№ 383
гр. София, 17.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20211000503444 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 25.03.2021г по гр.д. № 3870/2020г, допълнено с решение от
27.09.2021г Софийски градски съд ГО, І-19 състав е уважил частично предявения иск
от Н. М. М.., като е осъдил Прокуратурата на РБ на осн. чл. 2б,ал.1 от ЗОДОВ да
заплати на ищцата сумата от 20 000лв- обезщетение за неимуществени вреди ,
претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл.д. №
1/1991г, преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1999г по описа на ВОП София, сега ДП № ІІ-
048/1999 на ВОП София в разумен срок, като съдът е отхвърлил предявения иск за
сумата до 120 000лв. С решението си съдът е възложил разноските по делото съобразно
изхода от спора .
Решението на СГС се обжалва с въззивна жалба и от двете страни.
Въззивникът – ищец Н. М. М.., представлявана от адв. Ф. обжалва решението в
отхвърлителната му част. Поддържа, че съдът неправилно е възприел част от
обстоятелствата , описани в исковата молба. Поддържа, че съдът е определил занижен
размер на доказаните неимуществени вреди – твърдение за неправилно приложение на
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД вр. чл. 4 от ЗОДОВ. Поддържа, че съдът не е съобразил
1
всички факти, относими към размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Моли, след като бъдат съобрази изложеното в исковата молба и въззивната жалба и
установените от ищцата претърпяни вреди, първоинстанционното решение да бъде
отменено в обжалваната част и предявеният осъдителен иск да бъде изцяло уважен.
Претендира разноските по делото.
Въззивникът – ответник Прокуратура на РБ обжалва решението в осъдителната
му част. Поддържа, че по делото не е доказано, че ищецът е претърпял твърдяните
болки и страдания, евентуално- че присъденото обезщетение за неимуществени вреди
е завишено. Поддържа, че неправилно съдът е определил периода на увреждането на
ищцата , за който носи отговорност ответника. Моли решението на СГС да бъде
отменено в обжалваната част и предявеният иск да бъде отхвърлен, евентуално-
присъденото обезщетение да бъде намалено по размер.
Ищецът – въззиваем по жалбата на Прокуратурата на РБ депозира писмен отговор
на жалбата , с който оспорва развитите от този въззивник въззивни оплаквания.
Поддържа, че решението на СГС е правилно в частта, в която го обжалва
Прокуратурата на РБ.
В о.с.з. страните се представлява.
Въззивникът Н.М. се представлява от адв. Ф., която поддържа въззивна жалба и
моли, след като се съобразят доказаните претърпени от ищеца неимуществени вреди,
съдът да определи справедливо обезщетение като увеличи размера на обезщетение
определен от първата инстанция до пълния размер на предявения иск.
Представителят на САП прокурор П. възразява, че жалбата на ищеца е
неоснователна. Поддържа жалбата на Прокуратурата на РБ и моли решението на СГС
да бъде отменено изцяло , евентуално обезщетението за неимуществени вреди да бъде
намалено по размер.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на
чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като
служебно има правомощие да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби , приложими към процесното правоотношение. В този
смисъл е тълкуването на закона направено от ВКС с ТР №1/2013г по т.д. №1/2013г на
ОСГТК –т.1.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и
2
допустимо . Като краен резултат, първоинстанционното решение е частично
неправилно по съображения изложени във въззивната жалба на ответника.
По делото не се спори между страните пред настоящата инстанция, видно от
развитите въззивни оплаквания , че ищцата Н. .М. е потърпевша от политиката на
насилствена асимилация, провеждана в Народна Република България през 80-те години
на ХХ век .
Не е спорно и обстоятелството, че през 1989г ищцата и семейството й е било
принудено, вследствие на репресиите предприети срещу тях от властите в страната, да
напуснат България и да се установят да живеят в Турция.
Не са оспорени и наведените в исковата молба твърдения, че съпругът на ищцата
също е пострадал от т.нар. Възродителен процес, като същият е бил задържан и лишен
от свобода в затвора на лагера на остров Белене, бил е лишен от свобода в затвора в
Бобов дол и в с. Овчарци. Съпругът на ищцата се установява да е починал 2007г.
Няма спор и относно обстоятелството, че на 31.01.1991г с постановление на
прокурор при Прокуратурата на въоръжените сими е образувано сл.д. № 1/1991г,
преобразувано в сл.д. № 780-II/1998г на ВОП-София , а след това и в ДП № II-
048/1999г на ВОП-София за разследване на извършените през време на т.н.
Възродителен процес предстъпления. Не е спорно,че делото е висящо и понастоящем.
Установява се, че сл. д. № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за
престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК - за това, че в периода от 1984
г. до 1988г, при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с
други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, вследствие
и по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че
през периода от 1984 г до 1988 г, при условията на продължавано престъпление,
обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация
на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в
страната, включваща принудителна смяна на имената на българските
мюсюлмани,както и чрез принудително затваряне в лагери на остров Белене,
принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение при несъгласие с
промяната.Установява се, че на 20.07.1993 г и на 19.12.1997 г са внасяни обвинителни
актове срещу обвиняемите в съда, но образуваните въз основа на тях съдебни
производства са прекратявани, през 1994 г и съответно през 1998 г - поради допуснати
еднотипни съществени нарушения на процесуалните правила, като делото е било
връщано на Прокуратурата за отстраняването им. Междувременно част от
обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено.
През 1999 г и през 2002 г производството по делото е било спирано поради
необходимостта да бъдат разпитани свидетели в чужбина, след което е било
възобновявано. В хода на наказателното производство в период от три години от 2001
3
г до 2004 г са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните
наследници и от тях са разпитани общо 312 души. Ищцата твърди и ответникът не
спори, че съпругът й е бил разпитан като свидетел и са му били разяснени правата на
пострадало лице. Самата ищца не е била разпитвана, въпреки че също е пострадала от
престъплението. Няма спор и относно обстоятелството , че на 07.12.2012 г последният
останал жив обвиняем е бил разпитван и е поискал производството да бъде прекратено
поради изтичане на давността относно наказателното преследване за престъплението,
по което му е повдигнато обвинение.
Установява се, че през м.03.2018 г, заедно с още пострадали лица ищцата е
сезирала Софийския военен съд с молба по чл.368 и сл. от НПК за постановяване на
срокове и мерки за ускоряване наказателното производство по ДП № 11-048/1999 г. по
описа на ВОП. Не се спори, че има уважени от СГС молби за определяне на срок на
прокуратурата за приключване на наказателното дело, като определенията на съда не
са съобразявани.
С декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г е осъдена
асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо
мюсюлманското малцинство в България, включително и при т. нар. "Възродителен
процес".
Останалите събрани доказателства по делото са неотносими към спора предмет на
делото.
Предявен е иск по чл.2б от ЗОДОВ- за заплащане на обезщетение за вреди,
причинени от нарушаване на правото за разглежждане и решаване на дело в разумен
срок
Съгласно разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар 1 от КЗПЧОС.
Съгласно чл.6, пар.1 от КЗПЧОС всяко лице при определянето на неговите
граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно
обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело
в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
В постановената практика по сходни казуси- на лица, пострадали от
Възродителния процес и търсещи обезщетение за вреди, поради бавно правосъдие-
продължителността на производството по сл.д. № 1/1991г и преобразуваните от него
дела- ВКС константно приема, че тези лица имат правата на пострадали от
престъплението, предмет на разглеждане по сл.д. №1/1991г, тъй като висящото
наказателно производство има значение за съдебната защита на граждански права,
чиито титуляр е именно пострадарлия/жертвата/ на престъплението. С решение №6/22
по гр.д. № 1555/2021г и решение № 60265/2021г по гр.д. № 1701/2021г и двете на 4-то
4
ГО на ВКС еднозначно се приема, че при преценката дали едно наказателно
производство, непреминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по
смисъла на КЗПЧОС , понятието „при определяне на неговите граждански права и
задължения” обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат от
производството, включително и лицето пострадало от престъплението, каквото лице
може да има качество и на частен обвинител, дори и при отсъствие на искане за
парично обезщетение.
С оглед така установената практика по сходни казуси и за да се гарантира
предвидимост на правосъдието съдебният състав следва да приеме, че ищцата, като
жертва на Възродителния процес и провежданата асимилационна политика в НРБ през
80 години на миналия век има правата на лице, при определяне на чиито граждански
права , зависещи от производството по сл.д. №1/1991г и преобразуваните от него дела,
което има право на правосъдие в разумен срок и съответно при неспазване на
разумните срокове- на съответно обезщетение за претърпените вреди. С оглед това
материалноправната легитимация на ищцата е установена по делото.
По делото няма спор, че ответникът Прокуратурата на РБ е материалноправно
легитимирания орган, чрез който държавата , при разглежданата хипотеза , следва да
отговаря за вреди от бавно правосъдие.
По делото се установява,че сл.д. №1/1991г и делата, в които е преобразувано, е
висящо от 1991г до настоящия момент. Считано към момента на подаване на ИМ-
11.05.2020г делото е висящо 29 години, като се намира все още в стадии на досъдебно
производство. Видно от гореизложеното във връзка със сл.д. № 1/1991г, фактите,
обосноваващи обвиненията са многобройни, обвиняемите първоначално са били
петима, което е основание да се приеме, че са били необходими по-голям брой
процесуално следствени действия. Установява се, че по делото са събирани
доказателства от чужбина. Показателно за ритмичността на проведеното разследване е,
че в период от три години от 2001 г до 2004 г са установени общо 446 пострадали
лица, както и техните законните наследници и от тях са разпитани общо 312 души, като
останалите няма данни след това да са разпитани в годините преди или след това.
Независимо от сложността на доказване на повдигнатите обвинения и множеството
обвиняеми и пострадали лица нищо не може да оправдае висящност на дело в
досъдебно производство за период от 30 години. Напротив , установява се не добра
организация на разследващите органи, предприемащи процесуално-следствени
действия кампанийно и дълги периоди на бездействие по делото . От друга страна не се
установява ищцата да има действия , забавящи разследването и производството по
сл.д. № 1/1991г и делата, в които е преобразувано.
Според настоящият съдебен състав към периода на висящност ва досъдебното
производство следва да се съобрази и периодите, в които е бил направен опит делото
5
да се внесе с обвинителен акт за съдебно разглеждане. Това е така, защото внесените
обвинителни актове не са били годни да сезират съда за разглеждане на повдигнатите
обвинения против обвиняемите по същество. Обвинителните актове са страдали от
еднотипна негодност , което е било основанието и съда да върне двукратно делото на
Прокуратурата на РБ. Изложеното обосновава извод, че Прокуратурата и
разследващите органи, които тя ръководи, не са извършили законосъобразно и пълно
разследването , не са упражнили законосъобразно и своевремнно своите правомощия,
така че да се постигне пълно установяване на фактите, относими към състава на
повдигнатите обвинения . Не са създали необходимата организация, дори и след
указания на съда, да приключат в разумни срокове разследването. Действително няма
легално определение на това, какво е разумен срок за приключване на едно дело. Но
няма как висящност от 30 години на досъдебна фаза да е в рамките на разумния срок,
независимо от фактическата и правната сложност на самото производство.
Недопустимо е продължителността на едно производства да надвърля с много години
срока на абсолютната давност , предвидена по закон за разследваното престъпление.
Ето защо, според настоящия съдебен състав, по делото се установява, че
наказателното производство, от което зависят гражддански права на настоящата ищца,
в неговата досъдебна фаза е продължили период, надвишаващ разумния срок за
приключване на наказателно дело, което е основание ищцата да получи обезщетение за
претърпените от нея вреди на заявеното по делото основание.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди
Според съдебната практика- на съдилищата в България и на ЕСПЧ- постановена
при сезиране на осн. чл.6,пар.1 от КЗПЧОС , съществува оборима презумпция за
това,че неразумната продължителност на производството причинява такива вреди,
поради което не е необходимо да се доказват обичайните неимуществени вреди, които
е нормално да се търпят от лице , засегнато от бавно правосъдие.
С разпоредбата на чл.6, пар.1 от КЗПЧОС и изискването за разглеждане на делата
в разумни срокове се цели съхраняване на доверието на обществото в
правораздавателната система, както и своевременно постигане на чувство за възмездие
и справедливост за страните в производството. Следователно бавното правосъдие е
нормално да предизвика притеснения и безпокойсотво за развитието на делото, за
неговото справедливо приключване, да накърни чувството за справедливос, доверието
в държавата и нейните правораздавателни институции, като следва да се посочи, че
продължителност като на разследването по сл.д.№ 1/1991г и производните му вече
представлява не просто бавно правосъдие , а отказ от такова. Това допълнително
засяга пострадалите от престъплението, предмет на разследване по сл.д. № 1/1991г, тъй
като предприетите спрямо тях по време на асимилацията действия от държавата са
разрушили и променили животи на цяла една етническа група. Надеждата за възмездие
6
и справедливост, която първоначално със сигурност е съществувала за жертвите на
Възродителния процес при започването на разследването по сл.д. № 1/1991г,
постепенно е изтляла и е заместена от разочарование, чувство на отчаяние и
безнадеждност, поради невъзможността за морално възмездяване на преживените
репресии на ищцата и семейството й. Ищцата, която към момента на образуване на
сл.д. № 1/1991г е била на 37 години, към настоящият момент на 67години нормално
страда от загубената надежда за получаване приживе на справедливост и поне морално
удовлетворение . Активността на ищцата , упражнила правата си по чл.368 и сл. от
НПК и отказът на ответника да изпълни съдебните определния по ускоряване на
производството по ДП II-048/1999г допълнително подронват вярата на ищцата в
българското правосъдие. Така възприетите като обичайни вреди за лица, пострадали
от бавно правосъдие , претърпени логично и от ищцата не се оборват от ответната
Прокуратура на РБ.
Следва да се отбележи ,че съобразно възприетото и по решение №6/22 по гр.д. №
1555/2021г и решение № 60265/2021г по гр.д. № 1701/2021г и двете на 4-то ГО на ВКС
в рамките на производството по чл.2б от ЗОДОВ не могат да се присъждат вреди от
самото престъпление- засягане на чест и достойнство, страх, стрес, унижение от
асимилационната политика на държавата, репресиите и т.н. Процесни са вредите само
от забавеното правосъдие, на което е жертва ищцата.
С оглед изложеното съдът приема, че по делото презумптивно са установени
вреди, претърпени от ищцата от бавното правосъдие, в обичаен размер и интензитет.
По делото не се установява същата да е имала вреди по-големи или по- силни от
обичайните за лица в сходно положение. Не се установява продължителността на
производството да е дало отражение на начина на живот на ищцата, връзките с
нейното семейство, върху работата й или да е причинило други, извън обичайните
вреди на ищцата.
От друга страна при определянето на размера на дължимото се обезщетение на
ищцата не може да не се съобрази и заявеното от българското общество и държава
отрицание на идеята и провеждането на на т. нар. Възродителен процес, както и
предприетата по негово време репресия срещу български граждани. Израз на дадената
морална подкрепа на жертвите на Възродителния процес Решението на парламентарна
кочмисия за политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от
свобода във връзка с насилствената промяна на имената на част от българските
граждани/ 1990г/ , както и заявеното с Декларацията на 41-то Народно събрание от
11.01.2012 г осъждане на асимилационната политика по време на т. нар.
"Възродителен процес", както и приемане на специален закон - Закона за политическа
и гражданска реабилитация на репресирани лица, с който е регламентиран облекчен
ред за получаване на парично обезщетение за изживените унижения и репресии,
извършени от представители на наложения комунистически режим в Република
7
България. Тези актове на морална подкрепа и израз на съжаление за провежданата
политика на българската държава през 80-те години на миналия век се предполага, че
предоставят на пострадалите от посочените процеси морална удовлетвореност и
показват съпричасност на цялото общество към преживяното от тях. Независимо от
хода на досъдебното производство обществото дава своята подкрепа на пострадалите
от възродителния процес и осъжда провежданата насилствена, асимилационна
политике на държавата спрямо български граждани.
С оглед изложените мотиви и възприетите неимуществени вреди, претърпени от
ищцата от неразумната продължителност на производството по сл.д. № 1/1991г и
другите относими към размера на обезщетението обстоятелства и на основание чл.52
ЗЗД съдът намира,че следва да се обезщетят от държавата със сумата от 12 000.00лв.
С така посоченото обезщетение се репарират в относително пълен размер причинените
на ищеца неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок . До посочената сума от 12000лв исковата претенция следва
да бъде уважена, а над нея- отхвърлена като неоснователна.
Изводите на двете съдебни инстанции частично не съвпадат. Постановено
първоинстанционно решение следва да бъде отменено в частта, с която ответникът е
осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 12 000лв до
20 000лв и в тази част предявеният иск следва да бъде отхвърлен. В останалата
обжалвана част решението следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По отношение на разноските:
Промененият по размер изход от спора не дава основание за промяна на
решението на СГС в частта за разноските, на осн. чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ.
Пред настоящата инстанция с оглед изхода от спора на въззивника- ищец не се
дължат разноски за заплатена държавна такса. Други разноски тази страна не доказва
да са направени пред настоящата инстанция. Въззивникът- ответник не претендира
такива.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 261987 от 25.03.2021г, допълнено с решение от
27.09.2021г и двете постановени по гр.д. № 3870/2020г по описа на Софийски градски
съд, ГО, 19 състав в частта, с която е уважен предявения иск от Н. М. М.. против
Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за претърпени
8
неимуществени вреди в резултат на нарушение на правото за разглеждане и решаване
на сл.д. № 1/1991г, преобразувано в сл.д. № 780-II/1998г на ВОП-София , а след това и
в ДП № II-048/1999г на ВОП-София в разумни срокове за сумата над 12 000лв до 20
000лв и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Н. М. М.. с ЕГН ********** против
Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за сумата над
12 000лв до 20 000лв, претендирано за неимуществени вреди, претърпени в резултат
на нарушение на правото за разглеждане и решаване на сл.д. № 1/1991г, преобразувано
в сл.д. № 780-II/1998г на ВОП-София , а след това и в ДП № II-048/1999г на ВОП-
София в разумни срокове, на основание чл.2б от ЗОДОВ, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261987 от 25.03.2021г, допълнено с решение от
27.09.2021г и двете по гр.д. № 3870/2020г по описа на Софийски градски съд, ГО, 19
състав в останалата обжалвана част.
Решението подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред ВКС в
1-месечен срок от връчването му на страните , на осн чл. 280,ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9