РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 15.11.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на единадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Вяра Баева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 13356 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивни жалби на ищеца С.М.М. и ответника (ищец по насрещния иск) – „У.Б.“ АД (наричано по-долу и „банката“) и частна жалба на „У.Б.“ АД, срещу Решение № 390554/20.04.2018 г. по гр. дело № 28476/2017 г. на Софийския районен съд, 151. състав, допълнено в частта за разноските с Определение № 459583/27.07.2018 г. по гр. дело № 28476/2017 г. на Софийския районен съд, 151. състав, и допълнено с Решение № 459638/27.07.2018 г. по гр. дело № 28476/2017 г. на Софийския районен съд, 151. състав, в частта, с която е признато за установено по отношение на „У.Б.“ АД, че С.М.М. не дължи на дружеството сумата от 22 974, 52 лева – наемна цена по договор за наем на сейф № 1444/07.10.2008г. за периода от 07.10.2009 г. до месец октомври 2014 г., като по предявения насрещен иск С.М.М. е осъден да плати на „У.Б.“ АД сумата от 1 587, 80 лева – цена за ползване на сейф по посочения по-горе договор за периода от месец октомври 2014 г. до месец април 2017 г., ведно със законната лихва за забава за плащане на последната посочена сума от 14.08.2017 г. до пълното ѝ изплащане, като насрещният иск е отхвърлен за разликата между присъдените 1 587, 80 лева и пълния предявен размер от 5 000 лева и за периода 14.08.2012 г. – месец октомври 2014 г., и съдът е присъдил разноски на двете страни.

Решението е влязло в сила като необжалвано в частта, с която отрицателния установителен иск на С.М.М., че същият не дължи заплащане по договора за наем на сейф на „У.Б.“ АД, е отхвърлен за разликата над 22 974, 52 лева до пълния предявен размер от 24 399, 52 лева и за периода от месец октомври 2014 г. до месец април 2017 г.,

В жалбата на ищеца – С.М.М., се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която същият е осъден по насрещния иск на “У.Б.“ АД да плати сумата от 1 587, 80 лева за ползване на банков сейф, поради неправилност на същото, следваща от необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно бил приел, че между страните продължавала да съществува облигационна връзка след датата, на която изтичал срокът на първоначално сключения между тях договор – 07.10.2009 г. Сочи се, че по делото били представени писма от 12.10.2009 г., 09.08.2010 г. и 21.03.2009 г., които съдържали изявления на жалбоподателя – ответник – „У.Б.“ АД, че договорът за наем на сейф е бил прекратен към посочените три дати, като била изразена дори и воля за опразване на сейфа към 2009 г. Поради това не било установено наличие на облигационна връзка между страните след 07.10.2009 г. и искът следвало да се отхвърли на това основание. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която жалбоподателят – ищец М. е осъден да плати за наема на сейфа и отхвърляне на този иск в цялост. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на тази въззивна жалба от жалбоподателя – ответник – „У.Б.“ АД, в който се поддържа неоснователност на жалбата на ищеца. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че правоотношението между страните не е било прекратено с оглед на обстоятелството, че никоя от страните не била направила изявление до другата в този смисъл. Сочи се освен това, че жалбоподателят – ищец М. не бил върнал ключа от сейфа, с което не изпълнил предпоставките за прекратяване на договора. Излагат се доводи, че неправилно съдът определил размера на дължимата се цена за ползване на сейфа в по-нисък размер, а не съгласно правилото на т. 20 от общите условия, като се сочи, че по-делото бил доказан по-голям размер на вземането на жалбоподателя-ответник „У.Б.“ АД. Поради това се иска отхвърляне на жалбата и потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част, и се претендират разноски.

В жалбата на ответника – „У.Б.“ АД, се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен искът за признаване за установено, че жалбоподателят – ответник М. не дължи на банката сумата от 22 974, 52 лева наемна цена, както и в частта, с което насрещният иск срещу жалбоподателя – ответник е отхвърлен в частта над 1 587, 80 лева до претендираната сума от 5 000 лева, поради необоснованост и противоречие на материалния закон. Сочи се, че съдът е присъдил на банката вземане за период, по-кратък от определения от самия него 3-годишен давностен срок. Сочи се, че съдът неправилно бил определил и приложимата се спрямо вземането давност, която според банката е 5-годишна. Излагат се доводи, че съдът неправилно е приел, че наемната цена за сейфа е следвало да се определи за периода след 2009 г. съгласно предвидената от банката годишна тарифа за наем на сейф. Жалбоподателят-ответник твърди, че правилно съдът е приел, че по делото се прилагат общите му условия за наем на сейфове, а според чл. 20 от същите при забавено плащане наемателят дължи цена за ползването на сейфа в увеличен размер – определян на ден  като 1/3 от месечната тарифа за наем на сейфове. Излагат се доводи, че в случая била предвидена неустойка, като съдът бил допуснал в мотивите си приложение на същото, но неправилно приел, че като не е упражнил правото си да разбие сейфа, жалбоподателят-ответник се е лишил от възможност да претендира обезщетение, по-голямо от размер от уговорената цена. Излагат се доводи, че упражняването на правото за отваряне и опразване на сейфа е предоставено единствено на банката, като тя няма задължение да извърши такива действия. Цитирана е и съдебна практика в смисъл, че неупражняването на правото да се прекрати договора не препятства възникването на право да се иска увеличена цена за наем на сейф. Сочи се, че първоинстанционният съд е приел, че по договора не са били извършвани плащания, но не е приложил санкционната последица на определяне на наемната цена в размер на еднодневно възнаграждение от месечната тарифа на банката. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно е интерпретирал и заключението на вещото лице по делото в смисъл, че банката е определяла в счетоводството си дължимата се наемна цена по годишна тарифа, като се сочи, че изчисленията на вещото лице не се базират на счетоводни записвания, а са изцяло плод на математически операции с цел изясняване предмета на делото. Сочи се, че дори и при прилагане на 3-годишна давност вземането на банката възлиза на повече от 5 000 лева, поради което искът ѝ е следвало да се уважи в цялост. Сочи се, че съдът е приел, че при забава повече от една година наемателят на сейфа щял да дължи само годишната наемна цена, а правилото за заплащане на подневен наем, определен на база на месечната тарифа за наем на сейф на банката, било относимо към забава в по-малки срокове. Оспорва се основателността на този извод на първоинстанционния съд, като се посочва, че жалбоподателят-ответник – банката, няма как да знае колко ще продължи забавата на длъжника и вземането ѝ не може да е функция от поведението на последния. По отношение на първоначално предявения от жалбоподателя-ищец отрицателен установителен иск се посочва, че било установено продължаване на облигационното отношение между страните и същият следвало да бъде отхвърлен. Излагат се освен това доводи, че ако се приеме, че вземането е погасено по давност, искът за установяване на несъществуването му следвало да се отхвърли като неоснователен, тъй като погасяването на едно вземане не било равнозначно на несъществуването му и съгласно чл. 118 ЗЗД погасеното по давност вземане можело да бъде изпълнено доброволно. Излагат се доводи, че дори и с погасено по давност вземане жалбоподателят-ответник можел да направи прихващане, поради което отрицателният установителен иск следвало да се отхвърли. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части, отхвърляне на предявения от жалбоподателя-ищец отрицателен установителен иск в цялост и уважаване на насрещния осъдителен иск за заплащане на цена за наем на сейф.

Постъпил е отговор на тази въззивна жалба от жалбоподателя-ищец М., който поддържа неоснователност на жалбата на „У.Б.“ АД. Излагат се доводи, че неоснователно във въззивната жалба се твърдели размери на възнаграждение за наем на сейф, като първоинстанционният съд правилно бил определил полагащото се годишно възнаграждение и бил приложил 3-годишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Твърди се, че изложените в жалбата на банката доводи за неправилност на съдебния акт не са относими към мотивите му. Поради това се иска потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваните от жалбоподателя-ответник – „У.Б.“ АД, части.

В частната жалба на жалбоподателя-ответник – „У.Б.“ АД, се оспорва преценката на първоинстанционния съд при определяне на размера на разноските по делото. Сочи се, че при минимален размер на адвокатското възнаграждение от 1 262 лева, съдът бил присъдил на жалбоподателя-ищец М. 1 893 лева възнаграждение по отрицателния установителен иск и 870 лева – по насрещния осъдителен иск, без да е обосновано защо същото е определено в този размер. Освен това се претендират разноски по предявения отрицателен установителен иск в полза на жалбоподателя-ответник при по-голям размер на юрисконсултското възнаграждение, който се приема, че следва да се определи поне на 300 лева с оглед сложността на делото. Претендира се и намаляване на възнаграждението на жалбоподателя-ищец,поради обстоятелството, че същият бил договорил хонорар от 2 700 лева за участие на трима адвокати по делото, а съдът бил приел, че следва да изхожда именно от този размер на хонорара, без да го раздели на три и да определи хонорар спрямо платена сума от 900 лева. Иска се намаляване на присъдените в полза на жалбоподателя-ищец разноски от 3 295, 16 лева до 2 107, 66 лева, и увеличаване на присъдените в полза на жалбоподателя-ответник разноски от 136, 25 лева на 186, 81 лева.

Постъпил е отговор на частната жалба от жалбоподателя-ищец М., в който се поддържа нейната неоснователност. Излагат се доводи, че сложността на делото и броят на предявените искове предполагали размер на адвокатското възнаграждение над минималния, а в частната жалба неправилно е направено изчисление на възнаграждението върху сбора от материалния интерес от предявените искове, а не според условията на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – поотделно за всеки иск. Освен това се сочи, че по делото били извършени и отделни услуги по изготвяне на отговор на насрещна искова молба, за които се дължало отделно плащане. Сочи се, че делото било с фактическа и правна сложност и за двете страни и не следвало те да бъдат поставяни при различни условия при определяне на възнагражденията на процесуалните им представители. Излагат се доводи, че е уговорено едно адвокатско възнаграждение по делото, макар че са били упълномощени повече адвокати. Сочи се, че съдът следвало да определи юрисконсултското възнаграждение на жалбоподателя-ответник според фактическата и правна сложност на делото и не бил длъжен да се съобразява с размерите по Наредбата за заплащане на правната помощ, които били единствено максимална граница на възнаграждението. Иска се оставяне на частната жалба без уважение.

В съдебното заседание жалбоподателят-ответник е уточнил, че претендираната от него сума от 5 000 лева се отнася само до вземането му за наемна цена по договора за наем на сейф, без да включва лихви за забава. Страните поддържат доводите си от двете въззивни жалби и частната жалба. Жалбоподателят-ответник е направил претенция за изплащане на разноски в производството. И двете страни твърдят прекомерност на претендираните от другата страна разноски.

Първоинстанционният съд e приел, че между страните е бил сключен срочен договор за наем на сейф от 07.10.2008 г. със срок от 1 година, като цената на едногодишния наем е била 240 лева с ДДС. Съдът е приел за безспорно, че на жалбоподателя – ищец М. е бил предоставен ключ от сейфа, който не е върнат към настоящия момент, а също така, че до него са били изпратени три писма – от 21.03.2009 г., 12.10.2009 г. и 09.08.2010 г., с които жалбоподателят – ищец бил уведомен от жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД, че срокът  на договора изтича на 07.10.2009 г. Съдът е приел, че сключеният договор е за наем на сейф с необявено съдържание, като е посочил, че с оглед препращането в текста на самия договор същия е сключен при общи условия, като е приел, че представените такива по делото са действалите към октомври 2008 г. общи условия, тъй като в самите общи условия е посочено, че са в сила от 19.05.2008 г. и жалбоподателят – ищец М. ги е приел. Съдът е приел, че сключеният между страните договор е с първоначален срок от 12 месеца, но подлежи на продължаване съгласно хипотезите на общите условия, както е описано в чл. 2 от договора. Приел е също така, че договорът се прекратява в три хипотези, посочени в чл. 7 от договора – при изтичане на срока и освобождаване на сейфа; по искане на наемателя или с изрично изявление на жалбоподателя – ответник. Първоинстанционният съд е приел, че според чл. 22 от общите условия по договора, ако наемателят е уведомен за новата наемна цена за последващ годишен период, но не възрази и не предаде ключа от сейфа, то действието на договора се продължава за 1 година. Прието е, че в трите изпратени до жалбоподателя – ищец М. писма банката е съобщила за определената нова наемна цена от 570 лева годишно, като е посочила, че договорните отношения не се прекратяват до заплащане на тази сума. Съдът е посочил, че жалбоподателят – ищец М. не е освободил сейфа, като не е изпълнил задължението си да предаде ключа от него на банката, доколкото действието на договора за наем не зависи от ползването или не на самия сейф. Съдът по-нататък е приел, че жалбоподателят – ответник „У.Б.“ АД,  не е направил изявление за прекратяване на договора за наем на сейф от жалбоподателя – ищец М., тъй като все още в счетоводството си признава, че по договора му се дължат пари, а в изпратените до ищеца уведомления не се съдържа изявление за разваляне на договора. Сочи се, че банката е съобщила на жалбоподателя – ищец М. възможността да развали договора, но не е извършила фактическите действия, следващи от развалянето – отваряне на сейфа и изпразване на съдържанието му. Поради това Софийският районен съд е приел, че договорът между страните е продължил действието си към датата на образуване на делото. Поради това съдът е приел, че са неоснователни доводите по отрицателния установителен иск, че правоотношението между страните е било прекратено. Същевременно съдът е установил недължимост на част от вземането поради изтекла погасителна давност. Съдът е приел, че при продължаване действието на договора за наем на сейф след първоначално уговорения срок се дължи единствено годишната цена за наем, която се определя от банката по реда на л. 35 от общите условия е била увеличена с промяна на ценоразписа на банката със заповед № 64/10.10.2008 г. на 570 лева с ДДС годишно. Първоинстанционният съд е приел, че не се дължи увеличена цена за наем на сейф съгласно чл. 20 от общите условия по договора между страните, определена на подневна база пропорционално на месечната цена за наем на сейф на банката (определена от съда като 5 лева на ден), тъй като е приел, че тази увеличена цена се дължи само в случай на разваляне на договора от жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД преди изтичане на пълна година, за която договорът е подновен. Съдът е приел, че клаузата следва да се тълкува по този начин, тъй като договорът се прекратява преди изтичане на съответната  пълна година от действието му и затова е логично да се дължи увеличена по размер наемна цена. В това отношение съдът се е позовал и на чл. 21, т. 2 от общите условия, според който при подновяване на действието на договора със забавено плащане на годишната наемна цена се дължи единствено годишен наем, увеличен с размера на законната лихва за периода между изтичане на предходния годишен наемен срок и датата на плащане на наема за текущата година. Съдът е приел също така, че тълкуването на клаузата на чл. 20 от общите условия в смисъл, че се дължи увеличена наемна цена за всеки нов годишен период на действие на договора, би противоречало и на индивидуално уговорената клауза на чл. 3 от договора, съгласно който при продължаване на срока на договора се дължи годишен наем. Съдът е приел, че дължимото се възнаграждение при отчетения изменен размер на годишната цена, но без прилагане на санкционната последица по чл. 20 от договора – определяне на наемната цена по месечната тарифа, е в размер на 4 560 лева за периода от 07.10.2009 г. до месец август 2017 г., а за периода до месец април 2017 г. (до датата на подаване на исковата молба) дължимите се след октомври 2016 г. суми са определени като 1/12 от годишния наем на месец, и е получено задължение в размер на 4 275 лева. Съдът е приел, че приложимата се давност за това вземане е 3-годишна, тъй като става въпрос за договор за наем на сейф, който макар и да има специална уредба, показва прилики с общата уредба на договора за наем, а платежите са периодични, поради което се прилага чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Установено е, че падежът на задължението е годишен – на 07. октомври от всяка година на действието на договора, поради което е прието, че всички задължения с падеж до месец май 2014 г. (т.е. включително и наемът за 2014 г. с падеж 07.10.2013 г.)  и е прието, че се дължат два годишни наема плюс част от трети в размер на 1 425 лева, а останалите вземания са погасени. Поради това отрицателния установителен иск е уважен за сумата от 22 974, 52 лева – разликата между дължимите се 1 425 лева и пълния претендиран размер от 24 399, 52 лева. Съдът е приел, че вземанията за наемна цена по насрещния иск са дължими за периода до 13.08.2017 г. (датата на предявяване на насрещния иск) и възлизат на 1 587, 80 лева, като отново за периода след 07.10.2016 г. наемът е определен помесечно пропорционално за всеки месец от годината на годишния наем от 570 лева. Поради това насрещният иск е уважен за 1 587, 80 лева.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната си част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която отрицателният установителен иск на жалбоподателя – ищец М. е отхвърлен за сумата от 1 425 лева, за които Софийският районен съд е приел, че ищецът дължи на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 8/2012 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд (ВКС), които настоящият съдебен състав напълно споделя, предмет на отрицателният установителен иск е правото на ответника – в тежест на ответника по делото по такъв иск е да установи при условията на пълно и главно доказване, че неговото право е породено от конкретно твърдяно от него основание, като ако това не бъде направено и искът бъде уважен, то вземането не съществува. Ако обаче отрицателният установителен иск бъде отхвърлен, то ответникът се ползва от силата на присъдено нещо на решението по отношение на въпроса, че неговото вземане е съществувало към момента на приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК). Спорът за съществуването на вземането не може да бъде пререшаван след влизане в сила на решението, с което е отхвърлен отрицателният установителен иск и е признато, че вземане на ответника съществува (чл. 299, ал. 1 ГПК).

В случая с влязлата в сила част на първоинстанционното решение е признато, че вземане на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД спрямо жалбоподателя – ищец М. в размер на 1 425 лева съществува. Щом съдът е признал съществуването на това вземане и ответникът по делото е направил искане да бъде постановен и осъдителен диспозитив, то не е възможно съдът да отхвърли осъдителния иск, щом приема, че вземането съществува. Поради тази причина и отхвърлянето на осъдителния иск на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД в частта, с която същият е уважен до сумата от 1 425 лева, е препятствано от силата на присъдено нещо на влязлата в сила част от диспозитива на първоинстанционното решение.

По отношение на останалата част от сумата, за която е уважен осъдителния иск и дължимия се размер на вземането по договора:

Между страните не е спорно, че на 07.10.2008 г. са сключили договор за наем на сейф при представени по делото на за срок от 1 година, както и че жалбоподателят-ищец М. е получил ключ за сейфа на същата дата и не го е върнал към датата на приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд (последните два факта са обявени за безспорни с определение на първоинстанционния съд от 05.12.2017 г. – на лист 71 от първоинстанционното дело).

Спорен е въпросът дали сключеният между страните договор е продължил действието си след 07.10.2009 г., когато е изтекъл първоначалният срок на договора. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора от 07.10.2008 г. обаче (на лист 5 от първоинстанционното дело) срокът на същия може да бъде многократно продължаван (използвана е нарочно форма на несвършения вид на глагола, която дава основание да се приеме, че възможността не се ограничава само до едно продължение за още една година) при хипотезите, посочени в общите условия.

Съгласно чл. 21 от представените по делото Общи условия за наемане на сейфове с механично и електронно управление в обществените трезори на „У.Б.“ АД (на лист 23 – 25 от първоинстанционното дело) срокът на договора се смята продължен, ако преди изтичането на срока на договора е заплатен наемът за следващия период за ползване на сейфа, или, ако такова плащане не е настъпило, след плащане на дължимата се наемна цена за новия наемен срок, заедно със законната лихва за забавеното плащане. Същевременно обаче следва да се има предвид, че хипотезите на прекратяване на наемния договор са изрично предвидени в чл. 7 от договора от 07.10.2008 г. (на лист 6 от първоинстанционното дело) – договорът се прекратява при: а) кумулативно наличие на две предпоставки – изтичане на уговорения срок и освобождаване на сейфа от наемателя (т.е. предаване на ключа); б) писмено искане на наемателя, или в) по искане на банката, когато условията на договора са нарушени (т.е. хипотеза на разваляне на договора поради неизпълнение на наемателя).

Съвкупното тълкуване на горните две клаузи във връзка една с друга (чл. 20 ЗЗД) налага извода, че не е предвидена изрична хипотеза нито на продължаване на срока на договора при незаплащане на дължимите се по договора суми от страна на наемателя (жалбоподателя – ищец М.) и липса на изрично изявление за разваляне на същия от страна на банката, нито изрично е предвидено продължаване на договора в случай, че наеманата цена не бъде платена за период, по-дълъг от една година. От буквалното тълкуване на чл. 21, т. 2 от общите условия към договора, който не предвижда краен момент, до който следва да бъде извършено забавеното плащане на годишната наемна вноска, преди договорът да се смята прекратен, следва да се направи извод, че в този случай действието на договора ще продължи до изричното му разваляне по искане на изправната страна – банката (жалбоподателят – ответник „У.Б.“ АД).

Тук следва да се посочи, че действително последната е направила изявления в писмата до жалбоподателя-ищец М. от 21.03.2009 г. (на лист 29 от първоинстанционното дело), 12.10.2009 г. (на лист 27 от първоинстанционното дело) и 09.08.2010 г. (на лист 28 от първоинстанционното дело) в смисъл, че договорът „ще се счита прекратен“, ако не постъпи плащане след получаване на писмата, и сейфът ще бъде опразнен. Поведението на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД обаче говори, че такава действия на практика не са били извършвани от негови служители – сейфът не е бил отварян и опразван, а в счетоводството на банката са начислявани суми за ползването на този сейф (съгласно изричното посочване на вещото лице по назначената счетоводна експертиза на лист 87 от първоинстанционното дело, където е посочено, че банката продължава да начислява задължения в компютърната си счетоводна програма за ползването на сейфа). Признание, че договорът не е прекратяван, се съдържа и в отговора на исковата молба на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД. Следователно е правилен изводът на първоинстанционния съд, че между страните продължава да съществува облигационно отношение по договора за наем на сейф от 07.10.2008 г.

По изложените по-горе съображения за неосъществяване на условията по чл. 7 от договора относно прекратяването му, е неоснователно и възражението във въззивната жалба на жалбоподателя – ищец М., че договорът е с изтекъл срок – първоначалният срок е изтекъл, но не и възможността за продължаването му.

Не е относимо и оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционния съд бил определил задължението на жалбоподателя – ищец М. съгласно данните на вещото лице по счетоводната експертиза само съобразно годишния размер на дължимите се плащания. Първоинстанционният съд е направил свои изводи за начина на определяне на плащанията за периода след изтичане на първоначалния срок на договора за наем на сейф на 07.10.2009 г. въз основа на тълкуване на договора и общите условия. Наличието на счетоводни записвания при жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД относно задължения за наемна цена за сейфа на жалбоподателя – ищец М. е използвано от първоинстанционния съд единствено като мотив да обоснове извода си, че банката не се е противопоставила на ползването на сейфа и така облигационното отношение между страните се е запазило при липса на основание за прекратяването му, като тази преценка е правилна с оглед на изложените по-горе аргументи за систематичното тълкуване на волята на страните, изразена в договора и общите условия.

По отношение на размера на задължението на жалбоподателя – ищец М. за наемна цена за сейфа настоящият съдебен състав намира следното:

По-горе беше прието, че наемното правоотношение между страните продължава да съществува и не е прекратено. С оглед на неизпълнението на една от страните – наемателя М. обаче общите условия на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД предвиждат две възможности за определяне на наемната цена на сейфа. При прилагане на правилото на чл. 21, т. 2 във връзка с чл. 21, т. 1 от общите условия (на лист 24 от първоинстанционното дело) се дължи наем за период, равен на първоначалния период на наем на сейфа (в случая – 1 година), съобразно действащия ценоразпис на банката към датата на изпращане от страна на последната на съобщение за продължаване на срока на договора (чл. 35 от общите условия на лист 25 от първоинстанционното дело). Втората възможност е размерът на наемната цена да се определи по реда на чл. 20 от общите условия към договора – хипотеза, на която се основават оплакванията на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД в неговата въззивна жалба. Съгласно последната посочена клауза в общите условия, когато наемателят освободи сейфа след изтичане на срока на договора, той заплаща наем за всеки просрочен ден, определен пропорционално (т.е. по 1/30 на ден) от месечния наем, определен съгласно ценоразписа на банката, действащ към датата на ползване на сейфа.

Последната хипотеза не е приложима в случая, както правилно е приел първоинстанционния съд  – в текста на общите условия изрично е посочено, че тя се прилага при освобождаване на сейфа след изтичане на срока на договора. Както беше посочено по-горе, а и според собствените твърдения на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД в отговора на исковата молба и в насрещната искова молба между страните е продължило да съществува наемно правоотношение за годишен наем на сейфа съгласно чл. 21, т. 2 от общите условия – при липса на противопоставяне на банката, а тази хипотеза изрично урежда, че дължимото се обезщетение за забава е равно на законната лихва върху годишната цена за плащане. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че хипотезата на чл. 20 от общите условия урежда друг случай, който не съответства на установената по делото воля на страните относно ползването на сейфа – когато договорът е развален или срокът му е изтекъл без подновяване на действието (т.е. при противопоставяне на банката), но сейфът не е освободен веднага от наемателя. Тази хипотеза не е налице в случая.

Нещо повече, още в отговора си на насрещната искова молба жалбоподателят – ищец М. е посочил, че банката не е изпълнила заявеното си желание да прекрати договора за наем. Това поведение на банката, съчетано с искането ѝ за получаване на увеличен размер на наемната цена, не съответства на уговореното между страните. Както и самата банка –  жалбоподателят – ответник „У.Б.“ АД, посочва във въззивната си жалба, клаузата на чл. 20 от общите условия урежда по договорен път негативни последици (увеличена наемна цена) от прекратяване на договора поради неизпълнението на наемателя. Следователно тази клауза ще доведе до прилагане на увеличена наемна цена само в случай на прекратяване на договора и продължаване на фактическото ползване на сейфа.

Тук следва да се обсъдят и доводите от въззивната жалба на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД, че правото на разваляне не създава за титуляра си задължение да го упражни и той по свой избор може да запази действието на договора. Настоящият съдебен състав не отрича валидността на този извод, но приема, че неупражняването на правото да се развали договора също има своите правни последици, когато от него кредиторът се опитва да извлече облага, твърдейки вреди, които е можел да избегне при навременно разваляне на договора. В случая жалбоподателят – ответник „У.Б.“ АД е можел да се позове на клаузата на чл. 20 от общите си условия, ако прекрати ползването на наетия сейф, като упражни правото си по чл. 29 от общите условия и опразни сейфа в присъствие на нотариус, но не го е направил в продължение на над 8 години, очаквайки да получи възнаграждение в увеличен размер. Това не следва да се допуска, тъй като законът е задължил страните по договорните отношения да действат добросъвестно (чл. 63, ал. 1 ЗЗД) и в защита на своите интереси, без да накърняват при упражняване на правата си тези на другата страна (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Поради това поддържането на един договор за наем при липса на плащане, щом банката е можела едностранно да го прекрати, означава, че същата е приела да търпи определени вреди от невъзможността наетият обект да се ползва, с цел да се търси плащане в размер на наемната цена със съответните последици на забава при плащане. Опитът да се търсят по-големи вреди противоречи на действията на банката по продължаване на договора и не следва да води до прилагането на по-строг режим на отговорност по същия, щом кредиторът е приел последиците на определен вид неизпълнение и не се е противопоставил за дълъг срок от време – почти 8 години.

Следователно за годишните наемни периоди след датата на изтичане на първоначалния срок на договора за наем на сейф между страните – 07.10.2009 г., приложимото се възнаграждение се е определяло на годишна база съобразно действащия ценоразпис на банката за наем на сейфове към 07. октомври на съответната година, в която е започвал новият наемен срок.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя – ищец М. за неприложимостта на извършеното от жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД увеличение на тарифите за наем на сейфове, извършено със Заповед № 64/10.10.2008 г., тъй като веднъж определената цена по договора не можела да се променя. В чл. 6 от договора за наем на сейф, сключен между страните на 07.10.2008 г. (на лист 6 от първоинстанционното дело) изрично е посочено, че наемната цена при продължаване на срока на договора се определя съобразно условията на банката за наем на сейфове към датата на уведомяването за наемната цена, т.е. препраща се към едностранно изявление на банката за промяна на клаузите по договора – към общите условия на банката. В чл. 21, ал. 1 от общите условия (на лист 24 от първоинстанционното дело) изрично е предвидено, че при продължаване на срока на договора наемната цена се определя към момента на началото на новия наемен срок по действащия ценоразпис на банката. Така ценоразписът отново представлява едностранно изявление за определяне на съдържанието на договор, което е писмено прието от страните (съгласно чл. 8 от договора за наем на сейф от 07.10.2008 г.), т.е. има характер на общи условия по смисъла на чл. 298, ал. 1 ТЗ. В случая е налице договор с продължаващо изпълнение между страните (сейфът се наема за цялата продължителност на наемния период) и е приложимо правилото на чл. 16, ал. 3 ЗЗД, че в този случай изменението на общите условия поражда действие, ако е съобщено на другата страна по договора (жалбоподателя – ищец М.) и липсва противопоставяне. В случая със заповед № 64/10.10.2008 г. (на лист 26 от първоинстанционното дело) – след сключване на договора между страните от 07.10.2008 г., е изменен ценоразписа на жалбоподателя – ответник „Уникредит Булбанк“ за наемане на сейфове с механично управление, като определената годишна наемна цена за наем на сейф с размерите, определени в договора между страните от 07.10.2008 г. е увеличена на 570 лева с ДДС. Жалбоподателят – ищец М. е уведомен за промяната с писмо от 12.10.2009 г. (на лист 27 от първоинстанционното дело), което не оспорва да е получил. По делото няма данни последният да се е противопоставил на изменената цена по договора, поради която от 08.10.2009 г. същата е била надлежно увеличена на 570 лева годишно, както правилно е приел първоинстанционния съд.

Първоинстанционния съд обаче е определил грешно размера на дължимите се вземания за периода по насрещната искова молба след 08.10.2009 г. до датата на подаване на насрещната искова молба от страна на жалбоподателя – ответник „Уникредит Булбанк“ – 14.08.2017 г.

Първоинстанционният съд е приел, че до предявяване на насрещния иск правоотношението между страните не е прекратено. Поради това дължимата се цена за наем на сейфа следва да се определи по правилата на договора от 07.10.2008 г. и общите условия. Съгласно чл. 16 от общите условия (на лист 24 от първоинстанционното дело) наемът за сейфа се заплаща еднократно, а съгласно
чл. 21, т. 2 от общите условия при продължаване на срока на договора отново се дължи единично плащане в пълен размер. Следователно в началото на всеки нов едногодишен период на ползване на сейфа жалбоподателят-ищец М. е дължал заплащане на пълен годишен наем.

В случая по аргумент за по-силното основание следва да се приложи клаузата на чл. 7, ал. 2 от договора от 07.10.2008 г. (на лист 6 от делото), според която наемът за пълен годишен срок се дължи и при едностранно прекратяване на правоотношението по искане на наемателя (жалбоподателя – ищец М.) преди изтичане на годишния срок. Т.е. ако наемателят желае да прекрати ползването на сейфа преди изтичане на пълна година от датата на подновяване на договора, тъй ще дължи пълния годишен наем и само за ползването през част от годината. При липса на прекратяване на договора обаче ползването продължава при първоначалните условия и следователно дори и договорът да продължи своето действие между страните, за всеки започнат годишен срок на ползване се дължи наем в пълен размер, независимо колко ще продължи ползването на сейфа. Изключение е предвидено само при прекратяване на договора в хипотезата на чл. 20 от общите условия (освобождаване на сейфа след изтичане на едногодишния срок при разваляне на договора от страна на банката и неплатена наемна цена), която, както е посочено по-горе, в случая не е налице. Следователно за периода от 07.10.2009 г. до датата на подаване на насрещната искова молба – а 14.08.2017 г. са били дължими общо осем годишни наема (с падежи съответно на 07.10.2009 г., 07.10.2010 г., 07.10.2011 г., 07.10.2012 г., 07.10.2013 г., 07.10.2014 г., 07.10.2015 г. и 07.10.2016 г.) в размер на по 570 лева.

Жалбоподателят – ищец М. обаче е възразил, че не дължи част от тази сума поради изтекла давност.

По отношение на давностния срок настоящият съдебен състав намира, че са неоснователни оплакванията на жалбоподателя – ответник „Уникредит Булбанк“, че приложимият се давностен срок към договора на страните е общият петгодишен такъв (чл. 110 ЗЗД). В случая е налице договор, по който задължението за наем на сейф се изплаща с определена периодичност – една година, като обстоятелството, че същото може да се променя с промяната в ценоразписа на банката не е основание да се приеме, че същото няма периодичен характер. Съгласно Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС „периодични“ са такива плащания, които имат едно основание (произтичат от един юридически факт – в случая – договора за наем на сейф) и следва да бъдат платени през определени отнапред периоди от време (в случая, съгласно чл. 21 от общите условия – веднъж годишно), като размерът на плащането не е необходимо да е безусловно еднакъв. За такива плащания, каквито са и плащанията по договора, се прилага, както правилно е посочил първоинстанционния съд, кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ГПК. Следователно са погасени по давност всички вземания на жалбоподателя – ответник „Уникредит Булбанк“, станали изискуеми преди 14.08.2014 г. – деня, предхождащ с 3 години датата на предявяване на насрещната искова молба, която прекъсва давностния срок (чл. 116, б. „б“ ЗЗД).

Правилно е определено от първоинстанционния съд и началото на давностния срок. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок тече от момента, в който вземането стане изискуемо. Изискуемостта при уговорени като срочни парични задължения пък се определя съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД от техния падеж. Както беше посочено по-горе, в случая чл. 16 и чл. 21, т. 1 от общите условия по договора за наем на сейф (на лист 24 от първоинстанционното дело) ясно определят падеж на вземането в края на всяка следваща пълна година от датата на сключване на договора за наем на сейфа (т.е. в случая – на 7. октомври всяка година). Следователно са погасени по давност всички годишни плащания за периодите на ползване на сейфа до 07.10.2014 г., тъй като падежът им е преди 14.08.2014 г.

Остават непогасени три годишни вноски с падежи на 07.10.2014 г., 07.10.2015 г. и 07.10.2016 г., като съгласно изложеното по-горе за всеки от тези три периода се дължат по 570 лева, или общият размер на дължимото се от жалбоподателя – ищец задължение, което не е погасено по давност, е 1 710 лева.

Следователно насрещният осъдителен иск на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД следва да се уважи за тази сума, като първоинстанционното решение се отмени в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над присъдените 1 587, 80 лева до 1 710 лева, и на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД да се присъдят още 122, 20 лева. Първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта, с която този иск е отхвърлен по претенцията за осъждане на жалбоподателя – ищец да плати суми в размер на разликата между 1 710 лева и пълния размер на иска от 5 000 лева.

По отношение на отрицателния установителен иск, предявен от жалбоподателя – ищец М., по който делото е образувано първоначално, същият следва да бъде отхвърлен за сумата от 1 710 лева , доколкото към датата на предявяване на иска – 04.05.2017 г., и трите посочени по-горе дължими се от жалбоподателя – ищец М. годишни вноски са се дължали в пълен размер (а не както първоинстанционния съд е приел – че последната се дължи частично за помесечно определена пропорционална част). Следователно искът следва да се отхвърли не само в отхвърлената от първоинстанционния съд част над 22 974, 52 лева до пълния предявен размер от 24 399, 52 лева, а и в частта над сумата от 22 689, 52 лева до 22 974, 52 лева, съответстваща на пълния размер на дължимите се 1 710 лева, като първоинстанционното решение, с което искът е уважен в тази част, следва да се отмени.

Накрая, по отношение на възникналата като задължение, но погасена по давност част от признатите за недължими се 22 689, 52 лева, настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД във въззивната му жалба, че при установяване, че едно вземане е погасено по давност, съдът не следвало да признава, че това вземане не се дължи. Действително чл. 118 ЗЗД предвижда, че погасените по давност вземания могат да бъдат погасени доброволно и продължават да съществуват като т.нар. „естествени права“. Съдът обаче не следва да се занимава със съществуването или не на естествени права. Съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК съдът дава защита на всяко лице по отношение на „правото му“, като под „право“ тук законът разбира субективно право, което може да се реализира със средствата на държавната принуда. Гражданското правосъдие е държавно организирана дейност, която цели да реши имуществените и личноправни спорове между равнопоставени субекти чрез използване на възможностите на държавна институция – съдът. Тази дейност ангажира съществени ресурси на обществото и е неоправдано да бъде насочена към установяване на съществуването или не на естествени права. Поради това съдът не признава съществуването или не на естествени, погасени по давност права и е длъжен да зачете съществуването им единствено в случаите по чл. 118 ЗЗД – когато се иска връщане на платеното по такова вземане, в който случай съдът следва да отчете единствено погасителния ефект. Дали едно вземане е погасено по давност или не съществува по друга причина, не е въпрос, по който се формира сила на присъдено нещо с влизане в сила на решението, с което се уважава отрицателен установителен иск, като в бъдещи процеси помежду си страните могат без ограничения да установяват извършени преди погасяването на вземането – предмет на отрицателния установителен иск, прихващания или да зачетат ефекта на доброволното плащане. С оглед на изложеното съдът винаги следва да признае за несъществуващи погасените по давност вземания, без това да препятства последиците на погасяването им, предвидени в закона. Поради това и първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта, с която искът на жалбоподателя – ищец М. е уважен за сумата от 22 689, 52 лева.

Относно разноските:

При този изход на спора разноски се дължат и на двете страни, пропорционално на уважената част от исковете им и на отхвърлената част от исковете на насрещната страна, на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК.

С оглед интересите, които страните са защитавали в първоинстанционното дело, съдът следва да присъди на страните разноски при определяне на две пропорции. На първо място – разноски по първоначално предявения от жалбоподателя – ищец М. отрицателен установителен иск с цена 24 399, 52 лева, който е уважен за 22 689, 52 лева, или за 92, 99 на сто от предявения размер, съответно – отхвърлен за
7, 01 на сто от предявения размер.

С частната си жалба жалбоподателят – ответник „У.Б.“ АД оспорва размера на разноските, определени от първоинстанционния съд на двете страни за адвокатска и юрисконсултска защита, като същите следва да бъдат разгледани поотделно за двете страни при определяне на размера на разноските, които ще им се присъдят с оглед на изхода от въззивното производство.

Пред първоинстанционния съд жалбоподателят – ищец М. претендира разноски по първоначалния иск в размер на 976 лева, и адвокатско възнаграждение в размер на 2 700 лева. Първоинстанционния съд е приел, и това не се оспорва от жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД в частната му жалба, че минималният размер на адвокатското възнаграждение за иск с цена 24 399, 52 лева, определен по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 1 262 лева, като е приел, че с оглед фактическата и правна сложност на делото размерът на адвокатското възнаграждение следва да се намали до 1, 5 пъти размера на този праг, или 1 893 лева.

Основателно е обаче възражението на жалбоподателя – ответник, че жалбоподателят – ищец М. бил заплатил възнаграждение за трима адвокати. Претендираното от него възнаграждение е за защита по делото, но в договора за правна защита и съдействие е предвидено, че последните действия могат да се осъществят от трима адвокати. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК съдът присъжда в процеса възнаграждение само за един адвокат. В случая е налице възлагане за повече от един адвокат, като при липса на изрична уговорка следва да се приеме, че възнаграждението, посочено в договора, се разпределя по равно между тях – по 1/3. Следователно от договореното възнаграждение от 2 700 лева на жалбоподателя – ищец М. следва да се присъдят 900 лева. Тази сума е под определения от първоинстанционния съд размер от 1 893 лева, както и под размера на минималното възнаграждение съгласно Наредба № 1/2004 г., поради което следва да бъде присъден в цялост.

Следователно общият размер на разноските, за които жалбоподателят – ищец М. има право на възстановяване в първоинстанционното дело възлиза на 900 лева разноски за адвокат плюс 976 лева – разходи за държавна такса и експертизи по делото, или 1 869 лева. С оглед изхода на въззивното производство от тази сума следва да се присъдят 92, 99 на сто, или 1 737, 98 лева.

Настоящият съдебен състав не възприема доводите на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД, че делото имало различна фактическа и правна сложност за двете страни с оглед тяхната процесуална позиция. Това схващане не намира логика в характера на процесуалната дейност, при която макар и за страните да възникват различни по характер задължения в рамките на производството (напр. различна е доказателствената тежест), те следва да разгледат всички аргументи на насрещната страна при осъществяване на защитата си в рамките на един и същ спор. Поради това няма как едно и също дело да е различно сложно за двете страни. Обстоятелството, че едната от страните била написала по-кратки или по-дълги по обем изявления до съда не променя този факти – едни от най-сложните съдебни производства – тези за делба на наследство, започват с искови молби в малък обем, доколкото се твърдят няколко факта, но могат да прераснат в сложни процеси, продължаващи с години. Поради това начинът, по който страните осъществяват защитата си, и обема на изявленията им, не съответстват на сложността на делото и не влияят върху нея.

По първоначално предявения иск жалбоподателят – ответник „У.Б.“ АД е доказал разноски в размер на 180 лева – възнаграждение за експертиза, и претендира юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК. Според последната разпоредба плащането на възнаграждение на юрисконсулт не се нуждае от доказване, а възнаграждението се определя от съда според сложността на делото, но в размер, не по-голям от предвидения за заплащане на правната помощ. Първоинстанционният съд  е определил размер на възнаграждението от 250 лева. В частната жалба се оспорва този размер, като се сочи, че в случая, тъй като е предявен иск с цена над 10 000 лева, максималният размер на възнаграждението за правна помощ, определен в чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ е увеличеният с 50 на сто размер на възнаграждението по чл. 25, ал. 1 от същата Наредба (300 лева), или 450 лева. Искането е основателно, доколкото делото показва фактическа сложност, юрисконсултът на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД претендира увеличаване на възнаграждението си до 300 лева, като това съответства и на степента на извършеното от първоинстанционния съд намаляване на адвокатското възнаграждение на другата страна по иска. Така общият размер на разноските, определени на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД, възлиза на 480 лева, от които съобразно изхода на спора следва да се присъдят 7, 01 на сто, или 33, 65 лева.

По предявения насрещен иск с цена 5 000 лева, с оглед на изхода от въззивното производство са присъдени 1 710 лева, или искът е уважен за 34, 20 на сто от размера си, като съобразно тази пропорция следва да се присъдят разноски на ищеца по този иск – жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД, а съобразно отхвърлената част от иска – 65, 80 на сто следва да се присъдят разноски на жалбоподателя – ищец М..

По този иск жалбоподателят – ищец М. е установил платени в брой разноски за адвокат в размер на 1 500 лева, като първоинстанционния съд при минимален размер на възнаграждението съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 580 лева е намалил до 1,5 тази сума, или 870 лева. С оглед на изложените по-горе съображения за определянето на адвокатско възнаграждение за трима адвокати обаче следва да се присъди само една трета част от договореното, или 500 лева като доказано заплатена сума за адвокатско възнаграждение. От тази сума на жалбоподателя – ищец следва да се присъдят 65, 80 на сто, или 329 лева.   

По този иск жалбоподателят – ответник – „У.Б.“ АД претендира разноски за 200 лева – държавна такса, и юрисконсултско възнаграждение, определено от първоинстанционния съд в размер на 150 лева. С оглед изложеното по-горе относно сложността на делото, настоящият съдебен състав обаче намира, че размерът на това възнаграждение следва да бъде увеличен на 250 лева, или общият размер, от който да се определят разноските за присъждане, е 550 лева. От тази сума следва да се присъдят 34, 20 на сто, или 188, 10 лева.

Следователно общият размер на разноските за присъждане на страните в първоинстанционното дело се определя от настоящия съдебен състав на сумата от 2 066, 98 лева, която следва да се присъди на жалбоподателя – ищец М., и сумата от 221, 75 лева, които следва да се присъдят на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД. В частната жалба обаче се иска отмяна на първоинстанционното решение само над размера от 2 107, 66 лева, съответно – присъждане на разноски на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД до сумата от 186, 81 лева. Съдът не може да уважи претенцията на страната в повече от поисканото от нея (чл. 6, ал. 2 ГПК), поради което жалбата следва да се уважи в този размер). Следователно първоинстанционното решение следва да се отмени в частта за разноските, с която на жалбоподателя – ищец М. е присъдена сума в размер на разликата над 2 107, 66 лева до присъдения от Софийския районен съд размер от 3 295, 16 лева. От своя страна на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД следва да се присъдят още
50, 56 лева, представляващи разликата между присъдените 136, 25 лева разноски и поискания пред въззивната инстанция размер от 186, 81 лева. Частната жалба се уважава в цялост.

Пред въззивната инстанция жалбоподателят-ищец М. обжалва решението в частта, с която е уважен насрещният иск на жалбоподателя-ответник „У.Б.“ АД за сумата от 1 587, 80 лева. По този иск е представен договор за правна защита и съдействие от 04.05.2018 г. само с адв. Х. с уговорен хонорар от 600 лева, като в договора се съдържа разписка за плащане на сумата в брой (на лист 4 от делото). Внесена е и държавна такса по този иск в размер на 31, 75 лева. Жалбоподателят – ответник „У.Б.“ АД претендира по този иск разноски за юрисконсултско възнаграждение. Въззивната инстанция обаче отхвърля тази въззивна жалба и присъжда цена за ползване на сейфа в по-голям размер от определения от първоинстанционния съд. Следователно по този иск разноски следва да се присъдят само на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД. Същите не се нуждаят от доказване, а се определят от съда съгласно сложността на делото, но в размер, не по-висок от определения по реда на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. В случая размерът на възнаграждението, съответстващ на фактическата и правна сложност по делото е 150 лева. На жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД следва да се присъди сума в този размер.

По въззивната жалба на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД същият претендира разноски за платена държавна такса от 527, 73 лева, и юрисконсултско възнаграждение в определен от съда размер. Жалбоподателят – ищец М. претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 100 лева. Същите са договорени в полза на адв. Х. с договор от 08.07.2018 г., който съдържа и разписка за заплащане на сумата в брой (на лист 39 от делото). Жалбата е срещу решението в частта относно искове с цена 24 561, 52 лева, като първоинстанционното решение се отменя за искове с цена от 408 лева, или изходът е в полза на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД за 1, 66 от цената на исковете, като разноски следва да се определят пропорционално. Съответно на жалбоподателя – ищец М. пропорционално на изхода на делото в негова полза следва да се присъдят 98, 34 на сто от сторените от него разноски.

Юрисконсултското възнаграждение на жалбоподателя – ответник, определено според описаните по-горе критерии относно този иск следва да бъде в размер на 200 лева, към които следва да се прибави и държавна такса в размер на 527, 73 лева, или общата сума на разноските е 727, 73 лева. От тях пропорционално на изхода на делото в полза на тази страна следва да се присъдят 12, 08 лева. Срещу размера на претендираните от жалбоподателя – ищец М. разноски е постъпило възражение за прекомерност на адвокатския хонорар от насрещната страна по делото. Същото е основателно, като с оглед липсата на фактическа и правна сложност на въззивния процес размерът на възнаграждението следва да се определи като минимума съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, или 1 266, 85 лева. От тази сума следва да се присъдят 98, 34 на сто, или 1 245, 82 лева.

Жалбоподателят – ответник М. претендира и разноски за отговора на подадената срещу него частна жалба, но тъй като производството по частна жалба срещу произнасянето на първоинстанционния съд в частта за разноските, когато е налице подадена въззивна жалба, е спомагателно и се развива успоредно с главния процес, отделно възнаграждение за частната жалба не следва да се присъжда.

Така за въззивния процес на жалбоподателя – ищец М. следва да се присъдят 1 245, 82 лева, а на жалбоподателя – ответник „У.Б.“ АД –
162, 08 лева.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 390554/20.04.2018 г. по гр. дело № 28476/2017 г. на Софийския районен съд, 151. състав, допълнено в частта за разноските с Определение № 459583/27.07.2018 г. по гр. дело № 28476/2017 г. на Софийския районен съд, 151. състав, и допълнено с Решение № 459638/27.07.2018 г. по гр. дело № 28476/2017 г. на Софийския районен съд, 151. състав, В ЧАСТТА, с която предявеният от С.М.М., иск за признаване за установено спрямо „У.Б.“ АД, с, че С.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, не дължи на „У.Б.“ АД, с ЕИК:********, с адрес: ***, пл. „********, е уважен за сумата в размер на разликата между 22 689, 52 лева  (двадесет и две хиляди шестстотин осемдесет и девет лева и 52 стотинки) и уважения от първоинстанционния съд размер от 22 974, 52 лева (двадесет и два хиляди деветстотин седемдесет и четири лева и 52 стотинки) – главница (наемна цена) по договор за наем на сейф № 1444/07.10.2008 г. за периода от 07.10.2009 г. до месец октомври 2014 г.; В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от „У.Б.“ АД иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 605, ал. 1 ТЗ, за осъждане на С.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на „У.Б.“ АД, с ЕИК:********, с адрес: ***, пл. „********, сума в размер на разликата между 1 587, 80 лева (хиляда петстотин осемдесет и седем лева и 80 стотинки) и 1 710 лева (хиляда седемстотин и десет лева) – дължимо се възнаграждение (наемна цена) по договор за наем на сейф № 1444/07.10.2008 г. за периода месец октомври 2014 г. – 13.08.2017 г., КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която „У.Б.“ АД, с ЕИК:********, с адрес: ***, пл. „********, е осъдена да плати сума в размер на разликата над 2 107, 66 лева (две хиляди сто и седем лева и 66 стотинки) до присъдения от първоинстанционния съд размер от 3 295, 16 лева (три хиляди двеста деветдесет и пет лева и 16 стотинки), вместо което

ОТХВЪРЛЯ предявения от С.М.М., отрицателен установителен иск за признаване спрямо „У.Б.“ АД, с, че С.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, не дължи на „У.Б.“ АД, с ЕИК:********, с адрес: ***, пл. „********, сумата в размер на разликата между 22 689, 52 лева  (двадесет и две хиляди шестстотин осемдесет и девет лева и 52 стотинки) и уважения от първоинстанционния съд размер от 22 974, 52 лева (двадесет и два хиляди деветстотин седемдесет и четири лева и 52 стотинки) – главница (наемна цена) по договор за наем на сейф № 1444/07.10.2008 г. за периода от 07.10.2009 г. до месец октомври 2014 г., и

ОСЪЖДА на основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с
чл. 605, ал. 1 ТЗ, С.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***,  да плати на У.Б.“ АД, с ЕИК:********, с адрес: ***, пл. „********, сума в размер на още 122, 20 лева (сто двадесет и два лева и 20 стотинки) – дължимо се възнаграждение (наемна цена) по договор за наем на сейф № 1444/07.10.2008 г. за периода месец октомври 2014 г. – 13.08.2017 г.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 390554/20.04.2018 г. по гр. дело № 28476/2017 г. на Софийския районен съд, 151. състав, допълнено в частта за разноските с Определение № 459583/27.07.2018 г. по гр. дело № 28476/2017 г. на Софийския районен съд, 151. състав, и допълнено с Решение № 459638/27.07.2018 г. по гр. дело № 28476/2017 г. на Софийския районен съд, 151. състав, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК У.Б.“ АД, с ЕИК:********, с адрес: ***, пл. „********, да плати на С.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 1 245, 82 лева (хиляда двеста четиридесет и пет лева и 82 стотинки) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 и 1 ГПК С.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на У.Б.“ АД, с ЕИК:********, с адрес: ***, пл. „********, сумата от още 50, 56 лева (петдесет лева и 56 стотинки) – разноски в първоинстанционното производство, и сумата от 162, 08 лева (сто шестдесет и два лева и 8 стотинки) – разноски във въззивното производство.

Решението може да бъде обжалвано по отношение на частта относно предявения отрицателен установителен иск, както и по частната жалба за разноските, с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните. В останалата си част решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.