Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 7.01.2020
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
осми ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Светослав
Спасенов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 2598 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 21.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 57781/ 2018 г. на
Софийски районен съд, ІІ ГО, 156 състав, са отхвърлени предявените
от „Т.С.“ ЕАД- *** /ЕИК ********/ срещу В.С.К.
/ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.318, ал.2 ТЗ, чл.200 ЗЗД и чл.110, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че В.С.К. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“
ЕАД /ЕИК ********/ сумата 1 209.57 лева, представляваща
цената на доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна
енергия при общи условия за недвижим имот, находящ се в гр. София, общ.
Лозенец, бул.„*************, аб.№*******, за периода 1.10.2015 г.- 30.04.2017
г.; сумата 204.38 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за цената на
доставената топлинна енергия за периода 1.12.2015 г.- 15.05.2018 г.; сумата 48.94 лева, представляващи
припадаща се част от цената на услугата дялово разпределение за периода
1.10.2015 г.- 30.04.2017 г.; както и сумата 10.25 лева, представляващи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за цената на
услугата дялово разпределение за периода 1.12.2015 г.- 15.05.2018 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 20.06.2018
г. по ч.гр.д.№ 38023/ 2018 г. по описа на CPC, II ГО,
156 състав.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/, в
която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното
от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено
решение за признаване дължимостта на горепосочените вземания, с присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна В.С.К. /ответница по делото/ оспорва жалбата и моли да бъде постановено
решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за
въззивното производство.
Третото
лице- помагач на ищеца- „Т.С." ЕООД- *** не изразява становище по жалбата.
Предявени са установителни искове по
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани- чл.272 ГПК.
Основателността на предявените по делото
установителни искове е предпоставена от установяване пасивната материално-
правна легитимация на ответницата да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си към ответницата В.К. на
твърдението, че е собственик на процесния имот, в която връзка представя
Договор за доброволна делба от 19.12.1991 г.
/сключен с нотариална заверка на подписите на съделителите и вписан в
книгите за вписванията/, легитимиращ я като собственик на апартамент № 3 на І
етаж в сградата на бул**********в гр. София, кв.“Лозенец“, с площ от 72.52 кв.м.,
ведно с принадлежности. Доказателства на името на ответницата К. да е била
открита клиентска партида на абонат на топлинна енергия при ищеца-
топлопреносно предприятие, и респ. на нейно име да са били съставени отчетни
документи за доставена и потребена през процесния период /м.10.2015 г.-
м.04.2017 г./ топлинна енергия по делото не са представени от ищеца, чиято е
доказателствената тежест за установяване обосноваващите спорното материално право
факти и обстоятелства. Напротив- въз основа на представени от ответницата доказателства-
фактури и съобщения към фактури, и на представени от подпомагащата ищеца
страна- „Т.С.“ ЕООД, с писмена молба от 22.11.2018 г. доказателства- дялови
разпределения и документи за главен отчет, се установява, че за процесния имот
при ищеца- топлопреносно предприятие е открита клиентска партида на името на
трето за настоящия правен спор лице- „Е. БГ“ ЕООД- гр. София, имащо положението
на клиент на топлопреносното предприятие и потребител на топлинна енергия в
имота.
Основният
спорен по делото въпрос, предвид релевираните и във въззивната жалба доводи, е
дали между страните е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба
на топлинна енергия. Действащата през процесния период нормативна уредба
предвижда две алтернативни основания, при които такова договорно отношение
възниква- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна
собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител
на топлинна енергия по силата на закона собственика на топло-снабдения имот,
освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай
потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на
общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тази хипотеза е приложима, доколкото относно
Л.2 на Реш. по гр.д.
№ 2598/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
доставката
на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор
/чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните
правоотношения. Сключването на писмен
договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в
областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1 ЗЕ изрично
предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз
основа на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносно
предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди- т.3, съответно-
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда-
етажна собственост- т.6. При наличието на такъв договор, сключен относно
доставката на топлинна енергия в процесния
имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно
правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права
върху имота.
В случая в подадения по делото писмен отговор
на исковата молба по чл.131 ГПК ответницата е оспорила наличието на обвързващо я
с ищеца договорно правоотношение, поради което и съобразно чл.154, ал.1 ГПК в
тежест на последния е било да докаже обосноваващите спорното право факти и
обстоятелства, каквото доказване от негова страна в процеса не е проведено. Според
представените от ищеца доказателства ответницата се легитимира като собственик
на процесния имот въз основа на цитирания по- горе договор за доброволна делба
от 1991 г., но в съставените от него документи- съобщения към фактури от м.01.2016
г. /л.44- 45 от делото на СРС/, е посочено, че за абонатен № ****** абонат на
топлинна енергия е „Е. БГ“ ЕООД- за ап.3 в сградата на бул********. На името на
това търговско дружество- като абонат на топлинна енергия, са и съставените от
подпомагащата страна относно доставката на топлинна енергия през исковия период
в процесния имот документи- дялови разпределения и документи за главен отчет. В
този смисъл са и направените от вещото лице в приетото по делото като
неоспорено от страните експертно заключение на съдебно- техническата експертиза
констатации- че в съставените при ищеца за процесния период документи- фактури,
извлечения и сметки, процесната партида с аб.№ № ****** се води на името на „Е.
БГ“ ЕООД. Приложени са по делото и платежни нареждания за извършени от
посочения абонат- „Е. БГ“ ЕООД, плащания към топлопреносното предприятие по
издадени преди процесния период фактури, за които няма данни /няма и такива твърдения/
да не са били приети от последното.
При така събраните доказателства, преценени
съвкупно, се налага извод, че независимо от легитимацията на ответницата като
собственик на процесния топлоснабден имот, отговорността й за заплащане цената
на доставената в него топлинна енергия при условията на чл.153, ал.1 ЗЕ не може
да бъде ангажирана. Доказателства ответницата К. да е подала молба- декларация
за откриването на клиентска партида за абонат на топлинна енергия при ищеца-
топлопреносно предприятие не е представена. Напротив- съвкупната преценка на
представените от ищеца и от подпомагащата го страна доказателства, включая
посочените частни документи, съдържащи неизгодни за издателя си факти,
обосновава извод, че относно доставката на топлинна енергия в процесния имот е
бил сключен договор с третото лице „Е. БГ“ ЕООД, в който случай претенциите на
ищеца за заплащане цената на доставена в имота топлинна енергия би следвало да
бъдат насочени към този абонат, а не към ответницата- като собственик на имота.
Този извод е
в съответствие и с даденото в Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по
тълк. дело № 2/ 2017 г. на ВКС, ОСГК, тълкувателно разрешение, според което собствениците
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения
имот дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот. Освен
посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ правни субекти- собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, и трети лица,
ползващи имота по силата на договорно правоотношение, са носители на
задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови нужди към
топлопреносното предприятие, но само когато между тези трети лица и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент
на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената й на топлопреносното
предприятие. В хипотезата на сключен между такова трето лице- ползвател и
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за имота при публично известните общи условия на последното третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
/"битов клиент" по смисъла на т.2а § 1 ДР ЗЕ/ и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия, подлежащ на доказване по общия ред на
ГПК, дължи цената й на топлопреносното предприятие. В случай, че е проведено
доказване на постигнато между топло-преносното предприятие и правен субект,
различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, съгласие за сключване на договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване
на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна
част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна
енергия за собствените му битови нужди.
Предвид горното, при установената по делото фактическа
и правна обстановка се налага извод, че ответницата В.К. не е пасивно
материално- правно легитимирана да отговаря по предявените искове. Наличието на сключен договор между ищеца- топлопреносно
предприятие и трето лице- търговско дружество, явяващо се клиент на топлинна
енергия, доставена в процесния имот, изключва възможността ответницата- негов собственик,
да е носител на задължението за плащане цената на доставена в същия топлинна
енергия през процесния период. При това положение, предвид непроведеното от
ищеца пълно главно доказване на производящите спорното право факти и отнасяне
на неблагоприятните последици в негова вреда, исковете му по чл.422 ГПК като
недоказани и неоснователни следва да бъдат отхвърлени. Неоснователността
на иска относно главницата- чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, обуславя извод за
неоснователност на иска за признаване дължимостта и на акцесорното вземане за
лихви за забава по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
При тези съображения,
поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора постановеното от СРС решение като правилно следва да бъде потвърдено.
Л.3
на Реш. по гр.д. № 2598/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
При този
изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да
заплати на въззиваемата страна сумата 400 лв.- разноски за въззивното производство
/за платено адв. възнаграждение/.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 21.12.2018 г., постановено
по гр.д.№ 57781/ 2018 г. на
Софийски районен съд, ІІ ГО, 156 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК ********/ да заплати на В.С.К. /ЕГН **********/ сумата 400 лева /четиристотин лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД- *** като трето лице- помагач на
ищеца в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.