Решение по дело №10907/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 24.06.2021 г.

 

 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди и двадесет и първа година, в състав:          

                           

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. ВАСИЛЕВ

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

                                                             мл. с. ИВАН КИРИМОВ

 

при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия Иван Киримов в. гр. д. № 10907 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца Л.Л.К. срещу решение от 06.08.2020 г., постановено по гр.д. № 10098/2019 г. на СРС, I ГО, 31 състав, с което са отхвърлени предявените от Л.Л.К. срещу В.Ц.Х. искове с правно основание чл. 439 ГПК за сумата от 250 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, за които е издаден изпълнителен лист от 08.03.2016 г. по гр.д. № 26172/2012 г. на СРС, 90 състав въз основа на определение, постановено по в.гр.д. № 616/2014 г. на СГС, I въззивен брачен състав, въз основа на който е образувано изп.дело № 20181110400845 по описа на СИС при СРС; за сумата от 32, 88 лв., представляваща такса за изпълнение на парично задължение по чл.53 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по реда на ГПК и за сумата от 24 лв. – други дължими разноски по изпълнителното дело.

В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон, при нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Въззивникът намира за неправилен изводът на първия съд, че срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не бил изтекъл, тъй като същият течал от 22.03.2016 г. – когато е издаден изпълнителен лист и е изтекъл до 22.03.2018 г., а изпълнителното дело било образувано на 03.07.2018 г., т.е. четири месеца след изтичане на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Намира за неправилен и изводът на съда, че с молба от 19.06.2019 г. В.Х. прекъснала давността, тъй като към този момент бил изтекъл срокът по чл. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Отправя се искане първоинстанционното решение да бъде отменено, като вместо това бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника В.Ц.Х., с който същата се оспорва, като се отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

Страните не са заявили доказателствени искания.

Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от  фактическа страна:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правна квалификация чл.439 ГПК.

По делото е представен изпълнителен лист от 08.03.2016 г., издаден, въз основа на определение № 5643 от 11.03.2015 г. по гр.д. № 616/2014 г. по описа на СГС, I въззивен брачен състав,/с което се изменя решение № 5464/21.07.2014 г. постановено по гр.д. № 616/2014 г. в частта му за разноските/ влязло в сила на 05.05.2015 г., с който се осъжда Л.Л.К. да заплати на В.Ц. Каменова /след развода Х./ разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 250 лева.

Представена е молба на В.Ц.Х. с вх. № 8129/03.07.2018 г., по която е образувано изпълнително дело № 20181110400845 по описа на ДСИ В.Д., въз основа на издадения изпълнителен лист. С разпореждане от 04.07.2018 г. съдебният изпълнител е оставил молбата без движение за отстраняване на нередовности, а именно да се посочи способ за изпълнение по чл. 426, ал. 2 от ГПК.

С молба от 21.12.2018 г. В.Х. е посочила, че способ на изпълнение е лек автомобил „Опел“ или лаптоп.

До ищеца е изпратена покана за доброволно изпълнение с изх. № 35135/28.12.2018 г..

С молба от 19.06.2019 г. В.Х. е посочила, че моли да бъде наложен запор върху лек автомобил „Опел Зафира“, рег. № ******, като в случай, че не се извърши плащане – да се направи опис на лекия автомобил. С разпореждане от 25.06.2019 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху МПС, с рег. № ******.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.  

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

В предмета на делото се включват отрицателен установителен иск, че ищцата не дължи на ответника исковата сума.

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая ищецът основа исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила на съдебното определение въз основа, на което е издаден изпълнителния лист.

Според установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане – кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл.116, б. „б“ ЗЗД и чл.115 б. „ж“ ЗЗД действие (решение № 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение № 57/27.06.2018 г.по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др.). Ето защо, в случая давността не се прекъсва с депозиране на исковата молба, както и не спира да тече по време на процеса. Противното би означавало, че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното дело, се прекъсва или спира течащата в негова полза погасителна давност, какъвто не е смисълът на разглежданите норми.

Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. В случая определение № 5643 от 11.03.2015 г. по гр.д. № 616/2014 г. по описа на СГС, I въззивен брачен състав,/с което се изменя решение № 5464/21.07.2014 г. постановено по гр.д. № 616/2014 г. в частта му за разноските/ влязло в сила на 05.05.2015 г., поради което и от този момент е започнала да тече предвидената 5 – годишна погасителна давност.

Съгласно чл.116, б.„в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните разяснения по т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

От приложеното в настоящото производство заверено копие на изпълнителното дело се установи, че същото е образувано по молба на В.Ц.Х. с вх. № 8129/03.07.2018 г., както и че с, като в случай, че не се извърши плащане – да се направи опис на лекия автомобил.а с разпореждане от 25.06.2019 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху МПС, с рег. № ******.

С оглед на изложеното следва изводът, че погасителната давност е била прекъсната на 19.06.2019 г. и от този момент е започнала да тече нова пет годишна погасителна давност, която не е изтекла към приключване на устните състезания пред настоящата инстанция.

Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е изтекъл до 22.03.2018 г., т.е. близо четири месеца преди образуване на изпълнително дело № 20181110400845 по описа на ДСИ В.Д.. Видно е от самата законова разпоредба, че този текст се прилага в случаите на образувано изпълнително производство, поради което същата е неприложима за периода посочен от въззивника. За този период е приложима 5 – годишната давност за вземането, както бе посочено по-горе, която е започнала да тече от 05.05.2015 г. – датата, на която е влязло в сила определение № 5643 от 11.03.2015 г. по гр.д. № 616/2014 г. по описа на СГС, I въззивен брачен състав,/с което се изменя решение № 5464/21.07.2014 г. постановено по гр.д. № 616/2014 г. в частта му за разноските/ и е била прекъсната на 19.06.2019 г., с подадената от В.Х. молба от 19.06.2019 г. за налагане на запор върху лек автомобил „Опел Зафира“, рег. № ******.

Оплакването на въззивника, че първоинстанционният съд не бил взел предвид протокол за принудително отнемане и предаване на вещи от 07.04.2015 г. не следва да се обсъжда, доколкото същият касае друго изпълнително дело.

По изложените съображения въззивният съд счита, че вземанията на В.Ц.Х., за които е издаден процесният изпълнителен лист от 08.03.2016 г., не са погасени по давност към настоящия момент.

Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.                                                                                                                           По разноските:                                                                                                                                         С оглед неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски.                                                                                                                                                   Въззиваемата има право на разноски за въззивното производство и е заявила претенция за присъждане на такива, като същата е и доказана, поради което следва на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да ѝ се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.                                                                                             Воден от гореизложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 06.08.2020 г., постановено по гр.д. № 10098/2019 г. на СРС, I ГО, 31 състав.

ОСЪЖДА Л.Л.К., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на В.Ц.Х., ЕГН **********, с адрес *** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 400 лева – разноски в производството пред СГС.

Решението  не  подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                     2.