Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр.
София, 07.11.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІІ- Б въззивен състав
в публично съдебно заседание на четвърти ноември през
две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: АДРИАНА
АТАНАСОВА
при участието на секретаря Донка Шулева,
като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова
гр. дело № 1853 по
описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 529950/09.11.2018 г. постановено по
гр.д.№ 68331/2016 г. по описа на СРС, 75 с-в е признато за установено по предявените искове от „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ********със
седалище и адрес на управление:*** против Н.П.Н., ЕГН **********, с адрес: ***,
че последният дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 415 ал.1 от ГПК сумата от
1256,41 лева, представляваща стойността на потребената топлинна енергия за
периода от м.06.2013 год. до м.04.2015 год., за топлоснабдяван имот- апартамент
№35, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ведно със законната лихва, считано
от 08.07.2016 год. до окончателното и изплащане, като е отхвърлен иска до
пълния предявен размер от 1325,56 лева, като неоснователен, както и сумата от
220,86 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за периода 31.07.2013 год. до 28.06.2016 год., като е отхвърлен
иска за разликата до пълния предявен размер от 230,88 лева, като неоснователен.
С постановеното решение е осъден ответника да
заплати на ищеца на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК общо сумата от 599,03
лева, представляваща сторените в производството пред първата инстанция разноски
съразмерно уважената част от исковете и сумата от 314,29 лева, представляваща
разноските по ч.гр.д. №37613/2016 год. по описа на СРС, 75 с-в /заповедно
производство/.
Решението е постановено при участието на „Б.Б.” ООД,
като трето лице помагач на страната на ищеца.
Срещу първоинстанционното решение, в частта в която
са уважени предявените искове е подадена въззивна жалба от ответника, в която
са изразени доводи за неправилност, поради неправилно приложение на материалния
закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Заявил е становище, че
при постановяване на решението СРС не е съобразил разпределението на
доказателствената тежест в производството и е приел, че ответника е собственик
на имота. Без приложени доказателства за това обстоятелство и без ангажирани
такива, сочещи за притежавано вещно право на ползване неправилно
първоинстанционния съд е приел за безспорно това обстоятелство при
едновременното му оспорване с подадения писмен отговор. Неправилно, според
жалбоподателя, СРС е уважил иска за мораторни лихви без да са ангажирани от
ищеца доказателства за публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг
начин съобразно действащите ОУ.
Отправя искане за отмяна на постановеното решение в
обжалваната част и отхвърляне на исковете в цялост. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не изразява становище
по подадената въззивна жалба в срока за отговор. В подадена молба на 01.11.2019
г. изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Претендира
разноски и прави искане за намаляване размера на присъжданото адвокатско
възнаграждение в полза на насрещната страна с оглед действителната правна и
фактическа сложност на спора и минималният размер на адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на страната на ищеца - „Б.Б.”
ООД не е изразил становище по подадената въззивна жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно в частта на произнасяне
по претенциите по чл.422 ГПК за главните вземания за потребена ТЕ за битови
нужди, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. В частта, в която са били уважени предявените по реда на
чл.422 ГПК претенции за установяване съществуване на парично вземане за законна
лихва за забава, като неправилно постановеното решение следва да бъде отменено.
Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Съобразно действащата през исковия период нормативна
уредба – § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /в редакция след изм. ДВ, бр. 74 от 2006 год.,
в сила от 08.09.2006 год., отм. ДВ, бр. 54 от 2012 год./, потребител на
топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. Следователно качеството потребител се свързва с принадлежност
на вещното право на собственост или с ползването на имота.
В производството се установява от представения нотариален
акт за замяна на недвижим имот № 63, том І, нот.дело № 99/1995 г. и нотариален
акт за учредено право на ползване и покупко-продажба на недвижим имот № 116,
том VІІ, рег.№ 34347, дело № 1238/2009 г., че в полза на ответника Н.П.Н. е
било учредено вещно право на ползване върху апартамент №35, находящ се в гр.
София, ж.к. „******** от П.Н.И. и М.П.И.. Поради това настоящия състав намира оплакванията на
жалбоподателя, че не е носител на вещно право на ползване върху описания имот
за неоснователни и недоказани. Последното при съобразяване, че в производството
не са били ангажирани доказателства за ответника за прекратяване на учреденото
ограничено вещно право.
Установява се, че за имота - апартамент №35, находящ се
в гр. София,
ж.к. „******** е била открита партида за доставяне на ТЕ / молба -
декларация от П.Н.И. от 16.09.2002 г. до
„Т.С.“ ЕАД/.
Чрез представеното пред първата инстанция
удостоверение за раждане издадено от Община Видин се установява, че ответника е
син на П.Н.И. и М.П.И..
Именно като носител на вещно право на ползване ответникът
е „потребител" на топлинна енергия по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ за
имота с абонатен № 243534, за който са били доставяни количества ТЕ възлизащи
на стойност посочена от СТЕ и ССчЕ приети пред първата инстанция, които
настоящия състав кредитира по реда на чл.202 ГПК.
В производството не е налице спор, че сградата, в
която се намира имота е топлоснабдена, както и че услугата дялово разпределение
на потребената ТЕ е била извършвана от „Б.Б.” ООД.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни, че
ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на събраните по делото
писмени доказателства, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза,
което при преценката му по реда на чл.202 ГПК въззивният съд намира, че следва
да бъде кредитирано, че делът на ответника за сградна инсталация, отопление на
имота и битово горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба –Наредба №16-334 от 06.04.2007 год.
за топлоснабдяването.
В този смисъл при установеното облигационно
правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния
период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия, правилно първоинстанционният съд е
приел, че исковете за главници са основателни в една част /като са отчетени
данните за дължими изравнителни вноски с оглед заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза/.
По горните съображения съдът намира, че ответникът
дължи на ищцовото дружество, сумата от 1256,41 лева, представляваща стойността
на потребена топлинна енергия за периода м.06.2013 год. до м.04.2015 год.
Постановеното решение в частта, в която са били уважени предявените по реда на
чл.422 ГПК претенции следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
Задълженията за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия за периода от м.юни 2013 г. до м.април 2014 г.
включително са възникнали като срочни - в 30-дневен срок след изтичане на
месеца, за който се отнася, съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите
условия от 2008 г. /действали до 12.03.2014 г. /.
Съгласно действалите през периода от м.април 2014
год. до м.април 2015 год. Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год.,
месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз
основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по
чл.32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно
изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава
кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята
му, законодателят пренася началото на забавата и на погасителната давност към
възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от
възникването на правото.
В чл. 33, ал. 4 от ОУ изрично е предвидено, че
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по фактурите за потребление след изравняване за целия отчетен
период, ако не са заплатени в срока по ал.2. Ето защо лихва за забава се дължи
само върху сумата по общата фактура, издадена след изравняването и за периода
след нейното публикуване.
Ответникът не ангажира доказателства за датата на
публикуване на общите фактури, поради което за процесиите вземания не е дължима
лихва за забава. Оплакванията на жалбоподателя, че не дължи лихва за забава
върху вземанията по двете издадени общи фактури за потребената в имота ТЕ,
съдът намира за основателни.
С оглед тези изводи, настоящия състав намира че
претенциите за заплащане на законна лихва за забава върху главницата 1256,41
лева за периода 31.07.2013 г. до 28.06.2016 г. по издадените обща фактура №
**********/31.07.2014 г. и № **********/31.07.2015 г., чийто размер възлиза на
сумата 220.86 лв. следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Постановеното
решение, с което са били уважени предявените по реда на чл.422 ГПК
установителни искове следва да бъде отменено.
Поради частично съвпадане изводите на двете
инстанции, постановеното решение следва да бъде отменено в една част.
По отношение на разноските:
В настоящето производство жалбоподателя не
претендира разноски, поради което съдът не дължи произнасяне.
В полза на въззиваемата страна, на основание чл.78,
ал.3 и ал.8 ГПК, следва да бъде присъдено възнаграждение за юрисконсулт в
размер на 85.00 лв.
Доводите на жалбоподателя за неправилно изчисляване
разноските дължими в заповедното производство с оглед изхода на спора, съдът
намира за неоснователни.
Изменението на разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК е
публикувано в ДВ. бр.8 от 24 Януари 2017г., а заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК е била издадена на 28.07.2016 г. по ч.гр.д.№ 37613/2016 г. по описа на СРС, 75 с-в. Действащата към
момента на издаване на заповедта за изпълнение редакция на чл.78, ал.8 ГПК /обн.
ДВ. бр.59 от 20 Юли 2007г./ предвижда, че в полза на юридически лица и
еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. След изменението на разпоредбата е предвидено, че в
полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът
на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Според указаното в чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правна помощ за
защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300
лв.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 529950/09.11.2018 г. постановено по
гр.д.№ 68331/2016 г. по описа на СРС, 75 с-в, в частта в която е признато за
установено по предявените искове от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК: ********със седалище и адрес на управление:*** против Н.П.Н., ЕГН **********,
с адрес: ***, че последният дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 415 ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 220,86 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата 1256,41 лева за периода
31.07.2013 год. до 28.06.2016 год., както и в частта, в която на основание
чл.78, ал.1 ГПК Н.П.Н. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД над сумата 599.03 лв.
до сумата 219.00 лв. или за сумата 380.03 лв. /599.03 лв.-219.00 лв./ разноски
за производството пред първата инстанция, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК:
********със седалище и адрес на управление:*** против Н.П.Н., ЕГН **********, с
адрес: ***, искове по чл. 415 ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване
съществуване на парично задължение за сумата 220,86 лева, представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата 1256,41 лева-потребена
ТЕ в имот апартамент №35,
находящ се в гр.
София, ж.к. „********
с аб.№***** за периода 31.07.2013 год. до
28.06.2016 год. и за сумата 380.03 лв.-разноски за производството пред СРС.
ПОТВЪРЖДАВА постановеното Решение № 529950/09.11.2018 г.
постановено по гр.д.№ 68331/2016 г. по описа на СРС, 75 с-в, в частта в която е
признато за установено по предявените
искове от „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ********със седалище и адрес на управление:***
против Н.П.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, че последният дължи на „Т.С.” ЕАД
на основание чл. 415 ал.1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149
ЗЕ сумата 1256,41 лева, представляваща стойността на потребената топлинна
енергия потребена ТЕ в имот апартамент №35, находящ се
в гр. София,
ж.к. „********
с аб.№ 243534 за периода от м.06.2013 год.
до м.04.2015 год., за топлоснабдяван имот- апартамент №35, находящ се в гр.
София, ж.к. „********, ведно със законната лихва, считано от 08.07.2016 год. до
окончателното и изплащане, както и в частта, в която на основание чл.78, ал.1 ГПК Н.П.Н. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата 219.00 лв. /599.03
лв.-219.00 лв./ разноски за производството пред първата инстанция и сумата
314.29 лв.-разноски по проведеното заповедно производство по ч.гр.д. №37613/2016
год. по описа на СРС, 75 с-в.
В останалата част, като необжалвано
постановеното Решение № 529950/09.11.2018 г. постановено по гр.д.№ 68331/2016
г. по описа на СРС, 75 с-в е влязло в
сила.
ОСЪЖДА Н.П.Н., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.”
ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ТПК общо сумата от 85.00 лева,
представляваща сторените в производството пред въззивната инстанция разноски за
възнаграждение за юрисконсулт.
Решението
е постановено при участието на трето лице — помагач на ищеца - „Б.Б.” ООД.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.