Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 15.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на шести декември
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №5194 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника С.Д.В.Р. /СДВР/ срещу решение от 14.02.2019 г. по гр.д. №72452/2017
г. на Софийски районен съд, 64 състав, с което е уважен предявеният от С.Н.Р.
срещу жалбоподателя иск с правно основание чл.357 ал.1 т.1 вр. чл.188 т.1 КТ –
за отмяна на дисциплинарно наказание „забележка“, наложено със заповед
№513з-6442/12.09.2017 г., издадена от директора на СДВР и връчена на 13.09.2017
г., като жалбоподателят е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи,
че при налагане на дисциплинарното наказание на ищеца са спазени всички
законоустановени изисквания. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени решението и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна С.Н.Р. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Дисциплинарните наказания се налагат, когато
служителят е извършил виновно неизпълнение на трудовите задължения и с оглед
тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението
на служителя наложеното наказание се явява съответно. Същевременно законът
предпоставя изисквания към процедурата по налагане на дисциплинарни наказания,
касаещи изслушването на служителя, мотивиране на заповедта, спазване на
преклузивни срокове. Тежестта на доказване относно спазването на тези
изисквания е за работодателя – ответник в процеса.
Настоящият съдебен
състав намира, а и по делото не е спорно, че процесната уволнителната заповед отговаря на изискванията на чл.195 ал.1 КТ
/съдържа всички задължителни реквизити/, чл.194 КТ /спазени са преклузивните
срокове за налагане на наказанието/, чл.193 ал.1 КТ /работодателят е приел
писмените обяснения на ищеца/.
На ищеца е вменено извършването на следното
нарушение на трудовата дисциплина по чл.187 ал.1 т.3 пр.1 КТ, а именно:
допусната техническа грешка при въвеждане на регистрационен номер на автомобил,
като вместо рег. № *****е поставен рег. № *****, което е довело до последваща
техническа грешка при въвеждане на регистрационния номер от служителката С.Г.от
02 група „Регистрация и отчет на МПС“ на 04 сектор „ППС“ към ОПП-СДВР.
По делото не се оспорва от ищеца, че е извършила
вмененото и нарушение -допуснала е посочената по-горе техническа грешка, спорно
е единствено дали това е извършено умишлено, респ. дали от това са настъпили
вредни за работодателя последици, т.е. дали са съобразени критериите на чл.189 КТ.
При налагането на дисциплинарно наказание
работодателят е длъжен да прецени освен в какво се изразява конкретното
нарушение, и при какви обстоятелства е извършено, какви са били подбудите на
нарушителя, поведението и личността му, настъпили ли са вредни последици от
деянието му. При определяне на дисциплинарното наказание, съгласно разпоредбата
на чл.189 ал.1 КТ работодателят е длъжен да съобрази наказанието с тежестта на
нарушението, обстоятелствата при които е извършено, но съобразявайки всички
тези обстоятелства с цялостното поведение на работника. Съдът, като обсъди вида
на нарушението, намира, че наложеното на ищеца дисциплинарно наказание
„забележка” не е съответно на тежестта на извършеното. Нарушението не е
извършено умишлено, работодателят не е съобразил тежестта на нарушението
/липсват данни за настъпили вредни за него последици/, обстоятелствата, при
които е извършено, и поведението на ищеца, не е съобразено и цялостното му
поведение. Под „поведение на работника”, кодексът предвижда съобразяване с
цялостното поведение на служителя при осъществяването на неговите трудови
функции комплексно, които съставляват неговата трудова характеристика. От
съществено значение в тази насока е т. нар. „дисциплинарно минало” на
работника, т.е. дали той е допускал други дисциплинарни нарушения, дали са му
били налагани други дисциплинарни наказания, дори и те да са били заличени. По
делото не е спорно, че ищецът не е бил наказан дисциплинарно – напротив от
процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание е видно, че ищецът
преди това
е награждавана 4 пъти. Всички тези обстоятелства водят до извода, че
наказанието не е съобразено с критериите, предвидени в разпоредбата на чл.189
ал.1 КТ.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав
счита, че наложеното на ищеца дисциплинарно наказание е незаконно и поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна,
а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото
и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва
да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 200,00
лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна помощ,
сключен между въззиваемия и адв. Р., според което въззиваемият е заплатила
адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 350,00 лв.
Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело
адвокатско възнаграждение е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7
ал.1 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с
оглед на фактическата и правна сложност на делото следва да бъде намалено до
минималния такъв или сумата от 200,00 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение №39818/14.02.2019 г., постановено по
гр.д. №72452/2017 г. по описа на СРС, ГО, 64 състав.
ОСЪЖДА С.Д.В.Р., адрес : гр.
София, ул. „*****, да заплати на С.Н.Р., ЕГН **********, адрес: ***, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 200,00 лв., представляваща разноски
във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.