№ 1064
гр. София, 18.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20211000501009 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 278 от ГПК.
С решение №260244 от 12.01.2021г., постановено по гр. д. № 195/2020г.,
Софийски градски съд, I ГО, 15 състав е отхвърлил предявения от А. Т. А.
против „Токуда Банк“ АД, на основание чл. 439, ал.1, вр. 124, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 117, ал. 2 ЗЗД, иск за установяване, че ищецът не дължи вземането,
установено със Заповед за изпълнение №189 от 14.01.2010 г. и изпълнителен
лист от 14.01.2010 г. по ч.гр.д. № 5690/2009г. по описа на PC - Стара Загора,
поради погасяването му по давност. С решението СГС, I ГО, 15 състав е
осъдил А. Т. А. да заплати на „Токуда Банк“ АД, на основание чл.78, ал.8, вр.
с ал.3 от ГПК, направените по делото разноски в размера на 100 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца – А. Т. А., чрез
процесуалните му представители. В жалбата се релевира възражение за
неправилност на обжалваното решение. Поддържа се твърдение, че изводите
на първоинстанционния съд са в нарушение на чл. 50, ал.1 ЗНА. Прави се
искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново,
с което да уважи предявения отрицателен установителен иск. Предявява се
претенция за присъждане на направените разноски по делото.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ответникът „Токуда Банк“ АД, чрез своя
процесуален представител, депозира отговор, в който се изразява становище,
че решението на първоинстанционния съд е допустимо, правилно, обосновано
и постановено при спазване на всички процесуални правила. Поддържа се
1
твърдение за правилност на извода на съда, че не е налице изтекла
погасителна давност за вземането. Прави се искане въззивният съд да
потвърди обжалваното решение. Предявява се претенция за присъждане на
разноски – юрисконсултско възнаграждение.
В открито съдебно заседание въззивникът-ищец, чрез процесуалния си
представител, моли съда да уважи въззивната жалба. Ответникът, чрез
пълномощника си, оспорва жалбата и поддържа подадения отговор.
Настоящият съдебен състав, като прецени събраните по делото
доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на
страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира
следното:
Въззивната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок,
предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и интерес от
обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Софийски градски съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 439 от ГПК. Първоинстанционният съд е приел, че
предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е неоснователен,
тъй като правото на принудително събиране на вземанията на ответника не е
погасено по давност с изтичане на петгодишен срок на основание чл. 117, ал.
2 ЗЗД.
След извършената служебна проверка на първоинстанционното
решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо, което
обуславя възможността да се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл.
269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената
норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г.,
постановено по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при
произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение
въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните
норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на разглеждане във въззивното производство е решението в
неговата цялост.
Въззивният състав споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на претенцията, като на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба на
ищеца, въззивният съд приема следното:
Производството по изпълнително дело № 352/2010г. по описа на ЧСИ Г.
И. е образувано по молба на взискателя – „Токуда Банк“ АД от 24.02.2010г. за
принудително събиране на сумите по изпълнителен лист от 14.01.2010г.,
2
издаден въз основа на Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.417 ГПК от 14.01.2010г., постановена по ч.гр. д. № 5690/2009г. по описа на
Старозагорския районен съд, ГО, VII състав срещу ищеца и две други
задължени лица за сумите, както следва: 62 446,79 лв. - главница,
представляваща задължение по предоставен банков кредит от 15.11.2007 г.,
4267,25 лв. - договорна лихва от 20.05.2009 г. - 07.12.2009 г., както и сумата
от 2451,42 лв. - разноски по делото. От съдържанието на молбата за
образуване на изпълнителното дело се установява, че взискателят е поискал
„да се предприемат „необходимите действия за принудителна реализация на
вземането на банката“, вписване на възбрана върху недвижим имот,
собственост на търговско дружество /един от длъжниците за вземането по
изпълнителния лист/, на съдебния изпълнител са възложени правомощия по
чл. 18 ЗЧСИ да определя способа за принудително изпълнение, набавя
справки и документи за събиране на вземането.
От приетата и неоспорена покана за доброволно изпълнение с
приложено копие от заповед за изпълнение, се установява, че същата е
връчена на длъжника – А. Т. А. на 03.03.2010г. Не се твърди и не се
установява длъжникът да е подал възражение срещу заповедта за изпълнение.
Следователно същата е влязла в сила на 18.03.2010г., поради което въззивният
състав ще следва да съобрази това обстоятелство при постановяване на своя
съдебен акт.
Предмет на делото е отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439, ал.1 ГПК, с който се оспорва вземане по изпълнителното основание -
в случая заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417
ГПК, за което е издаден изпълнителен лист и за удовлетворяване на което е
предприето срещу длъжника – ищец и останалите солидарни длъжници
принудително изпълнение по изпълнително дело № 352/2010г. по описа на
ЧСИ Г. И.. Оспорването на изпълняемото право от длъжника може да се
основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене
в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В
настоящия случай, отричане съществуването на процесните суми - за
главница и лихви (и установяване материалноправната незаконосъобразност
на принудителното изпълнение) е основано на твърдения за погасяването им
по давност за времето от 25.04.2012г., /за която дата се твърди, че е било
извършено последното изпълнително действие/ до 08.01.2020г. /датата на
исковата молба/.
От данните по делото, въззивният съд приема, че искът е процесуално
допустим, тъй като ищецът се позовава на новонастъпили- след влизане в
сила на издадената заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417,
т.2 от ГПК факти.
По същество на предявения иск.
Предвид обстоятелството, че изпълнителното дело е образувано през
2010г., първият въпрос, на който следва да се отговори е: тече ли погасителна
3
давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане
на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г.
на ОСГТК и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение
по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение и
настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На този въпрос е даден
отговор с Решение № 252/17.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 1609/19 г. на
ВКС, III г.о., Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, IV
г.о., Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, IV г.о.
Настоящият съдебен състав споделя тази практика, съобразно която
съдебните състави на ВКС са приели, че когато се касае до първоначално
приети тълкувателни решения и постановления даденото с тях тълкуване
важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя
още тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните актове. В
цитираната практика се приема, че е възможно след издаването на
първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната норма
или свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите
условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или
несъответно на действителния смисъл на закона. В тези случаи при
постановяването на нов тълкувателен акт, с който се изоставя предходното
тълкуване на същата правна норма и се възприема различно тълкуване,
последващото тълкувателно решение няма подобно на първоначалното
обратно действие, а се прилага от момента, в който е постановено и обявено
по съответния ред. От този момент престава да се прилага и предшестващия
тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако преди
постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти,
които са от значение за спорното между страните правоотношение и са
породили правните си последици, то тези последици следва да бъдат
преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към
момента на настъпването им. В противен случай ще се придаде същинско
обратно действие на новото ТР, което е недопустимо, освен съгласно чл. 14
ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това. В този
смисъл не може да бъде споделено възражението на жалбоподателя, че
направеният в обжалваното решение извод противоречи на чл. 50, ал.1 ЗНА.
С оглед изложеното, въззивният състав приема, че за заварените като
висящи от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо
осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери
приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г.,
според което през времетраенето на изпълнителното производство - от датата
на образуването му до датата на приемане на последващия тълкувателен акт
(придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при
висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Както
доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди
ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е
4
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК, поради т. нар. „перемпция“. След датата 26.06.2015 г. перемпцията е без
правно значение за прекъсването на давността. Тя има значение при
действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй
като до обявяването му за изгубило сила новата давност започва да тече от
прекратяването на изпълнителното дело. Следователно, ако е налице
осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата
26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД
започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен)
срок, като при съдебно установено вземане срокът й е всякога пет години (чл.
117, ал. 2 ГПК). В конкретния случай, при прилагане на тълкувателното
ППВС № 3 от 18.11.1980 г., с образуване на изпълнителното дело с молбата
от 24.02.2010 г., давността за вземането е спряла да тече по отношение на
всички длъжници. От друга страна, ищецът в исковата си молба твърди, че
считано от 25.04.2012г. взискателят не е поискал предприемане на
изпълнителни действия. По делото не се установи в продължение на 2 години
да са били извършени изпълнителни действия. Поради това изпълнителното
производство следва да се счита прекратено на 25.04.2014г., на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на закона,
независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл,
имащо декларативно, а не конститутивно действие. Новата погасителна
давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД е започнала да тече, считано от
26.04.2014г. В тази връзка следва да се посочи, че влязлата в сила заповед за
изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, затова
и давността е 5 годишна, по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД. От приетите по делото
писмени доказателства се установява, че на 18.04.2017 г. ответникът е подал
молба за образуване на ново изпълнително дело пред ЧСИ Г. И., peг. № ***
РКЧСИ за събиране на вземането срещу длъжниците по записа на заповед и
изпълнителния лист, с която е поискано да се предприемат изпълнителни
действия за събиране на вземането срещу длъжниците и възбрана на всички
техни недвижими имоти. Поисканото налагане на възбрана върху
недвижимите имоти на длъжниците по делото, между които е и ищеца,
безспорно е изпълнително действие (арг. от ТР № 2/2013г. на ОСГТК),
независимо дали ищецът е имал или нямал недвижими имоти и прекъсва
давността, независимо дали са предприети конкретни действия от съдебния
изпълнител. В т.10 на ТР №2/2013г. е посочено, че прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител
по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
5
извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта
или на плащания от трети задължени лица. От перемиране на първото
изпълнително дело (изп. д. № 20107650400352) през 2014 г. до молбата по
второто изпълнително дело (изп. д. № 20177650401028) през 2017г., с която
са поискани изпълнителни действия срещу ищеца, не е изтекъл 5-годишният
срок на погасителна давност. От писмените доказателства по делото се
установява, че на 28.03.2019г. ответникът, като взискател по изп. д. №
20177650401028, е поискал запор върху вземания на ищеца, което по
гореизложените съображения е изпълнително действие, прекъсващо
давността по отношение на ищеца. Исковата молба е депозирана в съда на
08.01.2020г., поради което вземането не е погасено по давност, тъй като
съобразно чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иска.
Т.е. срокът на погасителната давност не тече, докато трае съдебният процес
относно вземането, което се индивидуализира чрез посоченото основание и
заявения петитум.
Предвид гореизложеното искът с правно основание чл. 439, ал.1 ГПК е
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Следователно
първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноските: С оглед изхода на спора пред въззивния
съд, право на разноски има въззиваемият – „Токуда Банк“ АД, който
предявява претенция за заплащане на юрисконсултско възнаграждение, чийто
размер, на основание чл. 78, ал.8 ГПК, съдът определя на 100лв.
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260244 от 12.01.2021г., постановено по гр. д. №
195/2020г.от Софийски градски съд, I ГО, 15 състав.
ОСЪЖДА А. Т. А. да заплати на „Токуда Банк“ АД, на основание чл.78,
ал.3, вр. с ал.8 от ГПК, направените по делото разноски в размер на 100 лв.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в 1-
месечен срок, считано от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6
7