РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 17.05.2024 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски съд, Г.О., II-„А“ състав в откритото съдебно заседание на 27.04.2023 г. в състав:
Председател: Виолета Йовчева
Членове:
Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
При секретар Христина Сп. Кръстева, като разгледа
докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 8351/ 2020 г, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 от ГПК. Образувано е по обща
въззивна жалба на Г. и Т. Г.– ищци по делото и по Въззивна жалба на Столична
Община – трето лице помагач на ищците срещу Решение
от 14.05.2020г. по гр.д. № 56411/2014г. на СРС, 31 с-в, с което са отхвърлени
предявените от Г.А.Т.- Г. и Т.И.Г. искове с правно основание чл. 124, ал.1, пр.
2 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника „П."ЕООД, че
ищците са собственици при условията на съпружеска имуществена общност по силата
на договор за продажба от 11.06.2004г„ сключен със Столична община, а в
условията на евентуалност - на основание придобивна давност, текла в периода
след 11.06.2004г. на недвижим имот, представляващ имот с планов N. 18, съставляващ реална част с площ от 244. 75 кв.м. от
УПИ VI-17,18 от кв. 219, м. „Центъра“, по регулационен план,
одобрен със заповед РД-50-1168/13.12.1995г. гр. София, понастоящем с
идентификатор по ККР 68134.305.333.
Въззивниците - ищци Г.А.Т. - Г. и Т.И.Г. и въззивника
– ТЛП обжалват решението изцяло като неправилно и необосновано, по подробно
изложени в жалбата съображения за нарушения на материалния и процесуалния
закон. Молят съда да отмени решението и да уважи предявените искове.
Считат, че СРС е постановил решение без да вземе
предвид нито едно от събраните и приети по делото, представени от тях писмени
доказателства, не ги обсъдил поотделно и в съвкупност с другите доказателства (писмени
и гласни) и при пълно противоречие с приетата по делото съдебно-техническа
експертиза.
Счита, че договора от 2004г. с общината и акта за
частна общинска собственост доказват правото на собственост върху имота. АЧОС бил документ с материална доказателствена сила.
Посочва, че до 1991 г. когато влиза в сила
действащата конституция всяко имущество,
което не е собствено на кооперациите или на частни лица или общината е държавно.
Първото разграничение
между държавна и общинска собственост било направено в чл.6 ЗС (изменен с § 6 ЗМСМА от 1991 г.), действал до приемането на ЗОС през 1996г., който
постановява, че общински стават вещи, разграничени съобразно основанието за придобиването
им, като според § 7 ПЗРЗМСМА с влизане в сила на този закон (ЗМСМА) преминават
в собственост на общините и изброени в този норма държавни имоти,
индивидуализирани съобразно вида и предназначението им, в т. ч. и обектите на
общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административни
потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно,
търговско, битово, спортно и комунално обслужване.
В периода след 1996 г.
режимът на вещите, които са общинска собственост, бил регламентиран в ЗОС, като
сред
вещите определени като общинска собственост попадат ЖИЛИЩАТА, АТЕЛИЕТАТА и
ГАРАЖИТЕ, СТОПАНИСВАНИ И УПРАВЛЯВАНИ ОТ ОБЩИНИТЕ до 1 юни 1996г., както и за здравно,
образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване на
населението на съответната община.
С приемането на този
закон било извършено окончателното обособяване на общинската собственост от
държавната. Според този закон, общинската собственост е публична и частна.
Удостоверяването на правото на собственост на общината се извършва съгласно чл.
19 (доп. бр.31 от 1990 г.) ЗС с документ, издаден въз основа на книгите, които
се водят за тези имоти, а съгласно чл. 5 и чл. 56 ЗОС, считано от 1996 г., и с
акт за общинска собственост /АОС/. Този акт бил официален удостоверителен
документ и обстоятелствата, констатирани в него, имат доказателствена сила до
доказване на противното ( чл. 38, ал.2 ППЗОС (отм.).
Счита за доказано, че с Акт за завземане на недвижим
имот за държавен пореден № 637 от 07.08.1950г. и изготвения в изпълнение на
същия Протокол - опис от 23.08.1950г., съставен между представители на отдел
„Жилищно управление" при СГНС и на „ДЗИ" за предаването на имота от
„ДЗИ" на СГНС - Димитровски район /жилищно- комунален отдел/, процесният
имот е предаден за стопанисване и управление ***/жилищно-комунален отдел/. След
това бил стопанисван и управляван непрекъснато от СГНС,
съответно от неговия приемник Столична община до предаването на владението на
ищците.
С оглед посочените разпоредби на КРБ от 1971, 1991 и
на ЗОС и §7 от ПР на ЗМСМА имота е бил общински към момента на Договора от
2004г. между ищците и общината.
Пълната
идентичност между имота описан в Акт за завземане на недвижим имот за държавен
пореден № 637 от 07.08.1950г. с този описан в АЧОС № 845 от 04.07.2002г., се
установявала и от отговорите по изготвената и приета по делото Техническа
експертиза.
От писмените
доказателства (писма между него и Столична община и комуналните дружества) и
свидетелските показания се установявало и владението му върху имота
непрекъснато повече от 10 години.
Ответника и ТЛП
на ответника оспорват жалбите и искат потвърждаване на решението като правилно
по резултат. Считат, че имота не е бил собственост на Столична община и отделно
е бил продаден без търг без да има съсобственост между СО и ищците. Считат, че
имота е бил собственост на бившия Държавен застрахователен институт и е бил
включен в неговите активи, при което през 1997г. при преобразуването на ДЗИ в
ЕАД с държавно участие е станал собственост на „ДЗИ“ЕАД, който се снабдил и с
констативен НА и валидно го е прехвърлил на ответника. Актът за частна общинска
собственост бил съставен в нарушение на закона за държавната собственост.
Сделката между ищците и СО била нищожна като сключена в нарушение на чл. 35 от
ЗОбС без търг или конкурс. Оспорват да е налице владение от ищците и съответно
придобивна давност. Поддържат направеното от ответника негово възражение за
придобивна давност.
При проверка по чл. 269 ГПК СГС намира
обжалваното решение за валидно и допустимо, а по същество за неправилно по
следните фактически и правни съображения:
Ищците са
предявили установителен иск за собственост, като основават своето право на
собственост върху договор за продажба на процесния имот сключен на 11.06.2004г.
със Столична община, участваща в делото като ТЛП на ищците. С молба (становище)
от 20.05.2015г. в ОСЗ са допълнили твърденията си, като са посочили и че са
били съсобственици с общината в УПИ VI-17,18 (част от
което е процесния имот)-раздел II, т.1.1 от
становището. При условия на евентуалност с допълнителната писмена молба от
20.05.2015г. ( в ОСЗ) са въвели твърдения за изтекла в тяхна полза кратка придобивна
давност и за придобиване на имота. Твърдели са и придобиване на имота от
общината по силата на закона при разграничаването през 1996г. и след това на
държавната от общинската собственост със ЗДС, ЗОС, ПР на ЗМСМА и измененията на
ЗОС.
Ответника и ТЛП
на ответника са оспорвали иска с възражения, че имота никога не е бил
собственост на Столична община, а бил собственост на „ДЗИ“ създаден със
специален закон през 1946г., като впоследствие имота бил одържавен на основание
постановление на МС от 27.07.1950 г., а след това е бил включен в капитала на
„ДЗИ“АД и на основание на ПМС от 24.10.1997г. (за образуване на „ДЗИ“ЕАД) е
станал собственост на това дружество, което се снабдило въз основа на соченото
министерско постановление с НА и го е продало на ответника през 2007г. по
надлежния ред. Правят възражения, че имота е бил част от държавния жилищен фонд
и за него не се прилага чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОС. Отделно са поддържали
нищожност на договора от 2004г. между ищците и общината поради нарушаване на
чл. 35, ал. 5 от ЗОС (ред. ДВ бр. 96/99г. –действаща към датата на договора за
продажба между ищците и общината) с възражение, че ищцата не е била
съсобственик в общият УПИ, който е образуван от процесния и още един имот.
За да отхвърли
исковете СРС е приел, че не е доказано от ищците към момента на договора им с
общината да са били съсобственици в УПИ VI-17,18 поради липса на доказателства-нотариален акт за дарение на идеални
части от имот пл. номер 17 (другия имот включен в УПИ VI-17,18), описан в преписката, предхождаща договора с общината и съответно
е приел, че в нарушение на императивния ред за продажба на имоти ЧОС по чл. 35 ал.
5 от ЗОС имотът им е бил продаден без търг или конкурс и договорът им е
нищожен.
При така направените от страните насрещни
твърдения и с оглед на обстоятелството, че главните страни твърдят да са частни
правоприемници на третите лица помагачи, то един от основните спорни по делото
въпроси е на кое от двете трети лица помагачи е принадлежал спорния имот към
деня на договора между ищците и СО.
И двете главни
страни и ТЛП основават твърденията си за собственост върху първия съставен за имота
Акт за завземане на имот за държавен с пореден номер 637/07.08.1950 г. (л. 244
от делото)
В този акт като
бивш собственик на имота е посочен „Държавен застрахователен институт“. Със
същият акт имота на основание ПМС 2187/27.08.1950г. е иззет и е предоставен за
стопанисване и управление на ССП „Софжилфонд“, което е поделение на СГНС, чийто
правоприемник е Столична Община. След датата на този акт няма данни и твърдения
имота да е изземван от СГНС и да е предоставян на друго държавно ведомство или
предприятие за стопанисване и управление. Напротив от представените от ТЛП
Столична община договори за наем и настанителни заповеди за трети за делото
лица на л. 497 (гръб) - л. 530 от делото, както и от представената от ищцата
кореспонденция с общината по освобождаване на имота (л.106-118;) делото на СРС
се установява, че имота и намиращите се в него сгради (впоследствие съборени) е
бил отдаван от общината на наематели за жилищни нужди до средата на 2005г.
Между страните
няма спор, че ТЛП „ДЗИ Животозастраховане“АД е правоприемник на „Държавния
застрахователен институт-ДЗИ“ЕАД, което е правоприемник на основание
Разпореждане на Министерски съвет 95/24.10.1997г. на бившия Държавен
застрахователен институт.
Няма спор също и
се установява от представения нотариален акт от 1942 г. л. 368-371 от делото на
СРС, че имота е бил собственост на съществуваща тогава застрахователна компания
(„Народно-осигурително дружество „Балкан-Живот“) придобит на публична
продан-нотариалния акт е констативен такъв, а не за сделка (продажба), както
сочи ответника и ТЛП негов помагач.
Държавен
застрахователен институт е създаден през 1946 г. с влизане в сила на ЗДЗИ (ДВ, бр.
143 от 27.06.1946 г., отменен през 1952г.), с което имотът,
предмет на спора е станал собственост на държавата според настоящият състав на СГС. С чл. 6 от този нормативен акт е извършено одържавяване на имота от неговия собственик-посоченото народно
осигурително дружество.
Държавният
застрахователен институт има белезите на държавно юридическо лице. Той е
създаден със закон, в който е определено, че застраховането е монопол на
държавата. Същият закон определя организационната му структура, управление и
дейност, както и неговото имущество. Процесният имот е част от средствата, предоставени от държавата, направо с нормативния
акт, с който е създадено и юридическото лице с посочения предмет на действие. Съгласно този закон то не може да извършва с имотите
други действия освен на управление и стопанисване- чл. 5 от ЗДЗИ от 1946г.
По същото време в сила е делението на правото на
частно и публично, а също така Конституцията от 1879 г. и търговското
законодателство, което не променя, обаче, горния извод за характера на ДЗИ,
което е създадено през 1946 г., когато държавната стопанска дейност е
организирана на бюджетен принцип със Закона за бюджета.
Със Закона за самоиздръжката на държавните и
държавно автономните стопански предприятия (ДВ, бр. 131 от 1946 г.) държавата
предоставя в разпореждане на всяко предприятие имущество, с което то до деня на
обособяването му на началата на самоиздръжка е работило и което имущество
съставлява неговия капитал - чл. 6.
От анализа на този текст следва, че средствата
на предприятието, с които то осъществява своята дейност, са държавна
собственост; те се считат, като предоставени му от държавата. Още
повече, че съгласно самия ЗДЗИ неговия бюджет се утвърждава от Министерски
съвет. Тоест средства са държавни.
Конституцията от 1947 г. установява единството
на фонда на държавната собственост, като премахва и разликата между общинската
и държавната собственост.
В ЗДИ (ДВ, бр. 300/1948 г.) е изяснено, че
държавните имоти се управляват и стопанисват от министерства или подведомствени
им учреждения и предприятия, на които са предадени, или от народните съвети.
Следователно, с Постановление № 2187/27.07.1950 г. на МС държавата (въз
основа на което е съставен акт 637 за завземане на имота), като собственик на
имуществото, се е разпоредила за какви нужди да бъде използвано то и от кои
държавни юридически лица да се стопанисва и управлява, като го е иззела от ДЗИ и го е предоставила
на СГНС.
С това постановление не е било извършено отчуждаване или одържавяване от ДЗИ и неговия правоприемник (трето лице помагач на
ответника по делото) не може да се
позовава на реституционните закони, каквито доводи е навел в отговора на
жалбата. Държавата първоначално, след одържавяване на спорния имот през 1946 г.
по силата на ЗДЗИ /1946/ е упражнявала правото си на собственост чрез ДЗИ, а
от 1950 г. - чрез Софийски градски народен съвет. В този смисъл е и съдебната практика по закона за държавния
застрахователен институт (Решение № 294 от 15.06.2009
г. на ВКС по гр. д. № 33/2009 г., IV г. о., ГК и др.).
Режимът на държавната социалистическата
собственост - кооперативна и държавна след това е доразвит в Закона за
собствеността (Изв., бр. 92/1951 г.).
В чл. 7 от същия е определено, че на
държавните учреждения и предприятия държавата предоставя управлението и
стопанисването на общонародните имоти съгласно законите, плана и
предназначението им.
В Конституцията от 1971 г. няма промяна в
предишния режим на държавната собственост, но е извършена систематизация и
детайлизиране. Изрично в конституционна норма е записано, че държавната
собственост съставлява единен фонд. Изяснено е, че тя осъществява правото си на
собственост чрез стопанските и други организации, в непосредственото оперативно
управление, на които се намират отделните части на единния държавен фонд.
Формите на собствеността, които Конституцията
признава са държавната, кооперативната собственост, собствеността на обществените
организации и личната собственост.
С
действащата конституция собствеността на държавата и общините е разделена на
публична и частна, като реално разделяне е с измененията в закона за
собствеността, направени с §6 и §7 от ПР на ЗМСМА, като със закона за
държавната собственост и ЗОС през 1996г. е извършено разделянето на
собствеността на държавата и общините на публична и частна.
Процесния имот няма доказателства по делото след
1950г. когато е предаден на СГНС да бил иззет и предаден на бившия държавен застрахователен
институт по надлежния нормативен ред, съответно
не е бил включен в неговите активи към момента на преобразуване му в „ДЗИ-ЕАД“
и не е станал част от капитала на „ДЗИ“АД.
При това положение имота е останал държавен, а след
приемане на закона за държавната собственост е придобил статут на частна
държавна собственост, защото не е между обектите посочени в чл. 2, ал. 2 от ЗДС.
Според СГС
този статут на имота се е запазил до 1999г, когато е приет § 42 от ПЗР ЗИДЗОбС /ДВ бр.96/1999г/. По силата на цитираната императивна разпоредба преминават в собственост на
общината застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна
собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и
благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на
действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни
градоустройствени планове.
От СТЕ в първа и във въззивна инстанция се установява,
че по действащият регулационен план от 1995г. имота е отреден за жилищно
строителство- по това обстоятелство няма и спор между страните и се установява
и от писмените доказателства по делото- Нотариалния акт от 1942г.; виза за
проектиране и инвестиционен проект на л. 228 и сл. от делото; Договора за
продажба между ищците и СО; експертната оценка, изготвена при процедурата за
продажба на имота по ЗОС също посочва отреждане за жилищно строителство;
докладна записка от зам. кмет до СОС-л. 151 от делото; справка за имот от ГИС –
София на л. 361). До 2005г безспорно е бил застроен с двуетажна масивна жилищна
сграда.
И двете СТЕ са проследили регулационния статут на
имота още от 1929г., когато е първият план за района и са установили, че няма
промени освен в номерацията на имота. СТЕ във въззивното производство изрично
посочва, че имотните и регулационните граници на имотите (пл. 18 –процесен и
пл. 17 съседния - бивши пл. 4 и пл. 5 по плана от 1929г.) съвпадат от 1929г. и
при обединяването на двата имота в общо УПИ VI-17,18 с план от 1994г. регулацията е приложена, не е
имало основания за обезщетяване като разликите в площта са няколко квадратни
метра и са в рамките на допустимата
грешка от страната на улицата. Според вещото лице още от първия план през
1929г. е налице съвпадане на имотни и регулационни линии и регулацията е
приложена.
При това положение между общината и собствениците на
съседния бивш имот пл. 17 е възникнала съсобственост по регулация върху УПИ VI-17,18.
От приетия пред СГС нотариален акт за дарение от 07.08.1995г.
на л. 21, л. 128 от въззивното дело се установява, че ищцата е получила по
дарение 1/3 от съседния бивш имот пл. 17 (който преди това е бил с пл. номер 4
видно от удостоверението на л. 20 и л. 129 и изслушаните по делото СТЕ). Доводите на ответника-въззиваем, че нотариалния акт не
бил вписан са несъстоятелни и не влияят върху неговата действителност и върху
вещно-прехвърлителния ефект на договора, обективиран в него. Вписването в
имотния регистър на акта за придобиване на недвижим имот не е елемент от
фактическия състав на придобиването на вещното право /с изключение на вписването
на ипотеката съгласно чл. 166 ЗЗД/. Поради това придобилият имот на валидно
правно основание от действителния собственик става собственик на имота, дори и
да не е вписал акта си. (Решение № 26 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. №
2213/2020 г., I г. о., ГК). Вписването има значение за правата на приобритателя
само в конкуренция с друг приобритател придобил по сделка със същият
прехвърлител и в този случай поредността на вписванията е от значение. В случая
няма придобиване на права от ищеца и ответника от един и същи праводател и
наличието или липсата на вписване е без значение за правното действие на
договора за дарение от 1995г.
Закона за общинската собственост чл. 35, ал. 5 в приложимата
редакция действала до изменението ДВ бр.
101/2004г. предвижда ликвидация на съсобственост между общината и други субекти
да става по чл. 36 от Закона за собствеността, а съгласно ЗС едната възможност
е чрез продажба на частта на общината. Редът затова е посочен в приложената и
по делото и действала тогава Наредба на СОС, чл. 55 и сл. и е спазен предвид
събраните писмени доказателства (л 119-152). Предвид получената по дарение 1/3
ид. част от имот пл. 17, включен в общото УПИ, то и ищцата Г. е имала
качеството на съсобственик в УПИ VI-17,18 и не е
имало нормативна пречка частта на общината да ѝ бъде продадена без търг. С оглед на горното СГС не споделя изводите
на СРС за нищожност на договора между общината и ищците.
Налага се
извод, че имота е бил общински и в съсобственост към датата на сключване на
договора между общината и ищцата и доколкото не се спори, че тя е била в брак с
другия ищец, то ищците са придобили валидно и от собственик и самите те са
станали собственици в режим СИО на процесния имот. Неправилно имота е бил актуван като частна държавна
собственост и нотариалният акт на ответника не е породил права за него, тъй
като прехвърлителя не е бил собственик.
По въпроса за собствеността на общината върху имота за
пълнота следва да се добави, че неоснователни са доводите на въззивниците, че
имота е станал общинска собственост на основание §7 от ПР на ЗМСМА. Имота не попада в хипотезите на т. 3 или т. 6
от тази разпоредба. Към влизането на разпоредбата в сила имота е бил
застроен-това се установява още с нотариалния акт от 1942 г. и е бил застроен и
към 2005г- видно от кореспонденцията между ищцата и СО относно освобождаване на
жилищната сграда от наематели на столична община. Т. 3 от §7 на ПР на ЗМСМА
визира само незастроени имоти.
Имота не е и инфраструктурен обект, за да е приложима
т. 6 от §7-ми.
Предвид изводът на въззивния съд за валидно придобито
в режим на СИО право на собственост на ищците с договора от 11.06.2004г. следва
да се разгледа направеното от ответника „П.“АД възражение за изтекла в негова
полза кратка придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС и евентуално направеното
възражение за изтекла обща придобивна давност.
Тези възражения СГС намира за неоснователни по следните
съображения:
Предвид изложеното по-горе относно стопанисването и
управлението на имота от Столична община поне до средата на 2005г., което се
доказва и от представените акт за завземане на имота и протокол-описът към него
(л.358,л. 431-432) и договори за наем и настанителни заповеди и
кореспонденцията между общината и ищцата СГС намира, че твърдението в отговора
на иска, че „ДЗИ“АД владеело имота преди продажбата му на ответника през м.12.2007г.
е неоснователно. С оглед на посочените доказателства СГС не кредитира
представено Конструктивно становище на л. 36 от делото във връзка с твърдението
на ответника, че то е изготвено по възлагане от ДЗИ за ажурна ограда на имота.
Становището няма достоверна дата, за което има изрично възражение от ищците. В
него има описана трасировъчна скица, но такава няма представена по делото. Изложеното
изключва възможността за присъединяване на владение и ответника може да
упражнява владение в хипотеза на чл. 79, ал. 1 от ЗС най-рано от 20.12.2007г.
(от която датата е неговия нотариален акт за покупка), а с оглед на датата на
исковата молба от 17.10.2014г. не са изтекли 10 години от 20.12.2007г., тъй
като с иска давността е спряна и не тече до приключване на делото.
Според настоящият състав на СГС не е доказано и
придобиването на фактическата власт върху имота и нейното упражняване спокойно
и явно в продължение на 5г. по смисъла на чл. 79, ал. 2 от ЗС. Относимия период
тук е 20.12.2007г. до 20.12.2012г. Ответника е твърдял с отговора на исковата
молба, че е поставил ограда 2008г. м. Март;
че е ползвал терена за паркинг; че е премахнал в началото на 2008г. сградите;
че е сключил договор за посредничество за продажба. Плащал данък по ЗМДТ. За
доказване на твърденията си ответника е представил; Фактура с касов бон за
закупуване на мрежа и тръби (л. 41 от делото); Договор за посредничество при
продажба и приемо-предавателен протокол към него, сключени с трето за спора
лице „С.П.К.“ЕООД с ЕИК ********; платежни нареждания за данък по ЗМДТ л. 59-76; писмо и удостоверения относно премахване на сгради
(л.42-44), изслушани са свидетели.
Показанията на
свидетеля Бисер Станишев са неотносими за релевантния за кратката давност
период-касаят период от м.10.2014г.. Действията които твърди лично да е
извършвал в имота са от м. 10. 2014г. Същият работи от 2010г. при ответника, а
заявява, че от Октомври 2014г е получил нареждане да наглежда имота. После заявява,
че и преди това бил виждал коли на ответника в имота, но при отговорите на
въпросите на ищцовия представител (адв. Б.) е заявил, че е чувал от негови
колеги, че автомобилите са на ответника, но не знае откъде те са разбрали, че
колите са на ответника. Не става ясно и по какъв повод твърди да е виждал имота
и служители на ответника преди 2014г. след като сам сочи, че му е поставена
задача свързана с имота от октомври 2014г., още повече, че твърди, че не
познава тези лица и не е ясно как знае
тогава, че са служители на „П.“АД. От друга страна свидетеля сочи да е служител
на „С.П.К.“ЕООД, с което имало и договор за наем на имота, като от публично
известните (по аргумент от чл. 9, ал. 2, чл. 11, ал. 1 и чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ - Решение № 348 от
19.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 1022/2018 г., II т. о., ТК; Определение № 500
от 19.07.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1660/2019 г., II т. о., ТК и др.) вписвания
в търговския регистър се установява, че това дружество (понастоящем заличено 2022г.)
и ответното по делото дружество „П.“ ЕООД в релевантния период (и до 2022г.) са
имали един и същи действителен собственик-физическо лице (В.О.К.-С.) и с оглед
и на чл. 172 ГПК показанията на свидетеля не се кредитират от СГС.
От приетата комбинирана скица от ГИС –София изготвена
по сателитна снимка (л. 481 от делото на СРС) се установява, че към 11.07.
2007г (от когато според скицата на ГИС е сателитното заснемане) се установява,
че сгради в имота няма. Това изключва твърденията на ответника че през 2008г.
съборил сградите, поради което съдът не кредитира и издаваните на ответника
удостоверения през 2008г. (л. 43-44; л.413. от делото) за събаряне на сградите
от него и съответно кредитира като верни
само удостоверенията издадени на ищеца (л. 403, л. ) за същото
обстоятелство.
Доказателства за поставяне на ограда през 2008г. от
ответника също няма. Фактурата и касовия бон не доказват заграждане на
процесния имот. Свидетелят В.С.и свидетелят Д.Д.сочат, че ограда била поставена
от лицето Г.М.-служител на „С.П.К.“ЕООД, което както се посочи е свързано лице
с ответника по смисъла на ТЗ, а самият Г.М. разпитан в ОСЗ на 04.11.2015г.
заявява, че не знае кога е поставена оградата и изрично е отрекъл да е участвал
в поставяне на ограда, като предполага, че била поставена от друга дъщерна
фирма, както и че не прави разлика между „П.“ и „Сердика пропъртис“.
Св. Д.Д.сочи, че 2008г. лично се занимавала с процедури
по разчистването на имота от сградите, но с оглед на посочената по-горе скица,
установяваща, че сгради не е имало още към 11.07.2007г. СГС не кредитира
показанията и на този свидетел.
Показанията на Д. и С. се опровергават и от тези на К.Д.,
който заявява че лично е участвал в отсичане на топола в имота и изготвяне на
инвестиционни проекти от ищцата, поставяне на порта. Показанията му са подробни
и последователни относно описанието на имота във времето и отговарят на
описанията по нотариалния акт от 1942г. и протокол описа от 1950г. Наличието на
топола в имота се потвърждава и от протокол описът от 1950 г. и от показанията
на св, А., както и на писмото на л. 222
от което се установява, че е извършвана проверка на тополата.
Представените от ответника договор за посредничество с
дата 28.05.2009г. и приемо-предавателен протокол към него, и договор за наем от
2014г. между ответното дружество и „С.П.К.“ЕООД са без достоверна дата и между
свързани лица и съдът ги намира за непротивопоставими на ищците, съответно и не
могат да послужат за извод за владение от ответника в периода
20.12.2007г.-20.12.2012г. Плащането на местен данък за един имот не е действие
което да сочи на явно и необезпокоявано владение на имота.
Договорите за наем от 2014г. между ответника и други
трети дружества („Интерхотел-Сандански-България“АД и ‚Ривиера“АД) са
ирелевантни във връзка с приложението на придобивната давност, доколкото общата
такава не е изтекла към деня на иска както се посочи по-горе, а за приложението
на кратката е релевантен период до 2012г. От друга страна тези договори също са
без достоверна дата и освен това дружествата също са свързани лица с
ответника-имат един и същи краен собственик физическо лице.
Предвид изложеното главното и евентуално възражения за
придобивна давност на ответника са неоснователни.
Искът е основателен и следва да се уважи, а решението
следва да се отмени.
По разноските:
Само ищците имат право на разноски за двете инстанции.
За въззивна инстанция има право на разноски за държавна такса-248,00 и депозит
за вещо лице -400,00 лева. доказателства за уговорен и заплатен адвокатски
хонорар няма и искането за присъждане на такъв във въззивната жалба не може да
се уважи.
За първата инстанция имат право на държавна такса от
496,00 лева. Доказателства за плащане на уговорения по ДПП на л. 91 от делото
адвокатски хонорар от 500 лева няма и такъв не се присъжда.
Водим от гореизложеното СГС, II-А с-в
РЕШИ:
ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО Решение от 14.05.2020г. по гр.д. №
56411/2014г. на СРС, 31 с-в И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО ПО ОТНОШЕНИЕ НА „П.“ЕООД с
ЕИК ********и седалище и адрес на управление ***, че Г.А.Т.- Г. с ЕГН ********** и Т.И.Г. с ЕГН ********** и двамата с адрес в гр. София, ул. ********СА СОБСТВЕНИЦИ в режим на съпружеска
имуществена общност на недвижим имот, с площ от 244.75 кв.м. с идентификатор по ККР 68134.305.333 (бивш имот
с планов N. 18, кв. 219, кадастрален лист 336), съставляващ реална част от УПИ VI-17,18
от кв. 219, м. „Центъра“, гр. София по регулационен план, одобрен със заповед
РД-50-1168/13.12.1995г.
ОСЪЖДА „П.“ЕООД с ЕИК ********и седалище и адрес на
управление *** да заплати на Г.А.Т.-
Г. с ЕГН ********** и Т.И.Г. с ЕГН ********** и двамата с адрес в гр. София,
ул. ********сумата от 1144,00 лева – съдебни разноски за двете инстанции.
Решението е постановено при участие на Столична община
като трето лице помагач на страната на ищците и при участие на „ДЗИ Живото-застраховане“ЕАД
с ЕИК********, като трето лице помагач на страната на ответника.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове:
1. 2