№ 111
гр. Бургас, 14.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на втори юни
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Десислава Д. Щерева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно гражданско дело
№ 20222000500148 по описа за 2022 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 260021 от 11.02.2022 г., постановено по гр.д. 1041/
2020 г., Окръжен съд Бургас е отхвърлил предявения от С. Ст. Ч.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Бургас, ул. „Х. Т.“, с адрес за връчване: гр.
Бургас, ул. „В. А.“ № 18, ет.3, офис 6 – адв. П. В., иск за осъждане на „ЗАД
А.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1000,
район С., ул. „С. К.“ № 2, представлявано от М. П. И., заедно с всеки един от
изпълнителните директори Д. Н. М., К. С. В., В. П. К. – М., да му заплати
сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за понесени
неимуществени вреди от смъртта на детето С. М. Г., причинена от пътно-
транспортно произшествие (ПТП) от 20.04.2019 г., по вина на лице със
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по полица BG/
118118003007001, със срок на покритието 28.10.2018 г. - 27.10.2019 г., ведно
със законна лихва от деликта - 20.04.2019 г. до окончателното изплащане на
сумата.
Присъдени са разноски.
Постъпила е въззивна жалба от С. Ст. Ч. срещу постановеното
решение, в която същото се обжалва като неправилно и необосновано,
1
постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Претендира се отмяната му и постановяване на ново такова, с
уважаване на исковете за обезщетение за неимуществени вреди и лихвата за
забава върху същото в пълните им предявени размери.
В жалбата се застъпва позиция, че неправилно съдът от първа
инстанция е приел, че по делото не е установен произходът на детето от баща
му - въззивника С.Ч.. Акцентира се на обстоятелството, че от свидетелските
показания по делото в подробности се изясняват какви са били отношенията
между починалото дете и неговите родители, в това число въззивника.
Изтъква се, че между показанията на двете разпитани свидетелки липсват
противоречия и двете сочат С. за баща на детето и двете имат знанието за
това от майката на детето - М.. Безспорно, според въззивника, пред първата
инстанция са събрани доказателства, че той е отглеждал починалото дете като
свое.
Възразява се относно некредитиране от първостепенния съд на
заключението по съдебната автотехническа експертиза и приетата
недоказаност на механизма на пътно-транспортното произшествие. Сочи се,
че съдебната автотехническа експертиза е изготвена въз основа на
приложените по делото доказателства от досъдебното производство.
Въззивникът поддържа, че сблъсъкът е настъпил на пешеходна
пътека, а детето С. е пресичало с още две деца, които са били преди него.
Сочи, че ответникът е следвало да обори презумпцията за вина с
доказателства, ангажирани в гражданския процес, и да установи, че в
резултат на определени обстоятелства, е налице безвиновно деяние. Изтъква
се, че от безспорния факт, че С. е починал от ПТП, следва, че ищецът се
ползва от презумпцията по чл.45,ал.2 ЗЗД.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
дружеството – застраховател „ЗАД А.“ АД, в който се моли за оставянето й
без уважение и потвърждаване на постановения от Окръжен съд Бургас
съдебен акт.
Поддържа се, че са неоснователни оплакванията, обективирани във
въззивната жалба, относно извода на решаващия съд, че въззивникът не
попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение, при смърт на близък.
2
Релевират се доводи, че по делото не е доказана роднинската връзка между
пострадалото лице и въззивника, обосноваваща присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди, а изслушаните по делото свидетелски показания не
установяват по категоричен начин наличието на родствена връзка между
въззивника и починалия, като и двете свидетелки не дават категорични
сведения относно произхода на детето С.. Подчертава се, че твърдението, че
въззивникът е бил биологичен баща на починалия С., е голословно изявление,
неподкрепено от събраните по делото доказателства. На следващо място, не
са представени доказателства, че претендиращият обезщетение и детето са
имали общ бит, при който въззивникът трайно да е полагал грижи за
отглеждането и възпитанието на детето, както и за изградена трайна и
дълбока емоционална връзка между двамата, която да обуславя присъждането
на обезщетение.
Излагат се съображения, че в хода на производството по безспорен
начин е установено, че отговорен за настъпване на произшествието е именно
пострадалият С. Г., който, с поведението си, е станал единствена причина за
настъпване на ПТП. Заявява се, че за водача Д. детето се е явило едно
непредвидимо препятствие, по аргумент за противното от разпоредбата на
чл.20, ал.2 ЗДвП - пешеходецът С. е навлязъл внезапно на пътното платно, на
необозначено за целта място, непосредствено зад физическо препятствие,
което е представлявало пречка за видимостта на водача. В този смисъл се
изтъква, че въззиваемото дружество изцяло е опровергало оборимата
презумпция по чл.45, ал.2 ЗЗД, установявайки, че отговорен за настъпване на
произшествието е пострадалият, който е навлязъл в опасната зона за спиране
на лекия автомобил, като по този начин е поставил водача в невъзможност да
реагира на създалата се ситуация и да спре автомобила, преди настъпване на
съприкосновението.
Въззиваемият претендира, в случай че претенцията се счете за
основателна, да се съобрази приноса на пострадалия към настъпване на
вредоносния резултат, при съпричиняване в размер на 90 %. Принос за
настъпване на произшествието, според дружеството – застраховател, има и
въззивникът, който не е упражнил контрол над малолетното дете, поставено
под негов надзор.
Претендираният размер на обезщетението за неимуществени вреди
3
се квалифицира като силно завишен и некореспондиращ с търпените
неимуществени вреди и социално-икономическата обстановка в страната.
Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана
да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на
изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е
допустима за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция е претенция за
неимуществени вреди, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД,
претендирани от въззивника, като настъпили за него болки и страдания от
загубата на сина му при пътен инцидент, против застрахователя на прекия
причинител на увреждането.
Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму, като нормата на чл.51, ал.1 ЗЗД
постановява, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. Основанието за ангажиране на
имуществената отговорност на делинквента е налице при такова негово
действие, което стои в причинна връзка и е довело до намаляване /или
пропуск да се увеличи/ имуществото на увредения, или е причинило вреди от
морално естество, при вина, която се предполага.
При определяне естеството и характера на страданията, които следва
да бъдат възмездени, както и размера на обезщетението за произлезлите от
увреждането неимуществени вреди, съдът следва да се ръководи от общите
схващания за справедливост – чл.52 от ЗЗД.
Не се оспорва наличието на застрахователно правоотношение,
покриващо фактическия състав на договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен с дружеството –
въззивник, като застраховател, по повод автомобила, управляван от прекия
4
причинител на увреждането – И. К. Д..
Разпоредбата на чл.432, ал.1 КЗ предоставя на разположение на
увреденото лице от пътно-транспортно произшествие – чл.478, ал.2,
вр.чл.477, ал.1 КЗ, възможността да търси репариране на претърпените вреди
директно от застрахователя на причинителя на увреждането, като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от
отговорността на делинквента за престъпване на забраната да се вреди
другиму.
Установено е в производството, че въззивникът е отправил до
застрахователното дружество писмена застрахователна претенция по чл.498,
ал.1, вр. чл.380 КЗ за изплащане на застрахователно обезщетение, по повод
настъпилото застрахователно събитие и, поради отказ на застрахователя за
изплащане на обезщетение, е инициирал настоящото исково производство –
чл.498, ал.3 КЗ, и искът му е допустим за разглеждане по същество.
Видно от данните по делото, на 20.04.2019 г. в гр. Бургас, на
кръстовището между улиците „К. Ф.“ и „Г. К.“ се е осъществило
пътнотранспортно произшествие, при което автомобилът, управляван от
прекия причинител на увреждането – марка „БМВ“, с рег. № А ***, е блъснал
пешеходеца С. М. Г., на възраст седем години, и в резултат на претърпените
телесни увреждания детето е починало.
Фактическата обстановка по настъпилото увреждане, установена от
назначената пред първостепенния съд съдебна автотехническа експертиза,
сочи, че пътният инцидент е настъпил поради предприето от пешеходеца
пресичане на платното за движение, без да съобрази разстоянието и скоростта
на приближаващия лек автомобил, и движение на автомобила със скорост, по-
голяма от безопасната, при наличие на деца на пътя и в близост до платното
за движение. Експертът е заключил, че произшествието е било
предотвратимо, при движение на лекия автомобил със скорост 12 км/ч или
по-ниска. Настоящият апелативен състав намира, че следва да се кредитира
заключението на вещото лице, като обосновано, компетентно и почиващо на
специалните знания на експерта. За изработване на заключението същият е
ползвал данните по проведеното досъдебно наказателно производство,
приобщено към настоящото дело, но е формирал самостоятелни, обосновани
изводи по поставените задачи, които е мотивирал и пояснил в съдебно
5
заседание.
Предвид гореизложената фактическа установеност, следва да се
заключи, че с поведението си водачът на автомобила е нарушил разпоредбите на
Закона за движението по пътищата, вменяващи в задължение на водачите с
поведението си да не поставят в опасност живота и здравето на хората; да бъдат
внимателни и предпазливи към уязвимите участници в движението, каквито са
пешеходците; да избират скоростта си на движение, така че да бъдат в състояние
да спрат пред всяко предвидимо препятствие, регламентирани в чл.5, ал.1; чл.5,
ал.2, т.1; чл.20, ал.2 ЗДвП.
Следва да се заключи, че са осъществени в пълнота и кумулативна
даденост реквизитите от фактическия състав на деликта, като основа за
ангажиране гаранционно – обезпечителната отговорност на застрахователя.
Прекратяването на наказателното производство по отношение на деянието,
при влизането в сила на Постановление от 26.05.2022 г. на прокурор при
Окръжна прокуратура Бургас, за което са налице данни в приетото пред
настоящата инстанция писмо от Окръжна прокуратура Бургас, не ще изключи
дефинитивно гражданската отговорност на делинквента, тъй като изводът, че
определено деяние не покрива състава на регламентирано в закона
престъпление, не е идентичен в съдържателно отношение с извода, че не е
налице деликт.
Видно от представеното Удостоверение за раждане от 13.07.2011 г.,
издадено въз основа на Акт за раждане № ****** г., С. М. Г. е роден на *****
г. от майка М. С. Г.а, с неизвестен баща. Следователно, претендиращият
обезщетение не е баща на починалото дете, тъй като според българския
правов ред установяването на произход се извършва с акт за раждане - чл.2,
ал.2 и чл.34, ал.2 от Закона за гражданската регистрация.
По смисъла на Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на
Върховния съд, право на обезщетение за неимуществени вреди при причинена
смърт, вследствие непозволено увреждане, има и отглеждащият неосиновено
дете, макар да не попада в родствения кръг на пострадалия. Подчертава се в
мотивите на тълкувателния акт, че във визираните случаи между починалия и
претендиращия обезщетение са съществували отношения, сходни с
отношенията между роднини, с акцент на установените връзки на
привързаност един към друг, съзнанието за принадлежност към една семейна
общност, в която отглежданото дете е получавало издръжка от отглеждащия
6
го и последният се е грижил за възпитанието му. Сочи се, че създадените в
тези хипотези обич и чувства между детето и отгледалия го са сходни с тези,
създадени между родител и дете, и при смъртта на едното от тези лица,
другото понася вреди от неимуществен характер, което поражда правото му
да търси обезщетение.
В поставения за решаване казус търсещият обезщетение е следвало
да установи, по пътя на пълното и главно доказване, активната си
материалноправна легитимация да получи обезвреда на твърдените за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на детето С., като установи, че
приживе на детето между тях е била установена връзка, наподобяваща
отношенията между баща и дете, съгласно горепосочените критерии.
Ангажираните пред първата инстанция гласни доказателствени
средства не убеждават, че са налице предпоставките за признаване правото на
обезщетение. Свидетелите Е. и Ш. нямат поглед върху семейния бит на
детето и не въвеждат в процеса данни за съвместно живеене на ищеца и
загубилия живота си, нито могат да споделят непосредствени впечатления
относно конкретни факти - проявление на взаимна грижа и близост.
Показанията им сочат на техни спорадични контакти с детето и
придружаващите го при обиколките му за събиране на вторични суровини
лица, сред които и въззивника, при които, и предвид езиковата бариера,
споделена от свидетелката Ш., не са формирани възприятия относно трайни и
задълбочени, емоционално обагрени отношения между лицата, които да са
сходни с тези на роднини по произход.
Ето защо, не е възможно, при така събраните доказателства,
изграждането на извод, че между починалия и търсещия обезщетение е
съществувало съвместно живеене в семейна общност, съдържателно
общуване, значимо за формирането на личността на детето, присъствие и
ангажираност на въззивника, в аспект предпазване от житейски
неблагополучия, отдаване на грижи и материална подкрепа, каквито обемат
връзката между най-близък родственик и дете.
Всичко гореизложено сочи на липса на материална легитимация за
получаване на обезщетение за понесени неимуществени вреди, доколкото
въззивникът не попада в кръга на правоимащите за обезвреда, очертан от
горецитираното Постановление, нито е доказал, че макар да не попада в този
7
лимитиран кръг, по изключение е създал трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени,
според Тълкувателно Решение № 1/ 2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на
ВКС. Горното обосновава отхвърляне на претенцията за главницата, както и
на функционално обусловеното искане за присъждане на законната лихва.
Поради съвпадане на изводите на настоящата апелативна инстанция
с тези на първоинстанционния съд, постановеното от същия решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход от делото и отправеното искане, на процесуалния
представител на въззиваемата страна следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37, ал.1 от Закона за
правната помощ, вр. чл.25, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, в размер на 200 лв., платимо от въззивника.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260021 от 11.02.2022 г. на Окръжен
съд Бургас, постановено по гр.д. 1041/ 2020 г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА С. Ст. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. Бургас, ул. „Х.
Т.“, с адрес за връчване: гр. Бургас, ул. „В. А.“ № 18, ет.3, офис 6 – адв. П. В.,
да заплати на „ЗАД А.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. София 1000, район С., ул. „С. К.“ № 2, представлявано от М.
П. И., заедно с всеки един от изпълнителните директори Д. Н. М., К. С. В., В.
П. К. – М., сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение пред
настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8
9