№ 7639
гр. София, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110136865 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл.
415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че на 05.03.2024 г. е депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против М. С. Ш., Н. М. Ш. и
М. А. Д. за заплащане, както следва: М. Ш. - 4/6, Н. Ш. - 1/6 и М. Д. - 1/6, част от следните
суми: сумата от 8549,16 лв., главница за топлинна енергия за имот, находящ се на адрес: гр.
София, ж.к. **, аб.№ **, за периода м.05.2021 г.- м.07.2023 г., сумата от 54,09 лв., главница за
дялово разпределение за периода м.05.2021 г.-м.07.2023 г., ведно със законната лихва върху
двете главници от 05.03.2024 г. до окончателното изплащане, сумата от 926,94 лв., мораторна
лихва върху главниците за топлинна енергия, за периода 15.09.2022 г.-27.02.2024 г., сумата от
10,68 лв., мораторна лихва върху главниците за дялово разпределение, за периода 16.07.2021
г.-27.02.2024 г., както и разноски по делото. В тази връзка било образувано гр.д. №
12964/2024 г. по описа на СРС, 161-ви с-в, като била издадена исканата заповед за
изпълнение. Заповедта била връчена на ответниците, като в срок Н. Ш. и М. Д. възразили
изцяло, а М. Ш. - частично, поради което на ищеца било указано да предяви искове относно
вземанията си, което указание се изпълнявало с депозирането на настоящата искова молба.
Ищецът сочи, че ответниците като собственици на имота били клиенти на топлинна енергия
за битови нужди по смисъла на на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на
топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия
на ищеца. Тези Общи условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в
един централен и един местен ежедневник и имали силата на договор. Според клаузите на
тези общи условия купувачите на топлинна енергия били длъжни да заплащат месечните
1
дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Ответниците били използвали доставената им топлинна енергия през исковия
период. До момента обаче ответниците не погасили задълженията си. Ищецът сочи, че в
изпълнение на чл. 138б ЗЕ етажните собственици на сградата, в която се намирал и имотът
на ответника, били сключили договор за извършване на услугата дялово разпределение с
„Директ“ ЕООД. Сумите за топлинна енергия били начислявани от ищеца по прогнозни
месечни вноски, като след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни
сметки от фирмата за дялово разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово
разпределение. За имота били издадени изравнителни сметки. Ето защо ищецът моли съда
да постанови решение, с която да бъде признато за установено, че
- М. Ш. дължи 4/6 от следните суми: сумата от 926,94 лв., мораторна лихва върху
главниците за топлинна енергия, за периода 15.09.2022 г.-27.02.2024 г., сумата от 10,68 лв.,
мораторна лихва върху главниците за дялово разпределение, за периода 16.07.2021 г.-
27.02.2024 г.,
- Н. Ш. и М. Д. дължат по 1/6 част от следните суми: сумата от 8549,16 лв., главница
за топлинна енергия за имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. **, аб.№ **, за периода
м.05.2021 г.- м.07.2023 г., сумата от 54,09 лв., главница за дялово разпределение за периода
м.05.2021 г.-м.07.2023 г., ведно със законната лихва върху двете главници от 05.03.2024 г. до
окончателното изплащане, сумата от 926,94 лв., мораторна лихва върху главниците за
топлинна енергия, за периода 15.09.2022 г.-27.02.2024 г., сумата от 10,68 лв., мораторна
лихва върху главниците за дялово разпределение, за периода 16.07.2021 г.-27.02.2024 г.
Претендира разноски.
Ответниците М. С. Ш., Н. М. Ш. и М. А. Д. оспорват изцяло претенциите на ищеца
като неоснователни и недоказани по подробно изложени съображения. Оспорват да са
собственици или вещни ползватели на имота. Оспорват реалната доставка на топлинна
енергия и правилното й изчисление. Правят възражение за давност. Молят за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Директ“ ЕООД не изразява
становище по основателността на исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите
на страните съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По исковете против Н. Ш. и М. Д.
Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е
собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот.
Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от
17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди
2
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този
имот при общите условия на топлопреносното предприятие.
Диспозитивното начало в процеса предполага разглеждането на иска само на
предявените от ищеца основания. Доколкото ищецът твърде, че притежава вземания по
договорно правоотношение по чл. 150, ал. 1 ЗЕ, възникнало поради въвеждането на
топлоснабдяване в сграда етажна собственост, в която ответниците са съсобственици, при
приложимите общи условия на ищеца, то съдът е длъжен да обсъдил дали това
правоотношение е възникнало от твърдените от ищеца факти – право на собственост – не и
поради титулярство на вещно право на ползване или поради друг юридически факт.
Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е установил пълно и главно
ответниците Н. Ш. и М. Д. да са собственици на идеални части от имота в исковия период.
Съгласно представения по делото договор за продажба на държавен недвижим имот от
03.07.1990 г. съпрузите М. Ш. и Р. Ш.а купуват процесния имот и по правилата на СК 1985 г.
той се е притежавал в режим на съпружеска имуществена общност.
Съпругата Р. Ш.а е починала през 2002 г., като нейната 1/2 част от разпадналата се
съпружеска имуществена общност е наследена поравно между преживелия съпруг М. Ш.,
който е собственик на 1/2 част на собствено основание, и от децата й Н. Ш. и Р. Ш.а,
последната починала като разведена през 2018 г. и оставила за единствен наследник М. Д..
Така, Н. Ш. е призован направо към наследяване на покойната си майка, а М. Д. –
призован по наследствена трансмисия към наследяване на баба си.
Със смъртта на едно лице наследниците му не стават автоматично собственици на
наследствените вещи и другите активи в наследството, нито пък стават автоматично
длъжници по неговите дългове. Със смъртта на наследодателя съгласно чл. 1 ЗН единствено
се открива наследството му. То не преминава в патримониума на наследника автоматично –
арг. чл. 48 ЗН. В полза на наследника се поражда единствено право на наследяване – арг. чл.
48 ЗН. Това право (споменато изрично и в текста на закона – вж. чл. 51, ал. 1 ЗН, чл. 58 ЗН,
чл. 59, ал. 1 ЗН) е субективно непритезателно гражданско право, което включва две
правомощия – да се приеме или да се откаже едно наследство. Правото на наследяване се
упражнява с едностранно изявление на титуляря му, с което чрез формален акт (при отказа)
или чрез формален или неформален акт (при приемането) наследникът упражнява
предоставената му опция – да приеме или да се откаже от наследството. Двете правомощия
са част от едно субективно право и взаимно се изключват. Ако приеме наследството,
наследникът придобива цялото или част от наследството, а ако се откаже, наследникът губи
правото да приеме наследството.
Лицето, в чиято полза възниква право на наследяване, т.е. лицето, комуто се предлага
едно наследство, има три различни опции
а. да приеме наследството чисто и просто, направо (чл. 49, ал. 1 ЗН и чл. 49, ал. 2 ЗН);
3
б. да се откаже от наследството (чл. 52 ЗН);
в. да приеме наследството по опис (чл. 61, ал. 1 ЗН).
Трите наследственоправни опции са ясно посочени в самия закон – чл. 62 ЗН:
„Приемането по опис от един от наследниците ползува останалите, но то не лишава
последните от правото да приемат направо наследството или да се откажат от него.“.
Ако бъде прието наследството (било направо, било по опис), правото на наследяване
се погасява, а на негово място се поражда право на наследство, което включва правото на
приелия наследството да се разпореди с наследството като съвкупност – например да го
продаде – чл. 212 ЗЗД. Поражда се и наследствено правоприемство и наследникът става
собственик на вещите, включени в наследството. Наследственото правоприемство е с
обратно действие – арг. чл. 48, изр. 2 ЗН.
Презумпция за приемане на наследството има в изпълнителния процес – арг. чл. 429,
ал. 2, изр. 1 ГПК, но в исковия процес такава презумпция няма и фактът подлежи на пълно и
главно доказване.
Ищецът не доказва ответниците Н. Ш. и М. Д. да са приели наследството на Р. Ш.а, а
за ответника М. Д. – и наследството на Р. Ш.а, поради което и той не доказва те да са
станали преди исковия процес собственици на идеална част от имота, респ. не доказва в
исковия период ответниците като собственици да отговарят за съответната част от
процесните задължения.
Само на това основание исковете против тези двама ответници следва да се отхвърлят
изцяло.
По исковете против М. Ш.
Както се посочи по-горе, ответникът М. Ш. е собственик на 1/2 ид.ч. от имота от
прекратената съпружеска имуществена общност на имота и е призован към наследяване на
покойната си съпруга за 1/3 ч. от наследството, вкл. за 1/6 ид.ч. от имота.
Представените отчети на третото лице помагач, подписани от ответника М. Ш., сочат,
че той години наред живее в имота, вкл. като потребява битово горещо водоснабдяване и
топлинна енергия. Това в общия случай вероятно би било достатъчно, за да се приеме, че
наследството, към чието наследяване е призован владеещият наследник, е прието с
конклудентни действия – по чл. 49, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ЗН.
По настоящото дело обаче, ответникът М. Ш. е бил съвладелец и притежаващ в
режим на съпружеска имуществена общност на имота, като след смъртта на съпругата му
през 2002 г., преди исковия период по настоящото дело, ответникът на собствено основание,
а не като наследник, е собственик на 1/2 ид.ч. от имота, и продължава да владее тази 1/2
ид.ч., а по чл. 58 ЗН има сезина и може да владее и останалата 1/2 ид.ч. (1/6 ид.ч. във
формата на законно, т.е. същинско, владение, а останалите 2/6 ид.ч. – като държател за
другите двама наследници). Но от това, че владее имота, не може да се изведе несъмнена
воля да приеме наследството. Чл. 58 ЗН позволява на призованите наследници да владеят
4
имоти от наследствената маса и дори да предявяват владелчески искове, без това да се счита
за конклудентно приемане. Не става ясно в случая, а тежестта на доказване за този факт е на
ищеца, дали ответникът М. Ш. владее целия имот като собственик на 1/2 ид.ч.
(собственикът на идеална част от съсобствен имот може да ползва целия имот – арг. чл. 31
ЗС), или като приел наследството наследник. Затова при последици на ноказателствена
тежест ответникът М. Ш. отговаря за 3/6, а не 4/6 ид.ч. от процесните задължения.
По размера на процесните задължения
Не се спори, че сградата в този период е топлоснабдена, а това е установено и от
събраните писмени доказателства и заключението на вещото лице по СТЕ. Установено е от
събраните писмени доказателства и че в сградата е въведено и дялово разпределение, за
което е взето решение от етажните собственици. Ето защо съдът приема, че в сградата
валидно се отчита топлоподаването и се извършва дяловото разпределение.
Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно отношение
между ищеца и ответника М. Ш., произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия,
по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по
основание за периода. Съдържанието на този договор е уредено в представените общи
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват клиента, дори и без да ги е приел изрично
съгласно нормата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява
изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Представени са и доказателства за публикуване на
общите условия.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в
жилището е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно нормата на чл.
162 ГПК, според която иск, доказан по основание, не може да бъде отхвърлен, а за размера
му съдът следва да ползва заключението на вещи лица или своята преценка.
Съгласно заключението на СТЕ, кредитирано от съда, количеството на доставената в
цялата сграда топлинна енергия е отчетено от общия топломер, който отговаря на
метрологичните изисквания (в който смисъл са и писмените доказателства). Съобразно чл.
139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от общия топломер топлинната енергия между
отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото разпределение по
начина, регламентиран в действащата през периода нормативна уредба.
Доколкото задълженията за прогнозни суми са срочни, то с неплащането им на
уговорените падежи (30 дни след края на месеца, за който се отнасят, а по общите условия от
2016 г. – 45 дни) длъжникът изпада в забава и дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
обезщетение в размер на законната лихва. Допустимо е, обаче, страните да уговорят друг
падеж на задълженията за заплащане на топлинната енергия. Такава уговорка е в сила за
периода на действие на общите условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2
от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2014 г. и от 2016 г.
купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен
5
срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача (което в случая не
се оспорва). В този случай продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2 ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура за
реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на изравнителните
сметки (чл. 33, ал. 4 ОУ).
Съдът намира, че част от посочените клаузи са недействителни, тъй като не са
индивидуално уговорени, а освен това са неравноправни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Уговорка в
общи условия на търговец монополист, която позволява търговецът да измества падежа на
задължения, които имат характера на периодично плащане, в следваща година, създава
значително неравновесие в отношенията с потребителя и противоречи на принципа на
добросъвестността. В случая, падежът на прогнозните вземания за част от топлинните
периоди едностранно е изместен от търговеца за след датата на общата фактура т.е. за
следващата година. Така давността за част от тези вземания по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е
продължена едностранно от търговеца с почти година. Срещу това облагодетелстване
потребителят получава „компенсация“, състояща се в това, че не се начислява мораторна
лихва върху вземанията за прогнозни суми на топлинната енергия, но този „баланс“ е
очевидно наклонен в полза на търговеца, като се има предвид обстоятелството, че
вземанията за главница са по-големи от тези за мораторна лихва. Ето защо съдът намира, че
всяко едно вземане за прогнозни дялове се погасява с давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а така
също със същата давност, но като вземане с относително самостоятелен характер, се
погасява и вземането за изравнителна вноска. Съдът приема и, че падежът на задължението
за прогнозни суми, от който тече погасителната давност, е 30 дни след месеца, за която се
отнася задължението.
В случая, възражението за давност е неоснователно, но горните аргументи относно
неравноправността на клаузите относно падежите на задълженията за главница за топлинна
енергия имат отношение към размера и падежите на задълженията за мораторна лихва върху
тези главници.
В тази връзка възражението на ответника М. Д. против доказаността на задълженията
мораторна лихва, като не били представени доказателства за публикуване на общите
фактури в сайта на продавача са парадоксално – хем на пръв поглед основателни, хем
неоснователни. Фактически те са верни – няма доказателство за публикуването, но това
парадоксално ползва не потребителя, а търговеца. Както вече се посочи, клаузите в общите
условия са неравноправни и поради това не следва да се прилагат и падежите следва да се
определят от първо число на следващия месец. Това всъщност би ощетило търговеца
относно главниците (ако част от тях да биха били погасени по давност), а би го
облагодетелствало относно лихвите – защото лихва щеше да се начислява за много по-дълги
периоди, макар и върху по-малки суми. Възражението на ответника М. Д. за непубликуване
на общите фактури изобщо не следва да се слуша – защото съдът смята, че клаузите,
касаещи падежиране на главните задължения по този начин – след публикация на общи
фактури, са неравноправни и нищожни.
6
Затова мораторната лихва трябва да се изчисли месец за месец. Обаче! С оглед
диспозитивното начало в процеса обаче мораторната лихва върху главните вземания следва
да се присъди върху главниците по общите фактури и от падежите, посочени от ищеца, (ако
лихвата се определи по отношение забава в плащането на всяка прогнозна сметка, ще се
получи хем по-голяма по размер лихва от претендираната, хем за период, за който ищецът не
претендира лихва – а чл. 6 ГПК забранява това) и съдът намира, че натрупаната мораторна
лихва е в размер на лихвата по общите фактури.
По реда на чл. 162 ГПК и съобразно неоспорените заключения на СТЕ и ССчЕ, които
съдът кредитира съдът намира, че размерът на задължението за главница за топлинна
енергия за исковия период е 8549,16 лв., а за мораторна лихва върху главниците за топлинна
енергия е 926,94 лв.
Искът за мораторна лихва против ответника М. Ш. следва да се уважи в размер на 1/2
част от 926,94 лв.=463,47 лв., а за пълния размер от 617,96 лв. – да се охтвърли.
По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху
вземането за услуга дялово разпределение
Както вече се посочи, ищецът и ответника М. Ш. са обвързани от договорно
правоотношение по чл. 150 ЗЕ, като в сградата, в която се намира собственият на
ответницата имот, е въведена системата на дялово разпределение и такова се извършва от
третото лице-помагач – лицензирана субект по чл. 139а ЗЕ. Задълженията на ищеца по
договора за продажба са да доставя и продава топлинна енергия, а на ответника да я
заплащат съобразно цените, одобрени от КЕВР, и на падежите, посочени в общите условия
на ищеца.
Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и
меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от общите условия на ищеца от
2014 г. и чл. 22 от общите условия от 2008 г. разноски за изготвяне на изравнителна сметка и
отчет на уреди за топлинно разпределение са именно разноски, попадащи в предметния
обхват на чл. 186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2 ЗС). Нормата е диспозитивна, като не
съществува пречка за дерогирането й както с нарочно писмено съглашение между ищеца и
ответниците, така и с клауза в общи условия, одобрени от надлежния държавен орган.
Именно това се е опитал да стори ищецът, приемайки общите условия от 2016 г. и 2014 г.
Същевременно нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна енергия се предвижда
задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца. Такава уговорка не е
включена в общите условия, поради което за основателността на главния иск за дялово
разпределение, ищецът следваше да установи, че е заплатил на третото лице-помагач
визираната сума, което той не е сторил. Дори да се приеме, че подобно задължение за
предплащане на разноски е изводимо от уреденото право на ищеца да определя по
съглашение с третото лице-помагач реда и начина на заплащане на услугата, то отново
според съда в тежест на ответниците не би възникнало задължение за заплащането на
главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите условия на търговец продавач,
според която той има право едностранно да определя ред и начин на плащане на задължения
7
за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. Чл. 186, ал. 2
ЗЗД е дерогируем по обща воля на страните по договора за продажба, но когато едната
страна е потребител, съглашението следва ясно да урежда правата и задълженията на
страните и предпоставките за дерогацията. В случая общите условия не отговарят на това
изискване, те дават възможност на търговеца едностранно да определя падеж на
задължението и начин на неговото възникване, поради което съдът приема, че клаузата е
нищожна и вземане за стойност на услуга „дялово разпределение“, представляваща разноски
по чл. 186, ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца.
Главната претенция за сумата за дялово разпределение е несъществуваща, а с него и
акцесорната претенция за мораторна лихва. Тя е неоснователна и защото в общите условия
не е предвиден падеж на задълженията за главница, поради което те са изискуеми след
нарочна покана до длъжника, за каквато данни по делото няма.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат всички главни страни, но само
ищецът е сторил разноски.
Ищецът е сторил в исковото дело разноски от 76,69 лв. за държавна такса (разликата
до 190,82 лв. е недължима с оглед на произнасянето по ч.гр.д. № 13789/2024 г., СГС), 700 лв.
депозити за вещи лица, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр. 8/2017 г., съдът
определя юрисконсултско възнаграждение от 100 лв., или общо разноски от 876,69 лв. В
заповедното дело разноските на ищеца са в размер на 240,82 лв., от които изпълнителен лист
вече е издаден за 114,77 лв., остатъкът е 133,11 лв.
Исковете против останалите двама ответници са били в размер на цената общо по
1590,14 лв., а против ответника М. Ш. – за 625,08 лв., така против всеки ответник ищецът е
сторил пропорционално разноски в размер на съответно 1590,14 лв./(1590,14 лв.+1590,14
лв.+625,08 лв.) за първите двама ответници, респ. 625,08 лв./ 1590,14 лв.+1590,14 лв.+625,08
лв., от горните суми. Изчислено, това дава разноски в исковото и в заповедното – 366,34 лв.
за исковото и 55,62 лв. за заповедното против първите двама ответници, респ. 144,01 лв. и
21,87 лв. против ответника М. Ш..
Пропорционално на уважената част от исковете против ответника М. Ш. ищецът има
право на разноски в негова тежест в размер на 463,47/625,08 от горните две суми 144,01 лв.
и 21,87 лв., т.е. 106,77 лв. разноски за исковото дело и 16,22 лв. за заповедното дело.
Ответниците са представлявани безплатно от адвокати, които претендират
възнаграждение за безплатно представителство, което адвокатите претендират да се
определи по минимумите на Наредба № 1/2004 г.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
8
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6300 лв.
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 86 лв./час.
Съдът намира, че консултацията на клиента и подаването на възражение в
заповедното дело е отнело около 1 час, а в исковото дело консултацията на клиента е отнела
1 час, проучването на практиката и законодателството и изготвянето на отговор на исковата
молба и допълнителни молби – 2,5 часа, общо 3,5 часа. С оглед вече установената съдебна
практика, типовия характер на спора и липсата на правна сложност и липсата на явяване в
съдебно заседание, дейността на адвоката в исковото дело се свежда до общо 3,5 часа труд.
Така възнагражденията на адвокатите би трябвало да са в размери от по 86 лв. за
заповедното дело, респ. по 3,5х86=301 лв. за исковото дело.
На адв. Е. К., представлявала безплатно Н. Ш. в заповедното дело, следва да се
присъди за заповедното дело възнаграждение от 86 лв.
9
На адв. Н. И., представлявал безплатно М. Д. в заповедното дело, следва да се
присъди за заповедното дело възнаграждение от 86 лв.
На адв. М. Л., представлявал безплатно М. Ш. в заповедното дело, следва да се
присъди за заповедното дело възнаграждение пропорционално на отхвърлената част от
исковете – (625,08-463,47)/6360,58 х 86=2,19 лв.
На адв. К. Б., представлявала безплатно М. Д. в исковото дело, следва да се присъди
за исковото дело възнаграждение от 301 лв.
На адв. В. С., представлявала безплатно Н. Ш. в исковото дело, следва да се присъди
за исковото дело възнаграждение от 301 лв.
На адв. С. Д., представлявала безплатно М. Ш. в исковото дело, следва да се присъди
за исковото дело възнаграждение пропорционално на отхвърлената част от исковете, но СГС
по ч.гр.д. № 13789/2024 г., вече й е присъдил възнаграждение от 200 лв. за представителство
до датата 04.12.2024 г. Съдът намира, че положеният от адв. Д. труд след тази датата е в обем
на 1 час, остойностен на 86 лв. Пропорционално на адв. Д. следва да се присъди
възнаграждение от (625,08-463,47)/6360,58 х 86=2,19 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, против М. С. Ш., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 463,47 лв., мораторна
лихва върху главниците за топлинна енергия, за периода 15.09.2022 г.-27.02.2024 г., което
вземане е предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена на 07.04.2024 г. по гр.д. № 12964/2024 г., СРС, 161-ви с-в.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, против
М. С. Ш., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца мораторна лихва върху
главниците за топлинна енергия, за периода 15.09.2022 г.-27.02.2024 г., над 463,47 лв. до
пълния предявен размер от 617,96 лв., както и иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
7,12 лв. мораторна лихва върху главниците за дялово разпределение, за периода 16.07.2021
г.-27.02.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, против
Николай М. Ш., ЕГН **********, и М. А. Д., ЕГН **********, искове с правно основание
чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Н. Ш. и М. Д. дължат по 1/6 част от
следните суми: сумата от 8549,16 лв., главница за топлинна енергия за имот, находящ се на
адрес: гр. София, ж.к. **, аб.№ **, за периода м.05.2021 г.- м.07.2023 г., сумата от 54,09 лв.,
10
главница за дялово разпределение за периода м.05.2021 г.-м.07.2023 г., ведно със законната
лихва върху двете главници от 05.03.2024 г. до окончателното изплащане, сумата от 926,94
лв., мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия, за периода 15.09.2022 г.-
27.02.2024 г., сумата от 10,68 лв., мораторна лихва върху главниците за дялово
разпределение, за периода 16.07.2021 г.-27.02.2024 г., които вземания са предмет на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 07.04.2024 г. по гр.д. №
12964/2024 г., СРС, 161-ви с-в.
ОСЪЖДА М. С. Ш., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 106,77 лв., разноски, сторени в
производството по делото, и сумата от 16,22 лв., разноски, сторени в производството по
гр.д. № 12964/2024 г., СРС, 161-ви с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. Е. К.
К., ЕГН **********, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 86 лв. възнаграждение за
безплатно представителство на ответника Н. Ш. в заповедното ч.гр.д. 12964/2024 г., СРС,
161-ви с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. Н. И.
И., ЕГН **********, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 86 лв. възнаграждение за
безплатно представителство на ответника М. Д. в заповедното ч.гр.д. 12964/2024 г., СРС,
161-ви с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. М. Л.
Л., ЕГН **********, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 2,19 лв. възнаграждение за
безплатно представителство на ответника М. Ш. в заповедното ч.гр.д. 12964/2024 г., СРС,
161-ви с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. К. И.
Б., ЕГН **********, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 301 лв. възнаграждение за
безплатно представителство на ответника М. Д. по делото.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. В. Ф.
С., ЕГН **********, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 301 лв. възнаграждение за
безплатно представителство на ответника Н. Ш. по делото.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. С. Й.
Д., ЕГН **********, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 2,19 лв. възнаграждение за
безплатно представителство на ответника М. Ш. по делото (над вече присъденото й по
ч.гр.д. № 13789/2024 г., СГС).
Решението е постановено при участието на „Директ“ ЕООД“ ЕООД като
помагач на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред Софийския градски
съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
11
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12