№ 831
гр. Варна , 29.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и
девети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Елина П. Карагьозова
Ралица Ц. Райкова
като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно гражданско дело
№ 20213100500559 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл, от ГПК и е образувано по въззивна
жалба на „Стройрент“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Ботевградско шосе”, № 273 против решение №
261736/ 18.12.2020г., постановено по гр. Д. № 17857/ 19г. по описа на
Варненски районен съд, 50 състав, в частта, в която е отхвърлен частично
предявеният от ищеца иск срещу „Свети Никола Ойл“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. Варна, р-н „Одесос“, ул. „Преслав“ №
59, и С. Д. М., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Варна, ж.к. „Чайка“ №
26, вх. Б, ет. 1, ап. 6 с правно основание чл. 422 вр. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл.
535 от ТЗ за приемане за установено, че ответниците дължат солидарно на
ищеца сумата от 4001,80 лв. (четири хиляди и един лев и осемдесет
стотинки), представляваща задължение по запис на заповед от 23.01.2018 г., с
издател „Свети Никола Ойл“ ООД и авалист С. Д. М., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
09.04.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е
издадена заповед за незабавно изпълнение №3068/11.04.2019 г. въз основа на
документ по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.№5657/2019 г. по описа на ВРС,
50 състав.
1
В жалбата е посочено, че съдът е постановил неправилно и необосновано в
обжалваната му част решение, както и че е постановено в нарушение на
материалния закон и съдебната практика. Жалбоподателят счита, че макар
съдът да е констатирал правилно, че процесното вземане произтича от запис
на заповед, който е издаден и авалиран от двамата солидарно задължени
длъжници и че с ценната книга се обезпечава задължение за плащане на
наемна цена по Договор за наем от 23.01.2018г., то неправилно е ограничена
обезпечителната функция на менителничния ефект само до дължимата наемна
цена по процесния Договор. Излага становище, че обезпечителната функция
на записа на заповед не обхваща само наемната цена, но и всички други
видове задължения по сключения Договор като например – стойност на
оборудването (вкл. ремонт и почистване), неустойки, разноски и др.
Навеждат се твърдения във връзка с липсата от страна на ответниците на
възражения, като единственото направено такова е по отношение на
прекратяването на Договора през месец септември 2018 г. и изнасянето от
ищеца на наетите движими вещи, предмет на Договора. Въззивникът счита
така направеното от ответника възражение за недоказано. Същият счита за
правилно решението в частта, с която се констатира едностранното
прекратяване на Договора поради неизпълнение от насрещната страна на
16.01.2019 г., а част от наетото строително оборудване за прибрано на
31.01.2019 г.
Твърденията на въззивната страна са за правилни констатации на съда, но
въпреки това сочи, че сумата от 147,07 лв. за наем следва да се дължи за
периода 01.01.2019 г. – 16.01.2019 г., което е в противоречие с постановеното
от първоинстанционния съд, а именно, че за същия период наем не се дължи.
Дружеството-въззивник твърди, че сумата от 344,70 лв. следва да се дължи и
за остатъка от месец януари 2019 г. (17.01.2019 г. – 31.01.2019 г.) на
основание разпоредбите на процесния Договор за наем съобразно
договорената между страните наемна цена, пропорционално на сумите по
издадените фактури за предходните месеци, тъй като съгласно Договора
неустойки с обезщетителен характер, равни на трикратния размер на дневния
наем за всеки невърнат елемент от оборудването за всеки просрочен ден, се
дължат при невръщане на оборудването или части от него след
прекратяването на Договора, а не на друго основание, както е постановил
2
първоинстанционният съд.
Въззивникът твърди, че съдът, макар и установил задължения на
въззиваемия в периода 29.06.2018 г. – 28.12.2018 г., е пренебрегнал
обстоятелството, че страните притежават търговско качество и същите
сключват Договора, изпълнявайки своята обичайна търговска дейност и по
този начин съдът е лишил въззивника от удовлетворяване и компенсация за
продължителната забава по отношение на погасяването на съответните
задължения по процесния Договор. Жалбоподателят счита, че следва да бъде
установена от съда неустойка в размер на 752,51 лв. за периода 04.07.2018 г. –
05.02.2019 г. с оглед уговорената такава неустойка в съглашението между
страните.
Навежда доводи за наличието на дължима неустойка за липсващото
оборудване в размер на 120 % от стойността на липсващото, която сума е
начислена във вземането по записа на заповед и възлиза на 1744,08 лв.
Счита, че се дължат и сторени разноски в размер на 36 лв., изразяващи се в
транспортиране на оборудването при изземването му на 31.01.2019 г., както и
сумата от 60 лв., представляваща ремонт на част от наетата ограда, което
също се твърди, че е обезпечено със записа на заповед.
Претендират се и сторените в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски и адвокатско възнаграждение. Жалбата се поддържа в съдебно
заседание с писмено становище от въззивника.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба, в който въззиваемите „Свети Никола Ойл“ ООД и С. Д. М.,
чрез процесуалните си представители адв. М.П. и адв. И.В., считат въззивната
жалба за допустима, но неоснователна, тъй като с нея са релевирани нови
основания и аргументи, изложени несвоевременно пред първоинстанционния
съд.
Въззиваемите считат, че с подадената жалба се цели изместване на фокуса
към други евентуално възникнали задължения по Договора за наем, освен
наемните вноски, а подобни възражения изискват оформянето им като
кумулативно съединен иск по чл. 92 ЗЗД, което се явява процесуално
недопустимо на такъв етап от процеса поради пропуснатите срокове за
3
предявяването им. В допълнение е изложено, че заповедното производство, а
след това и в исковия процес, е инициирано за сума, представляваща
главница, ведно със законната лихва за забава, сторени съдебно-деловодни
разноски и адвокатско възнаграждение. Въззиваемите се позовават на
преклузията в чл. 266, ал.1 ГПК по отношение на новите обстоятелства,
наведени от въззивника и представените от него писмени доказателства.
Счита, че жалбоподателят не е имал възражения във връзка с доклада по
делото, в който ясно е повелено, че процесният запис на заповед гарантира
наемната цена на Договора, като не е и допълнил или уточнил исковата си
претенция в тази насока. Сочи, че предявяването на искане за дължима
неустойка е по своята същност отклонение от изискването за идентичност в
предмета на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и
установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК.
Въззиваемите твърдят, че искането за присъждане на сумата от 147,07 лв.,
представляваща наемна вноска за периода 01.01.2019 г. – 16.01.2019 г., е
неоснователно, защото в ПДИ от 28.11.2018 г. е посочено, че при
неизпълнение, договорът ще се счита за прекратен в 7-дневен срок. Счита, че
към 01.01.2019 г. Договорът за наем е бил вече прекратен едностранно от
жалбоподателя, а поканата от 16.01.2019 г. има характер на последно
предупреждение. Въззиваемите твърдят, че е настъпила преклузия по
отношение и на това вземане.
В отговора на жалбата е посочено, че искането за присъждане на сумата от
344,70 лв., представляваща неустойка за периода 17.01.2019г. – 31.01.2019 г. е
неоснователно с оглед изтеклия погасителен срок за предявяването й в
рамките на въззивното производство.
Счита, че е настъпила преклузия по отношение на търсената от въззивника
неустойка за забавени плащания, тъй като с предявения по чл. 422 ГПК иск
последният е поискал уважаването му единствено до размера на главницата за
процесния период, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до
окончателното й изплащане.
Въззиваемите считат неустойката за липсващото оборудване за
несвоевременна и неоснователно, като са посочили, че в издадения Приемо-
предавателен протокол от 31.01.2019 г. никъде не се установяват липси или
4
несъответствия между отдаденото под наем оборудване и върнатото такова.
Сочат, че искането на въззивника за присъждане на разходи по
транспортирането и ремонтирането на оборудването, е неоснователно, тъй
като такова задължение не било налице, като се позовават отново на липсата
на такива сведения в Приемо-предавателния протокол.
Считат, че приложените от въззивника писмени доказателства, а именно
Проформа фактура № 30030611/01.03.2019 г. и Складова разписка от
01.03.2019 г., са несвоевременно предоставени, като се позовават на чл. 266,
ал.1 ГПК.
Предвид дотук изложеното молят за потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната му част. Молят за присъждане
на сторените във въззивното производство съдебно-деловодни разноски и
адвокатско възнаграждение. Идентично становище се поддържа в съдебно
заседание от процесуални представители.
С оглед така установеното от фактическа страна, настоящият състав
достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на
обжалване акт на съда, в законоустановения преклузивен срок, а разгледана
по същество е неоснователна поради следните съображения:
Твърденията на въззивника, че с първоинстанционното решение се
ограничава обезпечителната функция на процесния запис на заповед, са
неоснователни, тъй като, както е посочено и в обжалваното решение, липсват
всякакви данни в исковата молба този запис на заповед да е издаден във
връзка с договорни отношения между страните по делото, за да обезпечи
действието на сключен между тях договор. Установено е безспорно, че
предмет на предявения иск е дължимостта на сумите по заповедта за
изпълнение, като наличието на каузалното правоотношение, по повод което е
издадена и ценната книга, не се оспорва от страните и е прието за установено,
че същата обезпечава задължението за плащане на наемната цена по договор
за наем от 23.01.2018 г. В тази насока е и задължителната практика на ВКС
(ТР №4/ 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Според
5
цитираното решение вътрешното каузално правоотношение, което обуславя
издаването на записа на заповед, не е елемент от основанието на предявения
иск, нито е изискване и за неговата редовност. В тази част съображенията на
първоинстанционното решение съответстват на фактологията по делото и
задължителната съдебна практика.
Съдът счита следното относно претендираните от въззивника дължими
суми в размер на:
1. 344, 70 лв., представляваща наемна вноска за периода 17.01.2019 г. –
31.01.2019 г.;
2. 752,51 лв., представляваща неустойка за периода 04.07.2018 г. –
05.02.2019 г. по Договора за наем.;
3. 1744,08 лв., представляваща неустойка за липсващо оборудване в размер
на 120 % от стойността на липсващото.;
4. 36 лв., представляваща разходи на въззивника по транспортирането на
оборудването на 31.01.2019 г.;
5. 60 лв., представляващи разходи по ремонтирането на част от наетата
ограда;
Посочените суми са несвоевременно предявени от въззивника, като е
настъпила преклузията по чл. 266, ал.1 ГПК, поради което следва да бъде
отхвърлено искането за тях. В наведените от въззивника твърдения и
доказателства, в частност Приемо-предавателния протокол от 31.01.2019 г.,
не могат да се открият сведения за липсващо или повредено оборудване,
поради което претенцията, свързана с разходите по транспортиране и ремонт
на оборудването, следва да бъде отхвърлена като недоказана.
Предвид съвпадението на правните изводи на настоящата инстанция с тези
на първоинстанционния съд, обжалваното от въззивника решение следва да
бъде потвърдено в обжалваната част.
Въззиваемите са претендирали разноски за адвокатска защита, като са
представени доказателства за сторени разноски пред въззивна инстанция в
размер на 500 лева. В писменото си становище въззивникът възразява за
прекомерност на хонорара за горницата над 300 лева, поради което
настоящият състав дължи произнасяне по това възражение. По делото има
6
двама въззивници, които са ангажирали двама адвокати. Съдът определя
повдигнатия правен спор пред настоящата инстация със средна фактическа и
правна сложност, поради което не се налага редуцирането на сторените от
въззиваемите разноски към абсолютния минимум. По тези съображения на
въззиаемите следва да бъдат присъдени разноски в размер на 500 лв., както
са претендирани от страната.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част Решение № 261736/ 18.12.2020 г.,
постановено по гр. 17857/19г. по описа на ВРС, 50 състав.
ОСЪЖДА „Стройрент“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Ботевградско шосе”, № 273, ДА ЗАПЛАТИ на
„Свети Никола Ойл“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Варна, р-н „Одесос“, ул. „Преслав“ № 59, и С. Д. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес гр. Варна, ж.к. „Чайка“ № 26, вх. Б, ет. 1, ап. 6,
сумата от 500/петстотин/ лева, представляваща сторените разноски за
въззивната инстанция на основание чл. 78, ал.3 ГПК.
В необжалваната част решението е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл.
280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7