№ 1519
гр. София , 22.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на шестнадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в
следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
Секретар:Ива А. Иванова
като разгледа докладваното от Диана Коледжикова Въззивно гражданско
дело № 20201000502888 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 3213 от 26.05.2020 г. по гр. д. № 3947/2017 г. на Софийски
градски съд Сдружение “Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи” e осъдено да заплати на Л. А. Й. на основание чл. 515, ал.3,
т.1 от КЗ сумата 51000 лева - обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени в резултат от ПТП от 24.03.2016 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 20.10.2016 г..
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника в осъдителната
част. Поддържа неправилност на решението поради неправилно приложение
на унгарския материален закон; необоснован извод, че ищецът е пребиваващо
в България лице; процесуално нарушение – необсъждане на прието
заключение по автотехническа експертиза; завишен размер на определеното
справедливо обезщетение и занижен процент на приетия принос във
1
вредоносния резултат. липса на възможност за ангажиране отговорността му
като компенсационен орган, липса на предпоставките на чл.284 и чл.285 от КЗ
отм., неустановеност на виновния водач, наличие на съпричиняване
вредоносния резултат в по-голям обем от приетия от първоинстанционния
съд, необоснованост изводите относно търпените от ищеца вреди и тяхната
причинна връзка с ПТП, надхвърляне лимита на отговорността по
застраховката. Искането е за отмяна на решението в осъдителната част и
отхвърляне на иска за обезщетение.
Ответникът по жалбата я оспорва бланкетно.
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна в
законоустановения за обжалване срок срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Софийският
апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като
извърши служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното
решение и обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
съобразно посочените от жалбоподателя основания за неправилност на
първоинстанционния акт, прие следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Съобразявайки
оплакванията на жалбоподателя / чл.269, изр. второ от ГПК/, след преценка
на доказателствата Софийски апелативен съд намира въззивната жалба за
основателна поради следното:
Предявеният от Л. Й. срещу НББАЗ като компенсационен орган иск с
правно основание чл.515, ал.3, т.1 от КЗ е допустим. Процесуалната
легитимация на страните се обуславя от заявената от ищеца принадлежност
на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца
право, следва от правното твърдение на ищеца. НББАЗ има законодателно
установени функции като компенсационен орган при изплащане на
обезщетения на увредените лица, пребиваващи в Република България, при
условие, че е налице някоя от хипотезите на ал.2 или 3 на чл.515 от КЗ.
Фактическият състав на отговорността по посочената правна норма
включва наличие на вреда, вина, противоправност и причинна връзка – като
елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, както и
2
специфичните елементи: увреденият да пребивава в Република България; не
може да се идентифицира моторното превозно средство, което е причинило
застрахователното събитие в държава членка, различна от Република
България. Основните спорни въпроси са дали ответникът по иска е
процесуално и материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск
и относно размера на справедливото обезщетение на неимуществените вреди,
търпени от ищеца, включително наличието и обема на съпричиняване
вредоносния резултат от страна на пострадалия. Ищецът твърди, че е
пострадал при ПТП, настъпило на територията на Унгария по вина на водач
неидентифициран автомобил. Ответникът е възразил по наличието на
елементите от фактическия състав на чл.515, ал.3 от КЗ, по-специално е
оспорил, че ищецът е пребиваващо в България лице като е посочил, че
същият живее в Германия и се осигурява в Австрия. По тези твърдения
ищецът е посочил, че е пребивавал за кратко на различни адреси в Германия и
Австрия, но без намерение за постоянно установяване. Тъй като ищецът имал
постоянен адрес в България и често се връщал в гр.Омуртаг при семейството
и приятелите си, следвало, че обичайното му местопребиваване е в България.
Разпоредбата на чл.515, ал.3, т.1 от КЗ предвижда, че НББАЗ в
качеството си на Компенсационен орган заплаща обезщетение на увредено
лице, пребиваващо в Република България, когато не може да се идентифицира
моторното превозно средство, което е причинило застрахователното събитие
в държава членка, различна от Република България. Разпоредбата е идентична
с тази на чл. 25 от Директива 2009/103 ЕО. Предвидено е правото на
пострадалите от ПТП в друга държава-член да могат да предявят претенцията
си за обезщетение към компенсационен орган в собствената си държава на
пребиваване. Разпоредбата създава допълнителна възможност за
пострадалите, които иначе би трябвало да се обръщат към Гаранционния
фонд на държавата, в която е настъпило ПТП.
Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”
е процесуално легитимна страна в производството по иска, предявен за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на лице,
пребиваващо или живеещо в България, в резултат на ПТП, настъпило в друга
държава членка на ЕС.
3
В случая претенция към НББАЗ могат да отправят само лица,
постоянно пребиваващи в България. Следователно повдигнатото от ответника
възражение е от значение за възникване на задължението му за заплащане на
обезщетение.
Легалното определение на понятието “обичайно местопребиваване” се
съдържа в чл. 48, ал.7 от КМЧП. То не включва регистрационни, формални
елементи, а само указания за фактическите обстоятелства, които следва да
бъдат установени от сезирания съд или от лицето, което твърди, че има
обичайно местопребиваване на територията на дадена държава. Те се свеждат
до лични, професионални връзки с територията на тази държава, съобразяване
на всички фактически обстоятелства, които могат да обосноват трайни връзки
на лицето с държавата или намерението му да установи такива. Постоянният
и настоящият адрес не са достатъчни за това, те могат да бъдат само индиция
за фактическото положение.
Съветът на Европа предоставя следното и незадължително определение
на понятието: "Пребиваването на лицето се определя от фактически критерии
- то не зависи от правното намерение да пребивава; лицето има пребиваване в
държава, ръководена от определен правен режим или система от правни
режими или на място в една държава, ако то (лицето) я обитава траино; при
определянето на това дали едно пребиваване е обичаино, следва да бъдат
взети под внимание продължителността и периодът на пребиваване, както и
други факти от лично или професионално естество, които биха могли да
бъдат показателни за траини връзки между личността и неговото
пребиваване; доброволното установяване на пребиваване и намерението на
лицето да го задържи не са условия за съществуване на пребиваване или
обичаино местопребиваване, но намерението на лицето може да бъде взето
предвид при определяне на това дали лицето притежава местопребиваване
или характеристики на това пребиваване; пребиваването или обичаиното
местопребиваване на лицата не зависи от пребиваването или обичаиното
местопребиваване на други лица". (Резолюция на Съвета на Европа 72(1) за
стандартизацията на правните аспекти на „местожителството“ и
4
„пребиваването“,1972. )
Преценката за всеки конкретен случай е на съдилищата да определят
какво точно е обичаиното местопребиваване и фактическия въпрос къде се
намира то. Това определение се прави във връзка с обективните факти
(например престоя на едно място), както и субективните (например
намерението да се засели на точно определено място, както и връзката и
отношението с едно място и др.) Въз основа на тези факти обичаиното
местопребиваване може да бъде формирано на базата на пребиваване и също
така би могло да бъде загубено мигновено тогава, когато лицето се премести
на друго място. Въпреки това, по време на отсъствие на лицето неговото
предишно обичаино местопребиваване ще бъде запазено, докато не бъде
установено ново обичаино местопребиваване.
Законът за гражданската регистрация урежда две форми на връзка
между определено физическо лице и българската държава - постоянен и
настоящ адрес. Съгласно чл. 93, ал. 1 от ЗГР постоянният адрес е адресът в
населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на
населението, а съобразно чл. 94, ал. 1 ЗГР настоящият адрес е адресът, на
който лицето живее. Постоянният адрес е формален, намира се там, където
лицето желае да бъде вписано. Всички български граждани, включително и
живеещите в чужбина са длъжни да имат постоянен адрес в България, поради
което постоянният адрес не винаги отразява действителното местоживеене на
лицето. Настоящият адрес е този, който отразява действителното
местоживеене на лицето.
Ищецът е регистриран на постоянен адрес в гр.Омуртаг от 2004 г., а
същият е посочен като настоящ адрес от 2007 г. Видно от справка от
регистъра на адресната регистрация на гражданите, издадена от община
Унтерхахинг на 21.08.2018 г., ищецът е бил регистриран на адрес в
гр.Мюнхен от 18.02.2014 г. до 02.11.2015 г., а от 01.02.2016 г. е регистриран
на адрес в гр.Унтерхахинг. Този адрес е посочен като адрес по
местопребиваване в основния болничен картон, съставен от унгарската
клиника “Свети Ищван и Свети Ласло”, в която ищецът е лекуван
непосредствено след ПТП от 24.03. до 29.03.2016 г. В изготвената от
клиниката медицинска експертиза и заключение като страна на валидно
5
осигуряване на ищеца е посочена Австрия. В България ищецът не е
осигуряван за периода 2014-2019 г.; няма декларирани имоти и притежавани
леки автомобили.
Непосредствено след изписването от унгарската клиника ищецът
постъпва в клиника в Мюнхен, Германия от 30.03.2016 г. до 04.04.2016 г.
Въз основа на изложените факти съдът прави извод, че към датата на
ПТП ищецът е бил с постоянно пребиваване в Германия. Освен формалното
обстоятелство на последни декларирани адреси в Германия от 18.02.2014 г. и
понастоящем, налице са достатъчно данни, че през целия период след 2014 г.
ищецът пребивава в Германия; осигуряван е в Австрия; посочвал е адрес в
Германия при медицинските прегледи. От друга страна, връзките му с
България се установяват единствено чрез посочване на постоянен адрес в
гр.Омуртаг и застраховане на притежавания лек автомобил при български
застраховател. В обобщение съдът приема, че е доказано възражението на
ответника за липса на предпоставката “пребиваване в България” относно
ищеца. Като лице, което към момента на ПТП не е било пребиваващо в
България той не може да иска от Сдружение НББАЗ да му заплати в ролята си
на компенсаторен орган обезщетение за вредите от ПТП, настъпило в
Унгария. При липса на елемент от фактическия състав за ангажиране
отговорността на ответника предявеният иск е неоснователен и следва да се
отхвърли.
Поради несъвпадение между изводите на въззивната инстанция с
тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която искът по чл.515, ал.3, ал.1 от КЗ е уважен, в частта,
с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски, а на адв.Димитров
– възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА, както и държавна такса в полза на
СГС. С въззивното решение искът на ищеца за сумата 51000 лева следва да
бъде отхвърлен.
При този изход на делото ищецът следва да бъде осъден да заплати на
НББАЗ разноски размер на 6605,76 лева (3113,76 лева допълнително за
първата инстанция и 3492 лева за въззивната).
По изложените съображения съдът
6
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 3213 от 26.05.2020 г. по гр. д. № 3947/2017 г. на
Софийски градски съд в частта, с която Сдружение “Национално бюро на
българските автомобилни застрахователи” e осъдено да заплати на Л. А. Й. на
основание чл. 515, ал.3, т.1 от КЗ сумата 51000 лева-обезщетение за
неимуществени вреди и разноски в размер на 194,43 лева; адвокатско
възнаграждение на адв.Н. Д. в размер на 2241,45 лева и държавна такса в
размер 2040 лева и вместо това
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л. А. Й. срещу Сдружение “Национално
бюро на българските автомобилни застрахователи”, София иск с правно
основание чл.515, ал.3, т.1 от КЗ за заплащане на сумата 51000 (петдесет и
един хиляди) лева - обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на
24.03.2016 г.
ОСЪЖДА Л. А. Й. с ЕГН **********, гр.***, ул.***, № * да заплати на
Сдружение “Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”,
София разноски размер на 6605,76 лева пред двете инстанции (шест хиляди
шестстотин и пет 0,76) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7