№ 16567
гр. София, 05.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хИ.ди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20231110107991 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на П. В. Н. срещу „фирма“ ЕООД.
Ищецът твърди, че на 15.02.2021г. между него и ответника бил сключен договор
за обучение № 30, с който било уговорено обучението на малолетната му дъщеря А. Н.
за учебната 2021/2022г. При подписването на договора, ищецът заплатил в аванс
таксата (възнаграждението) за цялата учебна година в размер от 9703лв. На
08.08.2021г. ищецът уведомил ответника, че желае да премести детето си в друго
училище, като за целта бъде прекратен сключения помежду им договор, но ответникът
не се съгласил. Ищецът счита, че с изявление от 05.12.2021г., отправено по ел. път, се
отказал от договора с ответника на основание чл. 268, ал. 1 ЗЗД, с оглед на което
възнаграждението за обучение след тази дата се явявало платено на отпаднало
основание и подлежало на връщане. Посочва, че макар да не е налице неизпълнение от
страна на ответника, обуславящо разваляне на договора, са налице причини, водещи
до отказа по чл. 268 ЗЗД. Като причина изтъква обстоятелството, че детето не се
чувствало ангажирано в учебния процес и изоставало от връстниците си. Освен това,
влошените отношения между училището и родителя, предвид невъзможността да
постигнат съгласие, рефлектирали върху учебната среда и атмосферата, които не
допринасяли нито за добри резултати, нито за това детето да се чувства добре прието
в учебното заведение. Твърди, че детето се притеснявало от ситуацията и ходило със
стрес на училище. Ето защо счита, че разполагал с правото да се откаже едностранно
от договора и следва да му бъде възстановена сумата от 6624,67лв.
Ищецът поддържа още, че има качеството потребител по сключения между
страните договор, като клаузата на чл. 3.3 от него, която не е индивидуално уговорена,
се явява неравноправна, тъй като предвижда непропорционално за потребителя
ограничение на случаите, в които предплатената от него такса за обучение подлежи на
връщане. Счита, че според чл. 3.3 вр. чл. 9 от договора таксата подлежи на
възстановяване само и единствено в ограничително изброените основания за
прекратяване на договора, сред които не е предвидена възможност за предсрочно
прекратяване по инициатива на възложителя, различна от описаните хипотези.
Поддържа, че при отказ от услугата от страна на възложителя, целият предплатен
1
размер се задържа едностранно от изпълнителя под формата на неустойка поради
липсата на договорно основание да бъде възстановен, въпреки че услугата не се
предоставя. Счита, че по този начин се създава една мълчаливо уговорена неустойка,
чийто размер значително надхвърля всякакви възможни вреди. Сочи, че при
обявяването нищожността на клаузата на чл. 3.3 ще се прилагат общите правила на
облигационното право за възстановяване на недължимо платеното възнаграждение за
неосъществена насрещна престация по договора в съответната пропорция. Счита, че
тази клауза, даваща възможност на ищеца да задържи предплатеното възнаграждение
при прекратяване на договора извън изрично уговорените случаи, има неравноправен
характер и се явява нищожна.
Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде
прогласена за нищожна клаузата на чл. 3.3 вр. чл. 9 от договора за обучение, както и
ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 6624,67лв., представляваща
недължимо платено възнаграждение по прекратен договор, ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и сумата от 815,92лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода 05.12.2021г.-14.02.2023г.
Ответникът е депозирал отговор на исковата молба в законоустановения срок.
Посочва, че отношенията между страните досежно обучението на детето датират още
от 2018г., когато е сключен договор за обучение № 42/08.05.2018г. Признава, че между
страните е сключен процесният договор за обучение № 30/15.02.2021г., като изтъква,
че е налице различие между двата договора, като в този от 15.02.2021г. липсват
изрични клаузи за едностранно прекратяване на договора от страна на възложителя и
връщане на част от таксата. Поддържа, че тези клаузи са отпаднали в резултат на
конкретно проведени разговори с ищеца и са индивидуално договорени. Отрича
оспорените клаузи да са неравноправни. Поддържа, че чл. 3.3 от договора създава
задължения за търговеца, тъй като той следва да възстанови заплатената такса, а чл. 9,
ал. 1 от договора възпроизвежда нормативната уредба на чл. 22 от Наредба № 9 от
19.08.2016г. за институциите в системата на предучилищното и училищното
образование, което изключва неравноправността му. В подзаконовия нормативен акт не
било предвидено задължение за уговаряне на възможност за едностранно
прекратяване на договорите за обучение от страна на възложителя. Излага аргументи,
че липсата на такова задължение съответства на логиката и спецификата на
образователните услуги, предоставяни от частните училища, изискващи прецизно
изчислен бизнес план с оглед разходите за обучение. В случаите на отписване на
ученик, мястото му оставало незаето и били редки случаите на приемане на ученици
след началото на учебната година, което генерирало загуби за учебното заведение.
Последните се ограничавали чрез задържане на предплатената такса за обучение по
предсрочно прекратен договор.
На следващо място, ответникът оспорва наличието на основание за отказ от
договора по чл. 268 ЗЗД от страна на ищеца. Поддържа, че ищцата не е посочила
основателна причина за това, както и че видно от приложената кореспонденция, тя е
доволна от получената образователна услуга. Излага аргументи за невъзможност да се
приложи чл. 268 ЗЗД, доколкото в процесния договор са уговорени условията за
прекратяване на същия. Сочи още, че договорът е такъв в полза на трето лице и
направеният от ищеца отказ противоречи на чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, тъй като за да
бъде завършен фактическият състав на чл. 268, ал. 1 ЗЗД, следва ясно изявление, че
бенефициерът се отказва от него и не желае да се ползва от уговорката в негова полза.
Ето защо счита, че договорът не е прекратен и не е налице основание за връщане на
платената сума, а в условията на евентуалност, че подлежащата на връщане сума би
била в значително по-нисък размер.
2
Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени установителен
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и осъдителни
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Преди да започне разглеждане по съществото на спора, съдът намира за
необходимо да се занимае с въпроса относно допустимостта на предявения
установителен иск, макар да не се излагат доводи от страна на ответника в противна
насока, но с оглед на това, че съдът следи служебно относно допустимостта на
предявените искове. Ищецът твърди нищожност на клаузата на чл. 3.3 вр. чл. 9 от
договора поради нейната неравноправност, като изтъква, че същата създава сериозно
неравенство в правата на страните по договора и фактически с нея се предвижда
възможността ответникът да получи необосновано висока скрита неустойка при
преждевременно прекратяване действието на договора и чрез нейното признаване за
нищожна като неравноправна би отпаднало това задължение. Именно с тези
съображения ищецът обосновава правния си интерес от предявения иск, като същият
представлява абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на всеки иск. В
практиката на СЕС е разяснено, че предвид естеството и важността на обществения
интерес от защитата на потребителите, които са в положение на по-слаба страна
спрямо продавачите и доставчиците, Директива 93/13 задължава държавите членки,
както е видно от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвъртото съображение от
нея, да предвидят подходящи и ефективни мерки, за да се преустанови употребата на
неравноправни клаузи в договори, сключвани от продавач или доставчик с
потребителите (решение от 13 юли 2023г., CAJASUR Banco, C‑35/22, EU:C:2023:569, т.
22 и др.). Посочената директива съответно дава на потребителя правото да се обърне
към съд, за да се установи неравноправността на клауза от договор, сключен с него от
продавач или доставчик, и тя да се остави без приложение (решение от 16 юли 2020 г.,
Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria, C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578, т. 98
и др.). Член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на
ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от
националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи
доказването на правен интерес, за да може да се уважи (съответно и разгледа – бел.
автора) съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на
неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор.
При липсата на специална правна уредба на Съюза в тази област редът и условията за
прилагане на защитата на потребителите, предвидена в Директива 93/13, се уреждат
във вътрешния правен ред на държавите членки по силата на принципа на процесуална
автономия на последните. Тези ред и условия обаче не трябва да са по-неблагоприятни
от онези, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на равностойност),
нито да са определени така, че да правят практически невъзможно или прекомерно
трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на
ефективност) (решение от 13 юли 2023 г., CAJASUR Banco, C‑35/22, EU:C:2023:569, т.
23).
От изложеното следва, че практиката на СЕС, която има задължителен характер
за националните съдилища, е изцяло ориентирана, че нормите и принципите на
Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат разпоредби на
националното право, които биха създали необосновани пречки на потребителя за
упражняването на правата му, включително чрез въвеждане на процедури,
представляващи източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна
3
несигурност, които може да ги разубедят да предявят правата си, които черпят от тази
директива, в нарушение на принципа на ефективност (решение от 23 ноември 2023г.
по дело C‑321/22г.). Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че с оглед
изложените от страна на ищеца твърдения същият обосновава правен интерес от
предявения установителен иск, който следва да бъде разгледан от съда, за да му бъде
осигурен достъп до ефективен съдебен контрол относно твърдяната неравноправност
на оспорената клауза от договора, като разрешаването на този въпрос е по съществото
на спора.
Между страните не се спори и е отделено за безспорно с доклада по делото, че
между ищеца, в качеството на родител и възложител, и ответника, в качеството на
изпълнител, е сключен договор за обучение № 30/15.02.2021г., по силата на който
възложителят възлага, а изпълнителят приема да обучава детето /ученика/ А. Н. В.
през учебната 2021/2022г. срещу заплащане на годишна такса от 9703лв. Не е спорно, а
и се установява от събраните писмени доказателства, че пълният размер на таксата за
обучение е заплатен от страна на възложителя.
Съгласно чл. 1 от договора, озаглавен предмет на договора, възложителят
възлага, а изпълнителят се съгласява срещу дължимата такса да осигури всички
необходими условия за целодневно обучение пет дни в седмицата на ученика, съгласно
приетия и утвърден план, както и да полага всички необходими грижи за опазване на
живота, здравето и психическото състояние на ученика по време на образователния
процес. В раздел II от договора са уредени правата и задълженията на страните.
Според чл. 3, изпълнителят се задължава: 3.1/ да обучава и възпитава ученика в
съответствие с държавните образователни стандарти съгласно чл. 22 ЗПУО, както и с
Конвенцията за защита правата на детето на ООН; 3.2/ да осигурява обучение за
ученика съгласно учебния план по програми, одобрени от МОН; 3.3/ да възстанови на
възложителя остатъка от внесената такса „Обучение“ при прекратяване на договора по
чл. 9, ал. 1 от настоящия договор. В чл. 5 са описани задълженията на възложителя,
които включват заплащане на дължимата такса за обучение, спазване на правилника за
вътрешния ред и др. В чл. 9 са описани хипотезите, при които подлежи на
прекратяване договора, както и дължимите неустойки. Според чл. 9, ал. 1, договорът
може да бъде прекратен съгласно чл. 22, ал. 1, т. 5 от Наредба № 9/18.08.2016г., при: а)
по взаимно съгласие, изразено писмено; б) при налагане на наказание на ученика по
чл. 199, ал. 1, т. 4 ЗПУО; в) при заличаване или отписване на изпълнителя от регистъра
на институциите; г) по причини, свързани със здравословното състояние на ученика,
което обективно създава невъзможност на ученика да посещава учебните занимания. В
ал. 3 е предвидено, че договорът се прекратява и при следните условия: а)
автоматично с изтичане на срока; б) с едностранно писмено изявление съгласно чл. 87,
ал. 2 ЗЗД от изпълнителя в случай на неизпълнение на възложителя за плащане на
таксата за обучение с повече от 10 работни дни от датата за плащане съгласно чл. 6, ал.
2 от договора; в) с едностранно писмено изявление съгласно чл. 87, ал. 2 ЗЗД от
изпълнителя в случай на неизпълнение на възложителя на задълженията му по чл. 5.2.-
5.4 от настоящия договор; г) с едностранно едномесечно писмено предизвестие от
възложителя до изпълнителя в случай на неизпълнение на последния на задълженията
по чл. 3.1-3.3, като в срока на предизвестието уведоми изпълнителя, че ако не изпълни
задълженията си, ще счита договора за развален. В ал. 4 е уговорено, че при
прекратяване на договора по б. „г“ на предходната алинея, изпълнителят връща на
възложителя депозита по чл. 7, ал. 2 и 3 и остатъка от внесената такса „Обучение“
пропорционално на оставащия срок на договора. В чл. 10 е предвидено, че за
неуредените въпроси в договора се прилагат съответните разпоредби на действащото
законодателство на Република България.
4
Първият въпрос, на който следва да се отговори, е дали този договор може да
бъде квалифициран като потребителски и съответно дали ищецът има качеството на
потребител по него.
Съгласно пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, "потребител" е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по
договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност. Според т. 2, "търговец" е всяко физическо или юридическо лице, което
продава или предлага за продажба стоки, предоставя услуги или сключва договор с
потребител като част от своята търговска или професионална дейност в публичния или
в частния сектор, както и всяко лице, което действа от негово име и за негова сметка.
Съдът намира, че страните по договора имат качеството търговец и потребител
съобразно дадените легални дефиниции, поради което договорът следва да се
квалифицира като потребителски и ищецът може да се ползва от защитата, която
законът му предоставя.
Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в ал. 2 е налице
неизчерпателно изброяване на неравноправни клаузи. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Според ал. 2, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Ал. 3
предвижда - обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не
изключва прилагането на този раздел към останалата част от договора, а съгласно ал.
4, когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е
индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него.
Ищецът счита, че клаузата на чл. 3.3 вр. чл. 9 от договора се явява
неравноправна и като такава нищожна, доколкото ограничава възможностите, при
които договорът може да бъде прекратен, като се дава преимущество на търговеца да
се обогати неоснователно, задържайки изцяло предварително заплатената такса, което
съставлява скрита неустойка, надхвърляща значително евентуално действително
претърпени вреди.
Както бе посочено, чл. 3.3 от процесния договор гласи, че изпълнителят се
задължава да възстанови на възложителя остатъка от внесената такса „Обучение“ при
прекратяване на договора по чл. 9, ал. 1 от него. В чл. 9 са изброени хипотезите, при
които договорът се прекратява, като е цитиран чл. 22, ал. 1, т. 5 от Наредба № 9 от
19.08.2016г. за институциите в системата на предучилищното и училищното
образование. Съдържанието на тази подзаконова разпоредба гласи: проектът на
договора за обучение съдържа условия за прекратяване на договора - по взаимно
съгласие; при налагане на наказание на ученика по чл. 199, ал. 1, т. 4 ЗПУО; при
заличаване или отписване на детската градина или училището от регистъра на
институциите; по причини, свързани със здравословното състояние на детето или
ученика. От това следва, че изброяването на хипотезите на прекратяване на договора в
него представлява преписване на текста от Наредбата. Съдът намира обаче, че това
изброяване не е изчерпателно, като не изключва останалите предвидени в закона
възможности за прекратяване действието на договора. Макар да се характеризира с
особености, предвид неговия предмет и лицето, към което е насочено – учащо дете,
включително чрез нормативно определено минимално съдържание, договорът за
5
обучение продължава да има характеристиките на правна сделка. Като такава, спрямо
нея са приложими правилата относно правните сделки, регламентирани в Закона за
задълженията и договорите. Тоест, при липса на изрична уговорка в договора,
приложение намират общите правила, както изрично е посочено и в чл. 10 от него. Не
може да се приеме, че липсата на изчерпателно изброяване на хипотезите, при които
подлежи на прекратяване действието на договора, води до неравноправност на
клаузата, доколкото липсващите уговорки се запълват от правилата на закона, а когато
част от наличните противоречат на императивни норми, приложение намират
последните.
В случая, съдът намира, че клаузите на чл. 3.3 вр. чл. 9 от договора нямат
неравноправен характер, като съдът не може да замести липсващите уговорки между
страните, тоест да го запълни със съдържание вместо тях. Празнотата обаче се запълва
от закона. Ето защо, при прекратяване действието на договора на основание, различно
от примерно изброените, платените суми биха подлежали на възстановяване с оглед
конкретната хипотеза, при която се е стигнало до прекратяване на неговото действие –
например, на отпаднало основание. Следва да се има предвид, че чл. 3.3 вр. чл. 9
възпроизвеждат изискването по чл. 22, ал. 1, т. 6 от Наредбата, според който в
договора трябва да има уговорено задължение на изпълнителя за връщане на
възложителя на остатъка от внесената такса за обучение - при прекратяване на
договора по взаимно съгласие; при заличаване или отписване на детската градина или
училището от регистъра на институциите; по причини, свързани със здравословното
състояние на детето или ученика. Тоест, налице е преписване на нормативния текст в
договора и клаузите са изцяло в съответствие с въведените задължителни реквизити в
договора за обучение. Съдът намира, че чрез тези клаузи не се създава неравновесие
между правата и задълженията на страните, доколкото при прекратяване действието на
договора при различна от изброените хипотези, предплатената такса би подлежала на
възстановяване според конкретното основание. Разбирането на ищеца, че след като
липсва изброяване на други хипотези, във всички останали случаи сумата се задържа в
полза на изпълнителя и това представлява своеобразна неустойка, представлява
погрешно субективно тълкуване. Уговорената клауза не покрива характеристиките на
чл. 143, ал. 1 ЗЗП и няма неравноправен характер. Поради това няма необходимост и
от обсъждане дали същите са индивидуално уговорени.
С оглед изложеното, предявеният установителен иск подлежи на отхвърляне.
Следващият предявен иск е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като
ищецът претендира връщане на част от предплатената такса, тъй като се е отказал от
договора за обучение. В закона не съществува легална дефиниция на този договор, но
от неговото съдържание може да се приеме, че същият включва елементи на договор
за изработка, доколкото има за предмет предоставянето на определена услуга,
постигането на определен резултат /обучение/ срещу възнаграждение. В тази връзка за
неуредените между страните въпроси следва да намерят приложение общите правила
на ЗЗД досежно договорите, съответно договора за изработка, но при съобразяване
спецификата на неговия предмет и нормативната регламентация на училищното
образование.
Съгласно чл. 40, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗНП, децата и учениците
от подготвителен и от I до IV клас в държавните, общинските и частните училища
могат да се преместват в друго училище, през време на цялата учебна година.
Преместването се извършва с удостоверение за преместване, издадено от директора на
училището, в което ученикът се е обучавал, а за децата от подготвителния клас - и
удостоверение за училищната им готовност. Разпоредбата на чл. 106, ал.1 от Наредба
№ 10 от 1 септември 2016г. за организация на дейностите в училищното образование
6
предвижда, че учениците от I до VI клас може да се преместват на свободни места в
паралелки в същото училище и в друго училище през цялата учебна година. Съгласно
чл. 108, ал.1 от горепосочената наредба, учениците се преместват при спазване на
следните условия и ред: 1. подаване на писмено заявление от родителите и/или
ученика съгласно чл. 12, ал. 2 ЗПУО до директора на приемащото училище; 2. до три
работни дни от получаване на заявлението директорът на училището потвърждава
пред родителя възможността за записването на ученика, уведомява писмено директора
на училището, в което ученикът се е обучавал, и му предоставя копие на заявлението
по т. 1. Според ал. 2 до пет работни дни от получаване на информацията по т. 1
директорът на училището, в което се е обучавал ученикът, издава удостоверение за
преместване и го предоставя на директора на приемащото училище заедно с копие на
училищните учебни планове, по които ученикът се е обучавал в класовете в първи и
втори гимназиален етап.
От горната нормативна уредба може да направи извод, че не се изисква
наличието на определени предпоставки /причини/ за преместването на дете до
определен клас. Това кореспондира и е израз на принципа за защита висшия интерес
на детето съгласно чл. 3, т. 3 от Закона за закрила на детето, при реализиране правото
му на образование. Чл. 3 от Конвенцията на ООН за правата на децата също
предвижда, че висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички
действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или
частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или
законодателните органи. Макар насрещната страна по договора да изпълнява своите
задължения, с оглед особения предмет на договора, е възможно детето да не се
чувства комфортно в дадено учебно заведение и с оглед неговия интерес да се налага
да бъде преместено. Законът дава пълен превес на интереса на детето, а не на
договорните отношения между родителя и училището, които имат второстепенно
значение. При изразено желание за преместване на ученика от едно учебно заведение,
в т. ч. и частно, в друго, първото не може да откаже съдействие. Преместването на
ученика в друго учебно заведение води до преустановяване на облигационната връзка
по договора за обучение, предвид неговия предмет. Решението за преместване на
ученика, изразено чрез волята на родителя (малолетните извършват правни действия
чрез техните законни представители - родители или настойници – чл. 3 ЗЛС), в друго
училище с оглед неговото състояние и развитие в това учебно заведение съдът намира
за основателна причина по чл. 268 ЗЗД, който предвижда специален случай на
прекратяване на договор за изработка в хода на изпълнението му без вина на
изпълнителя и урежда специфичните му последици. Възложителят има право да се
откаже от договора за в бъдеще, ако са налице основателни причини за прекратяване
на договорното правоотношение, но за да произведе присъщото му правно действие, е
необходимо отказът от двустранния договор да бъде заявено изрично и ясно, изразено
по категоричен начин и да бъде доведено до знанието на изпълнителя. Със съобщение
от 05.12.2021г. /л. 42/, чието получаване не се оспорва от ответника, възложителят е
направил изричен отказ от договора с оглед най-добрия интерес на детето. Ето защо,
съдът приема, че правомерно е упражнено правото на отказ от договора по чл. 268, ал.
1 ЗЗД.
Съгласно чл. 268, ал. 1 ЗЗД, при отказ от договора от страна на възложителя,
същият дължи заплащане на изпълнителя на направените разходи, извършената работа
и печалбата, която би получил от изпълнението на работата. За изясняване стойността
на тези величини, по делото са изслушани и приети основно и допълнително
експертно заключение. Съдът намира, че от експертните заключения не могат да се
установят с категоричност тези стойности, предвид спецификата на договора, а
именно обучение на ученици, поради което съгласно чл. 162 ГПК тези размери следва
7
да бъдат определени от съда, при съобразяване и на експертизите. Според основното
заключение, припадащата се част от таксата за периода на реално обучение на детето
от 15.09.2021г. до 28.11.2021г. възлиза на 2655,93лв., изчислена на база календарни
дни, и 2860,42лв., изчислена на база учебни дни. Следва да се има предвид, че
размерът на таксата трябва да включва покриване на разходите на изпълнителя за
изпълнение на дейността за цялата учебна година, както и реализиране на печалба,
предвид че целта на всяко търговско дружество е печалба. По отношение на разходите,
следва да се посочи, че не би била налице разлика с едно дете по-малко, тъй като и
при 67 деца отново ще е необходим учебен и общ персонал, отново ще е необходимо
отопление, електричество, охрана и др. под. Ето защо, следва да се приеме, че
разходите са включени в стойността на извършената работа или в случая двете
стойности се припокриват. Тоест, сумата от 2860,42лв., която съдът приема за
меродавна, предвид че договорът е сключен за учебна година, представлява
направените разходи и свършената работа по договора за периода му на действие. Не
може да се приеме, че ответникът би имал разходи и след този период, намиращи се в
причинна връзка с този договор по изложите по-горе съображения, а и по делото няма
ангажирани доказателства в тази насока. По отношение на печалбата, в основното
заключение вещото лице е посочило, че осчетоводените приходи от основна дейност
за периода 01.09.2021г.-31.05.2022г. възлизат на 893 257,32лв., а осчетоводените
разходи за този период 724 614,82лв., тоест печалбата би възлизала на 168 615,50лв.
Тези данни не са достатъчно точни, тъй като периодът обхваща част от две счетоводни
години, а не пълни такива. В тази връзка, съдът споделя доводите на ищеца, че
печалбата на учебното заведение следва да бъде съобразена с обявената от него такава
в задължителния годишен финансов отчет, който се съставя след края на всяка
счетоводна година. От съдържанието на ГФО за 2021г.-2022г. се установява, че към
31.12.2021г. е налице печалба от 77 000лв., а към 31.12.2022г. от 18 000лв. или общо за
двете години от 95 000лв. Именно това е релевантната крайна счетоводна печалба от
дейността на учебното заведение след края на двете счетоводни години. При отнасяне
на тази печалба към релевантните периоди – 15.09.2021г.-31.12.2021г. и 01.01.2022г.-
15.06.2022г (колкото е продължителността на учебната година), съотнесена и към броя
на сключените договори за обучение, може да се приеме, че печалбата би възлязла на
451,59лв. от договора за цяла учебна година. Този размер на печалбата, на основание
чл. 162 ГПК, следва да се приеме за такъв, който училището би получил от
изпълнението на работата.
С оглед изложеното, съдът намира, че тъй като действието на договора е
преустановено – извършен е отказ от същия на основание чл. 268, ал. 1 ЗЗД, то част от
предплатената сума в общ размер от 9703лв. се явява дадена на отпаднало основание.
Към момента на предаване на сумата е имало годно правно основание за получаването
й – сключения договор за обучение, но с оглед прекратяването на неговото действие,
то основанието, на което част от нея е получена, отпада. Ето защо, след изваждане на
сумите от 2860,42лв. и 451,59лв., остатъкът от 6390,99лв. подлежи на връщане на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради което предявеният иск се явява основателен
до този размер, а за разликата до пълния предявен от 6624,67лв. подлежи на
отхвърляне.
В производството се претендира и лихва за забава за периода 05.12.2021г.-
14.02.2023г. в размер от 815,92лв. За да изпадне длъжникът в забава за плащане, е
необходима покана по арг. от чл. 84, ал. 2 ЗЗД, предвид че липсва определен ден за
изпълнение. От представената по делото ел. кореспонденция, която не е оспорена
относно нейното авторство и автентичност, се установява, че ищецът неколкократно е
канил ответника да му възстанови част от предплатената такса, включително със
съобщението от 05.12.2021г. /л. 42/. Ето защо, следва да се приеме, че ответникът е
8
изпаднал в забава и дължи лихва за забава в размер на законната лихва, която за
периода 05.12.2021г.-14.02.2023г. възлиза на 787,13лв. върху дължимата главница от
6390,99лв., изчислена на основание чл. 162 ГПК с помощта на интернет калкулатор.
Ето защо, предявеният иск за акцесорното вземане се явява основателен до този
размер, а за разликата до пълния предявен размер от 815,92лв. подлежи на отхвърляне.
По разноските:
При този изход на спора, право на присъждане на разноски имат и двете страни.
Ищецът е доказал разноски в размер на 420,26лв. за държавни такси, 300лв.
депозити за експертизи и 1500лв. адвокатско възнаграждение. Насрещната страна е
направила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. При
преценка на броя и цената на предявените искове (един установителен и два
осъдителни), фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуалния
действия, проведените пет открити съдебни заседания, на четири от които е
присъствал процесуалния представител на ищеца, обема и характера на събраните
доказателствени източници, както и ориентировъчните размери, дадени в Наредба №
1/2004г., съдът намира възражението за неоснователно. Тъй като установителният иск
е неоснователен, заплатената за него държавна такса от 80лв. остава в тежест на
ищеца. Определената държавна такса за осъдителния иск за главницата е съобразно
първоначално посочения размер, като съдът е прекратил частично производството за
разликата над 6624,67лв. до пълния първоначално предявен размер от 7028,12лв.,
поради което държавна такса от 16,13лв. също остава в тежест на ищеца. От
останалата платена държавна такса от 324,13лв., съразмерно на ищеца следва да се
присъди 312,70лв. Депозитите за експертизите са свързани само с осъдителните
искове, поради което пропорционално се дължат 289,41лв. По отношение на
адвокатското възнаграждение, в договора няма посочен размер за отделните искове,
поради което съдът приема, че от общата сума от 1500лв. една трета от нея е дължима
за установителния иск, тоест 500лв. От остатъчния размер от 1000лв., пропорционално
на уважената част се дължат 964,72лв. Следователно, общо на ищеца следва да се
присъдят разноски от 1566,83лв.
Ответната страна е доказала разноски в размер на 300лв. депозити за експертизи
и 1002,81лв. за платено адвокатско възнаграждение. Насрещната страна е направила
възражение за прекомерност, което е неоснователно по изложените по-горе
съображения, предвид че размерът е по-нисък от този на ищеца. По отношение на
адвокатското възнаграждение не е посочено каква част е за защитата по
установителния и каква по осъдителните искове и по същите съображения съдът
приема, че една трета част от него е за установителния иск или 334,27лв. Останалата
част от 668,54лв. е за осъдителните, от които съразмерно на отхвърлената част се
дължат 23,58лв. От депозитите също се дължи съразмерна част от 10,58лв. Тоест, общо
на ответника следва да се присъдят разноски от 368,43лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. В. Н., ЕГН: **********, със съдебен адрес:
гр/населено място/ срещу „фирма“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: /населено място/, иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3.3 вр. чл. 9 от договор
за обучение № 30/15.02.2021г., сключен между страните.
ОСЪЖДА „фирма“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
9
/населено място/, да заплати на П. В. Н., ЕГН: **********, със съдебен адрес:
/населено място/ ет. 2, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 6390,99лв.,
представляваща платена такса за обучение на отпаднало основание по прекратен след
отказ по чл. 268, ал. 1 ЗЗД договор за обучение № 30/15.02.2021г., сключен между
страните, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
14.02.2023г. до окончателното плащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от
787,13лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода 05.12.2021г.-
14.02.2023г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1566,83лв.,
представляваща разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за
разликата над уважения размер от 6390,99лв. до пълния предявен от 6624,67лв. и
иска за мораторна лихва за разликата над уважения размер от 787,13лв. до пълния
предявен от 815, 92лв.
ОСЪЖДА П. В. Н., ЕГН: **********, със съдебен адрес: /населено място/, да
заплати на „фирма“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: /населено
място/, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 368,43лв., представляваща разноски
по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10