РЕШЕНИЕ
№ 763
гр.
Пловдив, 23.07.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав в открито
съдебно заседание на двадесет и пети юни през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:В.
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ
УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 586 по описа за 2020г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от адв. И.,
пълномощник на Е.А.И., против решение №
108 от 08.01.2020 г., постановено по гр. дело № 6577/2019г. на Районен съд –
Пловдив.
С обжалваното
решение е била осъдена Е.А.И., да
заплати в полза на „Теленор България“ ЕАД, чрез адв. В.Г. сумата от 506,11
лева, представляваща неплатени лизингови вноски, от които: 343.08 лева по договор за лизинг от дата
24.12.2015 г., дължими за мобилно устройство Samsung Galaxy S5 Neo Silver за
мобилен номер ****, за периода от м.01/2017 г. до м.11/2017 г. и 163.03 лева по договор за лизинг от дата
09.06.2016г. дължими за устройство LENOVO A6010 Black. за периода от
м.01/2017г. до м.05.2018г. за мобилен номер ****.
Счита се, че обжалваното решение е неправилно и
незаконосъобразно. Сочи се, че ищецът е следвало да установи факти, сочещи
наличието на заявеното между страните правоотношение, вида, стойността и
момента на извършване на процесната услуга, качеството на потребител на
ответника, предаването на мобилните устройства, както и че е изправна страна по
соченото правоотношение. Сочи се, че в
тежест на ответника при доказването от ищеца на посочените обстоятелства, било
да установи фактите относно плащането на задълженията. Намира се, че в производството ищецът не бил
доказал съобразно разпределената доказателствена тежест релевантните
факти. Сочи се, че купувачът дължи
заплащане на продажната цена винаги за реално предоставена стока. Намира се, че
представените фактури не представляват
правопораждащия факт на претендираните вземания от ищеца за заплащане на
процесните суми, тъй като същите са само
частен свидетелстващ документ, с който
издалият го ищец удостоверява изгодни за себе си факти.
Сочи се, че ищецът не е ангажирал по какъв начин и как са определени
предоставените услуги, като не са налице безспорни доказателства, че посочените
мобилни услуги са потребени от ответника за процесните периоди и в
претендираните размери, респективно, че мобилни устройства действително са
предоставени на ответника по делото.
Сочи се, че по делото няма доказателства за това дали по силата на
сключения договор за мобилни услуги операторът реално е предоставил на клиента
такива услуги, дали същите са били вярно отчетени от измервателните средства на
доставчика и дали са правилно тарифирани, както и че не са предадени мобилните
устройства, а оттук и дали са коректно фактурирани. Сочи се, че всички тези
обстоятелства са оспорени с отговора и така в тежест на ищеца остава да
осъществи пълно и главно доказване на твърдяните от него обстоятелства в
исковата молба. Твърди се, че тези
обстоятелства не били установени и от изготвената по делото ССчЕ, която била
неправилно кредитирана в атакувания акт.
Сочи се, че експертизата била извършена от вещото лице единствено и въз основа
на първични счетоводни документи, намиращи се в кориците на делото, а
същото не е извършило справка на
място, т.е. работило е по документи
изходящи от ищеца, като заинтересована страна.
Посочва се, че не е била проверена редовността на воденото от ищеца
счетоводство. Счита се, че с оглед на
всичко изложено ищецът не бил доказал възникването на валидна облигационна
връзка между страните – твърдения договор и предоставянето по него на мобилни
устройства, респективно, че по силата на
договорите ответникът бил потребител на далекосъобщителни услуги, предоставяни
от ищеца, както и останалите твърдяни факти, формиращи основанието на заявената
претенция, че далекосъобщителните услуги, за които са издадени процесните
фактури, действително са доставени на ответника. Моли се да бъде отменено
решението като неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на
материалния закон и трайно установената практика на ВКС, постановена по реда на
чл. 290 от ГПК.
По делото е постъпил отговор на въззивна жалба, от
адв. Г.,*** който се посочва, че постановеното от първоинстанционния съд
решение е допустимо, правилно и законосъобразно в частта, в която е обжалвано,
както и, че същото е постановено при правилно приложение на
съдопроизводствените правила и в съответствие със задължителната съдебна
практика. Оспорват се изложените във
въззивната жалба възражения, като са изложени аргументи по отношение оспорването
на това дали реално са предоставени услуги, по отношение предоставянето на
мобилните устройства и по отношение на доказателствената тежест. Моли се да се
остави без уважение въззивната жалба и да се потвърди първоинстанционното
решение. Претендират се разноски. Възразява се за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на жалбоподателя.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в предвидения в закона срок от лице,
имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е процесуално
допустима. По същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
За да уважи исковата претенция, първоинстанционният
съд е приел, че ищецът е представил договори за мобилни услуги съответно от
24.12.2015г. и 09.06.2016г. и договорите за лизинг на мобилни апарати Samsung Galaxy S5 Neo Silver и
Lenovo A6010 black.
Съдът е посочил също, че са представени издадените фактури във връзка с така
сключените договори, както и ОУ към договорите. Кредитирал е заключението на
вещото лице по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което
по първия договор не са заплатени оставащите 12 месечни вноски на обща стойност
343,08 лв., а по втория договор не са заплатени оставащите 17 месечни вноски на
обща стойност 163,06 лв., поради което приел и
че искът е доказан по размер.
Изводите на първоинстанционния съд са правилни.
Действително чрез представените договори за лизинг
ищецът е доказал наличието на облигационна връзка между него и ответника.
Неоснователно се явява възражението на жалбоподателката, че въззиваемият не му
е предал устройството. Видно както от договорите за мобилни услуги (точно над
подписа на жалбоподателката), така и от договорите за лизинг (чл. 4 от същите)
жалбоподателката е декларирала и потвърдила, че ѝ е било предадено
устройството и то във вид, годен за употреба и в съотвествие с договорените
техническите характеристики.
Следва да се отбележи, че съгласно петитума на
исковата молба се претендират незаплатените лизингови вноски за двата мобилни
апарата, но не и за незаплатени вноски за предоставяне на мобилни услуги,
поради което и ищецът не е следвало да доказва предоставянето на мобилните
услуги, а единствено предоставянето на мобилните апарати, което той е сторил
съгласно подписаните от ответника договори. В тази връзка и неоснователно се
явява възражението, че ищецът не е доказал по какъв начин и как са определени
предоставените услуги и че няма доказателства посочените мобилни услуги да са
потребени от ответника в процесните периоди – те не са част от съдържанието на
договора за лизинг. По отношение на възражението за неправилно отчитане на
потребените услуги, в случая дължимите месечни вноски за всяко от устройствата
са уговорени в договорите за лизинг – месечна вноска от 28,59 лв. за мобилен апарат Samsung Galaxy S5 Neo Silver
и месечна вноска от 9,59 за мобилен апарат Lenovo A6010 black.
Възраженията на жалбоподателя, свързани с
евентуалната нередовност на счетоводните книги на ищеца и неверността на
издадените фактури в настоящия случай също са неоснователни. Действително ако
ищецът целеше да докаже наличието на договорите чрез едностранно издадените
фактури, подписани само от него, то искът му би се явил недоказан, тъй като би
почивал единствено на изходящи от страната документи, ползващи се с ниска
доказателствена стойност. В случая обаче, ищецът черпи правата си от
подписаните от ответника писмени договори за лизинг, т.е. той не доказва
облигационната си връзка чрез фактурите. В този смисъл и цитираната от
жалбоподателя съдебна практика е ирелевантна в настоящия случай, тъй като тя
касае случаи, при които страната е целяла да докаже наличието на облигационно
правоотношение по сключен устен договор чрез издадени фактури.
С оглед на изложеното, обжалваното решение се явява
правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Въззиваемият претендира заплащането на сторените в
настоящото производство разноски за заплатен адвокатски хонорар, но
доказателства за извършването им не са представени, поради което и претенцията
му за разноски не следва да бъде уважавана.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 108 от 08.01.2020 г.,
постановено по гр. дело № 6577/2019г. на Районен съд – Пловдив.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: Членове:1.
2.