Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 20.05.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен
състав, в открито съдебно заседание на осемнадесети април през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно
гр. дело № 11066 по описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството
по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Образувано е
по въззивна жалба от Ю.В.Д. и Б.В.А. срещу съдебно
решение № 291810 от 12.12.2017г., постановено по
гр.д. № 57758/2015г. по описа на Софийския районен съд (СРС), І ГО, 41 състав,
с което са отхвърлени предявените от Ю.В.Д. и Б.В.А. срещу „Г.“ ЕООД искове с
правно основание чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС) за признаване правото
им на собственост и предаване владението върху имот с площ от 1.503 кв.м., находящ се в гр. София, район „Искър”, местността „Крива”,
с идентификатор 68134.1501.901, при граници на имоти с идентификатори
68134.1501.868, 68134.1501.866, 68134.1502.453, 68134.1501.562 и 68134.1501.864
и с номератор по предходен план 065901, като неоснователни. С решението си
съдът е отхвърлил и предявените от Ю.В.Д. и Б.В.А. срещу „Г.“ ЕООД искове с
правно основание чл.59, ал.1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), за
сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване за
времето от 26.08.2015 г. до 28.09.2015 г. на имот с площ 1.503 кв.м., находящ се в гр. София, район „Искър”, местността „Крива”,
с идентификатор 68134.1501.901, при граници имоти с идентификатори
68134.1501.868, 68134.1501.866, 68134.1502.453, 68134.1501.562 и 68134.1501.864
и с номератор по предходен план 065901, като неоснователни. На основание чл.
78, ал. 3 от ГПК всеки от ищците е осъден да заплати на ответника по 643.50 лв.
- разноски по делото.
Жалбоподателите
поддържат, че обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано. В жалбите
на всеки от двамата жалбоподатели са развити конкретни оплаквания за допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довело до необоснованост на формираните от първоинстанционния
съд изводи, както и нарушения на материалния закон.
В жалбата си въззивницата Ю.В.Д. поддържа, че правото на собственост по
отношение на спорния имот е накърнено по недопустим начин, тъй като в неговите
граници е оградено пространство, чиято ограда е непреодолима и в това
пространство може да се влезе само от имота, собственост на управителя на
ответника като физическо лице и ползван от ответника като търговско дружество.
Поддържа също, че това пространство обслужва работещите в панелните сгради
автосервизи заедно с обслужващия ги фургон, което обосновава извод, различен от
този на първостепенния съд в обжалваното решение. Оспорва и изводите на съда
относно събраните доказателства при разпита на ищцовия
свидетел и заявеното от вещото лице в открито съдебно заседание. Моли въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови
друго, с което да се уважи иска и се присъдят разноските.
С въззивната си жалба въззивникът Б.В.А.
поддържа, че събраните по делото доказателства установяват изложената в
исковата молба фактическа обстановка, поради което логическият и правен извод
на съда е следвало да бъде друг. Поддържа, че неправилно не е дадена вяра на
показанията на ищцовия свидетел и на вещото лице. Въззивникът моли съдът да отмени обжалваното решение със
законните последици от това.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна „Г.“ ЕООД, чрез представителя си по пълномощие, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Излага
съображения, че първостепенният съд не е допуснал сочените от въззивниците нарушения. Иска от съда да остави в сила
обжалваното решение на СPC. Не сочи доказателства. Претендира присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение. В хода на устните състезания, чрез
представителя си по пълномощие, моли да се отхвърли въззивната
жалба и се потвърди обжалваното решение. Представя списък на разноските по чл.
80 от ГПК.
По делото е
подадена още една въззивна жалба от Б.В.А. срещу
постановеното по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК съдебно решение № 403741 от
09.05.2018г. по гр.д. № 57758/2015г. по описа на СРС, І ГО, 41 състав, с което
е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива
на решение № 291810/12.12.2017 г. по гр.д. №
57758/2015 г. по описа на СРС, І ГО, 41 – ви състав, като в диспозитива
на съдебното решение, в частта по отношение на претенциите с правно основание
чл.108 от ЗС, вместо посоченото: „ОТХВЪРЛЯ предявените от Б.В.А. и Ю.В.Д. срещу
„Г.“ ЕООД искове с правно основание чл.108 от ЗС за признаване правото им на
собственост и предаване владението върху имот с площ 1.503 кв.м., находящ се в гр. София, район „Искър”, местността „Крива”,
с идентификатор 68134.1501.901, при граници имоти с идентификатори
68134.1501.868, 68134.1501.866, 68134.1502.453, 68134.1501.562 и 68134.1501.864
и с номератор по предходен план 065901, като неоснователни“ следва да се чете:
„Признава за установено, по предявените от Б.В.А. и Ю.В.Д. срещу „Г.“ ЕООД
искове с правно основание чл.108 от ЗС, че Б.В.А. и Ю.В.Д. са собственици въз
основа на наследствено правоприемство на имот с площ
1.503 кв.м., находящ се в гр. София, район „Искър”,
местността „Крива”, с идентификатор 68134.1501.901, при граници имоти с
идентификатори 68134.1501.868, 68134.1501.866, 68134.1502.453, 68134.1501.562 и
68134.1501.864 и с номератор по предходен план 065901.
Отхвърля по
предявените от Б.В.А. и Ю.В.Д. срещу „Г.“ ЕООД искове с правно основание чл.108
от ЗС, претенциите на Б.В.А. и Ю.В.Д. за осъждане на „Г.“ ЕООД да им предаде
владението над имот с площ 1.503 кв.м., находящ се в
гр. София, район „Искър”, местността „Крива”, с идентификатор 68134.1501.901,
при граници имоти с идентификатори 68134.1501.868, 68134.1501.866,
68134.1502.453, 68134.1501.562 и 68134.1501.864 и с номератор по предходен план
065901.“.
В тази въззивна жалба също са изложени твърдения за неправилност
на постановеното решение по реда на чл. 247 от ГПК. Твърди се, че не е бил
необходим втори диспозитив. Въззивникът
Б.А. иска това решение да бъде отменено. Не сочи доказателства.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна „Г.“ ЕООД, чрез представителя си по пълномощие, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Не са направени доказателствени искания.
С молба от
22.02.2019г. въззивниците, чрез представителя си по
пълномощие, са посочили, че исковата сума по чл.59 от ЗЗД се претендира от
ответника при условията на разделност за всеки от ищците-въззивници – по ½ част, както и че всеки от
тях притежава по наследство ½ ид. част от
недвижимия имот, предмет на спора. Съдът е допуснал направеното уточнение на
исковата молба, като е приел, че всеки от ищците-въззивници
Ю.Д. и Б.А. претендират от ответника на основание чл.59 от ЗЗД по 150 лв.,
както и че всеки от ищците-въззивници твърди да е
собственик на ½ ид. част от процесния недвижим имот на основание наследствено правоприемство. Въззивниците не
сочат нови доказателства и не претендират разноски, не представят списък по чл.
80 от ГПК.
Настоящият въззивен състав счита, че предмет на обжалване е съдебно
решение № 291810 от 12.12.2017г., постановено по
гр.д. № 57758/2015г. по описа на Софийския районен съд (СРС), І ГО, 41 състав,
поправено по реда на чл. 247 от ГПК със съдебно решение № 403741 от 09.05.2018г.,
постановено по гр.д. № 57758/2015г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 41
състав, само в осъдителната част по ревандикационния
иск по чл. 108 от ЗС, както и в частта по кумулативно предявените искове по чл.
59 от ЗЗД. В установителната част, съдебното решение
е влязло в сила, като необжалвано от ответника.
Съдът приема,
че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда отново и
изцяло в настоящия съдебен акт.
От събраните
в първоинстанционното производство доказателства се
установява, че съгласно решение № 651/19.06.2007 г. на Общинска служба по
земеделие и гори (ОСЗГ) – Община „Панчарево“, на наследниците на К.П.К.е
възстановено правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални
граници на ливада от 1.514 дка, четвърта категория, находяща
се в строителните граници на София, местност „Крайното“, имот № 65901,
кадастрален лист № 483 от кадастрален план, изработен 1956 г. (лист 7-8 от
делото на СРС). Имотът е установен с представен делбен
протокол от 07.06.1937 г. (лист 5-6 от делото на СРС). От удостоверение за
наследници № 2894/27.05.2011г. (лист 9 от делото на СРС), неоспорено от
страните, се установява, че на 12.01.1975г. е настъпила смъртта на К.П.К.,
който оставил единствен наследник по закон низходяща по права линия от първа
степен Г.К.С.от гр.София. Въз основа на същото удостоверение се установява, че Г.К.С.е
починала на 23.05.2011 г. и е оставила наследници по закон дъщеря Ю.В.Д. и син Б.В.А.
– въззивници по настоящото производство.
Съдът приема
за индивидуализиран обекта на правото на собственост на Ю.В.Д. и Б.В.А., което
се установява и от заключението на съдебно-техническа експертиза (СТЕ), прието
в първоинстанционното производство, и скицата на
поземлен имот с идентификатор 68134.1501.901 (лист 85-86 от делото). С влязлото
в сила решение по гр.д. № 57758/2015г. по описа на СРС, І ГО, 41 състав, е
установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на спорния имот,
като всеки от тях притежава по ½ ид. част от
вещното право на собственост на поземлен имот с идентификатор 68134.1501.901 на
основание наследствено правоприемство.
От
заключението на СТЕ се установява, че имота на ищците е трасиран, но не е
ограден и представлява изоставена ливада. Установява се също, че от имота на
ищците е заета част по букви А, Б, В и Г от приложената към експертизата скица.
Според заключението на вещото лице, заетата част е оградена от ограда с железни
колове и телена мрежа, а се ползва като паркинг и в нейния югозападен край е поставен
тир–фургон. В открито съдебно заседание вещото лице е уточнило, че при огледа
на място е установил, че тази част от имота е заета, но не може да посочи, че е
заета от ответното дружество (лист 89 от делото на СРС). Установява се също, че
оградената част от спорния имот се ползва от лицето, ползвател на имот с
идентификатор № 68134.1501.868, тъй като единствено от страната на същия имот има
достъп до имота на ищците.
От
представената по делото скица на поземлен имот № 15-278848-15.06.2017 г. се
установява, че имот с идентификатор № 68134.1501.868 е записан като собственост
на „А.“ ООД, ЕИК ******(лист 105 от делото на СРС). Видно от справка в
Търговския регистър, „А.“ ООД се представлява от управителите Р.А.А.и Ш.А., заедно и поотделно.
От скици на
поземлени имоти и извадка от кадастралния регистър на недвижими имоти се
установява, че имот с идентификатор № 68134.1501.867 е отразен като частна
общинска собственост на Столична община – район „Искър“, а за имот с идентификатор
№ 68134.1501.884 са записани собственици Л.Д.Б., Р.Н.М., Столична община –
район „Искър“ и Д.Й.Б., като няма данни за идеалните им части (лист 106-109 от
делото на СРС).
От договор за
доброволна делба от 14.08.2000 г. се установява, че в дял на Л.Д.Б. и Д.Й.Б. са
предоставени парцел XVІІІ, XІХ и XX по плана на гр. София, кв. 1, местност
„Гара Искър“ с обща площ 4 082 кв.м. (лист 131-133 от делото), за който не се твърди
и не се установи идентичност с процесния поземлен
имот с идентификатор 68134.1501.901.
От
допълнително споразумение от 21.12.2011 г. към договор за наем от 30.10.2003
г., с нотариална заверка на подписите с рег. № 11006, акт № 10, том VIII на
нотариус с рег. № 040, с район на действие СРС, вписан в Агенция по вписванията
под № 66, том XІХ от 03.11.2003 г. и всички допълнителни споразумения, сключени
към него (лист 138-143 от делото) се установява, че между „А.“ ООД в качеството
на наемател, и Л.Д.Б., Д.Й.Б., „Д.Де.Л“ ООД и „Г.“ ЕООД е сключен договор за
наем от 30.10.2003 г. за временно и възмездно ползване на недвижим имот с обща
площ 4 082 кв.м., заедно с 750 кв.м. закрити монолитни сервизи и складови
помещения, представляващи парцел XVІІІ, дял I по плана на гр. София, кв. 1,
местност „Гара Искър“, а с постановление за възлагане на недвижим имот от
23.09.2008 г. на ЧСИ И.Ч.по изп.д. №
20077830400179/2007 г. ½ идеални части от същия парцел е възложена на „А.“
ООД и с протокол от 16.06.2011 г. имотът е предаден на дружеството. В съдебното
производство не се установява идентичност между описания в този договор имот и процесния имот с идентификатор 68134.1501.901.
С писмо изх.
№ 41 на Български пощи, изпратено по телепоща на
14.09.2017г. (лист 137 от делото на СРС) се установява, че чрез Е.Б., като
пълномощник на Р.А.А.- управител на „А.“ ООД, ищецът Б.В.А.
е бил поканен, като собственик на съседен имот, находящ
се в гр. София, район „Искър“, идентификатор 68134.1501.868, в десетдневен
срок, да координира действията си с „Г.“ ЕООД и Л.Д.Б. – същите, като
собственици и наемодатели на съседния имот по границата, противоположна на
границата с имота на А. и да освободи неправомерно ограденото и общо ползвано
пространство от имота на „А.“ ООД.
Пред районния
съд е разпитан свидетелят Д.Г.Р.– доведен от ищците, чиито показания, преценени
при спазване нормата на чл. 172 от ГПК, настоящият съдебен състав не намира
основания да не кредитира. От показанията на свидетеля се установява, че
познава процесния имот на ищците, тъй като е оказвала
съдействие за трасирането на имота, а когато геодезистите сложили колчетата се
установило, че има някакво навлизане в имота. Установява се също, че при
разговор с един от работниците, който ползвал оградената част от имота на
ищците (изнасял инструменти от каравана в заграждението), последният заявил, че
е наемател на „Г.“ ЕООД. Свидетелят е заявил пред съда, че при посещенията си в
имота на ищците, не е установил да са поставяни надписи, табели или други
означения на ответника. В показанията си пред съда изрично е заявил, че
единственото, с което свързва автомобилите и фургона в имота с ответника, е
обстоятелството, че хора изнасят от там материали и твърдят, че са наематели на
„Г.“ ЕООД. На свидетеля също не е известно, дали пункта за годишни технически
прегледи е собственост на ответника или се отдава под наем от него. В
останалата част, свидетелските показания са неотносими
за спора и съдът не ги обсъжда.
Други
доказателства, относими към предмета на спора, не са
ангажирани от страните.
При
установената фактическа обстановка настоящата въззивна
инстанция намира от правна страна следното:
І. По въззивните жалби на Ю.В.Д. и Б.В.А. срещу съдебно решение №
291810 от 12.12.2017г., постановено по гр.д. №
57758/2015г. по описа на Софийския районен съд (СРС), І ГО, 41 състав.
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно и
за спазване на императивните норми на материалния закон (съгласно т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №
1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Решението е и допустимо в обжалваната част, тъй като са били налице
положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на разгледаните
искове, а съдът се е произнесъл именно по исковете, с които е бил сезиран,
поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
Разгледана по
същество, въззивната жалба е неоснователна.
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от първостепенния
съд решение в обжалваната част за правилно и законосъобразно, поради следните
съображения:
1.По предявения иск с правно
основание чл. 108 от ЗС.
За да бъде
уважен ревандикационния иск, основан на чл. 108 от ЗС,
е необходимо да са установени следните кумулативно дадени предпоставки: 1) ищецът
да е собственик на вещта, предмет на иска (т. е. да докаже фактите, от които за
него възниква право на собственост върху имота); 2) вещта да се намира във
владение или държане на ответника и 3) ответникът-въззиваем
да владее или да държи вещта без правно основание (т.е. за това фактическо
състояние да липсва основание в отношенията между страните). Първите две от тези
кумулативни предпоставки, подлежат на установяване, при условията на пълно и
главно доказване, от ищците-въззивници - арг. от чл. 154, ал.1 от ГПК. Неустановяването на която и
да е от двете предпоставки, обосновава извод за недоказаност на иска.
Решението на
СРС е влязло в сила в частта, с която е прието за установено, че Ю.В.Д. и Б.В.А.
са титуляри на правото на собственост, като всеки от тях е носител на ½ ид. част от вещното право на собственост по отношение на поземлен
имот с идентификатор 68134.1501.901 на основание наследствено правоприемство.
Между
страните е спорно дали фактическата власт върху имота на ищците се упражнява от
ответника „Г.“ ЕООД.
Настоящият въззивен състав приема, че в съдебното производство не беше
успешно проведено пълно и главно доказване на твърдението на ищците, че именно
ответното дружество осъществява фактическа власт над заградената с ограда част
от имота им. Съдът приема за безспорно установено по делото, че
собственическите права на ищците върху спорния имот са смутени. Но от съвкупната
преценка на приетите писмени доказателства, заключението на вещото лице и
показанията на свидетеля Русева, не може да се обосновава еднозначен извод (за
да приеме съда, че ищците успешно са провели пълно и главно доказване), че ответника
„Г.“ ЕООД е нарушил собственическите им права. В този смисъл съдът приема, че
действително ищците се нуждаят от съдебна защита на нарушеното им право на
собственост по отношение на спорния имот, но тази защита е насочена срещу
страна, която не е материално правно легитимирана да отговаря по предявения ревандикационен иск. От събраните доказателства не може да се
установи от кое лице/лица е поставено ограждението в
имота на ищците, в което се намират движими вещи (автомобили, фургон и др.). От
съвкупната преценка на доказателствата не може да се обоснове единствено
възможен извод, че очертаната в заключението на вещото лице част от поземлен
имот с идентификатор 68134.1501.901 (със зелен цвят и букви А, Б, В, Г) се
намира във владение или държане на ответника „Г.“ ЕООД. Същевременно по делото има
установени доказателствени факти (индиции)
от които може да се обоснове извод, че установеното ограждение
в имота на ищците може да е поставено както от наемателя на съседен имот (напр.
от „А.“ ООД в качеството на наемател по договор за наем от 30.10.2003 г. на
недвижим имот с обща площ 4 082 кв.м., представляващ парцел XVІІІ, дял I по
плана на гр. София, кв. 1, местност „Гара Искър“), така и от физическото лице Л.Д.Б.,
което е обективирало намерение да свои имота на
ищците.
Отделно от
изложеното съдът приема, че ответникът „Г.“ ЕООД е наемодател на недвижим имот
с обща площ 4 082 кв.м., заедно с 750 кв.м. закрити монолитни сервизи и
складови помещения, представляващи парцел XVІІІ, дял I по плана на гр. София,
кв. 1, местност „Гара Искър“, за който имот нито се твърди по делото, нито са
представени доказателства да включва, респ. да е идентичен с процесния имот поземлен имот с идентификатор 68134.1501.901.
Следва, че по
делото не се установи наличието на втората кумулативно изискуема предпоставка
за уважаване на осъдителния иск. Доказателствата по делото не установяват
владение/държане върху недвижимостта на ищците от ответното дружество. В този
смисъл предявената претенция с право основание чл.108 от ЗС следва да бъде
отхвърлена в осъдителната част, като неоснователна.
2. По предявените
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбите на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 от ЗЗД възниква, когато ищецът не
разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се
осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго,
въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
Общата
хипотеза за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД е изпълнена в случаите,
когато лице несобственик ползва недвижимия имот (вещта) без правно основание за
това и препятства собственика да го ползва съобразно неговото функционално
предназначение в обема на правата, които има. Ползването от несобственика на
имота препятства възможността собственикът лично да ползва или да отдава под
наем (на правно основание) имота и да реализира имуществена облага. В този
случай от едни и същи факти - ползването без правно основание от
несобственика-ответник на собствения недвижим имот (вещ) на ищците-въззивници
произтича обедняването на ищците-въззивници, което се
изразява в лишаването им от възможността да ползват собствения си недвижим имот
или да го отдават под наем на другиго за процесния
период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в
спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период. Фактическият състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 от ЗЗД съдържа следните елементи – 1) имуществено
разместване в патримониума на ищците-въззивници
и ответника, в резултат на което ответникът-въззиваема
страна се е обогатил за сметка на ищците-въззивници;
2) връзка между обедняването на ищците и обогатяването на ответника, която
произтича от общи факти, породили обогатяването и обедняването; 3) липса на
правно основание за имущественото разместване; 4) липса на друго основание за
защита на правата на обеднилия се ищец.
Обедняването
на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази
в следните основни форми: 1) намаляване на актива (изгубване или ограничаване
на права – както се твърди в случая); 2) увеличаване на пасива - възникване или
увеличаване на задължения и 3) извършване на разходи (включително и в труд).
Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно облагодетелстване,
като например: увеличаване на актива - придобиване или запазване на права;
намаляване на пасива - погасяване или намаляване на задължения; спестяване на
разходи и др.
Основателността
на предявения иск за обезщетение за ползване без основание е обусловен от
установяване по делото, че ищците са собственици на недвижимия имот, който ответникът
е държал за процесния период, като не е имал
основание за това, което е довело до обедняване на ищците (лишило ги е от
възможност да ползват своя имот и/или да събират гражданските плодове от него)
за сметка на обогатяването на ответника, който си е служил с чуждия имот, както
и от установяване размера на наема за такъв тип имоти, с който се съизмерява вредата за щците.
Тежестта на доказване на посочените факти е на последните, тъй като тези факти
са правопораждащи спорното право, на което ищците
твърдят да са носители.
По делото е
безспорно установено единствено, че ищците Ю.В.Д. и Б.В.А. са титуляри на
правото на собственост, като всеки от тях е носител на ½ ид. част от вещното право на собственост по отношение на поземлен
имот с идентификатор 68134.1501.901 на основание наследствено правоприемство, но не бяха събрани доказателства, че именно
ответното дружество се е обогатило за сметка на ищците в резултат на ползване
на собствения им имот за исковия период. Недоказаните факти са неустановени за
съда факти. Следва, че и исковете с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД следва
да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
Неоснователно
е възражението на въззивниците, че след като
ограденото пространство обслужва работещите в панелните сгради автосервизи
заедно с обслужващия ги фургон, то следва, че именно ответното дружество се
намира в имота им. Формираните от въззивниците изводи
не се подкрепят от събрания доказателствен материал. От доказателствата по
делото се установява единствено, че ответника „Г.“ ЕООД, като наемодател на
имот, различен от спорния имот, е в наемно правоотношение с друг правен субект
- „А.“ ООД, а дали този наемател, чрез своите работници/служители, нарушава
собственическите права на ищците, като без разрешението им е поставил ограда и съхранява
движими вещи в част от техния имот, е ирелевантно за
настоящия спор.
Неоснователно
е възражението на въззивницата Ю.Д., че обжалваното
решение е необосновано и е постановено в противоречие с конституционното
задължение на съда за защита на личната собственост и справедливостта.
Районният съд е обсъдил релевантните за спора доказателства, като е достигнал
до правилния извод, че не е доказана втората от кумулативните предпоставки на ревандикационния иск – спорният имот да се намира във владение
или държане на ответника. В случая съдът не е постановил необоснован акт, тъй
като ищецът е насочил исковата си защита срещу страна, която не е пасивно
материално правно легитимирана да отговаря по предявените искове. Именно по
изложените съображения са неоснователни възраженията на двамата въззивници, че изводът на съда е щял да бъде друг, ако е
дадена вяра на свидетеля и на заключението на вещото лице. Нито от показанията
на разпитания свидетел, нито от заключението на вещото лице, нито от съвкупната
преценка на тези доказателства с писмените доказателства, може да се обоснове
извод, че ответникът „Г.“ ЕООД ползва някаква част от имота на ищците, като го
отдава под наем на други лица или по друг начин засяга собственическите права
на ищците. По делото не се установи ответникът да осъществява фактическа власт
над поземлен имот с идентификатор 68134.1501.901 (или част от него), а само, че
спорния имот е в съседство с друг имот, за който има наемно правоотношение, но
такова не се установи за процесния имот на ищците.
Във въззивната жалба не се излагат конкретни доводи за
незаконосъобразност на решението по иска с правна квалификация чл.59, ал.1 от ЗЗД, а въззивният съд не установи да е допуснато
нарушение на императивна материалноправна норма при постановяване
на оспореното първоинстанционно решение, което следва
да бъде потвърдено.
Първостепенният
съд, като е достигнал до същия правен извод, е постановил правилно и
законосъобразно съдебно решение в обжалваната част, което следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
ІІ. По въззивната жалба на Б.В.А. срещу постановеното по реда на
чл. 247, ал. 1 от ГПК решение № 403741 от 09.05.2018г. по гр.д. № 57758/2015г.
по описа на СРС, І ГО, 41 състав, с което е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в диспозитива на решение №
291810/12.12.2017 г. по гр.д. № 57758/2015 г. по
описа на СРС, І ГО, 41 – ви състав.
Жалбата е
допустима, но е неоснователна.
Видно от
определение № 8664/18.04.2018г. по в. гр. д. № 4868/2018г. на СГС, ІІ А въззивен състав, съдът е прекратил производството по делото
и е върнал делото на СРС, ГО, 41 състав за процедиране съобразно мотивите на
настоящото определение. В мотивите си въззивният съд
е приел допусната от районния съд очевидна фактическа грешка в съдебното
решение по предявения иск по чл. 108 от ЗС.
С обжалваното
решение № 403741 от 09.05.2018г. по гр.д. № 57758/2015г. по описа на СРС, І ГО,
41 състав, е допусната поправка на очевидната фактическа грешка, като така са
изпълнени указанията, дадени с определение № 8664/18.04.2018г. по в. гр. д. № 4868/2018г.
на СГС, ІІ А въззивен състав.
Неоснователно
е възражението на въззивника Б.В.А., че не е бил
необходим втори доспозитив. Съгласно задължителните указания
по т. 2А от Тълкувателно решение (ТР) № 4 от 14.03.2016г. на ВКС по
тълкувателно дело № 4/2014 г., ОСГК, съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108
от ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за
принадлежността на правото на собственост към патримониума
на ищеца, в която част решението на СРС е влязло в сила, като необжалвано. В
мотивите на същото ТР е посочено, че ако в хода на делото се установи, че
ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го
владее на правно основание, противопоставимо на
собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита, като
признае с установителен диспозитив,
че ищецът е собственик на имота, а с
отделен диспозитив да отхвърли второто искане за
правна защита - за предаване на владението на имота. ВКС приема, че така
решението ще формира сила на пресъдено нещо по
въпроса относно собствеността върху имота, който въпрос няма да може да бъде
пререшаван в бъдещ процес между същите страни.
Нормата на
чл. 130, ал. 2 от Закон за съдебната власт ЗСВ) постановява, че тълкувателните
решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната
и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за
всички органи, които издават административни актове. В този смисъл, настоящият
съдебен състав счита, че като е постановил обжалваното съдебно решение № 403741
от 09.05.2018г. по гр.д. № 57758/2015г. по описа на СРС, І ГО, 41 състав,
първостепенният съд е изпълнил изискването на закона.
Следва, че въззивната жалба на Б.В.А. срещу постановеното по реда на
чл. 247, ал. 1 от ГПК решение № 403741 от 09.05.2018г. по гр.д. № 57758/2015г.
по описа на СРС, І ГО, 41 състав, е неоснователна.
Настоящото
решение подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ІІІ. По
разноските съдът приема следното:
При този
изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъдат присъдени претендираните от въззиваемата
страна разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 887 лв., съгласно
представен договор за правна защита и съдействие от 28.03.2018г. (лист 19 от в.
гр. д. № 4868/2018г. на СГС, ІІ А въззивен състав). В
т. ІІІ от този договор е вписано изрично, че сумата от 1 887 лева е платена
авансово и в брой, поради което и с оглед на дадените указания с т. 1 на ТР № 6
от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г.,
ОСГТК, следва, че този разход е доказан, тъй като вписването за направеното
плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Не
е направено възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК и съдът присъжда
разноските на въззиваемата страна в претендирания и доказан размер.
Така
мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 291810 от 12.12.2017г., постановено по гр.д. № 57758/2015г. по описа на Софийския районен съд (СРС), І ГО, 41 състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК със съдебно решение № 403741 от 09.05.2018г., постановено по гр.д. № 57758/2015г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 41 състав, в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените от Б.В.А., ЕГН ********** и Ю.В.Д., ЕГН ********** срещу „Г.“ ЕООД, ЕИК ********искове с правно основание чл.108 от Закона за собствеността, за осъждане на „Г.“ ЕООД да предаде на Б.В.А. и Ю.В.Д. владението на имот с площ 1.503 кв.м., находящ се в гр. София, район „Искър”, местността „Крива”, с идентификатор 68134.1501.901, при граници имоти с идентификатори 68134.1501.868, 68134.1501.866, 68134.1502.453, 68134.1501.562 и 68134.1501.864 и с номератор по предходен план 065901, както и са отхвърлени предявените от Б.В.А., ЕГН ********** и Ю.В.Д., ЕГН ********** срещу „Г.“ ЕООД, ЕИК ********искове с правно основание чл.59, ал.1 от Закона за задълженията и договорите за сумата от 300 лева, представляваща обезщетение лишаване от ползване за времето 26.08.2015 г. до 28.09.2015 г. на имот с площ 1.503 кв.м., находящ се в гр. София, район „Искър”, местността „Крива”, с идентификатор 68134.1501.901, при граници имоти с идентификатори 68134.1501.868, 68134.1501.866, 68134.1502.453, 68134.1501.562 и 68134.1501.864 и с номератор по предходен план 065901.
Съдебно решение № 291810 от 12.12.2017г., постановено по гр.д. № 57758/2015г. по описа на Софийския районен съд (СРС), І ГО, 41 състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК със съдебно решение № 403741 от 09.05.2018г., постановено по гр.д. № 57758/2015г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 41 състав, в частта, с която е признато за установено, по предявените от Б.В.А., ЕГН ********** и Ю.В.Д., ЕГН ********** срещу „Г.“ ЕООД, ЕИК ********искове с правно основание чл.108 от Закона за собствеността, че Б.В.А. и Ю.В.Д. са собственици въз основа на наследствено правоприемство – всеки на ½ (една втора) идеална част на имот с площ 1.503 кв.м., находящ се в гр. София, район „Искър”, местността „Крива”, с идентификатор 68134.1501.901, при граници: имоти с идентификатори 68134.1501.868, 68134.1501.866, 68134.1502.453, 68134.1501.562 и 68134.1501.864 и с номератор по предходен план 065901 е влязло в сила, като необжалвано.
ОСЪЖДА Б.В.А., ЕГН ********** и адрес: *** и Ю.В.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят на „Г.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 1 887 (хиляда осемстотин осемдесет и седем) лева – разноски по въззивно гр. дело № 11066/2018г. по описа на Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република България с касационна жалба, в едномесечен срок от връчване препис на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.