№ 1423
гр. Плевен, 26.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвия Г. Иванова
при участието на секретаря НАТАЛИЯ СТ. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Силвия Г. Иванова Гражданско дело №
20244430101843 по описа за 2024 година
на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от
А. А. М., ЕГН **********, от гр.Плевен, жк. „***“ № ***, чрез *** М., с ЕИК:
***, със съдебен адрес: гр.***, ул. „***“ №***, представлявано от адв. М. В.
М., против „*** ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.***,
ул. „***“ №*** представлявано от ***, с правно основание чл. 26 ЗЗД и чл.
55 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за
паричен заем № *** от 21.10.2021 г. Твърди се, че по силата на този договор,
ответникът се е задължил да предостави заемни средства в размер на 1000
/хиляда/ лева на ищеца М., а тя от своя страна се е задължила да възстанови
заемната сума, ведно с възнаградителна лихва върху предоставената главница.
Твърди се, че съгласно чл. 3, ал. 7 от договора, месечния лихвен процент по
заема е уговорен от 3.33 % /три цяло тридесет и три процента/, а съгласно ал. 5
от същия член на Договора, годишният процент на разходите е 48.185%
/четиридесет и осем цяло сто осемдесет и пет хилядни процента/. Твърди се,
1
че уговореният срок на договора е 10 месеца
Твърди се, че между същите страни, съответно А. А. М. в качеството й
на кредитополучател и „*** ООД в качеството си на кредитодател, е сключен
втори Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022 г. По силата на този
договор се твърди, че ответникът се е задължил да предостави заемни
средства в размер на 1000 /хиляда/ лева на ищеца М., а тя от своя страна се е
задължила да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва върху
предоставената главница. Твърди се, че съгласно чл. 3, ал. 7 от договора,
месечния лихвен процент по заема е уговорен от 3.33 % /три цяло тридесет и
три процента/, а съгласно ал. 5 от същия член на Договора, годишният процент
на разходите е 48.262% /четиридесет и осем цяло двеста шестдесет и две
хилядни процента/. Твърди се, че уговореният срок на договора е 11 месеца.
Твърди се, че действително приложените в кредитните правоотношения
стойности на годишен процент на разходите обаче, са различни от посочените
в погасителните планове към договорите и с вписаните от Кредитодателя
стойности на годишен процент на разходите от 48.185% /четиридесет и осем
цяло сто осемдесет и пет хилядни процента/ по Договор за паричен заем №
*** и 48.262% /четиридесет и осем цяло двеста шестдесет и две хилядни
процента/ по Договор за паричен заем № ***. Ищецът излага доводи, че това е
така, защото съгласно договорите се дължи „неустойка”, посочена в двата
договора в чл. 8, в случай, че кредитополучателят не предостави в тридневен
срок от подписване на съглашението поръчител или банкова гаранция.
Твърди се, че кредитодателят, залагайки като клауза чл. 8 в договорите за
потребителски кредит всъщност цели заблуда на потребителя и свръхпечалба
за себе си. Твърди се, че ответникът в настоящото производство, използвайки
заблуждаваща търговска практика създава неравноправност, която
благоприятства Кредитодателя и уврежда Кредитополучателя. Сочи се, че с
такива клаузи в Договорите „*** ООД цели да заблуди кредитополучателя в
частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това
обстоятелство поражда недействителност на целия договор, тъй като по
смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК
липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за
потребителски кредит води до нищожност на договора. Излагат се доводи, че
съгласно чл. 8 от двата договора за потребителски кредит във връзка с чл. 10,
2
ал. 2 от Общите условия, ищецът е следвало да предостави в срок от 3 /три/
дни обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна
проверка от страна на Кредитора и едва след нея, и след като отговаря на
посочените от кредитора условия, да се сключи договор за поръчителство във
връзка с процесните Договори за заем, като в противен случай се дължи
неустойка в размер на 757,87 /седемстотин петдесет и седем лева и осемдесет
и седем стотинки/ лева, уговорена в чл. 8 на Договор за паричен заем № *** от
21.10.2021 г., и 824,32 /осемстотин двадесет и четири лева и тридесет и две
стотинки/ лева, посочена в чл. 8 на Договор за паричен заем № *** от
28.11.2022 г., които неустойки се дължат пропорционално към всяка вноска по
кредитите и са отразени в погасителните планове и представляват неразделна
част от Договорите.
Излагат се доводи, че съгласно чл. 10, ал. 2 от Общите условия към
Договорите изискванията за предоставяне на обезпечение, които
задължително трябва да изпълни ищецът, за да не се дължи неустойка, са
следните: 1/ да предоставят като поръчители по кредита две физическо лице,
всеки от които да има нетен доход от 1000 /хиляда лева/, да работи на
безсрочен трудов договор, да не е Заемател по договор за заем, сключен със
Заемодателя, да няма неплатени осигуровки за последните 2 /две/ години, да
няма кредити към банки и финансови институции, с класификация различна
от „Редовен“, както и по активни, така и по погасени задължения, съгласно
ЦКР към БНБ, 2/ Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят
може да представи като обезпечение залог на движима вещ, да учреди първа
по ред ипотека или да предостави банкова гаранция, издадена от лицензирана
в БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем
до изтичане на 6 /шест/ месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва.
Ищецът счита, че уговорените възнаграждения под формата на
„неустойка“ са разходи по кредита, които следва да бъдат включени при
изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по
смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Счита, че поради невключването на тези
възнаграждения в посочения от потребителските договори размер на ГПР,
последният не съответства на действително прилагания такъв от кредитора в
3
кредитното правоотношение. Излага доводи, че посочването в Договорите на
размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1
и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.
Във връзка с гореизложеното, ищецът счита, че двата договора са
нищожни.
Излагат се доводи, че в чл. 8 от двата Договора е уговорено заемът да
бъде обезпечен с поръчител, отговарящ на условията посочени по-горе. В
случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията,
визирани в чл. 8 от договора, същият дължи „неустойка“ от Договорите на
кредитора в размер на 757,87 /седемстотин петдесет и седем лева и осемдесет
и седем стотинки/лева, уговорена в чл. 8 на Договор за паричен заем № *** от
21.10.2021 г., и 824,32 /осемстотин двадесет и четири лева и тридесет и две
стотинки/ лева, посочена в чл. 8 на Договор за паричен заем № *** от
28.11.2022 г., които неустойки се начисляват пропорционално към всяка
вноска по съответния кредит. Посочва, че по този начин се кумулира
месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане
нараства значително и вноската по кредита става почти двойно по-голяма.
Ищецът счита, че същото това кумулиране на неустойката към погасителните
вноски води до скрито оскъпяване на кредита и създава предпоставка за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.
Посочва, че „неизпълнението“ на задължението от ищеца да посочи
поръчител, отговарящ на тези условия, вдига лихвения процент на кредита на
месец неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлява прикрита
възнаградителна лихва. Сочи, че това обстоятелство се потвърждава и от
факта, че тази „неустойка“ е уговорена и в погасителния план по договора.
Счита, че договорът е недействителен, като ищецът следва да дължи само
чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.
Аргументира се, че кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
може да включва справка в съответната база данни. Счита също така, че
клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
поръчител, което задължение става изискуемо до 3 работни дни от подписване
на договор за потребителски кредит е в пряко противоречие с целта на
4
Директивата и прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника, върху самия длъжник. Сочи, че по този начин допълнително се
увеличава размера на задълженията, вменява се задължение на длъжника да
осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, и опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава.
Счита, че посоченият лихвен процент в Договор за паричен заем № *** от
21.10.2021г. от 39.95 % /тридесет и девет цяло и деветдесет и пет процента/, а
по Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022 г. от 39.96 % /тридесет и девет
цяло и деветдесет и шест процента/, не отговаря на действително
приложените лихвени проценти, тъй като уговорената „неустойка“
представлява добавък към договорната лихва. Сочи, че поради по-високия
лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите,
доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не
е обявен на потребителя и не е посочен в чл. 2, ал.1, т. 8 от договора в
действителния му размер, а това е в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл.
11, т. 10 от ЗПК. По този начин ищецът сочи, че се нарушават добрите нрави и
се внася равноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансова услуга, което е в разрез с изискванията на
добросъвестността и в негов ущърб. Посочва, че това обстоятелство води до
нищожност на договорното съглашение.
В случай, че Съдът прецени, че договорът не е изцяло нищожен и в
условията на евентуалност, ищецът моли да бъде постановено решение, че
договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД.
Сочи, че съгласно съдържанието на Договорите, страните са уговорили
заплащането на възнаградителна лихва по Договор за паричен заем № *** от
21.10.2021 г. от 39.95 % /тридесет и девет цяло и деветдесет и пет процента/, а
по Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022 г. от 39.96 % /тридесет и девет
цяло и деветдесет и шест процента/. Посочва, че противоречива на добрите
нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по
обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната
лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/.
В случай, че Съдът прецени, че договорът не е изцяло нищожен и в
5
условията на евентуалност, ищецът моли да бъде постановено решение, че
уговорените неустойки в чл. 8. от Договорите за паричен заем са нищожни.
Посочва, че с така уговорените неустойки се цели единствено да се постигане
неоснователно обогатяване, като с тези разпоредби се излиза извън
присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1
от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Сочи, че последните се равняват на 3/4 от
размера на целия предоставен заем по първия Договор № *** и на повече от
4/5 от размера на целия предоставен заем по втория Договор № ***, като по
никакъв начин уговорените неустойки не обезщетяват кредитора за
претърпените от него вреди, нито служат за обезпечение на задължението по
договора за кредит, а още по-малко го санкционират, предвид факта, че няма
увреждащо действие за кредитора към момента на реализиране на
фактическия състав по въпросната клауза. Счита, че единствената цел, която
се преследва с тази разпоредба е свръхпечалба на Заемодателя.
Излага доводи, че процесните неустойки са и неравноправни по смисъла
на чл. 145 от ЗЗП и съответно нищожни на основание чл. 146 от Закона за
защита на потребителите. Посочва, че потребителят не е могъл да влияе върху
съдържанието им, тъй като са предварително изготвени от дружеството -
ответник и съответно не са индивидуално уговорени. Счита, че уговорката в
чл. 8 от процесните договори за потребителски кредит по отношение
неустойките е неравноправна, тъй като представлява уговорка във вреда на
потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
Счита, че с така уговорените неустойки се цели заобикаляне на закона,
тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при
забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва.
Ищецът твърди, че е заплатила, въпреки липсата на основание по
Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021 г., сумата от 1458 /хиляда
четиристотин петдесет и осем лева/ лева. Моли да бъде осъден ответникът да
възстанови процесната сума. Твърди, че паричните средства в общ размер на
1458 /хиляда четиристотин петдесет и осем лева/ лева - недължимо платени
6
суми от страна на ищеца към „*** ООД, с ЕИК ***, представляват
възнаградителна лихва, неустойка и други такси към договора.
Отправено е искане, да бъде постановено съдебно решение, с което да
бъде признато за установено, че Договор за паричен заем № *** от
21.10.2021г., сключен между „*** ООД, с ЕИК *** и А. А. М., с ЕГН
********** е изцяло недействителен.
В хипотезата на евентуалност, в случай, че Съдът не прецени, че целият
договор е недействителен, моли да бъде постановено съдебно решение, с
което да бъде признато за установено, че следните клаузи по сключения
между „*** ООД, с ЕИК *** и А. А. М., с ЕГН **********, Договор за
паричен заем № *** от 21.10.2021г., са нищожни, а именно:
1. Чл. 3, ал. 7 от Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021г., съгласно
който се дължи месечен лихвен процент на заема от 3,330 % /три цяло
триста и тридесет процента/ върху главницата.
2. Чл. 8 от Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021г., съгласно който
се дължи неустойка в размер на 757,87 /седемстотин петдесет и седем
лева и осемдесет и седем стотинки/ лева, в случай че не се предостави
обезпечение по договора в срок от 3 дни от подписването му.
Отправено е искане, да бъде постановено съдебно решение, с което да
бъде признато за установено, че Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022
г., сключен между „*** ООД, с ЕИК *** и А. А. М., с ЕГН ********** е
изцяло недействителен.
1. В хипотезата на евентуалност, в случай, че Съдът не прецени, че целият
договор е недействителен, моли да бъде постановено съдебно решение,
с което да бъде признато за установено, че следните клаузи по сключения
между „*** ООД, с ЕИК *** и А. А. М., с ЕГН **********, Договор за
паричен заем № *** от 28.11.2022 г., са нищожни, а именно:
1. Чл. 3, ал. 7 от Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022 г., съгласно
който се дължи месечен лихвен процент на заема от 3,330 % /три цяло
триста и тридесет процента/ върху главницата.
2. Чл. 8 от Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022 г., съгласно който
се дължи неустойка в размер на 824,32 /осемстотин двадесет и четири
лева и тридесет и две стотинки/ лева, в случай че не се предостави
обезпечение по договора в срок от 3 дни от подписването му.
7
Моля, да бъде постановено решение, с което да бъде осъден ответникът
„*** ООД, с ЕИК *** да заплати на основание чл. 55 от ЗЗД недължимо
платените суми от А. А. М., с ЕГН ********** в размер на 1458 /хиляда
четиристотин петдесет и осем лева/ лева, във връзка с Договор за паричен
заем № *** от 21.10.2021г.
Направени са доказателствени искания. Представени са писмени
доказателства. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът, редовно уведомен, депозира
писмен отговор на искова молба, чрез адв. Н. Ш. от АК-***, в който са
изложени доводи, че претенцията е неоснователна и недоказана.
Излагат се доводи, че в разпоредбата на чл.3, ал.5 от всеки от
посочените по-горе договори за кредит е посочен конкретен размер на ГПР с
цифрово изражение на величината, а в чл.3.3, са посочени конкретните
допускания, които са взети предвид при изчисление на конкретния ГПР.
Сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК при
изчисление на ГПР не следва да бъде включен размерът на неустойката по
чл.8 от договорите за заем, тъй като по своята същност тя съставлява разход,
който потребителят следва да заплати поради неизпълнение на задължението
си за предоставяне на обезпечение по договорите за заем, посочено в чл.6 от
същия. Отбелязва, че неустойката по чл.8 от договорите за заем няма
характера на лихва, такса или друг разход по кредита. Сочи, че тази сума се
дължи само ако потребителят не изпълни условията за обезпечаване на
договорите за заем, посочени в самия текст на договорите, както и в общите
условия към него. Сочи, че формулата за изчисление на ГПР е посочена в
разпоредбата на чл.19, ал.2 от ЗПК и при изчисление на ГПР по конкретния
договор за заем ответното дружество изцяло е спазило така посочената в
закона формула. Счита за неоснователни твърденията на ищеца, че
действително приложения ГПР не съответства с посочения в договорите
размер на ГПР.
Ответникът счита за неоснователни и недоказани всички твърдения на
ищеца относно неравноправност на клаузата за договорна лихва, относно
начина на изчисляването й, размера й и посочването в договорите за кредит.
Счита, че клаузата за договорна лихва изцяло отговаря на всички законови
изисквания за форма и съдържание, начин на изчисляване, размер и посочване
8
в договорите за кредит.
Сочи, че съгласно чл.3 от Параметри на отпуснатия заем са посочени
точно, ясно и конкретно всички компоненти от договорите за заем. Излага
доводи, че лихвата по договорите за заем е ясно и конкретно посочена както в
разпоредбата на чл.3, ал.7 от договорите за заем, изчислена на месечна база,
така и в част III, точка 1 от СЕФ, където лихвата е посочена на годишна база.
Посочва, че в част II, точка 6 от СЕФ е посочен пълния размер на лихвата,
като отделна сума, който ще се дължи от заемателя при евентуално сключване
на договор за заем с исканите от него параметри. Твърди се, че именно след
запознаване с така предоставения СЕФ заемателят е взел информирано
решение да поиска сключване на договор за заем със заемодателя, в която
връзка е депозирал и молба за заем до ответното дружество. Сочи, че съгласно
разпоредбата на чл.3.3, ал.1 от договорите за заем, така също и в разпоредбата
на чл.9 от ОУ към договорите за заем е посочено, че потребителят не дължи
никакви допълнителни лихви, освен договорените в самия договор за заем.
Излага доводи, че в част III Разходи по кредита, т.1 от СЕФ е посочено, че
лихвения процент по кредита е фиксиран и не подлежи на промяна през целия
срок на договорите за заем. Излага доводи, че лихвения процент по процесния
Договор е конкретно определен и изчисляването му, както и условията за
прилагането му не зависят от индекси или други референтни лихвени
проценти.
Ответникът излага доводи, че договорите за заем са изцяло
законосъобразни, действителни и не противоречат на закона и на добрите
нрави и практики. Счита, че клаузите на чл.6 и чл.8 от договорите за заем №
***/21.10.2021 г. и договорите за заем № ***/28.11.2022г. са валидни,
индивидуално договорени, не противоречат на закона и добрите нрави.
Ответникът счита за неоснователни и недоказани твърденията на ищеца
за нищожност на клаузата на чл.8 от Договорите за заем, поради следните
съображения:
Посочва, че изискването за предоставяне на обезпечение при
сключване на договор за заем с ответното дружество е посочено като условие
още в общите условия на дружеството, поставени на видно място във всеки
един от офисите на дружеството, както и на интернет страницата му. Посочва,
че в предоставения на Ищецът Стандартен европейски формуляр за
9
предоставяне на преддоговорна информация изрично в Част II, т.8 и в Част III,
т.4.4 са посочени обезпеченията, които следва да бъдат предоставени. Твърди,
че конкретния СЕФ е попълнен съобразно изразените предварително
предпочитания от потребителя и е предоставен на Ищецът на преди
сключване на процесния договор за заем.
Твърди се, че ищецът е знаела за условията на дружеството за
обезпечаване на заема, подробно описани в СЕФ, разяснени са от консултанта
в офиса на дружеството, като на база посочените от ищеца параметри за
договор за заем е изчислена неустойка, която би дължала, ако не изпълни
условията за обезпечаване на заема. В тази връзка ответникът счита, че
ищецът предварително е била запозната с последиците от непредоставяне на
исканите от дружеството обезпечения, ако сключи договор за заем с ответното
дружество. Твърди се, че ищецът е могла да се запознае с условията, при
които дружеството предоставя заеми, да ги обмисли и да прецени дали желае
да сключи договор за заем при така представените условия на Дружеството.
Твърди се, че в сключения договор за заем са посочени конкретно сумите за
главница, лихва, ГПР и неустойка, посочени предварително и предоставени
като информация на Ищецът със СЕФ.
Излагат се доводи, че клаузата по чл.8 от договорите е индивидуално
уговорена със заемателя, че е съобразена с желанието на ищеца, изразено в
молба й за кандидатстване за заем. В тази връзка ответникът излага
съображения, че Заемателката предварително е уточнила и
индивидуализирала каква е сумата, която иска да получи, конкретизирала е
параметрите, които биха могли да са по нейните възможности - вид, размер,
срок, начин на усвояване, размер и брой, както и периодичност на
погасителните вноски.
Във връзка с гореизложеното, ответникът счита, че размерът на
неустойката, е изцяло съобразен с индивидуалните потребности и
възможности на заемателката.
Ответникът сочи, че в текста на договорите за заем е включена клаузата
на чл.8 с посочване на конкретен размер на неустойка за това неизпълнение.
Излага съображения, че неустойката, макар и договорена конкретно в
договорите за заем, не е дължима от потребителя в момента на сключване на
договорите. Сочи, че тази клауза е уговорена под отлагателно условие - в
10
случай, че потребителят не предостави поръчител/и, които да отговарят на
условията на дружеството за обезпечаване на заема в 3 дневен срок след
сключване на договорите за заем, то тогава неустойката ще бъде дължима от
потребителя.
Отбелязва, по отношение на неустойката, че страните по договор за
паричен заем № *** и договор № ***, с клаузата на чл.8 са постигнали
споразумение за дължимост на неустойка за непредставянето на поръчител
или банкова гаранция, отговарящи на изисквания на ОУ на Дружеството.
Посочва, че споразумението е постигнато в израз на доброволно формираната
воля на страните и в съответствие с принципите на свободата на договаряне.
Излага доводи, че размерът на неустойката е изначално определен до точно
фиксирана и определена от страните сума, без от длъжника да се търси нещо в
повече. Сочи, че към момента на сключване на договора, заемателят по него е
бил съгласен с тази неустойка, изразил е своята воля, посредством
подписването на договорите. Счита, че по този начин ищецът предварително е
бил запознат с размера на последиците, които биха настъпили за него при
непредставяне на исканото обезпечение. Счита също така, че конкретната
клауза от договорите е израз на признатата в чл.9 от ЗЗД свобода на
договарянето. Счита, че уговорената по този начин неустойка отговаря на
присъщата й съгласно чл.92, ал.1 от ЗЗД обезпечителна функция. Излага
доводи, че задължението на заемателя по договорите за паричен заем е
формулирано ясно: да върне заетата сума, да заплати възнаградителна лихва
за периода на договорите, както и ако не предостави обезпечение в тридневен
срок от подписването на договорите да заплати договорената неустойка по чл.
8.
Ответникът излага доводи, че уговорената в договорите и търсена
неустойка съставлява разход, който заемателят заплаща при неизпълнение на
задълженията си за предоставяне на надеждно обезпечение по него. Счита, че
така охарактеризираната неустойка се дължи в нейния пълен размер още от
момента на настъпване на основанията за нейното начисляване. Счита, че
клаузата на чл.8 от договорите за заем не е нищожна и не противоречи на
разпоредбите на действащото законодателство и е изцяло законосъобразна,
действителна и не противоречи на закона и на добрите нрави и практики.
Счита, че клаузата на чл.8 от договорите за заем е валидна, индивидуално
договорена, не противоречи на закона и добрите нрави.
11
Отбелязва, че в договорите за заем, както и в общите условия изрично са
посочени правата на заемателя от отказ от така сключения договор, както и от
предсрочно прекратяване. Излага аргументи, че след като заемателят е
установил, че не може да предостави исканите обезпечения, е можел да се
откаже от договорите, като в този вариант клаузата на чл.8 от договорите за
заем не би породила правно действие, предвид отлагателното условие, под
което е поставена. Посочва, че заемателят не се е възползвал от това свое
право, а е продължил да ползва предоставената по договорите заемна сума.
Ответникът счита всички твърдения на ищеца за заобикаляне на
законовите разпоредби с клаузите на процесния договор за заем за
неоснователни, недоказани и неотговарящи на фактическата обстановка.
Сочи, че неустойката не представлява разход по управление на кредита,
нито представлява допълнителна печалба към договорната лихва. Излага
доводи, че разходите по управление на кредита са такива по отпускане на
кредита, обслужването му от страна на кредитора и т.н. и нямат
характеристиката на неустойка за неизпълнение. Твърди, че неустойката по
чл.8 от настоящия договор за заем има съвсем друг характер и функция, както
е изложено по-горе в отговора на исковата молба. Сочи, че неустойката няма
характер на договорна лихва, тъй като понятието за възнаградителна лихва
включва това, че тя може да бъде определена като граждански плод; цена,
която се дължи за ползването за определено време на предоставени от страна
на заемодателя по договор парична сума. Сочи, че неустойката от своя страна
има санкционна функция, тъй като санкционира заемателя за поведението му,
изразяващо се в неизпълнение на договорни клаузи и непредоставяне на
исканото обезпечение в достатъчен обем. Сочи, че неустойката има
обезщетителен за кредитора характер, изразяващ се в това, че същата би
послужила като обезщетение на кредитора в случай, че не е предоставен
поръчител и заемателят престане да плаща вноски по предоставения му
кредит. Ответникът не споделя становището на ищеца за еквивалентност на
договорната лихва и неустойката.
Ответникът счита твърдението за накърняване на добрите нрави, за
неоснователно. Излага доводи, че профила на клиентите, с които дружеството
работи е по-рисков откъм изпълнение на задълженията за плащане на
погасителните вноски. Акцентира, че дружеството е предоставило навреме и в
12
срок на заемателката цялата преддоговорна информация, изискуема по закон.
Сочи, че в предоставения на заемателката СЕФ е посочено както
обстоятелството, че дружеството изисква задължително обезпечаване на
договорите си за заем с поръчителство, така също и че е предвидена неустойка
под формата на конкретно посочена в СЕФ сума. Твърди се, че Заемателката е
била наясно с тези обстоятелства и въпреки тях е подала молба за заем,
подписала е договорите за заем и е получила и ползвала за определен срок
заемната сума. Излага доводи, че незнанието не е оправдание. Счита, че в
конкретния случай от поведението на ищеца при сключване на договорите за
заем не може да се достигне до извод за незнание на конкретни клаузи от
договорите за заем, още повече, че заемателката е знаела, че подписва договор
за заем и че ще получи определена парична сума. Ответникът твърди, че е
изпълнил всички законови изисквания за осведомяване на потребителя за
клаузите и условията на договорите за заем, положил е нужната грижа цялата
информация по кредита да бъде изчерпателно и предварително предоставена
и разяснена на потребителя. Счита, че добрите нрави не следва да се третират
като инструмент в подкрепа за безотговорно поведение на потребителите.
Излага аргументи, че доколкото договорите за потребителски кредит са
двустранни, то при преценка за накърняване на добрите нрави следва да се
вземе предвид поведението и на двете страни в правоотношението.
Посочва, че процесният договор съдържа информация за лихвения
процент по заема, както и за условията за прилагането му. Излага доводи, че
лихвеният процент е посочен както в СЕФ, изчислен на годишна база, така и в
чл.3, т.7 от Договорите за заем, изчислен на месечна база. Сочи, че в
разпоредбата на чл.9 от ОУ е посочено, че лихвеният процент не подлежи на
промяна за целия срок на договорите за заем. Счита, че лихвеният процент е
ясно определен за целия период на договорите като фиксиран.
Счита, че липсва противоречие с добрите нрави, предвид това, че ГПР не
надхвърля петкратния размер на законната лихва за периода, който към
момента на сключването е 10 пункта на годишна база.
Излага несъгласие с твърдението в исковата молба, че неустойката по
чл.8 от договорите за заем следва да бъде включена към размера на
договорката лихва и към размера на ГПР, тъй като в разпоредбата на чл. 19,
ал.3 от ЗПК изрично е посочено, че към ГПР не се включват разходите, които
13
потребителите заплащат за неизпълнение на задълженията си по договорите
за кредит.
Счита за неоснователни твърденията на ищеца, отнасящи се до
нищожност на клаузата на ГПР поради противоречие с разпоредбата на чл. 19,
ал.5 от ЗПК.
Излага аргументи, че в разпоредбата на чл.3, ал.3 от Договорите е
посочен конкретен размер на ГПР. Сочи, че в чл.3.3. са посочени конкретните
допускания, които са взети предвид при изчисление на конкретния ГПР. Счита
за неоснователни и недоказани се явяват твърденията на Ищецът за
несъответствие на посочения в договорите с действително приложения размер
на ГПР.
Счита, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК при
изчисление на ГПР не следва да бъде включен размерът на неустойката по
чл.8 от договорите за заем, тъй като по своята същност тя съставлява разход,
който потребителят следва да заплати поради неизпълнение на задължението
си за предоставяне на обезпечение по договорите за заем, посочено в чл.6 от
същия. В този смисъл отбелязва още веднъж, че неустойката по чл.8 от
договорите за заем няма характера на лихва, такса или друг разход по кредита.
Посочва, че сумата се дължи само ако потребителят не изпълни
условията за обезпечаване на договорите за заем, посочени в самия текст на
договорите, както и в общите условия към него.
В заключение е отправено искане да бъдат отхвърлени изцяло
предявените от ищеца искове, като неоснователни и недоказани.
Не са направени доказателствени искания. Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание, ищецът не се явява, не се
представлява. С молба Вх. №26060/26.09.2024г. и Вх. №26062/26.09.2024г.
ищецът взема становище по същество на спора. Поддържа исковата молба по
изложените съображения.
В открито съдебно заседание, ответникът не се явява, не се
представлява. С молба Вх. №25975/26.09.2024г. ответникът взема становище
по същество на спора. Поддържа отговора на исковата молба по изложените
съображения. Прави възражение за прекомерност на разноските на ищцовата
страна.
14
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Процесният Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021г., е
сключен между ищцата А. М. и ответното дружество - „*** ООД на
21.10.2021г.
Съгласно чл.3 на Договора, ответникът предоставя на ищеца заем в
размер на 1000 лева /главница/, за срок от 10 месеца, при десет вноски при
месечен лихвен процент 3.330%, и годишен процент на разходите /ГПР/
48,185 %, като общата сума за погасяване е в размер на 1192,13 лева. Съгласно
чл. 3.2 от Договора лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора.
Съгласно чл. 3 на договора, е предвидено обезпечение, посочено в чл. 6.
Съгласно чл. 6 договорът за заем следва да бъде обезпечен с гарант,
който следва да отговаря на определени условия, както и да бъде обезпечен с
още едно обезпечение измежду ипотека, особен залог, банкова гаранция, или
ценна книга в полза на заемодателя.
В чл. 8 на Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021 г., е уговорено
заемът да бъде обезпечен с поръчител, отговарящ на условията посочени по-
горе. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията,
визирани в чл. 8 от договора, същият дължи „неустойка“ от Договорите на
кредитора в размер на 757,87 /седемстотин петдесет и седем лева и осемдесет
и седем стотинки/лева, уговорена в чл. 8.
Съдът намира, че така сключеният договор попада в приложното поле на
Закона за потребителския кредит, тъй като отговаря на критериите по чл.3
ЗПК и не засяга изключенията по чл.4 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
По делото е изслушано заключението по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно
и безпристрастно. Съгласно заключението, между А. М. и ответника,
съгласно Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021 г. е предоставена сума
от 1000лева, при договорена годишна лихва 39,96% и ГПР 48,185%, срок за
връщане на заема е десет месеца или до 21.08.2022г. Общата дължима сума от
кредитополучателя е 1950 лева, от които 1000 лева главница, 192,13 лева
договорна лихва, 757,87 лева неустойка по чл. 8 от Договора за
непредоставено обезпечение. Вещото лице е представило в табличен вид
следните плащания, които са осчетоводени: 1000 лева главница, 192,13 лева
договорна лихва, 757,87 лева неустойка, общо внесена сума 1950 лева.
Съгласно заключението, Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021г., е
погасен изцяло и няма неизплатени суми по него.
Процесният Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022г., е
сключен между ищцата А. М. и ответното дружество - „*** ООД на
15
22.11.2022г.
Съгласно чл.3 на Договора, ответникът предоставя на ищеца заем в
размер на 1000 лева /главница/, за срок от 11 месеца, при единадесет вноски
при месечен лихвен процент 3.330%, и годишен процент на разходите /ГПР/
48,262 %, като общата сума за погасяване е в размер на 1210,68 лева. Съгласно
чл. 3.2 от Договора лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора.
Съгласно чл. 3 на договора, е предвидено обезпечение, посочено в чл. 6.
Съгласно чл. 6 договорът за заем следва да бъде обезпечен с гарант,
който следва да отговаря на определени условия, както и да бъде обезпечен с
още едно обезпечение измежду ипотека, особен залог, банкова гаранция, или
ценна книга в полза на заемодателя.
В чл. 8 на Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022 г., е уговорено
заемът да бъде обезпечен с поръчител, отговарящ на условията посочени по-
горе. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията,
визирани в чл. 8 от договора, същият дължи „неустойка“ от Договорите на
кредитора в размер на 824,32 / осемстотин двадесет и четири лева и тридесет
и две стотинки / лева, уговорена в чл. 8.
Съдът намира, че така сключеният договор попада в приложното поле на
Закона за потребителския кредит, тъй като отговаря на критериите по чл.3
ЗПК и не засяга изключенията по чл.4 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
По делото е изслушано заключението по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно
и безпристрастно. Съгласно заключението, между А. М. и ответника,
съгласно Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022 г., е предоставена сума
от 1000лева, при договорена годишна лихва 39,96% и ГПР 48,262%, срок за
връщане на заема е единадесет месеца или до 28.10.2023г. Общата дължима
сума от кредитополучателя е 2035 лева, от които 1000 лева главница, 210,68
лева договорна лихва, 824,32 лева неустойка по чл. 8 от Договора за
непредоставено обезпечение. Вещото лице е представило в табличен вид
следните плащания, които са осчетоводени: 410,24 лева главница, 148,09 лева
договорна лихва, 374,70 лева неустойка, 1,97 наказателна лихва, общо внесена
сума 935 лева. Съгласно заключението, Договорът не погасен изцяло и
неизплатените суми по него са както следва: 589,78 лева главница, 62,59 лева
договорна лихва, 449,62 лева неустойка.
Съгласно практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на
Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
въведена в ЗЗП с § 13а от Допълнителните разпоредби, "... националният съд е
длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза,
когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства.
Когато счете такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако
потребителят се противопостави на това.. ". По смисъла на § 13, т. 1 от ДП на
16
ЗЗП, ищецът е потребител, тъй като е физическо лице, което придобива стоки
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. Съгласно чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
Чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда като част от задължителното
съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Предвиден е
законоустановен максимален размер на ГПР, който е до пет пъти законната
лихва съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Неоснователно е възражението за нищожност на целите два договора.
Процесните договори за кредит са сключени след изменението на чл.19
ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по
отношение на същите е приложимо изискването на алинея четвърта на същата
разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Съгласно посочените разпоредби, действащи след 2014 г., годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България, като клаузи в
договор, надвишаващи определените, се считат за нищожни. По конкретните
договори, съгласно приетото заключение на допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, ГПР е определен на 48,185%, при размер на законната лихва 39,96
% /по Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021г./, и ГПР е определен на
48,262 %, при размер на законната лихва 39,96 % /по Договор за паричен заем
№ *** от 28.11.2022г./. Горното показва, че ГПР не надвишава нейният
петкратен размер, т.е. не е налице нарушение на законовото изискване, както
и на добрите нрави.
Съдът намира, че неустойката не следва да бъде включена в ГПР.
Във връзка с гореизложеното, предявеният иск по чл. 26, ал.1 ЗЗД за
обявяване на целия Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021г., за
нищожен, е неоснователен.
17
Във връзка с гореизложеното, предявеният иск по чл. 26, ал.1 ЗЗД за
обявяване на целия Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022г., за
нищожен, е неоснователен.
По отношение на предявения в условията на евентуалност иск по чл. 26,
ал.1 ЗЗД за прогласяване на нищожност на отделна клауза на Договор за
паричен заем № *** от 21.10.2021г.- на клаузата на Чл. 3, ал. 7 от Договор за
паричен заем № *** от 21.10.2021г., съгласно който се дължи месечен лихвен
процент на заема от 3,330 % /три цяло триста и тридесет процента/ върху
главницата и на клаузата на Чл. 8 от Договор за паричен заем № *** от
21.10.2021г., съгласно който се дължи неустойка в размер на 757,87
/седемстотин петдесет и седем лева и осемдесет и седем стотинки/ лева, в
случай че не се предостави обезпечение по договора в срок от 3 дни от
подписването му, Съдът намира следното:
Годишният лихвен процент е във фиксиран размер от 39,96%.
Възнаградителната лихва има характер на цена на предоставената услуга, като
нейната стойност, следва да се съизмерява, както със стойността на
отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря връщането, както и с
обстоятелството дали е обезпечен. Към датата на сключване на договора е
налице законово ограничение на максималния размер на разходите по кредита,
по реда на чл.19 ал.4 от ЗПК /ДВ бр. 35/2014г в сила от 23.07.2014г./, където е
посочено, че годишният процент на разходите, не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на
кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити
потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови
институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок
лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се
включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален
размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона
следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с
другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален
размер на ГПР. Законодателят е предвидил ГЛП да е компонент от ГПР и
съответно е определил максимален размер на последния именно, за да защити
18
потребителя и да се избегне неоснователното обогатяване на финансовите
институции. Практиката на ВКС, според която противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва е постановена преди с разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК да бъде въведен законово установен императивен лимит на
възнаграждението на кредитора.
По гореизложените съображения, Съдът приема, че процесната клауза
на Чл. 3, ал. 7 от Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021г., съгласно
който се дължи месечен лихвен процент на заема от 3,330 % /три цяло триста
и тридесет процента/ върху главницата, е действителна и като такава поражда
права и задължения за страните по заемното правоотношение, което прави
неоснователна претенцията по чл. 26, ал.1 ЗЗД по отношение на тази клауза.
Съдът счита, клаузата на чл.8 от Договор за паричен заем № *** от
21.10.2021г., регламентираща заплащане на неустойка за непредставяне на
обезпечение по кредита е нищожна и не е породила правни последици. В
договора е въведен изключително кратък срок за предоставяне на обезпечение
и сложни условия, на които да отговаря поръчителя, което не съответства на
ниския размер на заетата сума. Съдът намира, че ниския размер на заема
очевидно не отговаря на тежките изисквания за обезпечението му и
въведените функции на неустойката. Целта на неустойката е да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция при неизпълнение на договорни
задължения. Видно е, че уговорената неустойка е в размер на над половината
от размера на предоставената сума.
Основното задължение на длъжника по договора за кредит е да върне
предоставената в заем сума, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването й и съответно реалните разходи по събирането на задължението.
Уговорената неустойка не гарантира възстановяване на вреди от неизпълнение
на това основно задължение, поради което Съдът приема, че с нея не се
осъществява обезщетителната й функция. В случая неустойката е предвидена
при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, т.е. тя би се
дължала и в случай, че кредитополучателят заплаща изцяло и в срок
дължимите си вноски по кредита. В случай, че кредитополучателят изплати
изцяло и в срок дължимите вноски, но не предостави обезпечение, то той би
дължал неустойка без да е причинил вреди на кредитодателя. Освен това
кредитодателят има правомощия да изисква и събира информация, с която да
провери кредитоспособността на потребителя и тези негови действия би
трябвало да предхождат вземането на решение за отпускане на кредита. Едва
след анализа на тази информация, кредитодателят може да вземе решение
дали да отпусне кредит. Кредитодателят не е събрал такава информация и е
прехвърлил последиците от неизпълнението на това свое задължение на
кредитополучателя.
Изискването за предоставяне на обезпечение, съдържа множество
19
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, както и
възможност за едностранно въвеждани, непредвидени предварително и
неизвестни допълнителни параметри само от кредитора, които - предвид броя
им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят - тридневен
от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо.
Срокът е твърде кратък - за потребителя се създава значително затруднение,
както относно физическо лице - поръчител, което следва да отговаря на
редица критерии, за които информация би следвало да се събере и от
допълнителни източници /напр. за доход, осигуровки, чиста кредитна история
и други /. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да
се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено
до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й
функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди
за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно и риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с
добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, а именно - когато е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените
разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, Съдът следи служебно. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението / Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г.,
II т.о./ Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните,
неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както е
уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на
предвидената неустойка представлява повече от половината от заетата сума,
при липса на предоставено обезпечение чрез поръчител, за периода на
връщане на кредита потребителят би дължал неустойка в значителен размер.
Видно е, че такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза
20
извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят
определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечаване на главното задължение. В случая и
санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по
себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя
нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението /в този смисъл Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 541/2010 г., IV г. о., ГК/. Тъй като противоречието между клаузата и
добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно
неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част
договорът не е пораждал правно действие.
Отделно от това житейски преценено, се явява невъзможно в тридневен
срок да бъде събрана изискваната за поръчителите информация, което
нарушава принципа на добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Целта на кредитодателят е получаване на неустойката, което се доказва и от
обстоятелството, че същата е предвидена в погасителния план с дължимите
периодични вноски и води до оскъпяване на кредита. Същата не е свързана с
неизпълнение на задължение от страна на кредитополучателят в резултат на
което да са настъпили вреди за кредитодателя и възниква в резултат от липса
на обезпечение чрез поръчителство. Поради това Съдът приема, че същата
противоречи на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне
на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
По гореизложените съображения, Съдът приема, че процесната клауза
на клаузата на чл.8 от Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021г.,
регламентираща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение по
кредита е нищожна и като такава не поражда права и задължения за страните
по заемното правоотношение, а това прави основателна претенцията по чл. 26,
ал.1 ЗЗД по отношение на тази клауза.
По отношение на предявения в условията на евентуалност иск по чл. 26,
ал.1 ЗЗД за прогласяване на нищожност на отделна клауза на Договор за
паричен заем № *** от 28.11.2022 г.- на клаузата на Чл. 3, ал. 7 от Договор за
паричен заем № *** от 28.11.2022 г., съгласно който се дължи месечен лихвен
процент на заема от 3,330 % /три цяло триста и тридесет процента/ върху
главницата и клаузата на Чл. 8 от Договор за паричен заем № *** от
21
28.11.2022 г., съгласно който се дължи неустойка в размер на 824,32
/осемстотин двадесет и четири лева и тридесет и две стотинки/ лева, в случай
че не се предостави обезпечение по договора в срок от 3 дни от подписването
му, в случай че не се предостави обезпечение по договора в срок от 3 дни от
подписването му, Съдът намира следното:
Годишният лихвен процент е във фиксиран размер от 39,96%.
Възнаградителната лихва има характер на цена на предоставената услуга, като
нейната стойност, следва да се съизмерява, както със стойността на
отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря връщането, както и с
обстоятелството дали е обезпечен. Към датата на сключване на договора е
налице законово ограничение на максималния размер на разходите по кредита,
по реда на чл.19 ал.4 от ЗПК /ДВ бр. 35/2014г в сила от 23.07.2014г./, където е
посочено, че годишният процент на разходите, не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на
кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити
потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови
институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок
лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се
включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален
размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона
следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с
другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален
размер на ГПР. Законодателят е предвидил ГЛП да е компонент от ГПР и
съответно е определил максимален размер на последния именно, за да защити
потребителя и да се избегне неоснователното обогатяване на финансовите
институции. Практиката на ВКС, според която противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва е постановена преди с разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК да бъде въведен законово установен императивен лимит на
възнаграждението на кредитора.
По гореизложените съображения, Съдът приема, че процесната клауза
на Чл. 3, ал. 7 от Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022 г., съгласно
който се дължи месечен лихвен процент на заема от 3,330 % /три цяло триста
22
и тридесет процента/ върху главницата, е действителна и като такава поражда
права и задължения за страните по заемното правоотношение, което прави
неоснователна претенцията по чл. 26, ал.1 ЗЗД по отношение на тази клауза.
Съдът счита, клаузата на чл.8 от Договор за паричен заем № *** от
28.11.2022 г., регламентираща заплащане на неустойка за непредставяне на
обезпечение по кредита е нищожна и не е породила правни последици. В
договора е въведен изключително кратък срок за предоставяне на обезпечение
и сложни условия, на които да отговаря поръчителя, което не съответства на
ниския размер на заетата сума. Съдът намира, че ниския размер на заема
очевидно не отговаря на тежките изисквания за обезпечението му и
въведените функции на неустойката. Целта на неустойката е да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция при неизпълнение на договорни
задължения. Видно е, че уговорената неустойка е в размер на над половината
от размера на предоставената сума.
Основното задължение на длъжника по договора за кредит е да върне
предоставената в заем сума, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването й и съответно реалните разходи по събирането на задължението.
Уговорената неустойка не гарантира възстановяване на вреди от неизпълнение
на това основно задължение, поради което Съдът приема, че с нея не се
осъществява обезщетителната й функция. В случая неустойката е предвидена
при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, т.е. тя би се
дължала и в случай, че кредитополучателят заплаща изцяло и в срок
дължимите си вноски по кредита. В случай, че кредитополучателят изплати
изцяло и в срок дължимите вноски, но не предостави обезпечение, то той би
дължал неустойка без да е причинил вреди на кредитодателя. Освен това
кредитодателят има правомощия да изисква и събира информация, с която да
провери кредитоспособността на потребителя и тези негови действия би
трябвало да предхождат вземането на решение за отпускане на кредита. Едва
след анализа на тази информация, кредитодателят може да вземе решение
дали да отпусне кредит. Кредитодателят не е събрал такава информация и е
прехвърлил последиците от неизпълнението на това свое задължение на
кредитополучателя.
Изискването за предоставяне на обезпечение, съдържа множество
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, както и
възможност за едностранно въвеждани, непредвидени предварително и
неизвестни допълнителни параметри само от кредитора, които - предвид броя
им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят - тридневен
от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо.
Срокът е твърде кратък - за потребителя се създава значително затруднение,
както относно физическо лице - поръчител, което следва да отговаря на
редица критерии, за които информация би следвало да се събере и от
допълнителни източници /напр. за доход, осигуровки, чиста кредитна история
и други /. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да
се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено
23
до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й
функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди
за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно и риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с
добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, а именно - когато е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените
разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, Съдът следи служебно. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението / Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г.,
II т.о./ Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните,
неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както е
уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на
предвидената неустойка представлява повече от половината от заетата сума,
при липса на предоставено обезпечение чрез поръчител, за периода на
връщане на кредита потребителят би дължал неустойка в значителен размер.
Видно е, че такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза
извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят
определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечаване на главното задължение. В случая и
санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по
себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
24
контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя
нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението /в този смисъл Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 541/2010 г., IV г. о., ГК/. Тъй като противоречието между клаузата и
добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно
неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част
договорът не е пораждал правно действие.
Отделно от това житейски преценено, се явява невъзможно в тридневен
срок да бъде събрана изискваната за поръчителите информация, което
нарушава принципа на добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Целта на кредитодателят е получаване на неустойката, което се доказва и от
обстоятелството, че същата е предвидена в погасителния план с дължимите
периодични вноски и води до оскъпяване на кредита. Същата не е свързана с
неизпълнение на задължение от страна на кредитополучателят в резултат на
което да са настъпили вреди за кредитодателя и възниква в резултат от липса
на обезпечение чрез поръчителство. Поради това съдът приема, че същата
противоречи на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне
на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
По гореизложените съображения, Съдът приема, че процесната клауза
на клаузата на чл.8 от Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022 г.,
регламентираща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение по
кредита е нищожна и като такава не поражда права и задължения за страните
по заемното правоотношение, а това прави основателна претенцията по чл. 26,
ал.1 ЗЗД по отношение на тази клауза.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение
първо ЗЗД, Съдът намира следното:
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в друга и
начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на ищеца по
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже сключване на
договора с посочените клаузи, плащане по договора - разместването на
благата - напр. даване на вещ или плащане на определена сума пари, довело
до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на обедняване, а
съществуването на основание за разместването подлежи на доказване от
ответника, размер на претенцията си. Съобразно изхода на предявения иск за
нищожност на клаузата за неустойка по договора и установяването на нейната
нищожност, а нищожното правно основание се приравнява на липса на
основание.
25
Поради изложеното, заплатената на основание нищожната клауза
неустойка в размер на 757,87 лева Договор за паричен заем № *** от
21.10.2021г., се явява платена при начална липса на основание и подлежи на
връщане на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД, поради което искът
следва да бъде уважен до този размер, като за разликата до пълния предявен
размер от 1458 лева бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Останалите възражения на ищеца и ответника са неотносими към
правния спор.
По разноските:
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „*** ООД, ЕИК *** следва да
бъде осъден да заплати на ищеца А. М. направените деловодни разноски,
които са в размер на 108,32 лева за държавна такса и 200 лева за депозит за
вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза, съобразно уважената и
отхвърлена част от исковете.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят
разноски за предоставената безплатна правна помощ в минималния размер по
Наредба №1/2004, а именно 720 лева, при съобразяване, че адвокатското
дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата на чл. 7, ал. 2
НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор
от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и Определение
№ 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103/2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
Съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното, при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение Съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това
становище Съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет - на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /Съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
26
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
Съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска Съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.гр.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./.
Предвид гореизложеното, и съобразявайки фактическата и правна
сложност на делото, ответникът „*** ООД, ЕИК ***, следва да бъде осъден да
заплати на *** М., с ЕИК: ***, със съдебен адрес: гр.***, ул. „***“ №***,
представлявано от адв. М. В. М., сумата от 720 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна
помощ, съобразно уважената и отхвърлена част от исковете.
Ответникът не е претендирал и не е представил доказателства за
сторени разноски в настоящото производство, поради което такива не следва
да му бъдат присъждани.
По изложените съображения Районен съд-Плевен
27
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. А. М., ЕГН **********, от гр.Плевен, жк.
„***“ № ***, чрез *** М., с ЕИК: ***, със съдебен адрес: гр.***, ул. „***“
№***, представлявано от адв. М. В. М., против „*** ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр.***, ул. „***“ №*** представлявано от
***, иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ
НИЩОЖНОСТ НА ЦЕЛИЯ Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021г.,
сключен между „*** ООД, с ЕИК *** и А. А. М., с ЕГН **********, като
противоречащ на закона /ЗПК, ЗЗП и ЗЗД/, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И
НЕДОКАЗАН.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД, клаузата на
Чл. 8 от Договор за паричен заем № *** от 21.10.2021г., съгласно който се
дължи неустойка в размер на 757,87 /седемстотин петдесет и седем лева и
осемдесет и седем стотинки/ лева, в случай че не се предостави обезпечение
по договора в срок от 3 дни от подписването му, поради противоречие на
горепосочената клауза с добрите нрави и закона / ЗЗП и ЗЗД/.
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. А. М., ЕГН **********, от гр.Плевен, жк.
„***“ № ***, чрез *** М., с ЕИК: ***, със съдебен адрес: гр.***, ул. „***“
№***, представлявано от адв. М. В. М., против „*** ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр.***, ул. „***“ №*** представлявано от
***, иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за ПРОГЛАСЯВАНЕ
НИЩОЖНОСТ НА КЛАУЗАТА на Чл. 3, ал. 7 от Договор за паричен заем №
*** от 21.10.2021г., съгласно който се дължи месечен лихвен процент на заема
от 3,330 % /три цяло триста и тридесет процента/ върху главницата, КАТО
НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. А. М., ЕГН **********, от гр.Плевен, жк.
„***“ № ***, чрез *** М., с ЕИК: ***, със съдебен адрес: гр.***, ул. „***“
№***, представлявано от адв. М. В. М., против „*** ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр.***, ул. „***“ №*** представлявано от
***, иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ
НИЩОЖНОСТ НА ЦЕЛИЯ Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022 г.,
сключен между „*** ООД, с ЕИК *** и А. А. М., с ЕГН **********, като
противоречащ на закона /ЗПК, ЗЗП и ЗЗД/, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И
28
НЕДОКАЗАН.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД, клаузата на
Чл. 8 от Договор за паричен заем № *** от 28.11.2022 г., съгласно който се
дължи неустойка в размер на 824,32 /осемстотин двадесет и четири лева и
тридесет и две стотинки/ лева, в случай че не се предостави обезпечение по
договора в срок от 3 дни от подписването му, поради противоречие на
горепосочената клауза с добрите нрави и закона / ЗЗП и ЗЗД/.
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. А. М., ЕГН **********, от гр.Плевен, жк.
„***“ № ***, чрез *** М., с ЕИК: ***, със съдебен адрес: гр.***, ул. „***“
№***, представлявано от адв. М. В. М., против „*** ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр.***, ул. „***“ №*** представлявано от
***, иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за ПРОГЛАСЯВАНЕ
НИЩОЖНОСТ НА КЛАУЗАТА на Чл. 3, ал. 7 от Договор за паричен заем №
*** от 28.11.2022 г., съгласно който се дължи месечен лихвен процент на заема
от 3,330 % /три цяло триста и тридесет процента/ върху главницата, КАТО
НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал.1 ЗЗД „*** ООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр.***, ул. „***“ №*** представлявано от ***, ДА
ЗАПЛАТИ на А. А. М., ЕГН **********, от гр.Плевен, жк. „***“ № ***,
сумата от 757,87 лева, представляваща платена без правно основание
неустойка за неизпълнение на задължение за обезпечение по Договор за
паричен заем № *** от 21.10.2021г., сключен А. А. М., ЕГН **********, от
гр.Плевен, жк. „***“ № *** и „*** ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.***, ул. „***“ №*** представлявано от ***, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба-
02.04.2024г., до окончателно изплащане на сумата, КАТО за разликата до
пълния претендиран размер от 1458 лева, ОТХВЪРЛЯ ПРЕТЕНЦИЯТА КАТО
НЕОСНОВАТЕЛНА И НЕДОКАЗАНА.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78 ГПК „*** ООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр.***, ул. „***“ №*** представлявано от ***, ДА
ЗАПЛАТИ на А. А. М., ЕГН **********, от гр.Плевен, жк. „***“ № ***,
разноски в размер на 108,32 лева за държавна такса и 200 лева за депозит за
вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза, съобразно уважената и
отхвърлена част от исковете.
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА, „*** ООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр.***, ул. „***“ №*** представлявано
29
от ***, ДА ЗАПЛАТИ на *** М., с ЕИК: ***, със съдебен адрес: гр.***, ул.
„***“ №***, представлявано от адв. М. В. М., адвокатско възнаграждение в
размер на 720 лева за оказаната по производството безплатна правна помощ,
съобразно уважената и отхвърлена част от исковете.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Плевен в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
30