Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 524
28.05.2020г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на единадесети март две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ХРИСТО ИВАНОВ
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №2769/2019г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото
е образувано по въззивна
жалба на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“
С. А., Париж, Франция,
чрез пълномощника му по
делото юрк. П. П., против
Решение №401 от 19.09.2019г., постановено по гр.д. №1321/2018г. по описа на Районен съд- Асеновград, с което
са били отхвърлени исковете
на дружеството против Т. И. Т. ***,
ЕГН **********, за признаване
за установено в отношенията между страните, че последният дължи на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“
С.А., сумата от 1390,05 лв.-
главница по договор за потребителски заем CАSH-10003604 от 22.05.2012г., ведно със законна лихва, считано от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 28.10.2013г. до окончателното й изплащане, сумата от 923,95 лв. – възнаградителна лихва
за периода 29.06.2012г.-21.12.2012г. и сумата от 167,68 лв. –
обезщетение за забава за периода от 20.07.2012г. до 04.10.2013 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1688/2013г. по описа на
РС – Асеновград. В жалбата се
излагат доводи за
неправилност на решението,
като се иска отмяната
му и уважаване
на предявените искове.
Насрещната страна
по въззивната жалба- Т. И. Т. ***, ЕГН **********, чрез пълномощника си по делото адв. А. П.,
оспорва същата и иска оставянето
й без уважение.
Третото лице-
помагач на страната на
жалбоподателя- „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД,
със седалище и
адрес на управление гр.
София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ №25,
офис- сграда „Лабиринт“, ет.2,
офис 4, ЕИК *********, в писмено
становище по делото
чрез пълномощника си юрк. И. Н., поддържа
жалбата и иска
същата да бъде
уважена.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба
е подадена в срок, от
страна, която има
право да обжалва
и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд
е бил сезиран
с искове с
правно основание чл.422 от
ГПК във връзка
с чл.10 от
Закона за потребителския кредит,
чл.240, ал.1 и 2
и чл.86, ал.1 от
Закона за задълженията
и договорите. С
постановеното по делото решение съдът
е приел от
фактическа страна, че дружеството- ищец не
е доказало наличието
на валидно сключен
договор за паричен заем с ответника,
поради което е отхвърлил
предявения иск.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо и при постановяването му не
е било
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
Предвид горното и
съгласно разпоредбата на
чл.269, изр.2 от ГПК
следва да бъде проверена правилността
на решението по
изложените във въззивната жалба
доводи.
По
отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се
посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата
инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без
нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата
страна.
В жалбата на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД са изложени
доводи, че съдът
неправилно е приел,
че дружеството не е доказало
сключването на договор
за паричен заем
с ответника, като
се излагат твърдения
за наличието на доказателства за
сключването на договора и
предаването на сумата на
ответника. Тези доводи са
основателни.
По делото бе
представен и приет
във въззивното производство
оригинал на договор
за потребителски заем CАSH-10003604 от 22.05.2012г., сключен
между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, като
заемодател, чийто правоприемник
е ищецът „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“
С. А., Париж, Франция, и
ответникът Т. И. Т., като
заемател, по силата на който
ищецът се е задължил да предостави на ответника сумата от 1500 лв., а
ответникът се е задължил да му върне
сума в размер
на 2670 лв.,
включваща предоставения заем
и уговорената лихва,
на общо 30 погасителни вноски
по 89 лв. с падежни дати съгласно
погасителен план. В договора е
уговорен годишен лихвен процент- 219,67% и
годишен процент на
разходите- 702,03%. Съгласно
чл.4 от договора
при забава на една или
повече погасителни вноски
кредитополучателят дължи обезщетение
за забава в размер на действащата
законна лихва за
периода на забавата върху всяка
забавена погасителна вноска. В раздел „Удостоверявания“ на
договора за кредит е предвидено, че с подписване на договора заемателят е удостоверил, че е получил уговорената в договора
сума. Предвид горното
по делото се
установява сключването на
договора за заем
и изпълнението на задължението на
ищцовото дружество по него
да предостави заемната сума
на ответника, поради което за ответника
е възникнало задължението
да върне предоставената му
в заем сума
чрез заплащане на уговорените
в договора погасителни вноски. В
отговора на исковата молба
ответникът е направил
възражение, че договорът е
нищожен, тъй като
лицето, което го е
подписало от името
на заемодателя, не било
овластено да подписва
договори и да
отпуска заеми. Това възражение е неоснователно, тъй
като на липсата на представителна власт
може да се
позовава само ненадлежно
представлявания, т.е. дружеството-
ищец, а не
и другата страна в правоотношението. В случая
обаче дружеството- ищец не
е оспорило извършените
от негово име действия
по сключване на договора,
а с предявения иск претендира изпълнение
по същия, поради което даже
и договорът да е
бил сключен от
лице без представителна власт,
то същият следва
да се счита
за потвърден при
условията на чл.301
от ТЗ. Неоснователни са и възраженията на
ответника за липса
на обявена предсрочна изискуемост на
задълженията му по
договора. Действително по делото липсват доказателства за уведомяването на ответника за обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията по договора
за заем, но
доколкото е настъпил
падежът на всички погасителни
вноски по същия,
то съгласно задължителните указания,
дадени в т.1
на Тълкувателно решение
№8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСГТК
на ВКС, няма пречка
за уважаване на предявения
иск.
Основателни
са обаче възраженията
на ответника, че уговореният
размер на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави. Към
датата на сключване на
договора- 22.05.2012г. в
ЗПК не са се
съдържали разпоредби, ограничаващи размера на
възнаградителната лихва и
годишния процент на разходите
по кредита. Максимален
размер на възнаградителната лихва
не е бил
предвиден и в
Закона за задълженията и
договорите, нито е
бил определен от
Министерския съвет на
основание чл. 10, ал.2
от ЗЗД. В съдебната
практика се приема, че
максималният размер на
възнаградителната лихва е ограничен
единствено от разпоредбата
на чл.9 от ЗЗД,
съгласно която страните могат
свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Нормативни разпоредби,
ограничаващи максималния размер
на възнаградителната лихва
са създадени едва
със ЗИД на ЗПК,
обнародван в „Държавен
вестник“, бр.35 от 2014г.,
в сила от 23.07.2014г., когато
е създадена разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК, предвиждаща, че годишният
процент на разходите не може да
бъде по- висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и
във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. Предвид
горното съдът намира,
че към датата на сключване
на процесния договор
за кредит страните са
разполагали с възможността
по чл.9, ал.1 от
ЗЗД свободно да
определят съдържанието му,
доколкото то не противоречи на повелителни норми на
закона и на
добрите нрави. Според настоящия състав
на съда уговореният между страните размер на
възнаградителната лихва- 219,67%
действително противоречи на добрите нрави, тъй като
значително надхвърля нормалния
и справедлив размер
на възнаграждението на кредитора
за това, че е
предоставил за ползване свои средства
на потребителя. Същият надвишава повече от
20 пъти размера
на законната лихва, предвижда
необосновано високо възнаграждение за кредитора и
създава предпоставки за
неоснователното му
обогатяване, което не
съответства на принципите на
справедливостта и добросъвестността в гражданските и
търговските отношения. Предвид
горното следва да се
приеме, че клаузата
в договора за заем,
в която е
предвидена възнаградителна лихва
в размер 219,67%
противоречи на добрите
нрави и е
нищожна изцяло, като лихва
по договора не
е била уговорена.
За да направи този извод,
настоящият състав на съда
съобрази и практиката на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания, в която е дадено тълкуване на чл.
6, § 1 на Директива 93/13 на Съвета от 5.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори
в смисъл, че не е допустима правна уредба
на държава - членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или
доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази
клауза (решение
по дело С-618/10). При положение, че договорът не може да се изпълни след
премахването на неравноправната клауза, е допустима национална правна уредба,
която дава възможност на националния съд да замести клаузата с диспозитивна
разпоредба от националното право (решение по дело
С-26/13). Преценката дали договор, съдържащ неравноправна клауза да се
обяви за нищожен в неговата цялост или да се запази действието му, но без неравноправната
клауза, следва да се основава на интереса на потребителя с оглед на защитата на
правата, предоставени му от Директива
93/13. Според настоящия състав на съда
посочената практика, която се
отнася до неравноправните
клаузи в потребителските договори,
следва да намери приложение
по аналогия и в
процесния казус, в който
в договора е налице клауза,
противоречаща на добрите нрави.
Действително разпоредбата на чл.26,
ал.4 от
ЗЗД предвижда, че
нищожността на отделни части не
влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от
повелителни правила на
закона, но в случая в
българското законодателство към датата
на сключване на договора са
липсвали както повелителни,
така и диспозитивни разпоредби, предвиждащи
размера на възнаградителната лихва,
поради което и такива не
могат да бъдат приложени. За определяне
на този размер не може да намери приложение размера
на законната лихва
за забава при
изпълнение на парични
задължения, тъй като
същата има съвсем друг характер-
съставлява обезщетение на кредитора
за причинените му вреди
от забавено изпълнение
на парично задължение,
докато уговорената лихва
при договора за заем
представлява възнаграждение за това,
че е предоставил
определена парична сума
за ползване на длъжника.
По така изложените съображения
атакуваната клауза за
възнаградителна лихва в
процесния договор за заем
следва да се счита за нищожна изцяло без да се
замества от друга разпоредба, като се приеме, че
лихва не е
уговорена /в този смисъл- Решение
№378 от 18.05.2006г.
на ВКС по
гр.д.№315/2005г., ІІ г.о./.
От заключението
на приетата по
делото пред въззивната инстанция
съдебно- счетоводна
експертиза се установява,
че от страна
на ответника Т. И. Т.
са били заплатени
първите четири вноски по погасителния план,
всяка от които в
размер на по 89
лв. От обясненията на вещото
лице Й. П.,
дадени при приемане на заключението, се установява,
че същото е
изготвено въз основа
на счетоводна справка от ищцовото
дружество, без да са
били взети предвид направените плащания
по образуваното изпълнително
дело.
От
приложеното по първоинстанционното производство
писмо- справка от
ЧСИ Константин Павлов
/л.188/ се установява,
че въз основа на
издадения изпълнителен лист
по ч.гр.д.№ 1688/2013г. по описа на
РС- Асеновград по молба на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С. А.
е било образувано изпълнително дело №20148240400940 срещу длъжника
Т. И. Т., по
което е
било проведено принудително
изпълнение и от
длъжника е събрана сумата от 2873,80
лв., от които 2573,80
лв. са постъпили
с специалната сметка
на ЧСИ Константин
Павлов и след
извършено разпределение по сметка
на взискателя „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С. А. са преведени
377,06 лв., и
300 лв. са
били платени от длъжника директно
по сметка на взискателя. Изпълнителното производство
е било прекратено с
постановление на съдебния изпълнител
от 09.01.2019г. на основание чл.433, ал.1, т.3 от
ГПК, тъй като с определение
от 03.04.2018г. на
Окръжен съд- Пловдив по
ч.гр.д.№2714/2017г. е било
отменено разпореждането за издаване
на изпълнителен лист и
същият е бил обезсилен.
Съгласно
задължителните указания,
дадени в т.9 на
Тълкувателно решение №4/2013г.
на ОСГТК на ВКС в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 от ГПК, съществуването
на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява
към момента на приключване на съдебното дирене в
исковия процес, като в това производство
нормата на чл.235, ал.3 от ГПК
намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване
на вземането чрез осъществено
принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен
лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение
в образувания изпълнителен процес. В настоящия
случай действително е било осъществено
принудително събиране на част
от сумата по
задължението по образуваното
изпълнително дело №20148240400940
по описа на ЧСИ Константин
Павлов, като ищцовото
дружество, в качеството
му на взискател,
е получило общо от длъжника
сума в размер на 677,06
лв.,
от които 377,06 лв.-
от съдебния изпълнител
след извършено разпределение
на принудително събрана
сума и 300
лв.- директно от длъжника.
Така получените от
взискателя суми следва
да бъдат отчетени
при произнасянето по
основателността на предявения
в настоящото производство
иск, независимо че
са получени в
резултат на проведено принудително изпълнение,
тъй като изпълнителният лист
не е бил
издаден въз основа на разпореждане
за незабавно изпълнение, а и
същият е
бил обезсилен от въззивния
съд с определението от
03.04.2018г. на Окръжен
съд- Пловдив по ч.гр.д.№2714/2017г., постановено
в производство по чл.423
от ГПК, и
изпълнителното производство е
прекратено. При това положение въз
основа на постановеното решение
по предявения в настоящото производство
иск за установяване
на вземането следва да
бъде издаден нов
изпълнителен лист и
образувано ново изпълнително
производство.
От страна на ответника
не са изложени
твърдения и ангажирани
доказателства за извършени
други плащания по
процесния договор за заем
освен тези, посочени
в заключението на приетата
по делото съдебно-
счетоводна експертиза, и тези по изпълнителното дело,
посочени в справката от
ЧСИ Константин Павлов. Предвид направения
по- горе извод за нищожност
на клаузата за
възнаградителна лихва, то
следва да се
приеме, че с извършените
от ответника плащания
на първите четири
погасителни вноски по
договора в общ размер
на 356 лв. съгласно заключението на приетата експертиза е била погасена част
от дължимата от
него главница по
договора, поради което към
датата на подаване
на заявлението по чл.410 от
ГПК- 28.10.2013г. ответникът
е дължал на
дружеството- ищец останалата
неплатена главница в размер
на 1144 лв.
Същият е дължал
и обезщетение за
забава съгласно чл.4
от договора върху посочената
сума за периода 20.07.2012г.- 04.10.2013г., което,
изчислено служебно от
съда на основание
чл.162 от ГПК
посредством интернет-
калкулатор за законна
лихва възлиза на 141,53 лв. Впоследствие от ответника са
били събрани суми
и по изпълнително
дело №20148240400940 по описа на
ЧСИ Константин Павлов
в общ размер от
677,06 лв., с които при прилагане
на разпоредбата на
чл.76, ал.2 от ЗЗД
следва да се приеме,
че е погасено
дължимото от него обезщетение
за забава за периода от 20.07.2012г. до 04.10.2013 г. в размер
на 141,53 лв.,
както и част
от останалата дължима главница
в размер на 535,53
лв. Предвид горното
следва да се признае за установено,
че ответникът дължи на дружеството- ищец сумата от 608,47 лв.- главница по
договор за потребителски заем CАSH-10003604 от 22.05.2012г., ведно със законна лихва, считано от подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 28.10.2013г. до окончателното й изплащане. За
разликата над 608,47
лв. до пълния
претендиран размер от 1390,05 лв.- главница, както
и за сумата от 923,95 лв. – възнаградителна лихва
за периода 29.06.2012г.-21.12.2012г. и за сумата
от 167,68 лв. –
обезщетение за забава за периода от 20.07.2012г. до 04.10.2013 г. исковите претенции
следва да бъдат
отхвърлени. Предвид горното
в частта му, с която е бил
отхвърлен предявеният иск да
се признае за установено,че ответникът дължи на дружеството- ищец сумата от 608,47 лв.- главница по
договор за потребителски заем CАSH-10003604 от 22.05.2012г., ведно със законна лихва, считано от подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 28.10.2013г. до окончателното й изплащане, обжалваното решение
следва да бъде отменено, като
вместо него се постанови ново
решение за уважаване
на иска. В
частта му, с която
са били отхвърлени
исковете за разликата
над 608,47 лв.
до пълния претендиран размер от 1390,05 лв.- главница, както
и за сумата от 923,95 лв. – възнаградителна лихва
за периода 29.06.2012г.-21.12.2012г. и за сумата
от 167,68 лв. –
обезщетение за забава за периода от 20.07.2012г. до 04.10.2013 г., обжалваното решение
следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода
на спора и на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 от
ГПК на дружеството-
жалбоподател следва да
бъдат присъдени направените
в заповедното,
първоинстанционното и въззивното производство
разноски и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно
на уважената част от претенциите. По заповедното производство
в полза на ищеца
са присъдени разноски в
размер на 149,63
лв., по първоинстанционното производство
е направил разноски
за държавна такса в
размер на 49,67
и следва да му
се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв., и по въззивното производство
е направил разноски
за държавна такса в
размер на 49,65
и следва да му
се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв. Общият размер на
направените от ищцовата
страна разноски и
дължимото юрисконсултско възнаграждение възлизат
на 448,95 лв.,
от които съразмерно на
уважената част от претенциите следва
да й се присъдят 110,07 лв.
Ответникът
е претендирал разноски
по първоинстанционното производство,
по които е направил
такива за адвокатско
възнаграждение в размер на
100 лв. Съгласно
разпоредбата на чл.78, ал.3
от ГПК от
посочената сума съразмерно
на отхвърлената част
от иска следва
да му се дължат
75,48 лв., поради
което в частта
му, в която
са му били присъдени такива
за разликата над 75,48
лв. до 100
лв. обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
По изложените
съображения съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №401
от 19.09.2019г., постановено по гр.д. №1321/2018г. по описа на Районен съд- Асеновград, в частта
му, с която е бил отхвърлен
иска на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“
С.А., Париж, Франция,
против Т. И. Т. ***, ЕГН **********, за
признаване за установено в отношенията между страните, че последният дължи на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“
С.А., сумата от 608,47 лв.-
главница по договор за потребителски заем CАSH-10003604 от 22.05.2012г., ведно със законна лихва, считано от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 28.10.2013г. до окончателното й изплащане, за които е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1688/2013г. по описа на
РС – Асеновград, както и
в частта му, с
която „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С.А., Париж,
Франция, е осъдено
да заплати на Т. И. Т. ***,
ЕГН **********, разноски
по делото за
разликата над 75,48
лв. до присъдения
размер от 100
лв., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Т. И. Т. ***,
ЕГН **********, дължи на
„БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С. А., Париж, Франция,
сумата от 608,47 лв.- главница по
договор за потребителски заем CАSH-10003604 от 22.05.2012г., ведно със
законна лихва, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 28.10.2013г. до
окончателното й изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1688/2013г. по описа на
РС – Асеновград.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №401
от 19.09.2019г., постановено по гр.д. №1321/2018г. по описа на Районен съд- Асеновград, в частите
му, с които са били отхвърлени исковете
на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А., Париж, Франция,
против Т. И. Т. ***, ЕГН **********, за
признаване за установено в отношенията между страните, че последният дължи на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“
С.А., разликата над сумата
от 608,47 лв. до пълния претендиран размер
от 1390,05 лв.- главница по договор за потребителски
заем CАSH-10003604 от 22.05.2012г., ведно със законна лихва, считано от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 28.10.2013г. до окончателното й изплащане, сумата от 923,95 лв. – възнаградителна лихва
за периода 29.06.2012г.-21.12.2012г. и сумата от 167,68 лв. –
обезщетение за забава за периода от 20.07.2012г. до 04.10.2013 г., за които е
издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№ 1688/2013г. по описа на РС – Асеновград
ОСЪЖДА Т. И. Т. ***, ЕГН **********, да заплати на
„БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С. А., Париж, Франция,
сумата от 110,07 лв.- разноски и
юрисконсултско възнаграждение за заповедното, първоинстанционното и въззивното
производство, съразмерно на
уважената част от претенциите.
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.