Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                    гр.София, 17.02.2021 год.

 

                                      В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова  

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Димитринка Костадинова-Младенова    

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5914 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 15.03.2020 год., постановено по гр.дело №3621/2020 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, „Г.К.“ ЕООД е осъдено да заплати на „П.“ ЕООД по искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 92 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД сумата от 6 500 лв., представляваща неустойка по чл. 13 от договор от 20.06.2016 год. и сумата от 5 200 лв., представляваща обезщетение за вреди /цената по договор от 29.06.2016 год., сключен между ищеца и „ЕЕС-Енергийно ефективни системи“ ЕООД/, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 31.10.2019 год. до окончателното им изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 468 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Г.К.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като СРС бил присъдил неустойка по чл. 13 от сключения между страните консултантски договор, а ищецът претендирал неустойка по чл. 14 от същия, а сумата от 5 200 лв. била присъдена като обезщетение за вреди по сключен договор от 20.06.2016 год., а ищецът бил предявил иск във връзка със сключен договор от 29.06.2016 год. Налице било несъответствие между дадената в доклада по делото правна квалификация на исковете и тази в решението. На следващо място сочи, че първоинстанционният съд бил разгледал сключения между страните договор от 20.06.2016 год., вместо твърдения от ищеца договор от 29.06.2016 год., като приел, че е допусната техническа грешка. Необоснован бил извода му, че съгласно чл. 13 от договора, при пълен неуспех заплатената цена се връща, както и че три клаузи от договора се отнасят до „гаранцията за успех“. В действителност чл. 13, чл. 13.1 и чл. 14 от договора от 20.06.2016 год. се отнасяли до договорени между страните три отделни неустойки. Съгласно чл. 13 от договора, изпълнителят дължал неустойка в размер на платеното възнаграждение по чл. 14.1, в случай че по време на действието на договора при повече от два подадени проекта, нито един не е успешен. В случая не били налице повече от два подадени проекта, поради което тази неустойка не била дължима. А и иск за подобна неустойка не бил предявено от ищеца. В чл. 13.1 от договора била уговорена неустойка, която била дължима в случай че по време на действието на договора при повече от 5 подадени проекта за финансиране минимум 4 от тях не са одобрени за финансиране. В случая тази неустойка не била дължима, тъй като не били подадени повече от 5 проекта, а и претенция за това не била предявена от ищеца. В чл. 14 от договора било уговорена дължимост на неустойка в случай че поради пропуски при изпълнение на формалните изисквания от страна на изпълнителя подаден проект бъде отхвърлен за финансиране и от подадените други проекти нито един не е бил одобрен за финансиране, като изпълнителят дължал възстановяването на заплатеното от възложителя възнаграждение по чл. 4.1. Ищецът не бил установил по делото предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за заплащане на неустойка по чл. 14 от договора. В частност проект за кандидатстване по Оперативна програма Иновации и конкурентоспособност 2014 – 2020, процедура B********„Енергийна ефективност за малките и средните предприятия“, не бил отхвърлен поради пропуски на изпълнителя при изпълнение на формалните изисквания на програмата. В клаузата на чл. 14 от договора страните изрично били уговорили, че ще считат за формална грешка само тази, която се окачествява от финансиращата институция по програмата за финансиране като такава при подаването на проекта и на която тя изрично се позовава като причина за отхвърлянето на проекта при оценяването му. В случая проектът не бил одобрен, тъй като кандидатът не отговаря на изискванията на Критерий №16 от Критериите за оценка на допустимостта на кандидата. Т.е. не била допусната формална грешка. Според процесния договор изпълнителят не можел да влияе на възложителя да избере конкретна програма за получаване на финансиране. Избраната програма била изрично декларирана именно от възложителя – чл. 2. Освен това по делото било представено удостоверение за изпълнение, което представлявало приемане на изработеното от страна на възложителя с всички произтичащи от това законови последици. Възложителят бил заявил, че изпълнителят е изпълнил точно, качествено и в срок задълженията си по договора. Следователно претенцията за договорна неустойка в размер на 6 500 лв. била неоснователна. Необосновано СРС бил приел, че в договора била предвидена отговорност на изпълнителя в хипотеза на непреодолима сила – волята на администрацията, както и че с договора се гарантира положителен резултат по всички изготвени и подадени проектни предложения в изпълнение на процесния договор. Неправилно първоинстанционният съд бил уважил иска за обезщетение за вреди по чл. 82 ЗЗД – платено възнаграждение по договор №36 от 29.06.2016 год. за извършване на енергиен одит с трето за спора търговско дружество – „ЕЕС-Енергийно ефективни системи“ ЕООД. Ответникът не бил задължил ищеца да сключва такъв договор. Освен това този договор бил изпълнен и ищецът не бил претърпял вреди. Освен това страните по процесния договор били ограничили отговорността си за неизпълнение до уговорените неустойки, които изключвали присъждането на обезщетение за вреди извън тези неустойки. Освен това плащането от страна на ищеца по договора с третото за спора лице не било пряка последица от неизпълнението на процесния договор, нито могло да бъде предвидено. Неправилно били кредитирани показанията на свидетелката Д., която била служител на ищцовото дружество и заинтересована от изхода от настоящия спор. А и показанията й не се подкрепяли от останалите доказателства по делото. Отделно от това ищецът не бил изпълнил собствените си задължения да окаже на ответника необходимото съдействие за изпълнение на задълженията му, в т.ч. това по чл. 9 от договора. Същият не бил предоставил своевременно паролите за достъп до ИСУН и не можел да държи отговорен ответника, че след внасяне на документите за участие по процесната програма, не го е уведомил за движението на проекта. Кандидатстването по програмата за финансиране се осъществявало чрез регистрация на кандидата в ИСУН, като паролите били дадени от възложителя на 19.05.2017 год., а проектът бил подаден на 07.09.2016 год. В този смисъл ищецът не бил изпълнил задълженията си по чл. 10 от договора. Ето защо моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „П.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че в случая правният спор бил определен от ищеца в исковата молба и допълнителна молба от 18.02.2020 год., без изрично да са били посочени правните норми, на които се основават претенциите. В случая СРС не бил допуснал нарушение на диспозитивното начало, поради което постановеното от него решение било допустимо. Първоинстанционният съд правилно бил квалифицирал първата претенция по чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 92 ЗЗД, като приел, че са уговорени два типа неустойки – първата е поета гаранция, а втората – за отговорност за допусната формална грешка. В клаузата на чл. 14 от договора страните се били съгласили, че изпълнителят дава формална гаранция за успех, като при неуспех заплаща неустойка. Изготвеният от ответника проект не бил допуснат, тъй като програмата не финансирала търговска дейност на възложителя и същият формално не отговарял на критериите, заложени в програмата, а именно, че не е следвало да кандидатства по тази програма, което било пряко неизпълнение на задълженията на изпълнителя. Очевидна било допусната от изпълнителя формална грешка – да предложи на възложителя да кандидатства по програма, която не се финансира с европейски средства. Налице била проявена небрежност от страна на ответника, както по отношение на консултантите, съветвали ищеца при изготвяне на документите, така и в грешното подаване на документи по програма, която не финансира дейността на възложителя. За това обстоятелство имало и признание на управителя на ответника, обективирано в електронно писмо от 26.05.2017 год. Т.е. в случая не било налице случайно събитие или непреодолима сила. Посочването на конкретната процедура, като се съобразят необходимите критерии за подбор за кандидатстване, било изцяло в компетенцията на ответника, като професионалист в конкретната област. В частност ответникът бил проявил небрежност, не бил положил онази грижа, която дължи при предоставяне на изпълнението в конкретния случай – чл. 63 ЗЗД. Правилно СРС бил уважил и втората претенция по чл. 82 ЗЗД. Фактът на виновното неизпълнение на задължението от страна на ответника се презумирало, като именно последният трябвало да докаже, че неизпълнението се дължи на форсмажорни обстоятелства. Първоинстанционният съд бил приел свързаност между ответното дружество и третото лице, изготвило енергийният доклад, кореспонденцията между двете дружества се осъществявала на един и същ електронен адрес, те работили в един и същ офис и ответникът гарантирал успех ако се ползват услугите на третото лице. Следователно с оглед чл. 22 от процесния договор ответникът дължал възстановяването на платените суми, както и обезщетение за вредите, настъпили от неизпълнението, които за пряка и непосредствена последица от него. Правилно СРС бил приел, че изпълнителят бил длъжен да предупреди веднага другата страна ако даденият проект е неподходящ за правилното изпълнение на работата и да иска извършване на нужните промени в проекта. Ако изпълнителят не бил направил това, той отговарял пред другата страна за причинените й вреди – чл. 260 ЗЗД. Заплащането на сумата от 5 200 лв. за изготвянето на енергиен доклад, като част от проекта, било пряка и непосредствена последица от неполагането на грижата на добрия стопанин от страна на ответника. Правилно били кредитирани показанията на свидетелката Д., която била очевидец на преговорите между страните, на обещанията за гарантиран успех на проекта и дадените гаранции за третото лице, изготвило енергийния доклад, както и за свързаността на ответника и третото лице. Воденият от ответника свидетел не бил участвал в изготвянето на проекта и бил започнал работа при ответника едва през 2018 год. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че решението на СРС е недопустимо, поради следните съображения:

Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл. 127 ГПК/. Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. Дадената от страната правна квалификация на претенцията не обвързва съда – той е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи относимата към случая материалноправна норма.

В разглеждания случай е видно от обстоятелствената част и формулирания петитум на исковата молба, от съдържанието на молба от 18.02.2020 год., както и от изложеното в отговора на въззивната жалба /виж чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК/, че ищецът твърди, че задължението за връщане на заплатената от него сума /възнаграждение/ от 6 500 лв. е възникнало като последица от неизпълнението на задължение на ответника по сключения между страните договор за консултантски услуги от 20.06.2016 год. – изготвеният от него проект не бил допуснат, тъй като програмата не финансирала търговската дейност на възложителя и същият формално не отговарял на критериите, заложени в програмата /т.е. не е следвало да се кандидатства по тази програма/, като не претендира присъждането на неустойка, а последиците от развалянето на договора, както поддържа, че е  претърпял и вреди в размер на 5 200 лв. – направени разходи във връзка с изпълнението на процесния договор, изразяващи се в заплащането на възнаграждение по договор №36 от 29.06.2016 год., сключен с „ЕЕС-Енерийно Ефективни Системи“ ЕООД, с предмет: Извършване на енергиен одит /“обследване за енергийна ефективност“/.

При това положение въззивният съд счита, че предявените искове намират своето правно основание в чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД /първият от тях/ и в чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД /вторият от тях/, а не в чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 92 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД, както е приел първоинстанционният съд. Този, който иска последиците от развалянето, иска и самото разваляне, а задължението за заплащане на неустойка е винаги различно от задължението за връщане на престираното по даден договор. При разваляне на договора кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението единствено по реда на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Развалянето прекратява облигационното правоотношение и кредиторът не може да търси реално изпълнение, както и обезщетение за вредите от лошото /неточното/ изпълнение. Отговорността при развален договор обезщетява предвидимите вреди /виж чл. 82 ЗЗД/, включващи: 1/ претърпените загуби, изразяващи се в направените разноски по сключване, изпълнение и разваляне на договора, както и неблагоприятната за кредитора разлика в условията, при която е сключена евентуална сделка на покритие /арг. от чл. 323 ТЗ/ и 2/ пропуснатите ползи, изразяващи се в по-голямата стойност, която насрещната престация има за кредитора след приспадане на дължимата от него престация, от която той се освобождава вследствие на развалянето.

Следователно като се е произнесъл извън надлежно очертания с исковата молба предмет на спора, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на диспозитивното начало, поради което и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК постановеното решение следва да бъде обезсилено в обжалваната му част, а делото – върнато на друг състав на СРС за произнасяне по действително предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД /като новото разглеждане би следвало да започне от стадия на изготвянето на доклад по делото по чл. 146 ГПК/.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                                            Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ОБЕЗСИЛВА решението от 15.03.2020 год., постановено по гр.дело №3621/2020 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в.

ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав на действително предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД съобразно указанията в настоящото решение.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1/                           2/