Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.07.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II „Е” състав в публично заседание на деветнадесети юни две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с-я
КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 11829/2019 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 154647/01.07.2019 г., постановено по гр.д. № 51957/2017 г., СРС, 43 състав, e признато
за недоказано, на основание чл. 194, ал. 3, вр. ал. 2 ГПК, оспорването на
истинността на представените и приети като писмени доказателства по делото договор
за отпускане на стоков кредит № 1339086 от 06.12.2013 г. и погасителен план към
него от 06.12.2013 г. Със същото решение е признато за установено на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, че А.Г.З. дължи
на „Е.М.” ЕООД сумата от 315,14 лева, представляваща главница по договор за
стоков кредит № 1339086 от 06.12.2013 г., ведно със законната лихва, считано от
02.12.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.01.2017 г. по
ч.гр.д. № 70911/2016 г. по описа на СРС. Предвид изхода на спора ответникът е
осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК общо сумата от 275
лева - разноски за исковото производство и сумата от 25 лева - разноски в
заповедното производство.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ответника А.Г.З., чрез адв. П.Х., с надлежно учредена представителна
власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и
необоснованост. Оспорва се извода на СРС, че между страните по делото е
доказано наличието на облигационно правоотношение, тъй като съобщението за
извършената цесия в полза на ищеца „ЕОС М.” ООД не е надлежно съобщено на
длъжника от стария му кредитор, каквото е изискването на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Твърди, че от приложената обратна разписка на полученото от А.З. писмо било
невъзможно да се установи какво е съдържанието на документа, който се твърди,
че е изпратен от ищеца.
Възразява срещу размера на присъдената в полза на
ищеца главница от 315,14 лв., тъй като не отговоря на приетото по делото
заключение на ССчЕ, според което в тази сума се включа главница от 303,35 лв.,
атака също и лихва от 11,79 лв., за която акцесорна претенция ищецът не
предявил нарочен иск. Моли въззивната инстанция да отмени обжалваното решение и
да отхвърли изцяло предявения установителен иск, като му присъди направените
разноски.
Въззиваемият ответник „Е.М.” ЕООД, чрез адв. П. В., с надлежно
учредена представителна власт по делото е подал в законоустановения срок
отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени
съображение и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо
/постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/.
Въззивна жалба не е подавана срещу решението в частта,
с която е признато за недоказано оспорването по чл. 193 ГПК на договор за
отпускане на стоков кредит № 1339086 от 06.12.2013 г. и погасителен план към
него, поради което решението е влязло в сила в тази част.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира въззивната
жалба за частично основателна, поради следното:
С оглед наведените с въззивната жалба оплаквания,
очертаващи предмета на въззивна проверка, пред настоящата инстанция не се спори,
а и видно от представения пред СРС договор за отпускане на стоков кредит № 1339086
от 06.12.2013 г. се установява, че между
ответника А.Г.З. и „У.К.Ф.“ АД е сключен договор за отпускане на стоков кредит,
по силата на който на ответника е предоставена заемна сума в размер на 459,00
лв. Страните не спорят, че сумата е била усвоена от А.Г.З., както и че
вземането по процесния кредит е прехвърлено на ищеца в настоящото производство „Е.М.“
ЕООД по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 10.09.2014
г., сключен между ищеца и Уникредит „У. К. Ф.“ АД.
Основният спорен въпрос е свързан с въпроса дали „У.К.
Ф.“ АД е изпълнил изискването на чл. 99, ал. 4 ЗЗД да уведоми длъжника за
извършената цесия. В тази връзка следва да се отбележи, че от приложената на лист
12 от делото на СРС разписка за доставена пощенска пратка на 01.11.2016 г. А.Г.З.
е получила лично срещу подпис писмо с удостоверено в разписката съдържание „Уведомление
за цесия“. На лист 11 от делото на СРС е приложено уведомление за извършено
прехвърляне на вземания, с което „У. К. Ф.“ АД, с което настоящият въззивник е
уведомен, че по силата на горепосочената цесия задължението му по процесния
стоков кредит от 06.12.2013 г. е прехвърлено на „Е.М.“ ЕООД. Следва да бъдат
споделени изводите на районния съд, че по силата на т. З.2 от представения по
делото договор за цесия, че цедентът изрично е упълномощил цесионера да уведоми
длъжника за извършената цесия. Следва да се има предвид, че не става дума за
прехвърляне на задължението за уведомяване от цедента на цесионера, а за упълномощаване за извършване на
действието. Предвид изложеното настоящият състав намира за необосновано
оплакванията във въззивната жалба, че длъжникът по извършената цесия не е уведомен
надлежно от стария кредитор, доколкото от посоченото съобщение се установява,
че същото изхожда именно от дружеството, отпуснало кредит на ответницата.
Не може да бъде споделено и другото оплакване във
въззивната жалба, че от приложената по делото обратна разписка не може да се
установи съдържанието на документа, който се твърди, че е изпратен от ищеца. Представените
договор за цесия, чиято дата на сключване предхожда получаването на
уведомлението за извършената цесия, както и обстоятелството, че върху самата
разписка изрично е написано, че съдържа уведомление за цесия с приложено такова
към исковата молба, както и с оглед обстоятелството, че ответникът не твърди
наличието на други правоотношения с ищеца, водят до извод, че така
представените доказателства са достатъчни в своята съвкупност да обосноват, че
в получената на 01.11.2016 г. пощенска пратка от А.Г.З. се е съдържало именно уведомление
за извършено прехвърляне на вземане по процесния кредит.
С оглед на гореизложеното следва да бъдат споделени
изводите на СРС, че искът е доказан по основание, доколкото
съдебно-счетоводната експертиза установява към датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК 02.12.2016 г. наличието на непогасени задължения в
общ размер на 315,14 лв., ответницата не е ангажирала доказателства тези суми
да са погасени.
Настоящата инстанция обаче намира за основателни
оплакванията във въззивната жалба за неправилно изчислен размер на
претендираната по делото главница. Видно от съдебно-счетоводната експертиза
общо дължимата сума по кредита от 315,14 лв., представляваща сбор от непогасена
главница в размер на 303,35 лв. и просрочена лихва в размер на 11,79 лв. Видно
от съдържанието на заявлението по чл. 410 ГПК, както и от исковата молба по
предявения впоследствие установителен иск по чл. 422 ГПК, „Е.М.” ЕООД е
претендирало като неизплатено по процесния стоков кредит единствено вземането
си за главница, но не и това за лихви. Тъй като съдът е длъжен да се произнесе
и уважи иска само на заявеното от ищеца основание, то и като не е съобразил
това обстоятелство, районният съд неправилно е присъдил главница в пълния
заявен размер от 315,14 лв., въпреки че приетата без възражения от страните
съдебно-счетоводна експертиза установява, че такава е дължима в размер на 303,35
лв.
Предвид изложеното, първоинстанционното решение следва
да бъде отменено в частта, с която искът е уважен над сумата от 303,35 лв. до присъдените 315,14 лв., а в останалата
част относно действително дължимата главница от 303,35 лв. решението следва да
бъде потвърдено като правилно. Решенето
на СРС следва да бъде отменено и в частта с присъдените в полза на „Е.М.” ЕООД
разноски, както следва: над сумата от 264,71 лв. до присъдените 275 лв. –
разноски в първоинстанционното производство и за разликата над 24,06 лв. до
присъдените 25 лв. – разноски в заповедното производство.
С
оглед частичната основателност на въззивната жалба, ищецът дължи разноски на
ответницата, както следва: по 11,22 лв. за всяко от първоинстанционното и
въззивното производства и 1,12 държавна такса за подадената въззивна жалба,
като адвокатското възнаграждение, претендирано за първата инстанция съдът е
намалено поради неговата прекомерност до минималния в НМРАВ размер от 300 лв.,
предвид липсата на фактическа и правна сложност по делото и изрично
релевираното в тази насока възражение на ищеца. Въззиваемият не е претендирал
разноски.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното решение не
подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение № 154647/01.07.2019 г., постановено по гр.д. № 51957/2017 г., СРС, 43 състав, в обжалваната част, с която e признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, че А.Г.З. ЕГН ********** дължи
на „Е.М.” ЕООД, ЕИК *******, главница по договор за стоков кредит № 1339086 от
06.12.2013 г. – за разликата над сумата от 303,35 лв. до присъдените
315,14 лв., ведно със законната лихва, считано от 02.12.2016 г. до
окончателното изплащане на тази разлика, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.01.2017 г. по ч.гр.д. №
70911/2016 г. по описа на СРС, както и в частта с присъдените в полза на
„Е.М.” ЕООД съдебни разноски, както следва: за разликата над 264,71
лв.
до присъдените 275 лв. – разноски в първоинстанционното производство и за
разликата над 24,06 лв. до присъдените 25 лв. – разноски в заповедното
производство, и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Е.М.” ЕООД, ЕИК ******* срещу А.Г.З. с ЕГН ********** иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, за установяване, че ответницата
дължи на ищеца главница по договор за стоков кредит № 1339086 от 06.12.2013 г.
– за разликата над сумата от 303,35 лв. до претендираните 315,14 лв.,
ведно със законната лихва, считано от 02.12.2016 г. до окончателното изплащане
на тази разлика, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 17.01.2017 г. по ч.гр.д. № 70911/2016 г. по описа
на СРС.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО е
влязло в сила в необжалваната част.
ОСЪЖДА „ЕОС М.”
ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***-6, чрез адв. П. В., да заплати на А.Г.З., ЕГН **********, със
съдебен адрес ***, чрез адв. П.Х., съдебни разноски
от 11,22 лв. за исковото производства и общо 12,34 лв. разноски
за производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: