№ 4112
гр. София, 07.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20231110117432 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена И. Б. В. срещу „С.Г.Г.“ ЕАД,
с която са предявени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1
ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника поради изтекла
погасителна давност сумата от 23 749,23 лева, представляваща главница по договор за
кредит, както и сумата от 223,63 лева, представляваща законна лихва за периода от
07.03.2019г. до 08.02.2020г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 03.08.2011г. по
ч.гр.д. № ****/2011г. по описа на РС – гр. Самоков, въз основа на който е образувано изп.д.
№ ****** по описа на Ч..
Ищецът И. Б. В. твърди, че срещу него е образувано изп. дело № ****** от
08.02.2023г., образувано въз основа на изпълнителен лист от 03.08.2011г. на РС- гр.
Самоков, издаден на основание Заповед за незабавно изпълнение по ч.гр. дело №
****/2011г. на РС- гр. Самоков. Твърди, че в рамките на изпълнителното дело бил наложен
и запор върху трудовото му възнаграждение. От запорното съобщение се установявало, че
вземането било в размер на 23 749,23 лева, главница, което било установено с влязла в сила
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена през 2011г. Поддържа, че заповедта за
изпълнение била влязла в сила на 2011г., от която година започнала да тече нова давност.
Поради което давността за вземанията на ответното дружество били погасени още през
2016г., най-късно през 2017г. Сочи, че кредиторът е предприел действия по принудително
събиране на процесните вземания едва през 2023г., като е подал молба за образуване на
изпълнителното дело, но след като давността вече е била изтекла. Твърди, че други по-ранни
действия от страна на „С.Г. Г.“ ЕАД не били извършвани. По отношение на претендираната
в изп. дело законна лихва счита, че част от сумата била погасена преди образуване на изп.
дело. Поддържа, че ответникът е бездействал и не е предприемал никакви действия по
събиране на вземането си, като бездействието му е довело до погасяване на вземането му по
давност и лишаването му от право на принудително изпълнение. С уточнителна молба от
1
29.05.2023г. ищецът е посочил, че сумата от 23749,23 лева, представлява главница по
договор за кредит, сключен между него и „Банка ДСК“ ЕАД. Поддържа, че впоследствие
бил сключен договор за цесия по силата на който ответното дружество било купило
вземането и станал взискател по изп. дело № 2023788040089 по описа на Ч.. Искането към
съда е да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който се оспорва предявения иск. Изложени са твърдения, че между „Банка ДСК“ ЕАД и И.
В. бил сключен Договор за кредит от 08.12.2009г., като в полза на банката била издадена
заповед за изпълнение по ч.гр. дело № ****/2011г. по описа на РС- гр. Самоков и
изпълнителен лист от 03.08.2011г. по същото дело. Въз основа на изпълнителния лист било
образувано на 24.04.2013г. изп. дело № 20137880400379 по описа на Ч., рег. № 788 с район
на действие СГС, като още с молбата кредиторът бил изискал извършване на изп. действия.
Сочи, че по наложен запор било налице частично изпълнение на дълга на 25.01.2021г.
Поддържа, че за периода от 24.04.2013г. до 26.06.2015г. давността била спряна съгласно
Тълкувателно решение по тълк. дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС. На 13.04.2022г. на
длъжника била връчена лично покана за доброволно изпълнение и заповед за изпълнение,
като длъжникът не бил възразил в законоустановения срок и заповедта била влязла в сила
на 13.05.2022г. Поддържа, че от този момент е започнал да тече 5-годишен давностен срок,
който до момента не бил изтекъл. По силата на Договор за прехвърляне на вземания от
25.06.2013г. „Банка ДСК“ ЕАД прехвърлила вземанията си на „ОТП Факторинг“ ЕАД, като
цесионерът бил конституиран по изп. дело № 379/2013г. като частен правоприемник на
банката. Впоследствие през 2016г. вземането срещу И. В. било прехвърлено на „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД, който бил конституиран като взискател по изп. дело № 379/2013г.
през ноември 2016г. На 07.03.2019г. между „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД и „С.Г. Г.“ ООД
се сключил договор за прехвърляне на вземания, с който на ответника били прехвърлени
пакет от изискуеми вземания в тяхната цялост, заедно с всички привилегии, обезпечения и
други принадлежности, вкл. и с изтеклите лихви, в това число вземанията по Договор за
кредит от 08.12.2009г., сключен с ищеца. Сочи, че през 2023г. изп. дело № 379/2013г. било
прекратено и въз основа на същия изпълнителен титул било образувано ново изп. дело №
****** от 03.02.2023г. по описа на Ч.. В хода на изп. производство били извършвани редица
изп. действия, целящи удовлетворяване на вземането, произтичащо от договора за кредит,
вкл. и налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Искането към съда е
да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Съдът като взе предвид становищата на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства, намери за установено следното от фактическа и правна страна.
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.
Относно основателността на предявените искове, съдът намира следното.
Предмет на производството по чл. 439 ГПК е съществуването на изпълняемото
материално право, за което е издаден изпълнителен титул, а не законосъобразността на
провежданото изпълнение. Тъй като производството по така предявения иск се
характеризира с оспорване на изпълняемото право, правният интерес на ищеца е обусловен
2
от наличието на вземане срещу него, скрепено с изпълнителна сила, независимо дали това
вземане се изпълнява или не към датата на предявяване на иска. Ето защо в тежест на ищеца
е да докаже наличието на издаден срещу него изпълнителен титул. В доказателствена
тежест на ответника е да докаже наличието на обстоятелства, водещи до спиране или
прекъсване на давността.
В конкретния случай от по делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от
доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, а и от приобщените преписи от изпълнителни
дела се установява по категоричен начин, че срещу И. Б. В. е издаден изпълнителен лист по
ч.гр. дело № ****/2011г. по описа на РС- гр. Самоков, въз основа на който е образувано изп.
дело № ****** по описа на Ч., рег. № 788, с район на действие СГС, както и че вземанията
по издадения изпълнителен лист са прехвърлени от „Банка ДСК“ ЕАД на „ОТП Факторинг“
ЕАД, който впоследствие ги е прехвърлил на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, който ги
прехвърлил на „С.Г. Г.“ ООД /сега „С.Г.Г.“ ЕАД/.
Освен това от последното по време запорно съобщение от 08.02.2023г. /връчено на
09.02.2023г. на работодателя на ищеца Министерство на отбраната/ е видно, че актуалният
размер на задълженията по изпълнителния лист са в размер на 23 749,23 лева – главница и
957,79 лева – законна лихва за периода от 07.03.2019г. до 22.02.2023г. В настоящото
производство се отрича дължимостта на сумата от 23 749,23 лева – главница и 223,63 лева –
законна лихва за периода от 07.03.2019г. до 08.02.2020г., поради което сумите предмет на
предявените искове не са погасени чрез принудително изпълнение и не надхвърлят
актуалния размер на задълженията.
При наличието на вземания, за които е издаден изпълнителен лист и образувано
изпълнително дело, както и при липса на погасяване на вземанията чрез принудително
изпълнение към датата на исковата молба, за ищеца е налице правен интерес от предявените
отрицателни установителни иск за тяхната недължимост.
Ето защо предявените отрицателни установителни искове по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК
са процесуално допустими и следва да бъде разгледано релевираното от ищеца възражение
за погасяване правото на принудително изпълнение на вземанията по силата на изтекла
погасителна давност. В тази насока съдът намира следното.
Видно от приобщените преписи от изпълнителни дела, процесните вземания се
основават на Заповед за изпълнение на задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК,
издадена на 02.08.2011г. по ч.гр.д. № ****/2011г. по описа на Районен съд – гр. Самоков. В
исковата си молба ищецът твърди, че заповедта за изпълнение била влязла в сила през
2011г., откогато започнала да тече погасителна давност за вземанията и давността е изтекла
към датата на исковата молба. Тези му твърдения, обаче, не се установява от събраните по
делото доказателства. Заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК подлежи на незабавно
изпълнение от датата на нейното издаване, поради което нейната изпълнителна сила
предхожда момента на формиране на силата й на пресъдено нещо. Вземанията по нея
подлежат на изпълнение незабавно, а заповедта за изпълнение влиза в сила едва след като
бъде връчена на длъжника от съдебния изпълнител по реда на чл. 418, ал. 5 ГПК и след
3
изтичане на срока за възражение срещу нея по чл. 414, ал. 2 ГПК, течащ от датата на
връчването.
В конкретния случай въз основа на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК от
02.08.2011г. и изпълнителния лист от 03.08.2011г. е образувано първоначално изп.д. №
20137880400379 по описа на Ч.. Изпълнителното производство е образувано по молба на
първоначалния взискател „Банка ДСК“ ЕАД от 24.04.2013г., с която е поискано
предприемането на конкретни действия по изпълнение – запор на вземания по банкови
сметки и трудово възнаграждение, насочване на принудителното изпълнение срещу
движими вещи и недвижими имоти на длъжника. Видно от съдържанието на
изпълнителното дело, след образуването му съдебният изпълнител е правил множество
неуспешни опити за връчване на длъжника на поканата за доброволно изпълнение заедно с
преписа от заповедта за изпълнение на настоящия му адрес в гр. София, без да е извършено
връчване на постоянния в гр. Самоков. Вследствие на това поканата за доброволно
изпълнение заедно с преписа от заповедта за изпълнение е връчена за първи път на
длъжника-ищец И. Б. В. на 13.04.2022г. – лично /л. 109 от изп.д. № 20137880400379 и л. 15
от изп.д. № .******/.
Както е изяснено в съдебната практика /Решение № 50295 от 23.01.2023 г. на ВКС по
гр. д. № 1030/2022 г., IV г. о., ГК/ длъжникът може да се позове на давността, изтекла към
датата на връчване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК чрез един от следните
способи: 1) с възражението, подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК; 2) с отговора на
исковата молба по чл. 422 ГПК – когато подаденото в срок възражение е необосновано, и 3)
с отрицателен установителен иск, предявен до изтичане на срока за подаване на възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК. След влизане в сила на заповедта за изпълнение длъжникът трябва да
основе отрицателния си установителен иск на факти, които са настъпили след
приключилото съдебно дирене пред последната инстанция, разгледала спора по същество
(когато вземането е установено с влязло в сила решение), респ. на факти, които са
настъпили след изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК (когато заповедта е влязла в сила
поради неподаденото в срок или оттеглено възражение). Съдът по иска по чл. 439 ГПК е
длъжен да следи за спазването на тези изисквания, а в решението да отчете, че от момента, в
който заповедта е влязла в сила, започва да тече нова давност, която всякога е пет години
(чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Това е така, защото заповедта за изпълнение влиза в сила и се ползва със
стабилитет, за разлика от определението за изпълнителен лист по извънсъдебните
изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). Като се позовава на давност, длъжникът не
разполага и с отрицателния установителен иск по чл. 424 ГПК. Законът предоставя тази
защита на длъжника, когато заповедта за изпълнение е влязла в сила поради неподаденото в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или оттеглено възражение. Фактите от значение за давността,
настъпили до изтичането на срока обаче също не са нови за длъжника, а и не подлежат на
установяване с документи, с които при полагане на дължимата грижа той да не е могъл да се
снабди. Следователно такива твърдения не създават основание за преразглеждане на
въпроса за дължимостта на вземането в смисъла по чл. 424 ГПК, изяснен с т. 16 ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС.
4
Съобразно гореизложеното разрешение, след влизане в сила на заповедта за
изпълнение длъжникът по нея не може да се позовава по какъвто и да било ред на
погасителна давност, текла до датата на изтичане на срока за възражение. Това е така,
защото нормата на чл. 439, ал. 2 ГПК предвижда, че оспорването на принудителното
изпълнение по исков ред може да се основава само на нови факти, възникнали след влизане
в сила на подлежащия на изпълнение съдебен акт, а изтеклата погасителна давност до
изтичане на срока за възражение не представлява такъв нов факт, нито представлява
новооткрито обстоятелство по смисъла на чл. 424, ал. 1 ГПК.
В случая преписът от заповедта за изпълнение е връчен на длъжника-ищец на
13.04.2022г. и той не твърди и не доказва да е подал възражение срещу заповедта за
изпълнение в рамките на едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК или да е оспорил
вземанията чрез иск предявен в този срок, а настоящите искове са предявени на 03.04.2023г.
– близо една година след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Ето защо заповедта за
изпълнение по чл. 417 ГПК е влязла в сила на 14.05.2022г. и длъжникът по нея не може да
се позовава в настоящото производство на изтеклата към тази дата погасителна давност.
При това положение предмет на разглеждане в настоящото производство е единствено
на давността, изтекла за периода от датата на влизане в сила на заповедта до датата на
исковата молба, но считано от 14.05.2022г. до 03.04.2023г. петгодишната погасителна
давност за вземанията не е изтекла, дори да не бъдат взети предвид предприетите действия
по изпълнение по новообразуваното изп.д. № ****** по описа на Ч..
Предвид гореизложеното, предявените отрицателни установителни искове са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ответникът. Същият,
обаче, не е представил доказателства за сторени разноски и не е претендирал такива, поради
което разноски не му се дължат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И. Б. В., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 11, вх. 1, ет. 14, ап. 17, срещу „С.Г.Г.“ ЕАД, с ЕИК: ******* със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6,
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за
установено, че И. Б. В. не дължи на „С.Г.Г.“ ЕАД поради изтекла погасителна давност
сумата от 23 749,23 лева, представляваща главница по договор за кредит, както и сумата от
223,63 лева, представляваща законна лихва за периода от 07.03.2019г. до 08.02.2020г., за
които суми е издаден изпълнителен лист от 03.08.2011г. по ч.гр.д. № ****/2011г. по описа
на РС – гр. Самоков, въз основа на който е образувано изп.д. № ****** по описа на Ч..
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
5
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6