РЕШЕНИЕ
Гр.София, 21.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-Б въззивен състав,
1.
в публично съдебно заседание на седми март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
Мл.с. ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря Н.С. сложи за разглеждане
докладваното от съдия МАРКОВА
в.гр.д.№ 9784 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и следв. ГПК.
Образувано
е в изпълнение на решение № 72 от 02.08.206 г. на ВКС, ТК, ІІ-ро
отд., с което е отменено решение № 18231 от
12.11.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 15315 по описа за 2013 г. на СГС, ВО,
ІV-ти Г състав.
Производството по в.гр.д.№
15315 по описа за 2013 г. на СГС, ВО, ІV-ти Г състав е било образувано по:
1- въззивна жалба,
подадена от Н.Е.С./ ищца пред СРС/
срещу решение от 15.07.2013 г., постановено от СРС, І ГО, 37 с-в по
гр.д.№ 10970 по описа за 2012 г., в частта, в която са отхвърлени
претенциите й по установителните искове за признаването
за нищожни на клаузите на чл.3 ,ал.1 и чл.23 от договора за кредит за покупка
на недвижими имот № HL 41961/15.09.2008 г., както и клаузите по чл.2,
ал.2, чл.3, ал.1,чл.5, ал.1,чл.4,л.2,предл.2, чл.6,
чл.8, изр.2 и чл.10 от допълнителното споразумение от 21.07.2010 г. към
договора за кредит като неоснователни, както и в частта, в която е отхвърлен
иска по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД за разликата от
уважения до пълния предявен размер от 3 500 CHF/5670 лв./;
2- въззивна жалба,
подадена от „Ю. Б.” АД / ответник
пред СРС/, в частта, в която са уважени срещу него претенциите за
признаването за нищожни на клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12,ал.1 от договора
за кредит за покупка на недвижими имот № HL 41961/15.09.2008 г.,
както и е уважил иска по чл.55, ал.1, предл.1
ЗЗД . ведно със законната лихва от 01.03.2012 г. до окончателното изплащане на
сумите и в частта за разноските.
Във въззивната
жалба, подадена от Н.Е.С. се сочи, че решението е неправилно и
немотивирано, както и несъобразено със събраните по делото доказателства и
съдебната практика на ВКС и СЕС. Сочи, че клаузите не били договорени
индивидуално. Реално швейцарски франкове не били отпуснати на кредитополучателката. В този смисъл ищцата била подведена
от Банката. Допълнителното споразумение било сключено, защото банката
едностранно била променила условията на кредита, а не защото ищцата била
изпаднала във финансови затруднения. Неправилно СРС бил приел, че между
страните са сключени няколко споразумения. СРС не бил взел предвид установеното
в тройната съдебно-счетоводна експертиза.
Иска се от настоящата
инстанция да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго, с
което и тези претенции да бъдат уважени. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от „Ю.Б.”
АД /ответник пред СРС/, в който се излагат доводи, че въззивната
жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение,
в частта, в която обжалваните претенции са отхвърлени е правилно и
законосъобразно. Счита, че е ирелевантно дали клаузата относно размера на възнаградителната лихва е уговорен индивидуално; същата
била цената на финансовата услуга. Сочи, че се установило по делото, че кредита
е отпуснат в швейцарски франкове съгласно договореното в чл.23 от договора за
кредит. Установило се, че ищцата е погасявала кредита в швейцарски франкове. Това
се установило и от заключението на вещото лице Т.М.. При това положение всяка
от страните носела риска от промените във валутния курс. Сочи, че всяка от
страните имала възможност да обмисли клаузите на договора и да прецени вида на
валутата. Съществувала възможност ищцата
да се откаже от договора. Относно клаузите в допълнителното споразумение сочи,
че същите били индивидуално определени. Правилно СРС бил приел, че не
съществува анотицизъм. Правилно СРС бил приел, че
неполучаването на погасителен план не освобождавало кредитополучателя от задълженията
му за погасяване на кредита, арг. се с чл.68, б.“а“
от ЗЗД.В отхвърлителната част на претенцията по
чл.55, ал.1 ЗЗД решението било правилно като съобразено със заключението на СЧЕ
и размера на претенцията. Претендират се разноски.
Във въззивна
жалба, подадена от „Ю.Б.” АД /ответник пред СРС/ се излагат доводи за неправилност
на така постановеното решение в частта, в която са уважени претенциите на
ищцата: счита, че банката е в правото си едностранно да променя лихвения
процент.
Сочи, че неправилно СРС бил приел за нищожна клаузата на чл.3, ал.5 от
договора – лихвата била определена съобразно Методологията на банката, а
параметрите били визирани в чл.3, ал.1 от договора. Счита, че не е налице нито
една от хипотезите на чл.143 от ЗЗП. Сочи, че в чл.6, ал.3 от договора страните били постигнали съгласие, че БЛП не
подлежи на договаряне и промените в него стават автоматично задължителни за
страните като банката уведомява за тези промени кредитополучателя. Тази норма
не можела да се разглежда като неравноправна по реда на чл.143 ЗЗП. Не било
допуснато нарушение на чл.58, ал.1 и ал.2 ЗКИ. Ищцата била узнала за
изменението на лихвения процент. Договорът бил сключен при условията на чл.430 ТЗ. В този смисъл СРС не бил извършил преценката по чл.145, ал.1 ЗЗП. Твърди,
че клаузите били уговорени индивидуално и не било вярно твърдението на ищцата,
че от банката й били предоставени готови бланки. Сочи, че договора съдържал
договореното между страните и не препращал към ОУ. Ищцата не била направила никакви
възражения по параметрите на договора; същата не се била възползувала
от възможността да се откаже от договора.
/Относно довода на въззивника „Ю.Б.” АД
/наричан по-долу за краткост „Банката”/ за недопустимост на процесното
решение в частта му по предявените установителни
искове за нищожност /в обжалваната част/ се е произнесъл ВКС в отменителното решение/.
Иска се от
настоящата инстанция да отмени решението
в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли претенциите
като изцяло неоснователни. Претендират се разноски.
Въззиваемата
/по тази въззивна
жалба/ - Н.Е.С. е депозирала отговор,
в който изразява становище за нейната неоснователност
като се позовава и на съдебна практика на националните съдилища и тази на СЕС.
Сочи, че изводите на СРС относно клаузата на чл.3, ал.5 от договора са
правилни, както и изводите на СРС за нарушение на чл.58, ал.1,т.2 ЗКИ, защото
никое от тези изисквания не било спазено. Банката не била ангажирала
доказателства, че представената от нея Методология била съществувала към
момента на сключване на договора. Още повече, че процесния
договор не препращал към нея. Счита, че едностранната промяна на лихвата е
едностранно изменение на договора. Сочи, че съдът е длъжен служебно да извърши
проверка дали клаузите са неравноправни. Тежестта за доказване на
индивидуалното уговаряне на клаузите била на банката, а не на ищцата. Правилен
бил и извода на СРС за нищожност на чл.12 от договора.
С решение № 18231 от 12.11.2014 г. , постановено по гр.д.№ 15315 по описа
за 2013 г. СГС, ГК, ІV-Г състав е обезсилил обжалваното решение на СРС като е
приел, че същото не е било родово подсъдно нему. Това решение е било обжалвано
с касационна жалба, подадена от Н.Е.С..
С решение № 72 от 02.08.206
г. на ВКС, ТК, ІІ-ро отд. е
отменено решение № 18231 от 12.11.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 15315 по
описа за 2013 г. на СГС, ВО, ІV-ти Г състав и делото е върнато за ново
разглеждане от друг състав на СГС за произнасяне по същество по въззивната жалба.
В изпълнение указанията на ВКС в отменителното решение настоящата инстанция излага следните
мотиви:
По основателността на въззивната
жалба, подадена от от Н.Е.С.:
Не се спори по делото, а и
от събраните писмени доказателства се уста-
новява, че страните са обвързани от
облигационно отношение- по договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL 41961,
сключен на 15.09.2008 г.
Не се спори, че предоставената от Банката сума е усвоена от кредитополучателката /ищца пред СРС/. Това се потвърждава и
от заключението на допуснатата, изслушана и приета /пред СРС/
съдебно-счетоводна експертиза /СЧЕ/,л. 195 по делото пред СРС.
Договорът за банков кредит
е търговска сделка от категорията банкови сделки, имащи за предмет предоставяне
на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни институции, по смисъла на
пар. 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, обн.
в ДВ, бр. 99 от 09. 12. 2005г., в сила от 10. 06. 2006 г., т.е. към момента на
сключване на процесния договор. Като такъв вид
търговска сделка за предоставяне на финансова услуга, той попада в приложното
поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл. 143 – 146 от ЗЗП /по арг.
от чл. 144 от ЗЗП, уреждащ изключенията, при които е неприложимо правилото за
приемане за неравноправна клауза в договор, сключен с потребител/. Процесният договор за банков ипотечен кредит е сключен на15.
09. 2008г., по време на действието на горепосочения ЗЗП в ред. му, публ. в ДВ бр. 36 от 04. 04. 2008г. и инкорпорирала нормите
на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05. 04. 1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори. Към този момент действа и Законът за
потребителския кредит /ЗПК/, обн. в ДВ бр. 53 от 30.
06. 2006г., в сила от 01. 10. 2006г., от приложното поле на който изрично в чл.
3, ал. 5, т. 1 от същия са изключени договорите за кредит, обезпечени с ипотека
върху недвижим имот. Процесният договор за ипотечен
кредит като нямащ за предмет потребителски кредит и като обезпечен с ипотека
върху недвижим имот е изключен от регламентацията на ЗПК /отм./, попадайки под
правната уредба на ЗЗП.
Основни принципи на договорното право при условията на
пазарна икономика са свободата на
договаряне и равноправното третиране на страните
по договорното правоотношение. Безспорно, спазването на тези
принципи е от съществено значение за потребителските договори. Защитата на правата на
потребителите е въздигната
в конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на Република
България и е една от основните защити
в политиките на Европейския съюз. В това отношение ЗЗП реципира редица норми от
европейското законодателство
и в частност от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
год. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Тези норми
въвеждат система на защита на потребителя, която се основава на идеята, че потребителят
е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна
точка както на преддоговорните си възможности, така и
на степента си на информираност. Когато са налице необходимите за това правни и
фактически обстоятелства националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директивата и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща
между потребителя и продавача или доставчика, като установителните
решения на националните юрисдикции следва да имат правно действие не само по
отношение на участвалите в съдебното производство лица, но освен това и по
отношение на всички, които са сключили договор със съответния продавач или
доставчик, използващ клаузата, с оглед постигането на преследваната с
Директивата цел.
Съгласно чл.
143 от ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма.
Съгласно чл.
145, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като
се вземат предвид видът на
стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на
сключването, както и всички останали клаузи на договора
или на друг
договор, от който той зависи.
Неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално
/чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/. Клаузи, които не са
уговорени индивидуално, са дефинирани в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при които потребителят
не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им и е посочен пример за такива
клаузи при договорите, сключвани при общи условия,
като изброяването не е изчерпателно. В чл. 144 от ЗЗП са посочени изключенията,
при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с потребители, визирани в чл. 143 от ЗЗП, са неприложими. Така според чл.
144, ал. 3 от ЗЗП нормите на чл.
143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат спрямо сделки с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги,
чиято цена е свързана с колебанията /измененията на борсовия курс или
индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън
контрола на търговеца или доставчика
на финансови услуги. От гореизложеното
следва, че за да е нищожна
като неравноправна договорна клауза в договор, сключен с потребител, тя следва да не
е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите
състави на чл. 143 от ЗЗП, като същевременно не попада в някое
от изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
Процесните клаузи
от договора за кредит не
са индивидуално уговорени, доколкото са били изготвени
предварително от банката - ответник и ищцата не е имала възможност
да влияе върху съдържанието им. Тежестта за
установяване, че договорната клауза е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, е върху банката. Обстоятелството, че клаузите от договора са
уговорени индивидуално не се доказа и от обясненията на ищцата, дадени по реда
на чл.176 ГПК пред настоящата инстанция /въпроси, поставени от ответника в
отговора по въззивната жалба с оглед обстоятелството,
че отменителното решеине на
ВКС е постановено при условията на чл.294, ал.3 ГПК/.
Като неиндивидуално
уговорени, клаузите биха могли да
са нищожни, ако са неравноправни
по смисъла на чл. 143 - 144 от ЗЗП и договора не попада в изключенията.
Относно клаузата по чл.23 от договора /вида на валутата/:
Въззивната
инстанция напълно споделя мотивите на СРС /л.397/ в тази им част като същите по
арг. от чл.272 ГПК следва да се считат и за мотиви на
настоящето решение.
Видно от чл.1,ал.1 от договора
/л.20 пред СРС/ кредита е отпуснат от праводателя на
ответника /пред СРС/ - „Ю. и Е.Д.Б.” АД /сегашно наименование „Ю.Б.” АД /. В същата разпоредба, противно на
твърдяното от въззивницата С., е уговорено, че
кредитния лимит се отпуска в швейцарски франкове; валутата в евро служи
за определяне на равностойността. В подкрепа на тази теза са и клаузата на ал.2
на чл.1 и тази на ал.3 във връзка с приложение № 1. Последното е подписано в
деня на усвояване на кредита /виж л.27/- 25.09.2008 г. Съгласно уговореното,
това приложение № 1 представлява неразделна част от договора за кредит /пак
там/. Видно от искането за определяне на кредитни лимити /л.126/ от 04.08.2008
г. кредитополучателката е посочила едновременно евро
и швейцарски франк. Арг. в подкрепа на тезата, че
кредита е уговорен в швейцарски франкове е и клаузата на чл.2, ал.3 от
договора. Кредитът е целеви – за покупка на жилище/пак там/.
В ал.5 на чл.1 е договорен
курса на швейцарския франк към еврото- същият се формира от официалния курс
„продава” на евро към лева на банката, разделен на официалния курс „купува” на
швейцарския франк към лева на банката. Безспорно всяка банка има право сама да
определя курса на валутите, които предоставя, виж чл.2, ал.2,т.8 от ЗКИ. Не е
налице законова задължение този курс да съвпада с обявения от БНБ официален
курс. За превалутирането кредитополучателят не дължи
такси и комисионни- ал.4 на чл.2 от договора.
В чл.6, ал.2 от договора,
е посочено, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият
е разрешен и усвоен- швейцарски франкове. Същевременно в предложение второ на
същата разпоредба е допусната възможност кредитополучателят да извърши плащане и в евро или лева.
Клаузата не противоречи на повелителни норми на закона,
нито на добрите
нрави .
Фактът, че ищцата е сключила неизгоден /според
нея/ договор за кредит, като е нарушила един много
важен икономически принцип на разумния
кредитополучател – да се ползва кредит
във валутата, в която се получава
трудов или друг доход / за
България това е българския лев /. Със сключване на
договор в швейцарски франкове е поет неразумен валутен риск, който се е оказал неоправдан
, тъй като впоследствие швейцарският франк се е повишил.
Безспорно, сделка с валутен риск определено е рискова и спекулативна, т.е. са възможни
както печалби , така и загуби. Със сключването на процесния
договор ищцата е поела този риск. Още повече, че се касае до кредит в голям
размер- равностойността в евро възлиза на 229 500 евро.
Действително, банката разполага с дългогодишна информация и съответните
специалисти, които са уведомени за движението
в краткосрочен и дългосрочен
план на котировките на швейцарския франк. Това,
обаче, доказва тяхната компетентност; от този факт ищцата не може да се
облагодетелства. След като ищцата е нямала информация, респ. необходимите познания, то е следвало да
се допита до компетентни специалисти, които да я консултират за валутния риск или просто
да се откаже от сделката. Още повече, че се установява, че ищцата по това
време е заемала длъжността Зам.председател в АЕБТРИ, т.е. била е във възможност
да прецени кредитния риск /виж л.129/.
Следва да посочим, че нито една от нормите
на чл.143 и сл.ЗЗП не предвижда забрана
за сключване на договори с елемент
на валутен риск. Такива договори
са действителни и клаузите за плащане
на равностойност в чужда валута са
равноправни и добросъвестни
, защото се отнасят и до двете
страни ; както и са извън техния
субективен контрол .
Наред с това Тълкувателно решение №2/97 г на
ОСГК на ВКС “легализира” клаузите за плащане
на равностойност на чужда валута.
А разпоредбата на ал.1 на чл.10 ЗЗД е отменена. В този смисъл е и приетото в ТР № 4/2014
г. от 20.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението на СРС в тази му част е правилно,
противно на твърдяното от въззивницата С., поради
което ще следва да бъде потвърдено.
Относно клаузата по
чл.3, ал.1 от договора /размер на възнаградителната
лихва/:
В решение №
95/13.09.2016 г. по т.д. №
240/2015 г. на ВКС, ІІ т.о.,
решение № 205/7.11.2016 г. по
т.д. № 154/2015 г. на ВКС,
І т.о. и решение №
165/3.12.2016 г. по т.д. №
1777/2015 г. на ВКС, І т.о.
се застъпва становището, че за да е налице
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/ не
е достатъчно само едностранната промяна на цената на
договора да е свързана с измененията на размера на
лихвения процент на финансовия пазар,
които са извън контрола на доставчика на
финансова услуга. Според отговора, даден в решение № 205/7.11.2016
г. по т.д. № 154/2015 г. на ВКС, І т.о, изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1
ЗЗП е неприложимо, когато
липсват ясни правила за условията
и методиката, при които може да
се променя едностранно от страна на банката
на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен
процент. В решение №
165/3.12.2016 г. по т.д. №
1777/2015 г. на ВКС, І т.о.
са изложени аргументи в подкрепа на тезата, че
дори да се
налице условията, посочени в чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, валидността на клаузата, свързана
с възможност за едностранна промяна на от страна
на кредитора на лихвения процент,
е обусловена от добросъвестността на търговеца като изискване за поведение
по см. на
чл. 143, ал. 1
ЗЗП.
С решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/14 на ВКС, Трето гр. отд.
на ГК е прието, че уговорката в договор за кредит,
предвиждаща за едностранната възможност за промяна от
страна на банката на размерите
на договорените лихви и такси за
управление въз основа на непредвидено
в самия договор основание, а за сделките по чл.
143, ал. 3, т. 1 З. и когато
такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства -колебания или изменения на
борсовия курс или индекс или
с размера на лихвения процент на финансовия пазар,
които са извън контрола на доставчика на
услугата, е неравноправна по смисъла на
общата дефиниция в чл. 143 З. Като такава, при това
без да е сключена индивидуално, подобна уговорка е нищожна, съгласно чл. 146, ал. 1 З. С
влязлото в сила решение № 1996/14.03.2014 г. по
гр. д. № 8877/2013 на
СГС, ГО, с оглед императивния
характер на нормата в чл. 146, ал. 4 З. е възприето, че доказателствената тежест относно това, че една
неравноправна клауза е уговорена индивидуално, с оглед изключването в този случай на
нейната нищожност, се носи от
доставчика на услугата.
В чл.3, ал.1 от
договора е посочено, че: за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката
годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на Банката за жилищни
кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1/едно цяло/ пункта. Към
момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски
франкове е в размер на 5 %. В ал.5 е посочено, че действащия БЛП не
подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за
страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата,
от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите С.ни.
Договорените в договора надбавки не се променят.
От заключението на
допуснатата, изслушана и приета /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза /СЧЕ/
се установява, че основния лихвен процент е бил увеличен на 7 % ; констатирано
е, че е налице промяна в компонентите, формиращи БЛП след 09.10.2008 г. като от
5 % е следвало да се промени на 8,2 %, но е определен 7 %, т.е.
по-нисък/заключение на вещото лице Т.М./. От заключението на допуснатата,
изслушана и приета /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза /СЧЕ/ се
установява, че през процесния период е настъпила
промяна на два от изброените в Методиката на банката компоненти, а именно:
ЛИБОР /средния лихвен процент, на който банките на Лондонския междубанков пазар
разменят необезпечени заеми/ и 5-годишен Кредит Дефаулт
СУАП /рискова премия, компонент, измерващ кредитния риск на страната/. С оглед
отговора в т.6 от това заключение /л.342/ след 31.12.2008 г. лихвеният процент
е следвало да бъде намален, което е щяло да доведе до намаление размера на
месечната погасителна вноска, съгласно продължителното намаление стойността на
3-месечния швейцарски либор, който банката е заявила,
че прилага.
СРС е обявил за
неравноправна и като такава за нищожна на клаузата на ал.5 от чл.3 от договора,
но това не влияе на действителността на клаузата на ал.1 от същия договор. Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС /л.396-397/ относно
неоснователността на довода за нищожност на клаузата на чл.3, ал.1 от договора,
поради което по арг. от чл.272 ГПК, същите следва да
се считат и за мотиви на настоящето решение.
Договорната лихва или още
т.нар. възнаградителна лихва се дължи
независимо от това дали е налице неизпълнение на договора или не; това е
възнаграждението на банката за отпуснатите на кредитополучателя суми.
Само за пълнота на
изложението ще посочим, че от представената електронна кореспонденция /л.127/ с
отговора по исковата молба/ е видно, че по отношение на ищцата е приложено по
изключение финансиране в размер на 98,04 % с оглед обстоятелството, че същата
по това време е била зам.председател на АЕБТРИ, имала е стабилни доходи, както
и жилище на бул.“Цар Освободител“ № 25, което отдава под наем на Българо-италиански
консорциум. Затова и спрямо нея е предложено
да бъде определен лихвен процент в размер на 6,2 %/за справка по договора е 5%
+ 1 %/надбавка/.
При това положение
обжалваното решение се явява правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено в частта, в която е прието, че установителния
иск за нищожност на чл.3, ал.1 от договора е неоснователен.
Относно атакуваните /пред настоящата инстанция/ клаузи на
допълнителното споразумение от 21.07.2010 г.:
Установява се от молбата от 25.01.2010 г./л.148/ , че предоговарянето на условията
по така усвоения кредит е станало по инициатива на ищцата /въззивник
пред настоящата инстанция/, тъй като трудовото й правоотношение е било
прекратено.
Въззивната
инстанция приема, че клаузите в това споразумение са уговорени индивидуално.
Затова и правилно от СРС е прието, че иска за установяване на тяхната нищожност
е неоснователен, виж в този смисъл и
приетото в РЕШЕНИЕ № 51 ОТ 04.04.2016 Г.
ПО Т. Д. № 504/2015 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК и по идентичен
случай.
Противно
на твърдяното от въззивницата, действително, са
налице редица допълнителни споразумения относно предоговарянето на дълга-
допълнително споразумение от 19.08.2009 г., допълнително споразумение от
19.02.2010 г., от 08.07.2010 г., от 08.02.2011 г., от 28.07.2011 г., всички
сключени по инициатива на ищцата/въззивник/. Само по
отношение на подписите на С. на първа и втора страница от допълнителното
споразумение от 08.02.2011 г. заключението на СГЕ е достигнало до извода, че не
са положени от нея.
Налага се извод, че решението,
постановено от СРС в тази му част е правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
Относно претенцията по чл.55, ал.1 ЗЗД:
Видно от петитума на исковата молба
претендира се осъждане на ответника за сумата от 3472 швейцарски франка,
представляваща разликата от предварително договорените анюитетни
вноски и заплатените от С. за 16 месеца завишени такива за периода от
датата на усвояване на сумата по договора за кредит – 25.09.2008 г. до
завеждане на исковата молба, както и 28 швейцарски франка, съставляващи
надплатено за месечна комисионна за управление на кредита от датата на усвояване
на сумата по договора за кредит – 25.09.2008 г. до завеждане на исковата молба.
Общият размер на тази претенция възлиза на 3 500 швейцарски франка.
Претендира се и сумата от 500
швейцарски франка, която според ищцата представляваща надплатено, поради неправилно
изчисляване на лихвата от банката от датата на усвояване на сумата по
договора за кредит – 25.09.2008 г. до завеждане на исковата молба.
От заключенията на СЧЕ
/единична и тройна такава/ се установи, че в резултат на едностранно променения
и приложен от банката БЛП /л.197 и л.345-346/ размерът на анюитетните
вноски се е увеличил със сумата в размер на 596,37 швейцарски франка.
Относно тази сума СРС е приел претенцията по чл.55, ал.1 ЗЗД за основателна. Всъщност
тази сума в размер на 596,37 швейцарски франка представлява част от претендираната от ищцата сума от 3472 швейцарски франка.
СРС е отхвърлил претенцията по чл.55,
ал.1 ЗЗД „за сумата от 3 472 швейцарски франка в останалата част до пълния
претендиран размер“. Действително, диспозитива
е непрецизен, но въззивната инстанция приема, че се касае до отхвърляне на претенцията за
разликата от 596,37 швейцарски франка до пълния предявен размер от 3472
швейцарски франка.
В тази „останала част“ въззивната инстанция приема, че основателността/неоснователността
на претенцията е обусловена от изхода по установителния
иск за нищожността на оспорената от ищцата клауза досежно
валутата, която е уговорена за предоставяне, респ. погасяване по кредита. При
положение, че се прие, че тази клауза не е недействителна, то правилно СРС е
приел тази претенция за частично неоснователна- за разликата над 596,37
швейцарски франка до 3472 швейцарски франка.
Решението на СРС в тази му част е правилно и ще
следва да бъде потвърдено.
Претенцията за 28 швейцарски франка е уважена- присъдено е толкова колкото
е било претендирано.
Както е имал възможност съда по
първото въззивно обжалване, така и настоящият състав,
да заяви, че изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК, с оглед изричната
разпоредба на закона, е допустимо до приключване на съдебното дирени в първата
съдебна инстанция, не и пред въззивната такава. В този смисъл е и ТР № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство
по сегадействащия ГПК. В случая искането по чл.214,
ал.1 ГПК е направено едва с въззивната жалба, поради
което същото не подлежи на разглеждане.
Решението на СРС в тази му част е правилно и ще
следва да бъде потвърдено.
С оглед изрично посочения като обжалваем интерес по иска по чл.55, ал.1 ЗЗД, въззивната инстанция приема, че решението на СРС не е
обжалвано в частта, в която тази претенция се отхвърля за сумата от 500
швейцарски франка, поради което и не се произнася.
По
въззивната жалба на „Ю.Б.“ АД :
Действително, Банката не е подала касационна жалба срещу решението на СГС
по първото въззивно обжалване.
Действително, ВКС е върнал делото за
нова разглеждане и произнасяне по „въззивната жалба“
/употребена в единствено число/, но решението на СГС по първото въззивно обжалване е отменено изцяло.затова настоящата
инстанция приема, че следва да се произнесе и по въззивната жалба на „Ю.Б.“ АД. Противното би означавало
отказ от правосъдие.
Относно приетите за
неравноправни клаузи и съответно прогласени за нищожни- чл.3, ал.5, чл.6, ал.3
и чл.12,ал.1 от договора за кредит за покупка на недвижим имот:
Относно клаузата на чл.3,
ал.5 от договора, съдът препраща към мотивите си във връзка с въззивната жалба на кредитополучателя по ал.1 на същия член
от договора/л.8 -9 от настоящето решение/. Изменението на договорения лихвен
процент, което по безспорен начин се установи от заключението на СЧЕ, чрез
увеличението на БЛП, представлява едностранно изменение на договора от страна
на банката. Неоснователен се явява довода на въззивника
/ответник пред СРС/, че това не води до неравновесие по конкретното
правоотношение, защото противното се установи от заключението на СЧЕ. При това
положение въззивната инстанция намира, че не е налице
изключението по чл.144, ал.3,т.1 ЗЗП.
Установи се пак от заключенията на
СЧЕ, както и от самия договор, че същите не препращат към Методологията на въззивника, на която самият той се е позовал в хода на
производството пред СРС.
При това положение правилно СРС е
приел, че клаузата в договора за кредит за покупка на недвижими имот, която
предвижда възможност банката едностранно да променя договорения лихвен процент,
е неравноправна, виж в този смисъл решение № 165 от 02.12.2016 г. по т.д.№
1777/2015 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК, където е
коментирана аналогична клауза.
Клаузата на чл.6, ал.3 от договора за
автоматичната промяна на размера на погасителната вноска при промяна на базовия
лихвен процент, е обусловена от клаузата по чл.3, ал.5 на договора, при което
при нищожност на последната, първата съща се явява нищожна.
Клаузата на чл.12, ал.1 от договора, обективира правото на банката да променя Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионните, както и приложимите лихви, като
същите влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и
стават задължителни за страните по договора.
Въззивната
инстанция споделя мотивите на СРС в тази част на обжалваното решение /л.395 по
делото пред СРС/, затова и същите следва по арг. от
чл.272 ГПК да се считат за мотиви и на настоящето решение.
В тази му част договора за кредит не
съдържа обективни критерии при които може да бъде извършено такова едностранно
изменение. При това положение кредитодателят не може
да бъде считан за добросъвестен по смисъла на чл.143 ЗЗП, за да се приложи
правилото на чл.144, ал.3,т.1 от ЗЗП.
Налице е и нарушение на чл.58 ЗКИ.
Относно
уважената част на претенцията по чл.55, ал.1 ЗЗД в размер на 28 швейцарски
франка за надплатени без основание суми за месечна комисионна за управление на
кредита за периода от 25.09.2008 г.- 01.03.2012 г.:
С оглед изхода на спора относно
клаузата по чл.12, ал.1 от процесния договор, решението
в тази му част е правилно.
Относно присъдената лихва върху сумата от 28 швейцарски франка, същата е законна по смисъла
на чл.86, ал.1 ЗЗД, а не мораторна. Решението в тази
му част е правилно.
Относно
сумата в размер на 596,37 швейцарски франка за платени без основание суми /според
въззивника за лихва/ за периода от 25.09.2008 г. до
25.01.2010 г.
Така присъдената сума не представлява
лихва, а надплатени анюитетни вноски в резултат на едностранната
промяна от страна на банката на БЛП, виж мотивите на с.11 по-горе/.
При положение, че се прие за правилно
решението в частта относно приетите за
неравноправни клаузи и съответно прогласени за нищожни- чл.3, ал.5, чл.6, ал.3
и чл.12,ал.1 от договора за кредит за покупка на недвижим имот, то в частта, в
която е уважен иска по чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата от 596,37 швейцарски франка,
също е правилно.
Относно присъдената лихва върху сумата от 596,37 швейцарски
франка, същата е законна по смисъла на чл.86, ал.1 ЗЗД, а не мораторна. Решението в тази му част е правилно.
По разноските:
Пред първата съдебна
инстанция:
При това положение с оглед
изхода по двете въззивни жалба обжалваното решение е
правилно в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
Приехме, че двете въззивни жалби са неоснователни.
При това положение съдът приема, че разноските на страните за въззивното обжалване следва да останат така, както са
направени.
По възражението по
чл.78, ал.5 ГПК:
Действително, банката
претендира адв.възнагражзение
в размер на 4 693,99 лв.; същото е прекомерно, арг.
от чл.7, ал.1,т.4 и чл.7, ал.2,т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адв.възнаграждения.
При отчитане на
фактическата и правна сложност на спора съдът приема, че съответен размер на адв.възнаграждение е 2 500 лв., т.е. разноските за
процесуално представителство се компенсират.
Следва да се има предвид
и, че надплатените суми за държавна такса са освободени.
Пред касационната
инстанция:
В полза на въззивницата следва да бъдат
присъдени разноските в касационното производство в общ размер на 3 359,60
лв./359,60 лв.-държавна такса и 3 000 лв.-адв.възнаграждение/.
Водим от горното,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 15.07.2013 г., постановено от
СРС, І ГО, 37 с-в по гр.д.№ 10970 по описа за 2012 г., в частта, в която са отхвърлени претенциите на Н.Е.С. срещу „Ю.Б.“
АД, по установителните
искове за признаването за нищожни на клаузите на чл.3 ,ал.1 и чл.23 от договора
за кредит за покупка на недвижими имот № HL 41961/15.09.2008 г., както и
клаузите по чл.2, ал.2, чл.3, ал.1,чл.5, ал.1,чл.4,л.2,предл.2,
чл.6, чл.8, изр.2 и чл.10 от допълнителното споразумение от 21.07.2010 г. към
договора за кредит като неоснователни, както и в частта, в която е отхвърлен иска по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД за разликата от уважения /596,37 швейцарски
франка/ до пълния предявен размер от 3 500 CHF/5670 лв./, както и в частта, в която са уважени
претенциите за признаването за нищожни на клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и
чл.12,ал.1 от договора за кредит за покупка на недвижими имот № HL
41961/15.09.2008 г., както и е уважен иска по чл.55, ал.1, предл.1
ЗЗД /за сумите 28 швейцарски франка и 596,37 швейцарски франка/, ведно
със законната лихва от 01.03.2012 г. до окончателното изплащане на сумите, вкл.
и в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД,
ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***-адв.М.В., да заплати на Н.Е.С., ЕГН **********, съдебен адрес: ***-адв.В.Я., сумата в размер на
3 359,60 лв.- разноски за касационното обжалване.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 ГПК пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: