РЕШЕНИЕ №
гр.
София, ….....2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, II-А въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети
април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Мария Богданова в.
гр. д. № 470/2018 г. по описа
на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 169315/11.07.2017 г., постановено по гр.
д. № 59036/2016 г. по описа на СРС, I Г. О.,
41-ви състав, е признато за установено, че И.Б.С. дължи на „М.“ ЕАД, по искове
с правно основание чл. 124, ал. 1, във вр. чл. 422 ГПК, във вр. чл. 6 ЗПФУР, във вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 124, ал.
1 ГПК, във вр. чл. 422 ГПК, във вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 296,46 лева – главница по договор за потребителски
кредит № 10702/11.06.2015 г., както и сумата от 4,10 лева, представляващи мораторна лихва върху главница за периода от 02.09.2015 г.
до 06.07.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 12.07.2016 г. по ч. гр. д. № 37490/2016 г. по описа
на СРС, I
Г. О., 41-ви състав.
С Решение № 2755769/23.11.2017 г., постановено по гр.
д. № 59036/2016 г. по описа на СРС, I Г. О.,
41-ви състав е оставена без уважение молба на И.Б.С. за допълване на Решение №
169315/11.07.2017 г., постановено по гр. д. № 59036/2016 г. по описа на СРС, I Г. О., 41-ви състав по реда на чл. 250 ГПК.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника, в която се твърди, че по
отношение на главницата решението е неправилно, тъй като е постановено в
нарушение на материалния закон. Поддържа, че необосновано съдът бил приел, че е
налице облигационна връзка между страните. Изводите на съда били основани само
на частични плащания и частично признание в заповедното производство. Навежда
доводи за липса на облигационно правоотношение, като наличието на същото
трябвало да бъде установено пълно и главно от ищеца. Излага подробно обосновани
съображения за недоказаност на предявените искове. Твърди, че ищецът бил
представил единствено частни документи, за които не било доказано, че са
подписани от ответника, включително и с електронен подпис, а по отношение на
неподписаните документи трябвало да се изследва тяхното авторство. Поддържа, че
сумата не била реално предоставена, като оспорва и обстоятелствата, че
извънсъдебните плащания имали характер на признание, за което излага аргументи
от правна страна, като сочи, че признаването на част от дълга не води до
признаване на целия дълг. Навежда доводи, че първоинстанционният
съд бил взел предвид непредставено доказателство, респ. – преклудирано
такова. Развива съображения, че е оспорил приетото по делото заключение на ССчЕ, което не следвало да бъде кредитирано. Иска отмяна на
първоинстанционното решение. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, в който се твърди, че първоинстанционното
решение е правилно, тъй като е обосновано и е постановено в съответствие с
материалния и процесуалния закон. Навежда доводи, че между страните е налице
облигационна връзка, като правилно съдът бил взел предвид извършеното признание
за дължимост на сумите и в рамките на заповедното
производство, като освен това подробно били разгледани и представените по
делото доказателства. Навежда доводи, че представените частни документи са били
подписани чрез извършване на поредица от действия в интернет страницата на
кредитора, а освен това съгласно чл. 82 от Общите условия на договора, страните
били постигнали съгласие, че предоставеният уникален персонален код има
значение на саморъчен подпис на кредитополучателя, с което се спазвало
изискването на чл. 13 от ЗЕДЕП. Излага съображения за неоснователност на
развитите съображения от въззивника по отношение
същността на признанието, тъй като в случая вземането за главница било единно и
неделимо и единствено трябвало да се погасява на вноски, поради което с
признаването на част от вземането се признавало основанието за неговото
възникване. Твърди, че първоинстанционният съд е взел
предвид своевременно представените по делото писмени доказателствени
средства. Поддържа, че от приетото по делото заключение на ССчЕ
се установявало, че сумата по кредита била получена от ответника на каса на „Изипей“ АД. Иска потвърждаване на първоинстанционното
решение, както и присъждането на деловодни разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението в цялост, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението не е било обжалвано в частта, с която искът
е бил отхвърлен, поради което в тази си част то е влязло в сила.
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част – и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради
което е процесуално допустима.
СРС, 41-ви състав, е бил сезиран с първоначално
обективно, кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. ЗЗД.
Съдът
констатира, че производството е образувано във връзка с издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.07.2016 г. по ч. гр. д. № 37490/2016 г. по описа на СРС, I Г. О., 41-ви състав.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подадено възражение
срещу заповедта за изпълнение, в което е налице изрично признание на част от
вземането за главница – за сумата от 100,00 лева. С оглед на това в тази част
не е налице възражение по смисъла на чл. 414 ГПК, а признание. Следователно, в
тази част заповедта за изпълнение е влязла в сила на 12.08.2016 г. В този
смисъл, съгласно т. 10а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, процесуалните предпоставки за
съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на
чл. 422, респ. 415, ал. 1 ГПК, не са налице в случаите, когато възражението
по чл. 414 ГПК не е подадено в срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК или не съдържа
оспорване на вземането. Съдът, разглеждащ иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на тези специални процесуални
предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното
производство.
Следователно, заповедта за изпълнение е частично влязла в сила,
поради липса на възражение по отношение на част от процесните
вземания. Ето защо, доколкото влязлата в сила заповед за изпълнение формира
сила на пресъдено нещо /СПН/, то безспорно са
установени материалните предпоставки на предявените претенции (извън тази за
обезщетение за забава върху главницата), поради което оспорванията
на ответника в настоящото производство – в това число в хода на устните
състезания, не следва да бъдат обсъждани. Този извод на съда – за наличието на
СПН на влязлата в сила заповед за изпълнение, се основава на историческото,
граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на ГПК.
В правната доктрина по безспорен начин е изведено схващането, че
силата на пресъдено нещо е форма на въздействие на
гражданския процес, като защита-санкция (каквото по вид е и заповедното
производство – форма на граждански процес) върху материалното право, която цели
да превърне правния спор в „правен мир“ между страните, като същите бъда
обвързани от властнически държавен правораздавателен акт, с който се установява
правното положение между спорещите. Тоест, от гледна точка на установителното действие на СПН, същата има правоустановително и правоотричащо
действие, а с оглед на това вменява и задължения на страните да се съобразяват
със съдебно установеното, т. е. налице е регулативен ефект на СПН. С оглед
постигането на посочените ефекти, безспорно СПН има и ефекта, че спорът между
страните става непререшаем (арг.
чл. 298 ГПК и чл. 299 ГПК), т. е. влезлият в сила акт, формиращ СПН, изчерпва
окончателно правния спор и основанията, на които последният се основава – т.
нар. преклудиращо действие. Постигането на посочените
процесуални ефекти обаче следва да се тълкува във връзка с материалния закон –
чл. 117, ал. 2 ЗЗД, от която норма се извежда и т. нар. правозасилващо
действие на СПН. Като краен резултат от правосъдения
акт, който формира СПН, след изтичане на сроковете за неговата отмяна, е и
неговото окончателно стабилизиране, тъй като същият освен непререшаем,
става и неотменим – чл. 303 и сл. ГПК. Необходимо е да се изясни, че както от
теоретична гледна точка, така и от практическа гледна точка съдебното решение
не е единственият правораздавателен акт на съда, който формира СПН. С оглед
уредбата в обективното право са познати и други правосъдни актове, в това число
и такива, които не са постановени от съд, които формират СПН – така напр.
определение за прекратяване поради отказ от иска по чл. 233 ГПК (така т. 6 от
Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 7/2014 г., ОСГТК);
разпределението, извършено в рамките на изпълнителния процес по чл. 460 и сл. ГПК; постановлението за възлагане (ППВС № 2/1977 г., според което „на отмяна
подлежат актове, които се ползват със сила на пресъдено
нещо и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани, както и съдебни
актове, които поради даденото с тях разрешение на материалноправни
въпроси, са приравнени по правни последици на влезлите в сила решения и за
които законът не предвижда друг ред на защита.; Решение № 46/18.03.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 3732/2013 г., ГК, III Г. О.);
постановлението за определяне на равностойност по чл. 521 ГПК.
В исторически аспект заповедното производство е било познато както
по Закона за заповедното съдопроизводство (отм.), така и по Закона за гражданското
съдопроизводство (отм.). В двата посочени отменени нормативни акта,
инициирането на заповедното производство е започвало със „заповедна искова
молба“, което е било причината в исторически аспект, същата да спира, респ.
прекъсва давността. Съгласно действащата правна уредба, доколкото заповедното
производство се инициира със заявление за издаване на заповед за изпълнение, а
не чрез заповедна искова молба, то принципно заявлението за издаването на
заповед за изпълнение нито спира, нито прекъсва давността, този ефект се
постига едва с предявяването на иск при условията на чл. 422, ал. 1 ГПК, според
които искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен
срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК, като целта на уредената фикция в закона е да се
охранят правата на заявителя с оглед евентуално изтичащия междувременно давностен срок. Въпреки това, когато е налице влязла в сила
заповед за изпълнение същата стабилизира вземането, поради което от влизането ѝ
в сила започва да тече нова давност. Този извод се мотивира с обстоятелството,
че макар и заповедното производство да е формално, същото цели да провери дали
едно вземане е безспорно, а след като длъжникът не оспорва, че дължи, то
заповедта за изпълнение влиза в сила, поради което вземането е установено със
сила на пресъдено нещо.
Изводът за наличието на сила на пресъдено
нещо следва от тълкуването на закона, доколкото от прочит на разпоредбата на
чл. 424 ГПК се установява, че последната тангира с
чл. 303 ГПК. Тук следва се отбележи и приетото по т. 16 от Тълкувателно решение
№ 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която предвижда, че „За процесуалните предпоставки, обуславящи
съществуването на правото на иск, вкл. правния интерес, съдът е длъжен да следи
служебно. Допустимостта на специалния отрицателен установителен
иск по чл. 424 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на
твърдения за съществуването на факти, чието установяване би обусловило извод за
недължимост на вземането, за което е издадена
влязлата в сила заповед за изпълнение. Ако ищецът не твърди такива факти, той
няма правен интерес да претендира по исков ред установяване несъществуване на
вземането. Преценката дали по естеството си твърдените от ищеца факти са „от
съществено значение“, обуславя
допустимостта на иска, докато неговата основателност е свързана с доказване на
тези факти. Аналогично трябва да се твърдят факти, при чието установяване
документът да се смята за новооткрит по смисъла на закона. В противен случай би
се образувало исково производство по чл. 424 ГПК, в което процесуалните
действия по установяване на твърдените факти да е лишено от смисъл, тъй като
същите не са относими към преценката за дължимост на вземането, респ. не са основание за
преодоляване на преклудиращия ефект на влязлата в
сила заповед за изпълнение, тъй като са били известни на длъжника преди
изтичане на срока за отговор, и следователно дори и да бъдат установени, искът
не би могъл да бъде уважен. По същество преценката дали твърдените от ищеца
факти са от съществено значение за делото и дали са новооткрити, е съобразяване
на тяхната относимост към материалния спор.
Аналогично на съобразяването дали поисканото доказателство в хода на процеса е относимо към релевантните за спора факти, тази преценка е
начална и обуславя допустимостта на производството, а не е въпрос по същество.”.
Искът по чл. 424 ГПК е специален по отношение на този по чл. 303 ГПК – т. е.
касае за съотношение специална към обща норма – в този смисъл за
недопустимостта на иска по чл. 303 от ГПК е Определение № 389 от 22.06.2012 г.
по ч. т. д. № 379/2012 г., Т. К., I Т. О. на ВКС. Ако вземем предвид хипотезата
на чл. 303 ГПК и чл. 424 ГПК, ще видим, че и в двете се касае за един
извънреден способ – в единия случай за отмяна, а в другия – за оспорване на
вземането. И двата извънредни способа са обусловени от наличието на преклузивни срокове за упражняване на правото – арг. чл. 305 ГПК и чл. 424, ал. 2 ГПК. Отмяната на
неправилното съдебно решение цели да преодолее формираната СПН и нейното
действие, като след изтичане на предвидените в чл. 305 ГПК срокове настъпва и
третата степен от стабилитета на съдебното решение – неотменяемост.
Per argumentum a pari отрицателният установителен
иск по чл. 424 ГПК цели да предостави възможност да бъдат релевирани
онези новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства, от съществено значение за делото, които не са били
известни на длъжника или с които не е могъл да се снабди до изтичане на срока
за подаване на възражение по чл. 414 ГПК. Тоест, идеята е същата – да се
преодолее стабилитетът на един влязъл в сила съдебен акт, макар и не решение.
Тази идея е реализирана чрез механизма на отрицателния установителен
иск, с който се дава възможност да бъдат релевирани
съответните факти, или както се изразява ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС – „Допустимостта
на специалния отрицателен установителен иск по чл.
424 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на твърдения за
съществуването на факти, чието установяване би обусловило извод за недължимост на вземането, за което е издадена влязлата в
сила заповед за изпълнение.”. В този смисъл обстоятелството, че не се
употребяват термините „отмяна”, сила на пресъдено
нещо не води до извод, че заповедта за изпълнение няма такава. Тъй като се
касае за идентични последици, то при систематичното и телеологичното тълкуване
на закона следва се направи извод, че и производствата са с идентични
последици, а на отмяна подлежат единствено съдебни актове, които формират сила
на пресъдено нещо. Този извод се подкрепя и от
мотивите на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. №4/2013 г., ОСГТК на ВКС – „…процесуалните действия по установяване на
твърдените факти да е лишено от смисъл, тъй като същите не са относими към преценката за дължимост
на вземането, респ. не са основание за преодоляване на преклудиращия
ефект на влязлата в сила заповед за изпълнение, тъй като са били известни на
длъжника преди изтичане на срока за отговор, и следователно дори и да бъдат
установени, искът не би могъл да бъде уважен…”. Тъй като е известно, че
това е един от ефектите на СПН, което се изразява в следното, според Решение №
11 от 27.02.2015 Г. по гр. д. № 4854/2014 Г., Г. К.,
І Г. О. на ВКС „Преклудиращо действие на с.п.н. се основава на принципа,
че съдебно признатото право не може да бъде оспорвано по исков ред въз основа
на факти, съществуващи по време на висящия процес В противен случай ще се
стигне до пререшаване на спора, което е недопустимо (чл. 299, ал. 1 ГПК).”.
В този смисъл е необходимо да се отбележи, че извън хипотезата на чл. 424 ГПК и
чл. 439 ГПК е недопустим друг иск за оспорване на вземане, което е установено с
влязла в сила заповед за изпълнение не само поради непререшаемостта
на спора с оглед правилото на чл. 299 ГПК, но и поради преклудиращия
ефект на СПН. Това е причината да се посочи, че за разлика от общия исков
процес, при който преклудиращият ефект на силата на пресъдено нещо настъпва в края на съдебното дирене в
последната инстанция по същество (което по правило е въззивното
производство), то при влязлата в сила заповед за изпълнение преклудиращият
ефект на СПН настъпва с изтичането на срока за подаването на възражения срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение. На следващо място е
необходимо да се вземе предвид историческият аргумент от чл. 254 ГПК (отм.),
който е предвиждал, че ако длъжникът не направи възражения в седемдневния срок
по чл. 250 ГПК (отм.) или искането му за спиране не бъде уважено, той може да
предяви възраженията си по исков ред. Но за разлика от правилото на чл. 424 ГПК, възможността по чл. 254 ГПК (отм.) не е обвързана със срок – per argumentum a contrario от чл. 424, ал. 2 ГПК. Тоест при отменената
разпоредба може да се аргументира, че СПН или действие, сходно на СПН няма, но
това обстоятелство е променено при действието на новия ГПК. Ergo, с изтичането на предвидения в
разпоредбата на чл. 424, ал. 2 ГПК срок за предявяване на специалния установителен иск, влязлата в сила заповед за изпълнение
придобива и ефекта на неотменяемост, идентичен със
съдебното решение, за което са изтекли сроковете по чл. 305 ГПК. Застъпеното е
в синхрон и с Решение №6/21.01.2016 по дело №1562/2015 на ВКС, ТК, I т.о.,
според което: „Задължителната практика на
ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК, настъпва стабилитетът на
заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия
процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм./ и оспорването на
фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността
и изискуемостта на вземането се преклудират
/Определение № 956, постановено по реда на чл. 274,ал. 3 ГПК при допуснато
касационно обжалване по ч.т.д.№ 886/2010г. на І т.о. в което ясно са отграничени хипотезите на новооткрити обстоятелства и
доказателства и новонастъпили след заповедта за
изпълнение факти, както и Решение № 781 от 25.05.2011г. по гр.д.№ 12/2010г. ІІІ
г.о./. Преклудират се и възраженията срещу
основателността на претенцията и отрицателен установителен
иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за
която е издадена заповедта е недопустим /Определение № 480 по ч.гр.д.№ 221/10
на ІVг.о. при допуснато касационно обжалване/. С
изтичането на срока по чл.414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на
заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не
съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено
с нов иск /Решение № 207 по гр.д.№ 7030/2014г. ІVг.о./
извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 ГПК. Предвидените специални
способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение
/исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на
новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на
факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване,
респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение
на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по
съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди
влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти
и обстоятелства, е недопустимостта на последващ
процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване
е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна
проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със
заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират.
В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите
съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съотв.
стабилизирането й. Преклузията е важима
и за възраженията на длъжника в процеса по реда на чл.422 ГПК. Ако пропусне
възраженията си, правото да ги въведе в нов процес е изчерпано /т.17 на ТР
№4/2013г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 129 от 09.01.2015г. по т.д.№ 469/2012г.
на І т.о./… По отношение на заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено
възражение, длъжникът не разполага с иск, който да основе на обстоятелства и
доказателства, които са могли да му бъдат известни при пропускане на
предвидените от закона срокове и способи на защита /чл.414 и чл.422 ГПК/.
Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на
длъжника в заповедното производство, общият ред /чрез установителен
иск за недължимост или осъдителен иск за връщане
събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение/ за оспорване на вземането
е недопустим… страната не би могла чрез установителен
иск по реда на чл.124,ал.1 ГПК да се брани срещу влязлата в сила заповед, и
производството по такъв иск би бил недопустимо, на същото основание и длъжникът
в несъстоятелност не би могъл да оспорва вземане, установено със влязлата в
сила по реда на чл.416 ГПК заповед, на преклудираните
с изтичането на срока по чл.414 ГПК…“.
Следователно, в случая е формирана СПН по основанието на
предявените претенции, като този извод на съда е сходен с оглед изясненото по
отношение уважаването на частичен иск в т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от
22.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК, според което „Решението по уважен частичен иск за парично
вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално
право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до
пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.“. Случаят
е идентичен – частично влязлата в сила заповед за изпълнение е идентична с
влязлото в сила решение по частичен иск.
С оглед на гореизложеното всички материалноправни
предпоставки за уважаване на предявените искове са налице, като практически
спорът се концентрира върху размера на претенцията. Тоест – от принципна страна
при влязла в сила заповед за изпълнение всички възражения на ответника-длъжник
се преклудират, като единствено може да се спори по
отношение на размера на вземането или по възражения, които не се обхващат от
СПН – напр. за възражения за частична недействителност за горницата,
произтичащи от факти извън преклудираните от СПН.
Настоящият съдебен състав намира, че по делото не са сочени, респ.
– не са събрани доказателства, че вземането е погасено от ответника чрез
плащане, поради което с оглед неблагоприятните последици на доказателствената
тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в
обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
По отношение останалите доводи на въззивника,
съдът намира, че липсват възражения, които да не са обхванати от формираната
СПН, поради което доводите във въззивната жалба са ирелевантни.
Тъй като правните изводи на въззивния
съд съвпадат с правните доводи на първоинстанционния
съд, обжалваното решение е правилно, поради което и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК трябва да бъде потвърдено.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира
разноски разполага само въззиваемия. Последният е
поискал присъждането на деловодни разноски, поради което и на основание чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 1, във вр.
ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП
следва да му бъде присъдена сумата от 100,00 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
С оглед цената на предявените искове, настоящото решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване – арг.
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 169315/11.07.2017 г., постановено по гр. д. № 59036/2016 г. по описа на СРС,
I Г. О., 41-ви състав.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП,
И.Б.С., ЕГН: **********, да заплати на „М.“ АД, ЕИК: ********, сумата от 100,00 лева /сто лева/,
представляващи юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1:
2: