Р Е Ш Е Н И Е
№ ………
гр.София, 30.09.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
IV-В въззивен състав, в закрито заседание, проведено на
дванадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
като разгледа докладваното от мл. съдия Богданова
гр.дело № 15535 по описа на съда за 2013г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.196 – чл.211 ГПК /отм./, вр. пар.2 ГПК. Обжалва се решение от 26.04.2004г.
по гр.д. № 1401/2005г. по описа на Софийски районен съд, 62 състав в частта, с която е уважен предявеният
от Х.Д.Г. иск срещу „Т.“ ООД с правно
основание чл.128 КТ за сума в размер на 4 415,00лв. като неиздължено трудово
възнаграждение, ведно със законната
лихва, считано от 24.02.2005г.- до окончателното заплащане и за сумата в размер
на 1191,70 лева, представляваща обезщетение за забава върху вземането за трудово
възнаграждение. Решението се обжалва и в частта за разноските. Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна
жалба от ответника по делото. С
въззивно решение от 30.04.2009г. Софийски градски
съд, ГК, ІІ- А състав след разглеждане на спора по същество, е отменил Решение
от 26.04.2004г. /вярната година е 2005г./, постановено по гр.д. № 1401/2005г.
на Софийски районен съд, 62 състав, като е отхвърлил иска с правно основание
чл.128 КТ , предявен от Х.Д.Г. срещу „Т.” ООД за заплащане на трудово
възнаграждение за периода от м.02.2003г. до 04.10.2003г. в размер на 4415 лева
и с правно основание чл.245, ал.2 КТ за заплащане на обезщетение за забава при
изплащане на трудовото възнаграждение за периода от м.02.2003г. до 24.02.2005г.
общо в размер на 1191,70 лева.
С
Решение № 283 от 08.11.2013г., постановено по гр.д.№ 3682/2013г., Върховният
касационен съд, ІІІ ГО, е отменил на основание чл.303, ал.1, т.5, предл.1 ГПК влязлото в сила въззивно
решение от 30.04.2009г. по гр.д.№ 2569/ 2007г. на СГС, ІІ- А състав, и е върнал
делото за ново разглеждане от друг състав на СГС, с оглед установяване на
обстоятелството, че молителката М.Х.Г. не е била конституирана на мястото на
починалия в хода на производството пред СГС нейн наследодател
- Х.Д.Г. /който е продължил да фигурира в списъка за призоваване/, респективно
в качеството си на универсален правоприемник е била лишена от възможността да
вземе участие в разглеждането на делото, поради нарушаване на съдопроизводствените правила, обезпечаващи участието на
страните в производството. Поради изложените съображения касационната инстанция
е дала задължителни указания за конституиране на молителката М.Х.Г. на мястото
на починалия в хода на производството по гр.д. № 2569/2007г. пред въззивния съд наследодател Х.Д.Г., насрочване на делото,
разглеждане на въззивната жалба и постановяване на
съдебно решение с нейно участие. Видно от намиращото се в кориците на
делото удостоверение за наследници № 001809/24.09.2017г. ищецът Х.Д.Г. е
починал на 08.09.2007г. - в хода на производството по гр.д. № 2569/2007г. по
описа на СГС, като е оставил за свой наследник по закон – М.Х.Г.. По
силата на настъпилото наследствено правоприемство
през време на висящия съдебен процес и на основание чл.120 ГПК /отм./ същата има качеството на жалбоподател в настоящото производство. С определение от 19.12.2013г. по в.гр.д. № 15535 по
описа на СГС за 2013г., ІV-В въззивен състав М.Х.Г. е
конституирана като ответник по въззивната жалба в
производството на мястото на починалия Х.Д.Г..
Предмет
на разглеждане в рамките на настоящото производство е жалбата на ответника
срещу решение на СРС в горепосочената част.
Въззивникът
„Т.“ ООД е релевирал в жалбата си съображения, че първоинстанционния
съд неправилно е приложил нормата на чл.51, ал.4 ГПК /отм./ относно
призоваването му като страна по делото. В тази насока с определение от
14.06.2007г. по ч.гр.д. №/2007г. СГС е приел, че процесната
жалба е депозирана в срока по чл.197 ГПК /отм./, съответно е отменил
разпореждането на СРС за връщане на жалбата. В жалбата се съдържат доводи по
съществото на спора – относно това, че предявените искове не са доказани с
допустими доказателствени средства, в това число не е
представен и писмен трудов договор, нито акт за настъпила трудова злополука.
Жалбоподателят моли съда да отмени атакуваното съдебно решение и да отхвърли
предявените искове, като му присъди и разноските по делото. Правоприемникът по чл.120
от ГПК /отм./ на починалия в хода на процеса ищеца Х.Д.Г. – М.Х.Г. , оспорва въззивната
жалба и излага доводи в насока правилността на решението на първоинстанционния
съд. Претендира разноски. При
новото разглеждане на делото и след извършена проверка по реда на чл.208 и
чл.209 ГПК /отм./ Софийски градски съд,
ІV-В въззивен състав съобрази следното: Въз
основа на протоколно определение, постановено в о.с.з. от 11.02.2015г. и на
основание чл.182, ал.1, б. „г“ ГПК /отм./, поради наличие на преюдициален спор от значение за изхода по настоящото дело,
производството по в.гр.д. № 15535/2013г. по описа на СГС, ІV-В състав е спряно
до постановяване на влязъл в сила съдебен акт по административно дело №
6380/2013г., по описа на Административен съд София-град, II отделение, 33 състав. С
последващо определение от 27.01.2017г. и с оглед
отстраняване на пречките по движението по настоящото дело, съдът е възобновил
производството по същото на основание чл.183, ал.1 ГПК /отм./. В
о.с.з. въззивникът „Т.“ ООД поддържа жалбата чрез
своя процесуален представител и по съображения подробно изложени в депозираните
по делото писмени бележки. Претендира разноски, включително за адвокатско
възнаграждение. Въззиваемата страна М.Г. в съдебно заседание, чрез своя
процесуален представител оспорва жалбата. Претендира разноски по делото. При преценката си по същество
на спора с оглед твърденията и доводите на страните, както и предвид събраните
по делото доказателства, настоящият състав намира следното: Софийски районен съд е сезиран с
искова молба вх.№ 5769/24.02.2005г. по описа на СРС предявена от Х.Д.Г. /праводател на М.Х./ срещу „Т.“ ООД. В същата са изложени
твърдения че на 01.02.2003г. ищецът е започнал работа при ответника по устна
уговорка с ответника и с обещанието, че
ще бъде сключен трудов договор при вече договорените условия, с
уговорено дневно възнаграждение в размер на 35 лева, платими в края на всеки
месец, съразмерно на отработените дни. Твърди, че въпреки обещанието ответникът не е
подписал писмен трудов договор. Ищецът допълва, че ответникът не му изплащал изцяло
и в срок уговореното възнаграждение, като за процесния
период от м.02.2003г. до 04.10.2003г.,
през който е работил, са налице неплатени и дължими суми в размер на 4415 лева.
Претендира също лихва за забава върху вземането за главница за възнаграждение
за периода от м.02.2003г. до 24.02.2005г. /датата на подаване на исковата молба/
в размер на 1191,70 лева. Отделно от това е претендирал и заплащане на сумата
от 6 100,00лв. като обезщетение за вреди от злополука, настъпила по време
на работа при ответника на
датата04.10.2003г. При повторното разглеждане на делото
от СГС от страна на ищцата М.Х.Г. /в качеството й на правоприемник по чл.120 от ГПК /отм./ на починалия в хода на процеса ищец Х.Д.Г./ и във връзка с дадени указания за отстраняване
на нередовност на исковата молба на осн. чл.211, вр. чл.100 ГПК /отм./ , е представена молба – уточнение от
02.11.2017г.. В молбата си ищцата, чрез упълномощения представител – адв. Й. твърди, че претенцията за незаплатено
възнаграждение, се основава на съществували договорни отношения между Х.Д.Г.
и „Т.“ ООД, произтичащи от неформален граждански договор за извършване на
определена дейност срещу уговорено възнаграждение.
Съгласно
приложена към настоящото в.гр.д. № 15535/2013г. по описа на СГС, молба –
уточнение от 20.11.2017г. ищцата М.Г. е заявила, че втората претенция на праводателя ѝ касае обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в размер на 6100 лева, в резултат на получени телесни
увреждания на 04.10.2003г., за които отговорност носи ответникът по делото - „Т.“
ООД, който не е изпълнил задължението си да обезопаси обекта и лицата
извършващи дейности на него, като по този начин не е изпълнил свое задължение,
произтичащо от неформален облигационен договор между страните, свързан с
извършване на определена дейност, срещу уговорено заплащане. Същевременно
доколкото не са изпълнени дадените указания от настоящата въззивна
инстанция за внасяне на дължимата държавна такса по поддържания от ищцовата страна иск за обезщетение за вреди, исковата молба
в тази ѝ част е върната като нередовна с влязло в сила протоколно
определение от 12.12.2017г., съответно постановеното
по нередовна искова молба решение на СРС, 62 състав от 26.04.2004г. по гр.д.
№1401/2005г., в частта с която е уважена исковата претенция за сумата в размер
на 6100 лева по т.2 от петитума на исковата молба, е
обезсилено, а производството по делото в тази му част е прекратено.
С
оглед гореизложените уточнения при повторното разглеждане на делото от СГС,
настоящият състав намира, че е сезиран само с искова претенция за заплащане на уговорено
възнаграждение, произтичащо от неформален граждански договор между страните за постигане
на определен резултат. Въззивният съд е длъжен да изведе правната квалификация на
иска, с разглеждането на който е сезиран, съобразно заявените фактически
твърдения за обстоятелствата, на които се основава спорното материално
субективно право, индивидуализирано и чрез формулираното искане за защита,
посредством собствената си преценка за приложимо право /материален закон/. Така
той дава свое собствено разрешение на спора, като се произнася по
основателността на иска, съобразно приетата за правилна правна квалификация. В
настоящия казус претенцията на ищеца следва да се подведе под правната норма на
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а не по чл. 128 КТ, по която правна квалификация
е разгледан искът пред СРС. От друга
страна, доколкото районният съд се произнесъл по заявените от ищеца факти,
които обаче е подвел под грешна правна норма - т. е. при непроменени фактически
твърдения и петитум на исковата молба е възприел
различна правна квалификация на предявения иск - по чл. 128 КТ, вместо по чл. 79 ЗЗД, настоящият съдебен
състав прима, че се касае за неправилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд. Дадената от съда неправилна правна
квалификация не обуславя недопустимост на съдебния акт на това основание, а
води до неговата незаконосъобразност. При така направените изводи, следва да се
приеме, че обжалваното решение е неправилно - постановено в нарушение на
материалния закон. Дадената неправилна правна квалификация е единствено
основание за отмяна на решението и произнасяне по същество на спора от въззивната инстанция, с оглед приложимата правна квалификация.
В
производството по делото пред първоинстанционния съд за
доказване на обстоятелството относно наличието на договорно правоотношение
между починалия в хода на процеса ищец и ответника са ангажирани свидетелски показания. От
разпита на свид. Н.Д. се установява, че същият е бил
колега на починалия в хода на процеса ищец, като заедно са работили при
ответника през 2003г. В допълнение свидетелят изяснява, че отношенията с ответното
дружество се уреждали въз основа на устни договорки, като включително по този
начин се извършвало и споразумяването относно дължимото възнаграждение.
Свидетелят заявява, че знае за получаваните пари от ищеца Х.Г., които били над
750 лева месечно, както и че доколкото били доволни от заплащането, никой от
колегите му не сключвал нарочен писмен договор с ответника. От показанията на свид. Д.Д. се установява, че
същият познава починалия в хода на процеса ищеца в професионален план. Свидетелят
Д. поддържа, че заедно с Х.Г. са работили при ответника от месец март до месец
октомври 2003г., като извършвали строителни дейности по две къщи. Починалият в
хода на процеса ищец е бил негов бригадир. Свидетелят изяснява, че отношенията
с ответника се уреждали на база устни договорки, без да се сключва писмен
договор за изпълнение на възлаганата работа. Горните обстоятелства намират
опора включително в установеното от показанията на третия свидетел, ангажиран
от ищцовата страна по делото – св.М.И..
При
анализа на свидетелските показания по реда на чл. 136 ГПК /отм./ съдът намира,
че същите са еднопосочни, вътрешно непротиворечиви, взаимно допълващи се и в
резултат на преки възприятия на свидетелите, поради което следва да бъдат кредитирани
в цялост. Ето защо, приема, че в съответствие с правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл.127, ал.1 ГПК /отм./, че от ищцовата страна при условията на пълно и главно доказване чрез
ангажираните гласни доказателства, е установено наличието на сключен между
починалия в хода на процеса ищец и ответника неформален договор от 01.02.2003г., по силата
на който ищецът е поел задължението да изпълнява възложените му задачи от
страна на ответника – възложител, срещу уговорено възнаграждение от 770,00лв.. Конкретно възложената на
починалия в хода на процеса ищец работа /задача/ е била свързана с извършване
на строителни работи на обекти, в качеството на бригадир на ищеца. Предвид така установеното от фактическа страна,
настоящият състав на съда намира за осъществен състава на чл.79, ал.1 от ЗЗД – починалият
в хода на процеса ищец по възлагане от
ответника е извършвал точно определена
дейност на основание сключен с ответника граждански договор, поради което и за
първия съществува правото да получи възнаграждение за извършената работа,
съобразно уговореното. Гражданският договор е двустранен, консенсуален, възмезден и неформален, съответно писмената форма не е условие
за неговата действителност. Консенсуалният договор изисква само съгласие, за да
породи действие, докато при формалните договори съгласието трябва да бъде
съобразено и да изпълнява изискването на установената форма за действителност. Последната обаче се определя
с нормативен акт, като същевременно в ЗЗД отсъства изискване
за форма по отношение на
гражданския
договор. В този смисъл следва да се отбележи, че възражението на
ответника за липса на валидно
правоотношение, поради непредставяне на нарочен писмен договор, с което
аргументира неоснователността на исковата претенция в становището си пред въззивната инстанция, се явява неоснователно.
В
настоящия случай, от съвкупния анализ на събрания доказателствен
материал – събраните гласни доказателства, се установява безспорно възлагането
на конкретни фактически действия от
страна на ответника спрямо починалия в хода на процеса ищец – за постигане на определен резултат и в
изпълнение на сключения неформален граждански, поради което следва да се приеме, че в полза на изпълнителя
/починалия в хода на процеса ищец/ е възникнало правото да получи договореното
възнаграждение, доколкото от свидетелските показания се установява, че работата
е била изпълнена от ищеца в рамките на исковия период. Същевременно ответникът,
при носена доказателствена тежест, не е установено изпълнение на собственото му задължение да
заплати изцяло и в срок възнаграждението за извършената работа, поради което искът по чл.79,ал.1 от ЗЗД за сумата в размер
на 4415 лева за периода от м.02.2003г. до 04.10.2003г. се явява основателен в пълния предявен размер.
По
отношение на претенцията за лихва за забава върху претендираното
възнаграждение с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД съдът намира
следното: Предвид основателността на главният иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, съдът намира ,
че е основателна и акцесорната искова претенция за
заплащане на мораторна лихва върху неизплатеното
възнаграждение. Тъй като до предявяването на исковата молба ответникът не е
заплатил на починалия в хода на процеса ищец дължимото възнаграждение, той дължи
обезщетение за забава за исковия период в
размер на 1191,70 лева, тъй като от показанията на св.Н.Д. се установява, че
съгласно постигнатата между страните договорка, плащането на възнаграждението
от страна на ответника е следвало да бъде всяка събота от месеца - за
съответната седмица, т.е.- доказана е забавата на ответника.
По
гореизложените мотиви, съдът приема, че обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която исковата претенция за главницата е уважена на
неправилно дадената от първата инстанция правна квалификация по чл.128 от КТ и
вместо това- да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен
на правилното правно основание – по чл.79,ал.1 от ЗЗД. Обжалваното решение
следва да бъде потвърдено в частта, с която е уважен искът по чл.86,ал.1 от ЗЗД.
По
отговорността на страните за разноски: При
този изход на спора и на основание чл.64,ал.1 от ГПК /отм./ ответникът дължи на
ищцовата страна направените по делото разноски за
първата инстанция, съразмерно на уважения иск по чл.79,ал.1 от ЗЗД в размер на
383,94лв. – адвокатско възнаграждение от общо доказано като заплатеното адвокатско възнаграждение от 800,00лв. при
сключване на договора за правна защита и съдействие от 01.03.2005г. За разликата над сумата от 383,14лв.- до
пълния присъден размер от 1 800,00лв. обжалваното първоинстанционно
решение следва да бъде отменено. В тази връзка следва да се посочи, че
настоящият съдебен състав приема, че за разликата от 1000,00лв.- до пълния
договорен размер от 1 800,00лв., за която страните са постигнали съгласие
плащането да стане при приключване на делото пред първата инстанция, съгласно
договора за правна защита и съдействие от 01.03.2005г., поради липсата на
доказателства това плащане да е извършено, съдът приема, че на ищцовата страна не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение. За уважения иск по чл.79,ал.1
от ЗЗД ответникът дължи на ищцовата страна
разноски за първата инстанция за заплатена държавна такса по този иск от
176,00лв. /таксата е платена в хода на настоящото въззивно
производство/. Съответно- обжалваното решение следва да бъде отменено в частта,
с която ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 468,00лв.,
доколкото не е налице хипотезата на чл.63,ал.2 от ГПК /отм./, с оглед
отстранената нередовност на исковата молба и дадената от съда квалификация на
предявения и уважен иск и предвид прекратеното производство по втората искова претенция.
За
производството пред ВКС по отмяна, на ищцовата страна
се дължат разноски за уважения иск от 65,13лв.- държавна такса.
Воден от горните мотиви, Софийски
градски съд, IV-В въззивен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 26.04.2004г. по гр.д. №
1401/2005г. по описа на Софийски районен съд, 62 състав, в частта, с която „Т.“ ООД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** е осъдено да заплати на Х.Д.Г.,***,
със съдебен адрес: ***, /починал в хода процеса с правоприемник по чл.120 от ГПК /отм./ - М.Х.Г./, на основание чл.128 КТ – сумата от 4 415,00лв. като
неплатено трудово възнаграждение за
периода от м.02.2003г. до 04.10.2003г., ведно със законната лихва, считано от
24.02.2005г. -до окончателното заплащане и сумата от 1 191,70лв., като лихва за забава върху главницата за
трудово възнаграждение, както и разликата над сумата от 383,14лв. – до
пълния присъден размер от 1 800,00лв.- адвокатско възнаграждение, както и
в частта, с която „Т.“ ООД е осъдено да заплати по сметка на СРС сумата от
468,00лв.- държавна такса, ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Т.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:*** ДА ЗАПЛАТИ на основание чл.79, ал.1 ЗЗД на М.Х.Г.
с ЕГН **********, /в качеството й на правоприемник по чл.120 от ГПК /отм./ на
починалия в хода на процеса ищец Х.Д.Г./
, с адрес: *** - сумата от 4 415,00лв., представляваща неплатено
възнаграждение , дължимо по силата на сключен между Х.Д.Г. и „Т.“ ООД
неформален граждански договор за постигане на определен резултат от
01.02.2003г., ведно със законната лихва от 24.02.2005г.- до окончателното
заплащане, на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- сумата от 1 191,70лв. – лихва за забава върху главницата за
периода м.02.2003г.- 24.02.2005г., както и: сумата 176,00лв.- разноски за първата
инстанция за държавна такса и сумата от 65,13лв.- разноски за производството
пред ВКС.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.