Р Е
Ш Е Н
И Е
№
274 /17.08.2020
год., гр.П.
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
Пазарджишки окръжен съд, гражданска колегия, в открито
заседание на двадесет и шести май, през две хиляди и двадесета година, в
състав:
Окръжен
съдия: Илиана Д.
при секретаря К. Рядкова, разгледа гражданско дело № 809 по описа на съда за
2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е иск от името на П.Х.К., ЕГН ********** ***, поставен под пълно запрещение,
представляван от своя настойник К.Х.К. EГН **********,***, срещу
ответника С.Л.И., ЕГН **********, с
постоянен адрес *** – за връщане на сумата от 50000 лв., като дадена без
основание.
Искът се основава на следните
обстоятелства:
Твърди се, че на 15.11.2017 г. ищецът П.Х.К. продал своя собствен недвижим
имот, находящ се в гр.С.З., ведно с обзавеждането в
него. В резултат от сделката по сметката му постъпили 51 000 лева, от които
както следва: 2000 лева – капаро (на 11.10.2017 г.), 14800 лева - стойност на
обзавеждането и 34 200 лева - продажна цена на имота.
На 16.11.2017 г. без
правно основание сумата от 50 000 лв. била преведена на срочен влог на името на
ответника С.И. в „Банка ДСК".
Твърди се още, че на
18.10.2018 г. с влязло в законна сила решение на ОС-В. по гр.д.1332/2018 г.,
ищецът бил поставен под пълно запрещение с диагноза „“, а органа по настойничество и
попечителство при Община В. назначил за настойник неговия брат - К.Х.К., ЕГН **********.
Пояснено е, че за първи път на 12.09.2016 г. ищецът П.К. бил приет в
Психиатрична болница гр.П. с диагноза „“. След това -на 07.04.2017 г. отново бил приет в
болницата след прекаран , довел до утежняване па дементното му състояние, а в
началото на м.февруари 2018 г. - хоспитализиран в МБАЛ „Св. Марина" ЕАД
гр.В. с окончателна диагноза – „“.
За периода от 04.2016 г.
до февруари 2018 г. били налице данни, че П.К. имал , в гр. С., имал също и , гр. П., както и др. прояви, но отказвал да
се лекува и бил некритичен към състоянието си.
Според настойка на ищеца, към
16.11.2017 г. представляваното от нето лице страдало от такова заболяване,
което го препятствало разумно, съзнателно, свободно, без външна намеса да
формира и да изразява волята си за разпореждане с притежаваните от него
средства.
Искането е съдът да постанови
решение, с което да осъди ответника да върне на ищеца сумата от 50 000 лв.,
преведени на срочен влог, като получени без основание, ведно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба. Обстоятелствата очертават
претентцията като такава по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД – за връщане на даденото
при начална липса на основание.
В срока по чл.131,
ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който се оспорва
основанието и размера на предявения иск, както и част от обстоятелствата,
изложени в исковата молба.
Не се оспорват фактическите твърдения,
че на 15.11.2017 г. ищецът П.Х.К. продал собствения си самостоятелен обект в сграда с идентификатор ,
в гр.С.З. на Г. К. Г., ЕГН **********, ведно с обзавеждането, при което
по сметката му постъпила съответна парична сума.
Признава се и факта, че на 16.11.2017г.
ищецът превел на името на ответника сумата от 50000 лв. на открития в същия ден
срочен влог. Подчертава се, че това станало „самостоятелно, при ясно и пълно съзнание“, а
основанието се установявало от
представената операционна бележка № 29 от 16.11.2017 г., съставена за
прехвърляне на сумата от дебитната сметка на ищеца в срочния влог на ответника
и което преводно нареждане било подписано собственоръчно от ищеца.
От правна страна се
оспорва липсата на основание за дването, съответно – получаването на паричната
сума, като се твърди, че преводът е извършен ви изпълнение на морален дълг на П.К..
Под морален дълг се има в предвид изпълнението на дадено обещание от ищеца пред
неговата съпруга, преди тя да почине и пред самия ответник, че те двата /ищеца
и съпругата му/ ще му прехвърлят „всичко което имат“. Като причини за това им
намерение се сочат родниските връзки – ответникът бил син на сестрата на
покойната съпруга на П.К. и това, че тъй като те нямали деца, чувствали като свой
син С.И., който бил „израснал при тях и се грижел за тях“.син
В отговорът се твърди също, че ищецът
сам предложил на ответника да му открие влог в банка, на който да прехвърли
сумата от 50 000 лв. На 16.11.2017г. двамата отишли в клона на Банка
„ДСК"-П. и след като ответникът подписал договор със служител, ищецът при
ясно и пълно съзнание, доброволно превел по влога процесната сума. Затова и
въпросната престация не била лишена от основание.
В подкрепа на изложеното се сочат още
фактите, че няколко месеца преди това на 31.05.2017 г., П.К. дарил на ответника
оставената му в наследство му 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ,
както и сгради с идентификатор ; ; ; и ,
всички по КК и КР на гр.П., за което бил съставен нотариален акт №59, т. II, д.
№202/2017г, с акт №71, т. 3, дело 371/2017 г. на нотариус П. К.
Оспорва се към 16.11.2017г. ищецът да е страдал
от заболяване, което да го е препятствало разумно, съзнателно, свободно
и без външна намеса да формира и да изразява волята си за разпореждане с
притежаваните от него средства.
Излагат се твърдения, че описаната не била
свързана с типичното , а била следствие на прекаран от ищеца . Това било видно
от Епикриза от 07.05.2017 г. от Държавна психиатрична болница – П.. Нямало данни
ищеца да не може да разбира смисъла и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си. Едва на 12.02.2018г. при
постъпването в УМБАЛ „СВЕТИ
МАРИНА" ЕАД гр. В., на ищеца била поставена
диагноза . Била издадената Епикриза от
17.02.2018 г., описваща, че се касае за пациент с правилно структурирана реч,
който към момента на изследването е със , изписан с подобрение след проведено
лечение. Твърди се, че през месец август, за първи път ищецът бил диагностициран
с , при който достигнат стадии, състоянието на . Тогава бил поставен под
запрещение, съобразно решението на ОС-В. от 28.09.2018 г.
В тази връзка се поддържа, че до месец септември на 2018 г. ищецът бил
психически годен без външна намеса да формира и изразява волята си за
разпореждане с притежаваните от него средства. Свидетелство за това било и обстоятелството, че на 06.02.2018 г. същият лично упълномощил по нотариален
ред племенницата си К.К.П., ЕГН **********
(дъщеря на неговия настойник и брат
К.Х.К.), да продаде всичките му земеделски имоти в землището на с.Г. И.,
община Т., обл.Я. На 21.02.2018г. пълномощницата
продала по съответния ред земите му за сумата
от 37 467.66 лв., която била получена по банков път, но без данни същата да е
постъпвала по сметката на представителя или на представлявания. Изразени са
съмнения относно добросъвестността на настойника на ищеца при водене на
настоящото дело.
Пак във връзка със способността на
ищеца да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си, е посочено, че на 11.10.2017 г. той подписал предварителен договор
за покупко-продажба на въпросния апартамент в гр. С.З., с нотариална заверка на
подписите, а впоследствие по нотариален ред - и окончателния договор от
15.11.2017 г.
Като основно правно
възражение на ответника в доклада си съдът възприе възражението за приложение
на чл. 55, ал.2 от ЗЗД, че сумата не подлежи на връщане като дадена без
основание, защото е преведена по влогова ответника в изпълнение на нравствен
дълг.
Пълномощникът на ищеца от
своя страна по повод възраженията в отговора оспори да е съществувала нравствен
дълг, по смисъла на чл.55,ал.2 ЗЗД нравствен дълг като основание за даване на
процесната сума, както и това е
извършено „съзнателно“ от П.К., предвид заболяванено
му, . Тезата на ищцовата страна е, че още преди решението за поставявене под
запрещение и в частност – към 16.11.2017 г. П.К., поради си заболяване, не е можел да осъзнае нито
самото съществуване на нравствен дълг, нито да го свърже с извръшените действия
по разпореждане с парични средства.
След разпределяне на
доказателствената тежест между стрните бяха събрани множество доказателства, от
които се установяват следните релевантни за спора факти и правоотношения:
На 16.11.2017 г. ищецът и
ответникът отиват заедно в клон на “Банка ДСК“ в гр. П., където първият
подписва документ - операционна бележка изразявайки по този начин съгласие парична
сума от 50 000 лв. да бъде прехвърлената от собствената му банкова сметка ***
„срочен влог“ на името та ответника. Договорът
за влог е сключен на същата дата и след прехвърлянето на сумата от 50 000
лв. те остават на разположениена С. И., като няма
твърдения или доказателства да са върнати и разходвани в полда на ищеца. Няма
спор, че това са били негови лични средства средства, получени от като цена при
продажбата на притежавана от П.К. апартамент в гр. С.З., заедно с обзавеждането
в това жилище.Тези обстоятелства се установяват и от прездставения нотариален
акт за сделката, сключена на 15.11.2017 г., както и от извлечението за движението по банковата
сметка на ищеца /л.17-18/ от делото
От показанията на св.П.И.
/нотариусът, изповядал сделката/ и се
установи, че имотът е бил закупен от П.К. преди преди
сключване на брак с покойната му вече съпруга, и следователно е бил негова
лична собственост, както по време на брака им и така и след неговото прекратяване
поради смъртта на съпругата. За това нотариусът е направил изрична проверка
чрез службана справата в регитрите за населението, до които има съответния
достъп.
Съпругата на ищеца е
починала на 13.01.2017 г. /св. Ц.И.и удостоверение за н-ци/
и през м. май същата година П.К. дарява на ответника /син на сестрата на
съпругата му/, наследената от нея 1/3 ид. от недвижими имоти, находящи се в гр.П.. Нотариалният акт за сделката е
представен като доказателство.
Отвеникът твърди в
отговора на исковата молба и неговата майка Ц.И.в качеството си на свидетел дава
показания, че приживе на сестра последната и съпруга й говорели, че имат желание да оставят всичко, което имат именно на племенника си С.И., защото „него
обичаха и на него разчитаха,ако нещо се наложи да им се помага“. Самата
свидетелка обаче споменава един детайл, който ответникът пропуска в отговора на
исковата молба и в своята позиция по съществото на спора – лелята и съпругът й
казвали, че ще оставят всичко на С.И. след тяхната смърт, а не -приживе. Вероятно
това е бил мотивът за извършеното от ищеца дарение на наследените от съпругата
му ид. част от имотите в гр. П..
На 15.11.2017 г. ищецът
лично се явява пред нотариус в гр. С.З., за да продаде находящия се там негов
апартамен на трето лице, като месец по-рано е подписал предварителен договор за
това, а после неколкократно посещава нотариуса, за да представя документи и да
подготвят изповядването на сделката. Получава по сметката си общата сума от
50 000 лв. като цена на недвжимия имот и обзавеждането в него.
За мотивите за
последвалото действие по прехвърлянето на тази сума в полза на ответника
свидетелства единствено майката на последния – св. Ц. И., която без съмнение е
заинтересована от изхода на делото в полза на своя син.
Самият ищец П.К. е
поставен под пълно запрещение с решение на ОС-В. от 28.09.2018 г., влязло в
законна сила на 18.10.2018 г. / видно от удостоверението на л.19 от делото/ и
поради своята недееспособност не може да извършва сам процесуални действия,
вкл. – да даде обяснения по реда на чл.176 от ГПК, а и предвид сегашното си
състояние, едва ли би могъл да си спомни и да обясни логично и смислено какво и
защо е извършил в края на 2017 г.
Св. И. настоятелно твърди
в показанията си, че сам П. предложим да отидат в банката и да прехвърли на сина й своите 50 000 лв.от продажбата
на имота си в гр. С.З.. Това тя възприема като логично и правилно, защото така
ищецът искал да „изпълнят дълга си към С.“, като под дълг разбира общанието,
което двамата със съпругата му били давали по-рано – да оставят всичко на
ответника. Както вече се спомена по-горе самата свидетелка говори за обещанието
за „даване“ на имущество след тяхната смърт като използа и израза“ „казваха, че
каквато остане…“. Т. е. от нейните показания не може да се прави извод за
обещание за прехвърляне на имуществото на П.К., докато той е още жив, а на
това, което остане след смъртта му. Т.е. по вероятно е да са планирали двамата
или преживелия по-дълго от тях да направи завещание в полза на ответника и ако е искал – ищецът е можел на стори
това. Устните обещания за подобно
разпореждане обаче не пораждат правно основание за предоставяне цената на
имота, който е успял да продаде на трето лице. Ако все пак е променил намеренията
и е искал да направи разпореждане в полза на С.И. приживе, е разполагал с
възможност да извърши дарение на самият недвижим имот или на получената от
прадажбата парична сума, спазвайки съответната форма /писмена/. Дарението на
паричната сума е следвало да стане с писмен договор, предвид размера на даденото.
Нито в подписания в банката документ, нито в друг, съставен между страните акт,
има данни за дарствено намерение и дарствено правоотношение между страните, а и ответникът не
твърди в процеса наличието на Causa Dоnandi
За това и макар да се установи неговата
автентичност, чрез проверка на подписа от вещи лица, представеният писмен
документ, наречен „операционна бележка“ не представлява сам по себе си
доказателства за наличие на правно основание за прехвърлйне на сумата от
50 000 лв. от ищеца на ответника. Макар това да е сторено лично от първия
и след негово доброволно и самостоятелно решение, ако се даде вяра на
показанията на св. И., ответникът следва да докаже по убедителен начин
съществуването на основание за това разместване на имуществени блага, което
основание няма как да се предположи, а следва да е било обективно налице в
конкретния случай.
Като такова основание ответникът
не сочи някаква правна сделка, а съзнателното изпълнение на нравствен дълг,
което е признато от чл.55, ал.2 от ЗЗД като условие за задържане на даденото,
кореспондиращо на предвиденатав тази парвна норма забраната да се иска неговото
връщане. Такъв нравствен
дълг според ответника ищецът имал, както по отношение на него самия, така и –
спрямо покойната си съпруга, с която двамата били говорили и дали обещание да
прехвърлят на сестриния й син всичко, което имат.
Следва да се отговори на
въпроса какво е правното значение на такова едно устно обещание и дали то може
да придаде на извършеното на 16.11.2017 г. от П.К. прехвърляне на парична сума
значението на изпълнение на нравстен дъл,
по смисъла на чл. 55, ал.2 от ЗЗД.
Безспорно се установи
кръвното родство между ответника и покойната съпруга на ищеца, поради която и
страните по делото се оказват помежду си в отношения на сватовство по смисъла
на чл. 76 от СК. Сватовството е юридически дефинирана и призната от закона
връзка, която не е кръвна и в този смисъл не става дума за същинстко родство по
произход. Поради тази причина „родството по сватовство“ има значение само в
изрично признатите от закона случаи /чл. 76, ал.5 СК/. За това по принцип е
пресилено да се приеме, че между роднини по сватовство изобщо може да
съществуват задължения от категорията „нравствен дълг“. Но дори да е така, за
тяхното пораждане и обективно съществуване трябва да има сериозни житейски
причини и фактически основания. Не такъв е конкретния случай, според
установените по делото обстоятелства.
Ищецът и неговата съпруга
са живели в С. през по-голямата част от живота си, докато са били работещи и
активти хора. След пенсионирането си около 1990 г. се преместват в гр. П. и
заживяват в бащината къща на съпругата. Здрави са и не толкова възрастни все
още, така че не са имали нужда от нечии грижи и помощ. Вкл. и след смъртта на
съпругата си и въпреки началното влошаване на здравето му ищецът продължава да
живее сам и се грижел добре за себе си. Навън излизал спретнат, чист, избръснат,
пазарувал си и пр. /св. К./. Отношенията му с ответника и преди след смъртта на
съпругата на ищеца се свеждат до: посещения „да го нагледа“, разговори,
понякога обядвал при тях, ходели някъде заедно /до химическо чистене/. От своя
страна и П. бил пращан от майката на ответика да пазарува за нея някои неща,
защота бил „много пъргав“. Т. е. съществувала е обичайната близост и
взаимопомощ между роднини, живеещи в един малък град, какъвто е П.. Логично е
загрижеността на ответника и семейството му за П.К. да е нарастнала
след смъртта на неговата съпруга, защото е останал сам, тежко е приел тази
загуба, вече е бил възрастен, а е имал и проблеми със здравето, датиращи от
2016 г. Това според съда са едни обичайни, нормални човешки и роднински
отношения, за които от гледна точка на нравствеността не би следвало да се
очаква някакво материална отплата от страна на ищеца към ответника.
Не по-различни са били
отношенията със С.И. и приживее на леля му, сестра на
неговата майка. Може би тяхната привързаност към племенника да е била по-голяма от обичайната,
както се опитва да убеди съда чрез показанията си неговата майка, защото нямат
свои деца, но някакви по-конкретни и забележителни прояви на близостта между
брачната двойка и ответника не бяха установени с доказателствата по делото.
Но дори да е била налице близост
и обич помежду им, равносилна на тази между родители и син, това не би породило
твърдяния от ответинка нравсвен дълг, на който основа възражението си, че не
дължи връщане на дадената му сума. За да се приложи разпоредбата на чл.55, ал.2 ЗЗД следва да се установи съществуването на нравствен дълг на едно лице спрямо
друго по обективни критерии, произтиащи от установените и възприети в
обществото правила и норми. Т. е. нарвственият дълг по смисъла на чл. 55, ал.2 ЗЗД има обективен харакер и не заиси от преценката на лицето, решило да извърши
нещо, считайки го за свой дълг. Тезата на ответника, подкрепена донякъде от
показанията на неговата майка, е че щом П.К. сам е решил, отишъл е в банката и е
подписал документа за прехвърляне на паричната сума, воден от желание да изпълни
волята на покойната си съпруга спрямо племенника и даденото от двамата с нея
обещание, значи е налице „съзнателно изпълнение на нравствен дълг“.
Съществува ли обективно
обаче такъв дълг, произтичащ от установените в обществото правила и порядки и
основаващ се на отношенията между страните по делото? Отговорът на този въпрос
е отрицателен в конкретния случай.
До 1990 г. ищецът и
съпругата му живеят в С. и не е ясно какви са били отношенията им със С..
Установяват се в П. в бащината на съпругата на П. и майката на ответника къща.
Семейството на ответника живее в друго жилище, а самият той е вече на 23
години. Грижат се сами за себе си, общуват и се разбират добре с роднитете на
съпругата. И макар да нямат деца, някакви връзки и отношения, по силни от
обичайните между леля,нейния съпруг и племенник не се установиха. Не се
установява и някаква потребонст, поради възраст, болест,
неработоспособност, поради която С.И. да
има нужда от финансова подкрепа от своята леля и нейниня преживял съпруг. Не се
сочат каквито и са било нравствени съображания, освен твърдяното от ищеца и
неговата майка обещание, които да са подтикнали ищеца да се лиши от сумата от
50 000 лв. и да я даде на ответника.
Според съда не съществува
нравствено задължение за П.К. да даде всичките пари, получени от продажбата на
своя апартамент и мебели в него, на сина на сестрата на покойната си съпруга.
Дори да се приеме за доказано, че той е любимият им племенник и поради липсата
на деца, го чувстват като свой син, то това субективно възприятие не може да
приравни връзката им на кръвното родство между баща и син. Тази между странтите
си остава връзка по сватовство,
доколкото ответникът е роднина по съребрена линия на покойната съпруга на
ищеца. Друг е въпросът дали подобно
действие спрямо син или дъщеря би могло са се приеме за изпълнение на нравствен
дълг по принцип. Според съда не всяко
предоставяне на облага на пълнолетни низходящи може да се счита за изпълнение
на нравствен дълг. Безспроно съществуват задълженията за взаимопомощ между
роднините от един близък кръг, но във всеки конкретен случай има значение
нуждата от такава помощ, стойността на предоставените средства или други блага
и пр.
С други думи, обективно
съществуващата между страните правна връзка на сватовство и фактически
отношения, доближаващи се до тези между баща и син, според показанията на св.
И., не дават основание да се приеме съществуваенето от нравствен дълг за
предоставяването на сумата от продажбата на апартамента на ищеца. Няма никаква
морална забрана ищецът да задържи тази сума за себе си, ерго – няма нравствено
задължение да я предаде на ответника.
Няма значение че в
случая,ако се даде вяра на единствения свидетел на ответника и негов най-близък
човек, имало някакви уговорки, докато била жива лелята, тя и съпруга й да
оставят всичко на ответника след тяхната смърт.
Дори да е било така, това не пораджа твърдяното от ответника нравствено
задължение за преживелия съпруг. Нравствените задължения не подлежат на
договаряне, а следват от установените в обществото правила за добро и зло,
правилно и неправилно, справедливо и несправедливо.
Ето защо дори да е помнил
и искал да изпълни желанието на своята съпруга и някакави обещания към
племенника и дори да е участвал в тези договорки и да се съгласявал с тях
изрично или мълчаливо, това не поражда за ищеца задължение с правно значение от
категорията „нравствен дълг“. А обективно погледнато няма възприети в
обществото правила, според които възрастен мъж, пенсионер, останал вдовец, без
собствени деца, имащ здравословни проблеми, да трябва да се лиши изцяло от
получените средсва от продажба на свое имущество в полза на своя 50 г.
племенник. Дори да го чувства най-близкия си човек, подобно поведение съдът не
възприема като правилно и справедливо и още по-малко – дължимо от нравствена
гледна точка. Не е справедливо
50 000 лв. да се дават без правна сделка, било то като някаква
благодарност за минали грижи и внимание или пък за очаквани такива в бъдеще,
каквито намеци се правят в показанията на майката на ответника.
Няма забрана от закона,
нито би противоречало на добрите нрави подобно прехвърляне на имущество да бъде
осъществено приживе или за след смъртта на възрастния роднина, ако той има
своите мотиви и желание да го стори, но
страните е следвало да изберат съответния начин и форма, за да не се окаже
даденото без правно основание.
След като изобщо не се
установи съществуваванто на обективен нравствен дълг за даване на паричната
сума от 50 000 лв от ищеца на ответника., съдът не счита за съществено за
разрешаване на спора обстоятелството доколко съзнателно е действал солвенса към
релавантната дата – 16.11.2017 г. За изясняване на този въпрос се събраха и
анализираха в писмените защите множество доказателства, като страните се
концентрираха върху експертната преценка относно псхичното здраве и състоянието
на ищеца в един по-дълъг период от време, в опита си да докажат в каква
кондиция е бил конкретно към 16.11.2017 г., разбирал ли е свойството и
значението на извършеното и пр.
Безспорно е установено, че
П.К. е поставен под запрещение едва близо една година по-късно, поради което е
бил напълно дееспособен от юридическа гледна точка и е можел да извършва
валидно всякакви правни сделки и действия, включително – да изпълни съществуващ
нравствен дълг. Усилията на ищцовата страна бяха насочени към това да убеди
съда, че заболяванията и особености в неговото поведението, датиращи от
по-рано, разкриват неспособност да се осъзнае съществуваненето на нравствения
дълг като такъв, врзката му с действието – прехвръляне на парите и последиците
от него. Ответниъкът от своя страна поддръжа, че до 16.11.2017 г. ищецът все още
е имал запазени конгвитивни способонсоти и е можел напълно ясно да разбира значението и свойството
на извършеното, поради което и да изпълни съзнателно свой нравствен дълг.
Въпреки няколкото
експертизи се оказа трудно да се установи по категоричет начин какво точно е
било психическото състояние на ищеца към онзи момент. А и следва да се
отбележи, че заключенията на вещите лица в случая могат да послужат като доказателство
единствество за факти, от които да се направят само косвени изводи за менталното
състояние на ищеца към конкретната дата. За съжаление св.П. /банков служител/ дава
най-общи показания за реда, който се спазва в банката и е сигурна само, че
лицето, прехвърлящо сумата е било на място и е подписало сътоветния документ,
чиято автентичността се установи и от експерти-графолози, доколкото в самото
начало на процеса се оспори и истинността на документа /операционна бележка/. Тази
свидетелка няма спомен и не даде никакви показания за поведението на ищеца този
ден в банката, т. е. няма данни дали тогава у ищеца е можело да се забележи
някакво видимо за неспециалист като нея отклонение от нормалното психично
състояние. Това прави трудно доказвавенето само с помощта на експертно
заключение, базарищо се на писмени данни, на твърдението на ищцовата страна за
неспособност у ищеца на съзнателна апреценка и извършване на съзнателни действия
в онзи конкретен момент.
От своя страна нотариус И.,
пред който е извръшена ден по-рано сделката в гр. С.З., дава показания, /пак
без да се ангажира с конкретни спомени за хората и продажбата/, че щом е
изповядал сделката, то се е убедил, че
участващите в нея разбират смисъла на прочететото и са способни да изразяват
валидна воля. Но такива едни показания също не са достатъчи, за да се приеме за
безспорно, че ищецът не е имал съвсем никакави трудности и дефицити в
мисловната си дейност, предвид подробните и детайлни изводи за проблемите му в
тази насока, обсъждани в експертизите.
След като от юридическа гледна
точка към 16.11.2017 г. П.К. е бил дееспособен субект, без наложено по
съоветния съдебен ред ограничение, то в тежест на ищците бе да докажат по
убедителен начин, че въпреки това в конкретния момент на прехвърляне на парите
във влога на ответника, той е бил в състояние, които изключва неговото
съзнателно действие, насочено към изпълнение на нравствен дълг.
Съдът счита, че това не бе
доказано по убедителен начин, въпреки изводите на експертите, че към онзи
момент се е намирал в „лека фаза на , която може се приеме и като “ /отговор на
въпрос 5, на стр.41 от заключението на вещите лица доц. д.-р В. и д-р В./.
Съдът на осн. чл. 202 от ГПК възпирема като най-пълно, точно и обосновано именно цитираното заключение на
двете вещи лица, доколкото в него се държи сметка и се обсъждат подброно и
някои непълноти и методологични несъвършенства при изотвяне на медицинската
документация, касаеща заболяванията и състоянието на ищеца, които са дали
основание за един или друг извод на изготвилите предишните две заключения
психиатри.
В крайна сметка вещите лица доц. д.-р В. и д-р В. са
достигнали до извода, че в тази лека
фаза на , а описваните във въпрос 3. от заключението сложни поведенчески актове
могат да бъдат „интерпретирани нееднозначно дали са изява на свободната воля та
на П. К. или са плод на други механизми“.
Пак там, в отговора на 3-ти въпрос, вещите лица дават заключение, че са
основния аргумент за преценка на състоянието и на годностите. А до колкото
става ясно за съда от цялостното заключение при лека фаза на все още няма
съществено засягане на тези базисни на болния.
Т. е. основателно е възражението на ответника, че доказателсвата за фазата на ,
в която обективно се е намирал ищеца към 16.11.2017 г. не водят автоматично
след себе си извода, че не е бил в състояние да изпълни съзнателно свой
нравствен дълг. По съществен спад е
констатиран при ищеца със съответното психологическо изследване едва три месеца
по-късно.
Има обаче други данни в объжданите от вещите лица
медицински документи, които дават основание за изводите в последната експретиза
на доц. д.-р В. и д-р В., че въпреки
неизяснената патогенеза на наблюдаваните при ищеца болестни отклонения /не се изключва
освен начеващата , както и „някакаво смущение на емоциите, което би могло да е
предизвикано и от смъртта на съпругата/, от фактическа страна са били налице .
Под психотични снидроми се имат предвид: ,за които е споделял още през 2016 г.,
както и пр., които били констатирани
през пролетта на 2017 г. Тогава ищецът бил заведен в болницата от полицията,
тъй като бил намерен съвсем .
Както твърди в защитата си ответникът обаче, след
проведено лечение е бил изписан с подобрение, спокоен, с подредено поведение,
без актуална .
Няма доказателства да не е приемал предписаните
медикаменти през следващите няколко месеца до 16.11.2017 г., нито да е
употребявал , който биха могли да предизвикат отново психотични синдроми,
според заключенията на психиатрите. Според свидетелката И. защото се изплашил от заболяванията си /става
дума за , както го нарича свидетелката/
и лекарите му били казали. Св. К.твърди, че докато живеел в П. ищецът
обичайно бил спокоен, адекватен, излизал
е винаги чист и добре облечен извън къщи. Няма твръдения и доказателства за отклонения
в поведението му от изписване от болницата на 07.05.2017 г. до 16.11.2017 г. А
впечатленията на нотариус И. за посещенията при него, предхождащи сделката
изключват да са се повторили или задълбочили към онзи момент синдромите, заради
които е постъпил в болница и е бил
лекуван през пролетта на същата година.
При тези доказателства, изводът че не е могъл да
действа съзнателно към 16.11.2017 г. и да извършва по-сложи правни актове е
по-скоро в сферата на научните вероятности и предположения на вещите лица, но
убедителни доказателства за такъв един обоснован правен извод не са налице в
настоящия процес. Съдът възпирема заключенията, при тяхната съвкупна преценка,
в смисъл, че няма гаранции и не може да се каже със сигурност, че при
проявената по-рано болестна симтоматика и прогесиращия характер на , че към 16.11.2017
г. ищецът е бил със запазени конгнитивни функции до степен, позвовяваща да
осмисили и осъзнане сложните понятия като нравствен дълг и пр. Съмнението в
този смисъл обаче не е достатъчно, за да аргументира тезата на ищеца, че липсва
„съзнателното“ отношение към изпълнението на твърдяния от ответника нравствен
дълг. Нужно би било да се установи по убедителен начин, че на конкретната дата,
цяла година преди поставявенено му под запрещение, ищецът не е бил способен да
решава и действа съзнателно, което доказване не се осъществи успешно в
настоящия процес.
Синдромите,
за които говорят вещит,е лица са се проявявали епизодично в поведението на
ищеца, на фона на неприемане на терапията и злоупотреба . При поява на
симптомите е логично да се приеме, че лицето не може . Но няма доказателства за
тяхото проявление в деня или дори в кратък период, предшестващ разпореждането с
паричната сума в полза на ответника.
Обосновани изводи за т. нар., като траен и
необратим резултат на прогресивно
развиващата се могат да бъдат направени
на един по-късен етап, но не и към 16.11.2017 г.
Съдът не намира за нужно да обсъжда по-подробно
всички данни от писмените документи за прегледите, диагнозите и
хоспитализациите на ищеца, тъй като поради приетото отсъствие на нравствен
дълг, се обезсмисля установяването на субективния елемент от хипотезата на чл.
55, ал.2 ЗЗД в светлината на спора между страните за психичното състояние на
ищеца към датата, на която се е лишил без основание от паричната сума от
50 000 лв. в полза на ответника.
Краткият анализ в тази насока бе направен, за да се
даде все пак оценка на събрания доказателтвен материал при съответното
разпределение на доказателствената тежест и за да се изложи най-общо
убеждението на съда по останалите спорни въпроси, извън съществения, мотивиращ
го да уважи иска– въпроса за обективното съществуване на нравствен дълг.
След като прие, че такъв дълг не съществувала като
основание за превеждане на сумата от 50 000 лв. на ответника, то
възржаението му по чл. 55, ал. 2 ЗЗД е неоснователно. Сумата се оказва дадена
от ищеца при начална липса на основание по смисъла на чл. 55, ал.1 ЗЗД и
установената съдебна практика, а предявения от настойника му от негово име иск
за нейното връщане от ответника следва да бъде уважен.
Основателно е и искането за присъждане на законна
лихва от датата на подаване на исковата молба, т. е. от 12.12.2018 г.
В полза на ищеца следва да се присъдят и следните
разноски по делото: 200 лв. – държавна такса за завеждане на иска, 2 450
лв. – адвокатско възнаграждение, 1 250 лв. – разноски за вещи лица.
Сумата от 40 лв., платена по инициатива на ищеца „за
обезпечение на иск“, поискано с предявяването на исковата молба и допуснато по
предявения, а не по бъдещ иск,не е била дължима като отделна държавна такса,
поради което не следва да се присъжда в тежест на ищеца.
Искането на ответника за намаляване на договореното
от настойника и платено адвокатско възнаглаждение за представляващия ищеца
адвокат П. е неоснователно. Сумата от 2 450 лв. не е прекомерна, предвид
фактическата и правна сложност на делото и минималния размер от 2 080 лв.,
определен в съответния текст от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, предвиден за процесулано представително по дела за иск с цена
над 10 000 лв.
Сумата от 1 000 лв., претендирана като пътни
разходи за пътуването на пълномощника от В. до П. за явяване в съдебни
заседания, дори да се приеме, че представляват „разноски по производството“ по
смисъла на чл. 78, ал.1 ГПК, не следва да бъде присъждана в тежест на ответника поради липсата на
доказателства за направени такива в конкретен размер.
По изложените съображения и на осн. чл. 55, ал.1 от ЗЗД, Пазарджишкият окръжен съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА С.Л.И., ЕГН **********,
с адрес ***, ДА ВЪРНЕ на П.Х.К., ЕГН **********
с
адрес: ***, поставен под пълно
запрещение, представляван от своя настойник К.Х.К., с EГН ********** и адрес: ***, сумата от 50 000 лв., дадена без основание на 16.11.2017 г., чрез
прехвърлнето й от разплащателна сметка с титуляр П.Х.К. в срочен влог на името
на ответника ,с операционна бележка № 29/16.11.2017 г. издадена от „Банка ДСК“-клон
П., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.12.2018 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА С.Л.И., ЕГН **********, с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на П.Х.К.,
ЕГН ********** с
адрес: ***, поставен под пълно
запрещение, представляван от своя настойник К.Х.К., с EГН ********** и адрес: ***, разноските по делото: 200 лв. – държавна такса за завеждане на иска, 2 450 лв. –
адвокатско възнаграждение и 1 250 лв. – разноски за вещи лица.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Пловдивския
апелативен съд в 2-седмичен срок от получаване на препис от всяка от страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: