РЕШЕНИЕ
№ 341
гр. Перник, 26.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
Членове:РОМАН Т. НИКОЛОВ
МАРИЯ В. МИЛУШЕВА
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно
гражданско дело № 20211700500364 по описа за 2021 година
при участието на секретаря Златка С., като разгледа докладваното от съдия
Мария Милушева въззивно гр. дело № 00364 по описа на съда за 2021г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260189 от 22.02.2021г., постановено по гр. дело № 5393/2020г.
поописа на Пернишкия районен съд са уважени предявените от „Топлофикация -
Перник“ АД – гр. П. обективно, кумулативно съединени положителни установителни
искове за признаване за установено по отношение на Н. С. С., че дължи сума в размер
на 2480,03 лева, представляваща стойността на доставена и ползвана, но незаплатена
топлинна енергия за апартамент, находящ се в ***, от които: главница в размер на
2176,16лв. за периода от 01.05.2018г. до 30.04.2019г. включително и 303,87лв. –
обезщетение за забава на месечните плащания за периода от 10.07.2018г. до
08.06.2020г., както и законната лихва върху главницата от 2176,16 лева, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 24.06.2020г.
до окончателното плащане на сумата, за които вземания е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2998/2020г. по
описа на ПРС.
В срок е постъпила въззивна жалба от Н. С. С. от ***, чрез процесуалния й
представител адв. Я. С. – ПАК, в която се поддържа, че решението на Пернишкия
1
районен съд е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че мотивите на съда лежат
на предположения и догадки и не са съобразени със събраните по делото
доказателства. Жалбоподателя твърди, че неправилно ПРС е приел за безспорно
доказано с приетата по делото съдебно-техническа експертиза, че през процесния
период, за процесното жилище, е имало въведена, съгласно изискванията на закона,
услугата дялово разпределение. Излага се, че по делото липсват доказателства, че през
процесният период от време именно фирмата, посочена в изслушаната СТЕ – „Директ“
ЕООД, е извършвала дяловото разпределение на процесния имот. Изтъква се, че
посочения от вещото лице договор не е представен по делото, но дори и да се
предположи, че същия съществува, то той не е валиден към процесния период. На
следващо място жалбоподателя счита, че решението на ПРС е неправилно и
незаконосъобразно, с оглед недоказването на факта, че ответника е получавал
ежемесечно фактури за потребената топлинна енергия и дължима сума. На последно
място жалбоподателя твърди, че неправилно първоинстанционния съд е приел за
безспорно по делото, че ответницата има качесвото на потребител на процесната
топлинна енергия. В тази насока се изтъква, че по делото от страна на ответника е
представен Договор за наем от ***г., от който се установява, че процесното жилище е
било ползвано от лицето М. В. Ц., който, съгласно Договора, се е задължил в
седмодневен срок от получаване на съответния документ да заплаща консумативните
разходи, свързани с ползването на ел. енергия, вода и други, част от които е и
топлоенергията. С тези съображения, жалбоподателят моли за постановяване на
съдебно решение, с което да бъде отменено изцяло обжалваното решение на ПРС, като
неправилно, незаконосъобразно и постановено при липса на мотиви, като вместо него
бъде постановено друго, с което предявените искови претенции бъдат отхвърлени.
Въззиваемата страна - „Топлофикация – Перник“ ЕАД, в срока по чл. 263, ал.1
ГПК не е взела становище по жалбата.
В съдебно заседание жалбоподателя, чрез пълномощника си адв. Я. С., подържа
така депозираната въззивна жалба, като моли да бъде отменено първоинстанционното
решение по подробно изложени във въззивната жалба доводи. Претендира разноски,
съгласно предоставения списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител, в писмено становище
моли да бъде оставена жалбата без уважение, а решението на първоинстанционния съд,
като правилно и законосъобразно, да бъде уважено. Претендира разноски, съгласно
представения списък по чл. 80 ГПК и релевира възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на жалбоподателя.
Пернишки окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните
по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Пред районния съд са предявени обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове по чл. 422 вр. чл. 124 ГПК. В исковата си молба,
ищецът „Топлофикация – Перник“ АД твърди, че ответницата е клиент на топлинна
енергия и предвид неизпълнението на задълженията й като такъв дължи на
„Топлофикация – Перник“ АД сумата от 2480,03 лева, представляваща стойността на
доставена и ползвана, но незаплатена топлинна енергия за апартамент, находящ се в
***, от които: главница в размер на 2176,16лв. за периода от 01.05.2018г. до
2
30.04.2019г. включително и 303,87лв. – обезщетение за забава на месечните плащания
за периода от 10.07.2018г. до 08.06.2020г., както и законната лихва върху главницата
от 2176,16 лева, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 24.06.2020г. до окончателното плащане на сумата, за които вземания е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
2998/2020г. по описа на ПРС.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба, с който
предявените искови претенции са оспорени както по основание, така и по размер.
Оспорено е твърдението, че ответницата притежава качеството на клиент и потребител
на топлинна енергия за битови нужди, доставяна от топлопреносното предприятие –
ищец, тъй като през процесния период от време, процесното жилище е било отдадено
под наем на трето лице и за разходите по ползването му следва да отговаря наемателя,
а не собственикът. На следващо място ответника сочи, че в исковата молба не е
посочено кога са възникнали твърдените правоотношения, на какво основание, за какво
количество доставена топлоенергия са претендираните суми, как са изчислени, кога
настъпва падежът им и кога са фактурирани. Оспорва и твърдението, че през
процесния период е имало фирма за дялово разпределение, която да е отчитала и
разпределяла потребената топлинна енергия за процесното жилище.
В производството пред районния съд е представен (в заверено копие)
Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ***, том **, рег. № ***,
дело № 288 от 2017г., от който се установява, че на ***г. ответницата Н. С. С. е
придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот по силата на
възмездна сделка. Представена е и Декларация по чл. 14 ЗМДТ, подписана от
ответницата, с която последната е декларирала, че е единствен собственик на описания
в исковата молба недвижим имот, както и че имота е топлофициран.
От страна на ответника е представен Договор за даване под наем на недвижим
имот от ***г., подписан от пълномощник на ответника, от който се установява, че
процесния недвижим имот е отдаден под наем на трето лице – лицето М. В. Ц., като
срока на договора е 24 месеца.
За установяване размера на задължението, по делото са приети съдебно-
техническа и съдебно-икономическа експертизи, от които се установява, че стойността
на доставената топлинна енергия за исковия период по отношение процесния
недвижим имот е равна на тази, за която е предявен искът, като плащания от страна на
ответника не са извършвани. От изслушаната съдебно-техническа експертиза се
установява, че системата за дялово разпределение е въведена в СЕС по силата на
сключен Договор № ***г., между дружеството-ищец и фирмата за дялово
разпределение „Техем Сървисис“ ЕООД, с подизпълнител „Директ“ ЕООД – офис гр.
П., са сключени множество договори, последният от които – Договор № ***г. е бил
действащ и към исковия период.
От събраните в хода на производството доказателства, районният съд е приел, че
ответницата, като изключителен собственик на процесния имот, се явява потребител на
топлинна енергия и като такава следва да отговаря за задълженията на имота спрямо
ищцовото дружество. Първоинстанционния съд е приел, че обстоятелството, че между
ответницата и трето лице е налице наемно правоотношение, възникнало с
подписването на Договор за наем от ***г., е неотносимо спрямо отговорността на
3
ответницата, доколкото в процеса не е установено третото, ползващо на правно
основание процесния имот, да е сключило договор с ищцовото дружество, нито пък са
представени доказателства, установяващи подаване на заявление за откриване на
индивидуална партида от страна на наемателя. Поради това и с оглед разясненията,
дадени в ТР № 2/2017г. по т.д. № 2/2017г. на ОСКГ, ПРС е приел, че именно
ответницата е легитимирана по предявените искови претенциии и е уважил последните
като основателни.
Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от
активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в
преклузивния срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по
реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се
явява валидно. Същото е постановено от съдия от Пернишкия районен съд, в
рамките на неговата компетентност и в предвидената от закона форма. По
отношение законосъобразността на съдебното решение, въззивният съд, на
основание чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата.
Във въззивната жалба се излагат твърдения, че по делото липсват
доказателства, които да установяват, че през процесния период, за процесното жилище,
е имало въведена съгласно изискванията на закона, услугата „дялово разпределение“.
Твърди се, че посочените от вещото лице, изготвило изслушаната съдебно-техническа
експертиза, договори, сключени между ФДР и ищцовото друежство не са представени
по делото, за да установят съществуването си, а и дори да се приеме, че същите са
налични в правния мир, то не е посочен срока на действие на всеки един от тях. На
следващо място, жалбоподателя твърди, че от страна на дружеството-ищец не са
ангажирани доказателства, които да установяват, че дяловото разпределение на
топлиннаат енергия, потребена през исковия период от клиентите във входа на
жилищната сграда, е извършено от лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ
и избрано по предвидения в чл. 139Б, ал. 2 ЗЕ ред, с което дружеството да има сключен
в съответствие с чл. 139 в, ал. 2 ЗЕ договор при общи условия за извършване на
услугата „дялово разпределение“. На следващо място се твърди във въззивната жалба,
че е останал недоказан факта, че ответинцата е получавала ежемесечно фактури за
потребената топлинна енергия. На последно място жалбоподателят сочи, че с
представянето на Договор за наем на процесното жилище, обхващащ исковия период,
се установява, че ответницата не е имала качеството на потребител на топлинна
енергия, противно на което е приел първоинстанционния съд.
По отношение на първото релевирано възражение, съдът намира същото за
неоснователно, предвид следните съображения:
Съгласно чл.139 , ал.2 от ЗЕ дяловото разпределение на топлинна енергия
между клиентите в сгради-етажна собственост се извършва от специално лицензирани
лица. На основание чл.139 б ЗЕ клиентите в сграда -етажна собственост избират лице,
регистрирано по реда на чл.139а за извършване на услугата дялово разпределение, като
изборът се извършва с писмено съгласие на съсобствениците, притежаващи най-малко
две трети от собствеността в сградата. Неизпълнението на това им задължение не може
да доведе до отпадане на отговорността за заплащане на потребената топлоенергия.
По делото не са представени доказателства за писмено съгласие на 2/3 от
4
собствениците на сградата ЕС за сключване на писмен договор за услугата „ дялово
разпределение“ по реда на чл.139б, ал.1 от ЗЕ, нито писмен договор, но данни за
наличието на такова и сключен договор се съдържат в изготвената по делото съдебно-
техническа експертиза. Дори да липсваха такива, това не би повлияло върху
задължението на ответника (жалбоподател в настоящото производство) да заплаща
топлинна енергия, доколкото положително са установени всички материални
предпоставки относно възникването на облигационното правоотношение между
страните, както и съществуването на изискуемостта на вземането. Аргумент за това се
извежда и от разпоредбата на чл.61 от Наредба № 16-334/2007год. – дори, когато
договорът с лицето по чл.139б ЗЕ е прекратен, съгласно посоченото правило,
разпределението на топлинна енергия между потребителите в сградата се извършва
само от топлопреносното предприятие или доставчика, тоест от ищеца, съобразно
методиката по приложението към наредбата.Следователно липсата на договор,
равняващ се на нищожен договор с лице по чл.139 Б от ЗЕ , няма отношение към
съществуването на задължението за заплащане на топлинна енергия. Т.е. без значение
по делото е обстоятелството дали третото лице е разполагало с право да извършва
дялово разпределение на енергията, съответно дали е избрано от ОС на ЕС, дали срок
на договор е обхващал и процесния период. От значение по делото е дали същата е
разпределена правилно. Последното се установи от прието по делото заключение по
техническата експертиза, което съдът кредитира изцяло като неопровергано от другите
доказателства по делото. По делото се установи от прието заключение по съдебно-
техническата експертиза, че сградата е топлозахранена, присъединена е към
топлопреносната мрежа на ищеца, че в нея се потребява енергия за отопление и за
горещо битово водоснабдяване, поради което и съдът приема, че ищецът е носител на
вземане към потребителите й за заплащане на стойността й. Релевантно за дяловото
разпределение на енергията е показанието на общия топломер в абонатната станция,
свързан с отчитане потреблението на топлинната енергия и показанията на същия са
съобразени от вещото лице.
По отношение възражението на жалбоподателя, че в хода на производството
пред първоинстанционния съд не е доказано по несъмнен и категоричен начин
обстоятелството, че ищцовото дружество е издавало, респ. връчвало ежемесечни
фактури, съдът намира следното: Съгласно чл. 34 ал. 1 от ОУ купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно ал. 2 на същия текст дължимата
сума от изравнителните сметки се заплащат в 30-дневен срок, след датата на издаване
на данъчни дебитни известия. От изслушаната по делото СТЕ се установи, че ищецът е
изпълнил задълженията си по чл. 34 от ОУ, като е изготвил изравнителна сметка,
която е надлежно връчена на представител на СЕС на ***г. Тук следва да се има
предвид, че плащането на потребената топлинна енергия от купувача произтича пряко
от ОУ, поради което обстоятелството дали са връчвани на жалбоподателя месечни
фактури или не, не променя извода за дължимост на потребената, но незаплатена
топлинна енергия. Поради това и възражението на жалбоподателя в тази насока се
явява неоснователно.
Неоснователно е и третото, направено от жалбоподателя възражение, а именно:
твърдението, че първостепенния съд неправилно е приел за безспорно, че ответницата
притежава качеството „клиент“ на топлинна енергия, предвид представения по делото
договор за наем.
5
По силата на чл.150, ал.1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. По силата на пар.1 т.2а от ДР на
ЗЕ / в сила от 17.07.2012 г.) битов клиент е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и
горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Съгласно чл. 3,
ал.1 от ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация -
Перник”, ЕАД , купувач на топлинна енергия може да бъде всяко физическо лице,
което е собственик или титуляр на вещно право на ползване в имот в топлоснабдена
сграда.
Съгласно приетото в ТР 2/2017г. на ОСГК на ВКС клиенти на топлинна енергия
за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за този имот директно с топлопреносното предприятие. Прието е също, че договорът
между реално ползващото имота лице и топлопреносното предприятие не се презумира
с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот, а подлежи на доказване,
например с молба за откриване на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество. В настоящия случай, такава не е представена по делото, а
и не са представени други доказателства, установяващи облигационна връзка на
третото лице – наемател с топлопреносното дружество.
Предвид горното, настоящият съдебен състав, вземайки предвид разрешенията,
дадени в цитираното ТР и въз основа на събраните по делото доказателства, намира, че
са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответницата за исковия
период, до какъвто извод е стигнал и първоинстанционния съд.
Поради съвпадение на мотивите на Пернишкия окръжен съд, с тези на
Пернишкия районен съд, въззивната жалба се явява неоснователна, поради което
обжалваното на Пернишкия районен съд, следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно, а подадената въззивна жалба – оставена без уважение.
По разноските за производството:
С оглед резултата от обжалването и оставянето без уважение на въззивната
жалба, на основание чл. 273 вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата страна се дължат
направените в хода на въззивното производства разноски, за които е представил и
списък по чл. 80 от ГПК. На основание чл. 78, ал.8, вр. с чл.37 от ЗПрП вр. с чл.25, ал.1
от Наредба за заплащане на правната помощ, се определя на въззиваемото дружество
сумата 100.00 лв. за юрисконсултско възнаграждение, предвид сложността на делото и
неявяването в открито съдебно заседание на процесуален представител на въззиваемия,
които следва да бъдат възложени в тежест на Н. С. С..
-во
На основание чл. 280, ал.2, предл. 1 от ГПК решението не подлежи на
касационно обжалване.
Мотивиран от горното, СЪДЪТ
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260189/22.02.2021г., постановено по гр. д. №
5393/ 2020г. по описа на Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА Н. С. С., С ЕГН: ********** с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ - ПЕРНИК” АД, ЕИК *********, ***, сумата 100.00 лв. / сто
лева / представляваща разноски – юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство по делото пред въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.
1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7