се установява причинно-следствена връзка между здравословното
състояние на ищеца и престоя му в Затвора – Ловеч. Счита, че служителите на
ответника са изпълнили законово регламентираното задължение да се опази здравето
и човешкото достойнство на ищеца и е предотвратено разрастването на физическа
саморазправа. Релевират се доводи за липса на незаконосъобразни действия или
бездействия от страна на ответника по отношение на ищеца, довели до унизително
или нечовешко отношение, пораждащо чувство на страх и незащитеност по смисъла
на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ЗИНЗС, респ. не е налице първата предпоставка за
реализиране на отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. Моли предявеният
иск от В.Х. да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендира
присъждане на юрисконсултко възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура
– Варна изразява становище за неоснователност и недоказаност предявения иск.
Доколокото правното основание на иска е чл. 284 ЗИНЗС, предполага установяване
на незаконосъобразни действия на ответника, които осъществяват нарушение по
смисъла на чл. 3 от с.з. Според прокурора съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства не обосновават категоричен извод за извършени такива
действия, поради което претенцията следва да бъде оставена без уважение.
След като разгледа
оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото, становищата на
страните и в рамките на задължителната проверка по чл. 168, ал. 1 АПК,
административният съд приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
От приобщеното по делото писмени доказателства – формуляр
досие и писмо с.д. № 9703/21.06.2022 г. от началника на Затвора-Варна се
установява, че ищецът В.А.Х. търпи наказание „Доживотен затвор“ при „Специален“
режим по присъда по НОХД № 318/2011 г. по описа на Окръжен съд – Шумен. Начало
на изтърпяване – 10.10.2009 г. Съгласно издадена Заповед Л-2127/22.05.2020 г.
на главен директор при ГДИН-София л. св. Х. на основание чл. 62, ал. 1, т. 4 ЗИНЗС е преведен на 29.05.2020 г. от затвора – Ловеч в Затвор – Варна за
продължаване изтърпяване на наказанието му „Доживотен затвор“.
От
приобщената по делото справка рег. № 36/26.09.2019 г. от гл. инспектор Николай Н.
– Началник сектор НОДН, се установява, че на 11.09.2019 г. л. св. Х. е
провокирал и дразнел л. св. Д.С.С.. Постовият надзирателят на няколко пъти е отправил
предупреждения към л. св. Х. да преустанови провокативното си поведение. Към
10:09 часа л. св. С. пръв нанесъл удар в областта на лицето на л. св. Х.. Към
10:11 часа конфликтът прераснал в сбиване между л. св. С. и Х., като се
поваляли на земята. Поради невъзможност от овладяване на ситуацията,
надзирателят е сигнализирал на дежурната част чрез задействане на паник-бутон.
Надзирателите от групата за бързи действия са се отправили към мястото на
инцидента веднага. Сбиването не е потушено, неподчинението на л. св лица е
продължило, поради което се е наложило да бъде упражнена физическа сила, като
на л. св. С. са нанесени няколко удара с крак в долната част на трупа, а на л.
св. Х. е нанесен удар с крак в подбедрицата. Поради пълно подчинение на л. св. С.
не са поставени белезници, а поради неподчинение на л. св. Х., използвайки
бойно приложна техника са му поставени белезници. В последствие двамата л. св. С.
и Х. са оставени на площадката пред пост 7/8 за да се успокоят и в 10:40 часа
белезниците поставени на л. св. Х. са свалени.
По искане на
оспорващия с оглед установяване наведените в жалбата твърдения, са допуснати и
разпитани като свидетели – л. св. Д.С.С., л. св. К.И.Г., л. св. Г.В.В. и л. св.
М.С.С..
С показанията на св. Д.С.С., се заявява: познава л. св. Х. от Затвора –
Ловеч; при престой на открито на цялата група с л. св. Х. са се сдърпали и сборичкали,
като л. св. С. го е хванал за врата и го е стиснал; при пристигане на бойната
група служителите на Затвора – Ловеч, не успели да ги разделят, като са дърпали
и двамата, но л. св. С. не е пускал л. св. Х.; надзирателите са започнали да
нанасят удари с палките и ритници; двамата
лишени от свобода са били положени на земята, но не са им били поставени
белезници; след като са били изправени на л. св. Х. са му поставени белезници; последствие
са заведени до „колелото“; прибрани са заедно в помещенията на затвора; при
прибирането на л. св. Х. са нанесени още няколко удара с ритник. Свидетелят
посочва, че е видял л. св. Х. още на другия ден. По отношение на емоционалното
състояние на ищеца след инцидента не може да даде показания, тъй като е бил
преместен в Бургас.
Св. К.И.Г. заявява, че през 09.2019 г. е срещнал л. св. Х.. Още когато са се видели, Г. е видял, че Х. първо не е адекватен, не е добре, не изглеждал добре, бил е твърде уплашен тогава, като докато е разказвал за случилото се е започна да плаче, защото се почувствал унижен, притеснен и изплашен е за живота си. Свидетелят заявява, че е попитал Х., какво му се е случило и той му е казал, че са го пребили на карето хората от надзорно охранителния състав, като не е видял въобще кой го е пребил, т.к. те са му сложили белезници отзад на ръцете, съборили са го на земята и са го ритали с кубинки по тялото и по главата. Х. е сподели на Г., че имал някакви проблеми със зъбите, т.к. е бил ритан и в устата.
Св. Г.В.В.,
заявява, че не е присъствал на твърденият от Х. инцидент, чул е за някакви
сбивания между него и С., и при пристигането на служителите на Затвора – Ловеч,
на ищецът му е бил счупен зъба при потушаване на инцедента.
При разпита св. М.С.С. заявява, че помни
инцидента, който се е случил на 11.09.2019 г. Посочва, че при намесата на двама
надзиратели на л. св. Х. са нанансяни ритници по тялото и главата от страна на
двама надзиратели. След това са му поставени белезници. Свидетелят сочи, че
след този инцидент л. св. Х. е бил обиждан от служители на Затвора – Ловеч. Не
дава еднозначни показания дали ищецът е бил задържан в килия и да му е упражняван
тормоз, чрез ограничаването му престой на открито. Твърди, че след този случай
е разговарял с л. св. Х., като последният му е споделил, че се чувства
застрашен за живота си и че е ходи на лекар.
Разгледана по същество в съвкупност със събраните по делото
доказателства и становищата на страните, Административен съд – Варна, XIV
състав, намира исковата молба за неоснователна по следните съображения:
І. По пасивната процесуална легитимация на ответника:
С измененията в ЗИНЗС – ДВ, бр. 13 от 2017 г, в сила от
07.02.2017 г., се предвиди специален ред за реализиране на отговорността на
Държавата за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията, в резултат на нарушения
на чл. 3 ЗИНЗС. Новите разпоредби от чл. 284 до чл. 286 от Закона, в сила от
07.02.2017 г., въвеждат компенсаторно средство за защита по отношение на
условията на задържане, като заменят досегашния ред по чл. 1 ЗОДОВ, обявен за
неефективен от ЕСПЧ в пилотното решение по делото Н.и други срещу България.
Съгласно чл. 285, ал. 2 ЗИНЗС, искът се предявява пред
административния съд по мястото на увреждането или по настоящия адрес на
увредения срещу органите по чл. 284, ал. 1, от чиито актове, действия или
бездействия са причинени вредите. Органите по чл. 284, ал. ЗИНЗС са
„специализираните органи по изпълнение на наказанията“ като ЗИНЗС не дава
определение кои са „специализираните“ органи по изпълнение на наказанията и
каква е отликата в техните правомощия спрямо „общите“ органи по изпълнение на
наказанията. ЗИНЗС определя единствено кои са органите по изпълнение на
наказанията, каквито без претенция за изчерпателност са министърът на
правосъдието (чл. 10), главният директор на ГДИН (чл. 13, ал. 2), началникът на
затвор (чл. 15), началникът на Областна служба „Изпълнение на наказанията“ (чл.
16а) и началниците на пробационните служби и Арест (чл. 16). Изпълнението на
наказанията освен от установените органи се осъществява пряко и от служители в
ГДИН и в териториалните й служби. Техните функции и статут е уреден в глава IV
ЗИНЗС.
С оглед изложеното и отчитайки общия характер на забраната
по чл. 3 ЗИНЗС, спазването на която е пряко задължение както за
административните органи по изпълнение на наказанията, така и за длъжностните
лица (служителите) към местата за лишаване от свобода, то под „специализирани
органи“ от част VII ЗИНЗС следва да се разбира всеки административен орган или
длъжностно лице, чиито правомощия – служебни или трудови, са пряко свързани с
изпълнението на наказанията и постигането на целите по чл. 2 ЗИНЗС.
Така, тълкувана разпоредбата на чл. 285, ал. 2 ЗИНЗС в
контекста на общите процесуални правила в глава ХІ от АПК „Производства за
обезщетения“ и по арг. от чл. 7 ЗОДОВ и т. 6 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2004
г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК, налага извод, че искът е предявен
срещу надлежен ответник - ГДИН, в качеството й на юридическо лице по чл. 12,
ал. 2 ЗИНЗС, осъществяващо прякото ръководство и контрола върху дейността на
местата за лишаване от свобода.
ІІ. По основателността на предявения иск:
Ищецът претендира обезщетение в размер на 100 000,00 (сто
хиляди) лева за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в това, че в
резултат на употребена спрямо него физическа сила от страна на служители на
Затвора – Ловеч, е претърпял неимуществени вреди изразяващи се в страдания,
уплаха за живота, страх и т.н, което представлява подлагане на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл. 3 ЗИНЗС.
В контекста на § 197 от решението на ЕСПЧ по делото Н.и
др., и чл.284, ал. 2 от ЗИНЗС, претенцията на ищеца следва да се разгледа от
гледна точка на кумулативното въздействие на твърдените от него нарушения и в
контекста на общата забрана за нечовешко и унизително отношение, предвидена в
чл. 3 от Конвенцията, респ. в чл. 3 ЗИНЗС.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС, осъдените и задържаните под
стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение. Съгласно ал. 2 от с.р., за нарушение на ал.1 се смята и поставянето
в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства.
Разпоредбата на чл. 3 от Конвенцията многократно е била
тълкувана от ЕСПЧ. С Решение по делото Георгиев срещу България (Жалба вх. №
47823/99), §58, ЕСПЧ е приел, че чл. 3 от Конвенцията налага на държавата
задължението да се увери, че всеки затворник е задържан в условия, при които се
гарантира зачитането на човешкото достойнство, че условията на изпълнение на
мярката не подлагат заинтересованото лице на опасност или изпитание, които да
надвишават присъщото ниво на страдание по време на престоя в ареста и че предвид
практическите изисквания на мярката лишаване от свобода, здравето или
благосъстоянието на затворника са гарантирани по адекватен начин, по-конкретно
от прилагането на изискуемите медицински грижи. От друга страна, за да попадне
в полето на приложение на чл. 3, дадено отношение трябва да достигне определен
минимум на сериозност. Преценката на този минимум е относително понятие. Тя
зависи от общите факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на
отношението, условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и
психически последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното
състояние на жертвата. Задължението на съда се ограничава следователно до
проучване на личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение -
§ 59 от същото решение.
С решението по делото К.срещу България, § 63, ЕСПЧ е
посочил, че отнасянето е „нечовешко” когато, между другото, е умишлено,
непрекъснато в продължение на часове и причиняващо действителна телесна повреда
или силно физическо или психическо страдание. Отнасянето е „унизително” когато
предизвиква у пострадалия такива чувства на страх, безпокойство и малоценност,
които да го унижат и подтиснат. Преценявайки дали конкретна форма на третиране
е унизителна по смисъла на чл. 3, съдът трябва да определи дали целта ѝ е
да унижи и потисне съответното лице и дали, що се отнася до последиците, е
засегната неблагоприятно неговата личност по несъвместим с чл. 3 начин. Липсата
на такава цел обаче не изключва задължително възможността за установяване на
нарушение на чл. 3.
В § 64 от същото решение е посочено, че понесеното
страдание и унижение трябва да надхвърля неизбежния елемент на страдание или
унижение, свързано със законното понасяне на наказание. Мерките изразяващи се в
лишаване на определено лице от свобода, често съдържат такъв елемент. Все пак
може да се каже, че задържането под стража само по себе си повдига въпрос по
чл. 3 от Конвенцията. Независимо от това, съгласно тази разпоредба държавите
трябва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с
човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не
го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано
със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от
свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При
преценяване на условията на задържането, следва да се вземат предвид
кумулативните последици на тези условия и срока на задържането.
В решението по делото Ч.срещу България, §70, ЕСПЧ е
посочил, че твърденията за отношение, несъответстващо на чл. 3, следва да бъдат
доказани „извън всякакво разумно съмнение”, а доказателството за подобно
отношение може да произтича от серия улики или необорени презумпции, достатъчно
тежки, точни и сходни.
В тежест на ищеца е да сочи доказателства относно незаконосъобразните
действия от страна на служителите на Затвора – Ловеч, в резултат на които
претендира да е претърпял вреди, като в случай на установено нарушение по чл.
3, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на
противното – чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС. Нормата на чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС забранява
осъдените и задържаните под стража да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 от с. з. за нарушение
на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Видно е, че разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС въвежда специална отговорност на държавата за вредите, причинени на
лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение
на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от същия закон.
Основателността на претенцията за вреди по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС изисква доказването на три кумулативно свързани предпоставки - акт,
действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на
наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона; настъпила неимуществена вреда
в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното на
основание чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС, както и пряка и непосредствена причинна връзка
между незаконния акт, незаконосъобразното действие и/ или бездействие и настъпилата
вреда.
Конкретно по наведените от ищеца твърдения, съдът намира
следното:
По отношение на твърдението на ищеца, че е
търпял неимуществени вреди в резултат упражнена физическа сила от страна на
служители на Затвора – Ловеч, респ. на ответника, съдът счита същите за
неоснователни и недоказани.
Следва да се има предвид, че употребяването на физическа сила за предотвратяване на инцидент, не би могло да се квалифицира и като подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС, доколкото е употребена в резултат на явно неподчинение и отказ да се изпълни законово нареждане, както и физическа съпротива и нападение или посегателство върху живота на друго лице.
От показанията на разпитаните свидетели безспорно се
установява, че е имало конфликт между Х. и С. прераснал в сбиване. Инцедентът е
бил провокиран от поведението на л. св. Х.. Отправяни са предупреждения към
ищеца от страна на служителите на Затвора – Ловеч за преустановяване на провокативното
поведение и конфликта, с които лишените от свобода не са съобразили. Действията
на служителите на Затвора – Ловеч са били с цел потушаване на сбиването,
съответно предотвратяване на настъпване на по неблагоприятни за живота и
здравето последици.
Не са налице
основания за некредитиране на свидетелските показания. Съдът намира показанията
за достоверни и обективни, но от тях не се установява безспорно и категорично
ищецът да е претърпял твърдените вреди във връзка с изложените в исковата молба
претенция. От показанията на четиримата
свидетелските не може да се направи еднозначно заключение за наличие на
причинно-следствена връзка между употребена физическа сила над л. св. Х. и
евентуално претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в страдания, мъки,
унижение и т.н. Представата на свидетелите за психическото състояние на ищеца
са формирани единствено и само въз основа на негови разкази, като от разпита на
свидетелете не се установява, че същите са в резултат на инцидента.
По делото се установи, че служителите на Затвора –
Ловеч за да потушат възникналото сбиване и предотвратяване на настъпване на по
неблагоприятни за живота и здравето на двамата лишени от свобода последици. В
този смисъл са и свидетелските показания и на четиримата свидетели, което е в
подкрепа на направения извод, че в случая не е налице твърдяното от ищеца
незаконосъобразно действия, а употребената физическа сила и помощни средства е
при наличие на предпоставки на чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 114, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС. Противоправно поведение
на ищеца представлява основание по см. на чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗИНЗС за използване на физическа сила от служителя на
Затвора - Ловеч спрямо Х. при осъществяване на надзорно-охранителната дейност,
доколкото сочи на явно неподчинение и отказ да се изпълни законово нареждане и породената
саморазправа и посегателство върху живота и здравето на друг лишен от свобода.
Следователно налице е и втората материалноправна предпоставка за
законосъобразното използване на физическа сила.
С оглед на гореизложеното съдът
приема, че използваната спрямо л. св. Х. на 11.09.2019 г. от служители от
Затвора Ловеч физическата сила при изпълнение на техните нормативно установени
задължения по чл. 291, т. 3, т. 4 и т. 5 от ППЗИНЗС във връзка с
надзорно-охранителната дейност на мястото за лишаване от свобода, е била
основана на наличието на предпоставките по чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗИНЗС, като при употребата й са спазени изискванията
на чл. 112, ал. 1, предл. последно; 115, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 и чл. 117, ал. 1 от ЗИНЗС - т. е осъщественото физическо въздействие е било съобразено
с конкретната обстановка, с характера на нарушението, с личността на нарушителя
и е било необходимо от гл. т. обезпечаване спазването на реда и дисциплината в
затвора; след отправено предупреждение и без да се допусне увреждане здравето
на лицето. Употребената физическа сила съставлява легитимно третиране във
връзка с осъществяване на правнорегламентирана административна принуда при
съобразяване с изискванията на закона и в съответствие с неговата цел и като
такава се явява правомерна, законосъобразна и обоснована от гл. т.
необходимостта й за осигуряване и обезпечаване спазването на реда и
дисциплината в Затвора - Ловеч.
Съдът счита твърденията на л. св. Х., че е държан около
месец в килия където е бил вързан с белезници и колани за леглото, както и че
не му е осигуряван достъп на открито са неоснователни и недоказани. От
събраните писмени и гласни доказателства не се доказва твърдението на ищеца.
Точно обратното, свидетелят С. – апропо участник в сбиването заявява, че е
видял л. св. Х. още на другия ден, а от показанията на останалите свидетели се
установява, че при наличие на инцидент – сбиване на лишени от свобода и т.н, то
последните се отделят от групата и им се предоставя индивидуален достъп на
открито – на каре.
Нормата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС указва, че държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията. В този смисъл, за да бъде
ангажирана отговорността на държавата, задължително следва да се докаже
наличието на настъпила вреда. Наличието на конкретно претърпяна от ищеца вреда,
в хода на настоящото съдебно производство не се установява безспорно.
Предвид изложеното, не се установява незаконосъобразно
действие или бездействие от страна на ответника, което да е в нарушение на чл.
3 ЕКЗПЧОС и да обуславя основателност на търсената защита на основание чл.
284, ал. 1 ЗИНЗС, поради което искът следва да се отхвърли. Това обстоятелство
прави безпредметна преценката на съда дали са налице останалите елементи от
фактическия състав на отговорността по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС.
Направеният извод изключва и необходимостта от преценка на
съда за наличието или липсата на причинна връзка между твърдените, но недоказани
незаконосъобразно действие и вреда. За пълнота на изложението следва да се
посочи, че и свидетелските показания не сочат наличието на твърдяната вреда
върху психиката на л. св. Х., както причинно-следствена връзка между
упражнената физическа сила и неимуществените вреди.
Като неоснователен предявеният иск следва
да се отхвърли.
Поради установената недоказаност на исковата претенция
следва да бъде уважено искането на ГДИН за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение, тъй като съгласно чл. 286, ал. 2 ЗИНЗС съдът осъжда ищеца да
заплати разноските по делото, когато искът се отхвърля изцяло.
По изложените съображения, Административен съд - Варна, XIV
състав
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от
В.А.Х., ЕГН: **********, понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“
в Затвора – Варна, иск с правно основание чл. 284, ал. 1 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража за осъждане на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерството на правосъдието да му
заплати обезщетение в размер на 100 000 (сто хиляди) лева – парична сума,
представляваща обезщетение за нанесени неимуществени и имуществени вреди, ведно
с мораторна лихва, считано от
датата на увреждането 11.09.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, вследствие на нанесен физически побой и проявяване на жестоко
отношение от служители на Затвора - Ловеч.
ОСЪЖДА В.А.Х.,
ЕГН: **********, да заплати на Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр. София, разноски по делото, представляващи юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 сто лева.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба в 14 (четиринадесет) дневен срок от съобщаването му на
страните пред тричленен състав на Административен съд – Варна.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: