№ 2079
гр. София, 25.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Георги Стоев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20221100513270 по описа за 2022 година
и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. А. Ж., ищец пред срещу
решение № 20044513 от 26. 06. 2022 г., постановено от СРС, ІІ ГО, 123 с-в по
гр. д. № 2904 по описа за 2021 г., с което са отхвърлени претенциите й по
чл.128, т.2 КТ и по чл.213,ал.2 КТ, както и в нейна тежест са възложени
разноските по делото.
Излагат се доводи, че решението е неправилно, необосновано и
постановено при нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи, че СРС
не бил взел предвид нито един от аргументите й. По делото по категоричен
начин било установено, че трудовото правоотношение е прекратено. СРС бил
приел, че между страните има някаква уговорка, което не отговаряло на
истината. Счита, че независимо, че не била допускана до работа от 01.06.2020
г., трудово възнаграждение й се следвало.
Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното
1
решение и да постанови друго, с което претенциите й да бъдат уважени. Не
претендира разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника, пред СРС,
въззиваем пред настоящата инстанция- „Д.С.“ ООД, в който се излага
становище за неоснователност на същата. Счита, че не са допуснати сочените
от въззивницата нарушения на материалния и процесуален закон при
постановяване на първоинстанционното решение. Според възззиваемия
претенциите на ищцата били недоказани, а доводите й оборени още пред СРС.
Сочи, че от свидетелските показания се установило, че работничката сама е
напуснала работа и не се е явявала в продължение на 1 месец, без да уведоми
никой за отсъствието си. Дължимите й възнаграждения били платени. Това се
потвърдило и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Претендират се разноски.
По допустимостта на жалбата:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 19. 07.2022
г.
Въззивната жалба е подадена на 29. 07.2022 г., поради което съдът
намира, че същата е подадена в срок.
Тъй като въззивницата е ищец в производството пред СРС и
предявените искове не са били уважени, то е налице правен интерес от
обжалване, следователно въззивната жалба е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес.
По основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че искът
по чл.128, т.2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 2 520
лв. за периода от 03.06.2019 г. до 15.03.2020 г. е неоснователен, тъй като от
неоспорените по делото писмени доказателства- ведомости за начислени
трудови възнаграждения, както и от заключението на допуснатата, изслушана
2
и приета по делото и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, се
установило, че работодателя /ответник/ е заплатил на ищцата дължимите й
трудови възнатраждения. За периода 01.06.2020 г. до 31.12.2020 г. ищцата не
била ангажирала доказателства, че се е явила на работа, но ответника, респ.
негови служители не я допускат до работа. От показанията на разпитания по
делото свидетел се установило, че ищцата е спряла да ходи на работа.
Управителят на заведението се опитвал да се свърже с нея, но не успял.
Ищцата „не се появила на работа“ и не вдигала телефона. Не се установило по
делото, че на 01.06.2020 г. и в следващите работни дни от процесния период
да е ходила на работа, а ответника да не я е допускал до работното й място.
Затова и искът по чл.213, ал.2 КТ за заплащане на парично обезщетение за
незаконно недопускане до работа в периода от 01.06.2020 г. до 31.12.2020 г.
бил недоказан по основание и затова е бил отхвърлен.
По доводите във въззивната жалба:
Съгласно разпоредбата на чл.128, т.2 КТ работодателят е длъжен да
плаща в уговорените срокове на работника или служителя уговореното
трудово възнаграждение за извършената работа.
В конкретния случай от представените по делото писмени доказателства
– платежни ведомости, фишове за заплати, както и от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че работодателя е заплатил
на ищцата дължимото й се трудово възнаграждение за процесния период
03.06.2019 г. до 15.03.2020 г. Заключението на вещото лице е изготвено освен
въз основа на писмените доказателства по делото, така и след проверка на
място в счетоводството на ответника, както и след проверка на системата на
НАП. Заключението не е било оспорено от страните, същото е кредитирано
от СРС, кредитира се и от настоящата инстанция като компетентно изготвено
и съответстващо на доказателствения материал по делото.
Налага се извод, че в частта в която е приет за неоснователен искът по
чл.128, т.2 КТ решението е правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
По иска по чл.213, ал.2 КТ:
Съгласно чл. 213. (1) КТ при незаконно недопускане на работник или
служител, с когото е създадено трудово правоотношение по реда на глава
пета, да постъпи на работа работодателят и виновните длъжностни лица
3
дължат солидарно на работника или служителя брутното трудово
възнаграждение за съответната длъжност от деня на явяването, за да постъпи
на работа, до неговото действително допускане на работа.
Работодателят и виновните длъжностни лица солидарно дължат
обезщетение на работника или служителя, когото незаконно не са
допуснали на работа през времето, докато трае изпълнението на
трудовото правоотношение. Това обезщетение е в размер на брутното
трудово възнаграждение на работника или служителя за времето на
незаконното недопускане на работа (2).
Следователно за да бъде уважен този иск е необходимо да са налице
следните кумулативни предпоставки: 1/ наличие на валидно трудово
правоотношение и 2/работникът или служителя да не е бил допуснат от
страна на работодателя до работното си място, за да изпълни задължението си
за полагане на труд.
В конкретния случай съдът споделя правните изводи на първата
инстанция за наличие на валидно трудово правоотношение /ТПО/ между
страните по спора. От страна на ответника не са ангажирани доказателства
ТПО да е прекратено на соченото от него основание – чл.325, ал.1,т.1 КТ –
взаимно съгласие; липсва съвпадане на волеизявленията на страните.
Следователно е налице първата от горните кумулативно дадени
предпоставки.
Що се касае до втората предпоставка, настоящата инстанция приема
следното:
В съдебната практика се приема, че за ангажиране отговорността на
работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане до работа, напълно
достатъчно е работникът или служителят дори един единствен път да е
посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово
правоотношение. Това изискване се поставя, за да се доведе до знанието на
работодателя, че работнникът е готов да полага труд.
От показанията на свидетеля Ф., л.71 по делото пред СРС, се установява,
че ищцата е престанала да ходи на работа около една година преди
провеждането на разпита, края на 2020 г. Управителят на заведението се е
опитал да се свърже с нея по телефона, но тя не вдигала телефона. От тогава
не са я виждали.
4
Следователно липсват данни ищцата да се е явила поне едни път в
предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово
правоотношение.
Наличие на пасивно поведение на работодателя и прекратяване на
осигуряването на служителя не се отнася към елементите на фактическия
състав на предявения иск по чл.213, ал.2 КТ.
Налага се извод, че правилно СРС е приел иска по чл.213, ал.2 КТ за
неоснователен.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
решението на СРС ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на делото на въззивницата разноски не се следват, а и
такива не са направени.
От въззиваемата страна разноски се претендират и такива са
сторени за адв.възнаграждение в размер на 600 лв., поради което съдът
присъждатакива.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20044513 от 26. 06. 2022 г., постановено
от СРС, ІІ ГО, 123 с-в по гр. д. № 2904 по описа за 2021 г., изцяло.
ОСЪЖДА Л. А. Ж., ЕГН **********, гр.Варна, ж.к.“****, съдебен
адрес: гр.София, ул.“****, офис 510-адв. кантора „Д. и О.“,
да заплати на „Д.С.“ ООД, ЕИК ****, гр.София, ул.“****, офис 2, съдебен
адрес: гр.София, бул.“**** – адв.А., сумата в размер на 600 лв.- разноски за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6