№ 206
гр. Пловдив, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20235001000357 по описа за 2023 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260009 от 25.01.2023 година, постановено по т. дело №
998/2018 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, е признато за
установено в отношенията между страните по делото, че ответницата Н. А. Х.,
ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „Г.“ № 115, ет. 3, ап. 9, дължи в
качеството си на поръчител, при условията на солидарна отговорност с
кредитополучателя „З.“ АД, ЕИК ***, на ищеца „Б.“ ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. С. ***, О. С., район О.“, ул. „М.” № 19, по
силата на договор за кредит, сключен на 29.09.2015 год. и договор за
поръчителство към него, сключен на 02.08.2016 год., следните суми: сумата
32 594,48 лева главница, ведно със законната лихва, считано от подаването на
заявлението по чл. 417 ГПК - 07.03.2018 год., до окончателното плащане, като
е отхвърлен искът за разликата над призната за дължима главница от 32
594,48 лв. до пълния претендиран размер от 33 333,36 лева; сумата 1 364 лева
договорна лихва за периода от 10.04.2017 год. до 30.10.2017 год., като е
1
отхвърлен искът за разликата над признатата за дължима сума от 1 364 лева
до пълния претендиран размер от 2 181,20 лева, за които вземания в полза на
„Б.“ ЕАД е издадена заповед № 2220 / 08.03.2018 год. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист по ч.гр.д. № 3697 по описа на Районен съд - Пловдив за 2018 год.
Отхвърлен е установителният иск за сумата 564,17 лева,
представляваща санкционираща лихва за периода от 10.05.2017 год. до
30.10.2017 год., както и иска за сумата 411,27 лева заемни такси, включваща
такса за управление и застраховка на обезпечение.
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК е осъдена Н. А. Х. да заплати на
„Б.” ЕАД сумата 772,23 лева, съставляваща разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, направени в заповедното производство по
ч.гр.д. № 3697/2018 по описа на Районен съд - Пловдив, пропорционално на
уважената част от исковете, както и сумата 1004,89 лева разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, направени в исковото
производство, пропорционално на уважената част от исковете.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от Н. А. Х.,
чрез процесуалния й представител адвокат С. М., в частта, с която е уважен
предявеният срещу нея установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК
и в частта, с която е осъдена да заплати разноски на „Б.“ ЕАД. Оплакванията
са за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на
първоинстанционното решение. Оспорен е изводът на първоинстанционния
съд, че жалбоподателката в качеството си на поръчител е обвързана от вида и
размера на вземанията по договора за кредит, сключен с „Б.“ ЕАД,
установени по друго дело – т. дело № 25/2018 година, по което тя не е била
страна. Поддържа се, че след като банката е предявила самостоятелен иск
срещу жалбоподателката Н. Х. в качеството й на поръчител, различен от иска
срещу кредитополучателя и останалите поръчители, ответницата разполага с
процесуална възможност да иска установяване на вземането на банката по
отношение на нея, респ. да го оспорва, от каквато съдът я е лишил,
отказвайки събиране на доказателствата. Недопускането на съдебно
счетоводна експертиза, поискана с молба вх. № 260298/18.01.2023 година
било съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд, което
нарушило правото й на защита и на справедлив съдебен процес. Във връзка с
2
това оплакване се твърди, че поисканата експертиза следвало да установи
съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение към
момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, отчитайки
фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Твърди се освен това, че следвало да бъде установено дали
вземането, за което претендира банката, е цедирано или погасено, респ. кой
е носител на материалните права, предмет на спора. Това било необходимо
както с оглед установяване на легитимираните страни по делото, така и с
оглед правото на жалбоподателката да има информация за това кой е нейният
кредитор и на кого дължи плащане. Посочено е хипотетично, че е възможно в
периода от приключването на т. дело № 25/2018 година на 09.10.2019 година
до 19.01.2023 година, когато е насрочено първото заседание по настоящото
дело, да са настъпили промени във вземането на банката, включително по
отношение на кредитора. Незаконосъобразно не било допуснато от
първоинстанционния съд и доказателственото искане, свързано с
установяване съществуването на спорното право, при своевременно
оспорване от жалбоподателката на редовността на извлечението от
счетоводната сметка, представено в заповедното производство. Не било взето
предвид обстоятелството за липса на редовно уведомяване на
жалбоподателката като поръчител за предсрочната изискуемост на кредита.
Липсвали доказателства за връчване на уведомлението за предсрочна
изискуемост, каквото според нея било необходимо съгласно т. 18 от ТР
4/18.06.2014 година по т.д. 4/2013 година на ОСГТК на ВКС.
Жалбоподателката се позовава и на изтеклия шестмесечен срок съгласно чл.
147, ал. 1 от ЗЗД и разрешението, съдържащо се в мотивите на ТР № 5 от
21.01.2022 година на ВКС по т.д. 5/2019 година на ОСГТК на ВКС.
Във въззивната жалба има и доводи за допуснато процесуално
нарушение, изразяващо се в отказ на съда да задължи банката да представи
оригинала на договора за поръчителство по направеното от
жалбоподателката искане на основание чл. 183, ал. 1 от ГПК, което не било
свързано с оспорване на договора от нейна страна.
Незаконосъобразен бил и отказът на съда да задължи ищеца на
основание чл. 190 от ГПК да представи доказателства за представителната
власт на пълномощниците на банката, действали от нейно име при
подписване на договора за поръчителство с жалбоподателката. Това искане
3
следвало да бъде уважено с оглед задължението на съда да следи служебно за
действителността на договора.
Това са оплакванията във въззивната жалба, въз основа на които се
иска от жалбоподателката отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваните части и отхвърляне на предявения установителен иск за
дължими суми от договора за кредит от 29.09.2015 година и договора за
поръчителство от 02.08.2016 година, включващи главница от 32594,48 лева
ведно със законната лихва от 07.03.2018 година до окончателното й
изплащане и 1364 лева договорна лихва за периода от 10.04.2017 година до
30.10.2017 година. Претендира и присъждане на разноски за двете съдебни
инстанции.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от „Б.“ ЕАД с
изразено становище за нейната неоснователност и с подробно развити
съображения за неоснователност на оплакванията на жалбоподателката.
Искането е да се потвърди първоинстанционното решение в обжалваните
части.
Във въззивното производство, с мотивирано определение № 349 от
11.10.2023 година, е допусната и е приета съдебно-счетоводна експертиза.
Останалите доказателствени искания, формулирани във въззивната жалба на
Н. Х., са оставени без уважение, като мотивите за това са изложени в
цитираното определение на съда, както и в определението в проведеното
открито съдебно заседание на 20.09.2023 година.
Апелативният съд, като се запозна със събраните по делото
доказателства и доводите на страните, намира, че въззивната жалба е
процесуално допустима. Тя е подадена от лице, имащи право на
въззивно обжалване, а именно от ответницата в първоинстанционното
производство срещу решението в частта, с която са уважени предявените
искове. При подаване на въззивната жалба е спазен предвиденият в чл. 259
от ГПК двуседмичен срок.
Съобразявайки становищата на страните и конкретните оплакванията
във въззивната жалба, както и събраните доказателства, съдът намира
следното:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните
части.
4
По същество въззивният съд намира, че жалбата е неоснователна.
Съображенията му са следните:
Производството по т. дело № 998/2018 година по описа на Окръжен
съд – Пловдив е образувано по иск с правно основание чл. 422 от ГПК,
предявен от „Б.“ ЕАД срещу Н. А. Х.. В исковата молба се твърди, че на
29.09.2015 година е сключен договор между „Б.“ ЕАД и „З.“ АД, по силата на
който банката е предоставила на кредитополучателя кредит за оборотни
средства в размер на 50000 лева под формата на револвираща кредитна
линия, със срок на издължаване до 25.08.2016 година и възможност за
продължаване на срока с анекси. Към договора били сключени два анекса, с
които срокът за ползване на кредита бил уговорен до 09.08.2016 година, а
срокът за погасяването му станал 24 месечен от изтичане на срока за
ползване. За обезпечение на задълженията на кредитополучателя били
сключени два договора за поръчителство – един с „П.“ ООД и друг с Д.С.Д. и
Н. А. Х.. Погасяването на задълженията по кредита се осъществявало
съгласно погасителен план, предоставен на кредитополучателя като
неразделна част от анекс № 2, като падежната дата била 10-то число на
месеца. Кредитополучателят погасявал редовно задълженията си по договора
до месец март 2017 година, след което преустановил плащанията. Сочи се, че
поради непогасяване на дължимите месечни вноски за повече от 90 дни,
банката е уведомила длъжниците за предсрочната изискуемост на
задълженията по него, като уведомлението било получено от
кредитополучателя „З.“ АД, както и от поръчителите „П.“ ЕООД и Н. Х. на
дата 14.09.2017 година. Само обявлението до поръчителя Д.С.Д. било
върнато като невръчено на 27.09.2017 година. Считано от 15.09.2017 година
кредитът бил обявен за предсрочно изискуем от банката и отнесен в
просрочие. Срещу „З.“ АД и двама от тримата поръчители – „П.“ ЕООД и
Д.С.Д. били предявени искове по чл. 422 от ГПК по т. дело № 25/2018 година
по описа на Окръжен съд – Пловдив поради подадени от тях възражения
срещу издадените заповеди за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителни
листове. Искът по отношение на Н. Х. се предявявал в самостоятелно
производство по т. дело № 998/2018 година по описа на ОС – Пловдив, тъй
като поради допусната техническа грешка при изписване на нейното ЕГН в
първоначално подаденото заявление по чл. 417 от ГПК било отказано
издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист и такива били
5
издадени в по-късен момент – по ч.гр. дело № 3697/2018 година, въз основа
на заявление на банката по чл. 417 от ГПК от 07.03.2018 година. След
подадено възражение от Н. Х. банката предявява установителния иск по чл.
422 от ГПК само срещу нея, отделно от исковете срещу кредитополучателя и
останалите двама поръчители по т. дело № 25/2018 година по описа на ОС –
Пловдив. Предмет на предявения установителен иск са следните суми: сумата
33 333,36 лева главница, ведно със законната лихва, считано от подаването на
заявлението по чл. 417 ГПК - 07.03.2018 год. до окончателното плащане;
сумата 2 181,20 лева договорна лихва за периода от 10.04.2017 год. до
30.10.2017 год.; сумата 564,17 лева санкционираща лихва за периода от
10.05.2017 год. до 30.10.2017 год. и сумата 411,27 лева заемни такси,
включваща такса за управление и застраховка на обезпечение.
Предмет на въззивното производство, след частично влизане в сила на
първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, са главницата от
32594,48 лева ведно със законната лихва от 07.03.2018 година до
окончателното й изплащане и сумата от 1364 лева договорна лихва за
периода от 10.04.2017 година до 30.10.2017 година.
Допустимостта на поисканите от ответницата Н. Х. доказателства,
респ. основателността на оплакванията й във въззивната жалба за
процесуални нарушения на първоинстанционния съд, свързани с тяхното
недопускане и наличието на предпоставките по чл. 266, ал. 3 от ГПК за
тяхното събиране от въззивната инстанция, са в зависимост от оспорванията
и исканията, формулирани от нея в преклузивните срокове по ГПК.
В писмения отговор по чл. 367 от ГПК ответницата се е позовала
изрично на образуваното т. дело № 25/2018 година по описа на ПОС и е
поискала спиране на производството по т. дело № 998/2018 година до
неговото приключване, поддържайки, че нейната отговорност в качеството й
на поръчител е акцесорна, тя е отговорност за чужд дълг и се намира във
функционална зависимост от чуждия дълг, чието съществуване ще бъде
установено по т. дело № 25/2018 година на ПОС. Посочено е също, че с
оглед акцесорния характер на поръчителството от значение е дали
предсрочната изискуемост е обявена на главния длъжник „З.“ АД, респ. дали
вземането е станало изискуемо по отношение на него, в който случай то би
било изискуемо и по отношение на поръчителя. По този начин ответницата Н.
6
Х. е обосновала преюдициалното значение на спора по т. дело № 25/2018
година за изхода на спора по предявения срещу нея иск, посочвайки, че по т.
дело № 25/2018 година ще бъдат решени със сила на пресъдено нещо
въпросите за съществуването на вземането на банката по отношение на
главния длъжник и неговия размер, които я ползвали и които съдът бил
длъжен да зачете.
Оспорванията в писмения отговор на основателността на предявения
иск и претендираните размери на вземанията на банката се свеждат до
оспорване на формалната доказателствена сила на договора за кредит от
29.09.2015 година и анекси № 1 и № 2 към него от 02.08.2016 година с
твърдения, че са подписани от името на банката от лица без данни за
представителната им власт, респ. за валидността на материализираното от тях
волеизявление, поради което договорът и анексите били недействителни.
Такива са и възраженията, касаещи договора за поръчителство от 02.08.2016
година, въз основа на който се претендира ангажиране на отговорността на
жалбоподателката.
Второто възражение е, че по отношение на ответницата в качеството й
на поръчител е погасено вземането по падежиралата на 10.04.2017 година
вноска, включваща 2083,33 лева главница и 341,98 лева лихви. Поддържа се,
че за всички погасителни вноски с настъпил падеж преди обявяване на
предсрочната изискуемост шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД
започва да тече от датата на падежа им, от който момент те са изискуеми и
кредиторът може да предяви иск срещу главния длъжник за плащането им. В
случая за вноската от 10.04.2017 година шестмесечният срок изтекъл на
10.10.2017 година, а заявлението по чл. 417 от ГПК било подадено на
31.10.2017 година.
Третата група възражения срещу основателността на предявения иск
касаят липсата на редовно уведомяване за предсрочната изискуемост на
задълженията по договора за кредит както по отношение на
кредитополучателя „З.“АД, така и по отношение на Н. Х., като се твърди, че в
получените уведомления не се съдържа ясна и недвусмислена информация за
претендираната от банката сума като размер, не бил посочен размерът на
главницата, а само че става дума за непогасената главница по договора, не
били конкретизирани по вид и като суми възнаградителните и
7
обезщетителните лихви и периода, за който се дължат, посочената в
уведомленията сума от 29166,70 лева не съответствала на нито една от
сумите, записани в счетоводното извлечение и се различавала от тези в
подадените заявления по чл. 417 от ГПК.
С писмения отговор са оспорени твърденията на ищеца, че към
момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК срещу
кредитополучателя, е имало просрочени вноски и суми, конкретизирани в
исковата молба.
Направено е възражение за нищожност на основание чл. 26, ал. 1,
предложение трето от ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави, на част
от клаузите на договора за кредит - т. 21, б. „а“, „б“ и „в“, преповторени в т.
8, б. „а“, „б“ и „в“ от Анекс № 2 от 02.08.2016 година, като се твърди, че нито
кредитополучателят, нито ответницата като поръчител са имали възможност
да влияят върху съдържанието на тези клаузи. Посочено е, че при
неизпълнение на задълженията по договора в срок, тези клаузи задължавали
длъжниците да заплатят необосновано високи обезщетения, като се стигало
до обективна неравностойност на насрещните задължения и че начисляването
на лихвите съгласно посочените клаузи излизало извън обезпечитената и
обезщетителната им функции, още повече че кредитът бил обезпечен с цялото
имущество на кредитополучателя и тримата поръчители, включително с
първи по ред особен залог, надвишаващ многократно стойността на
отпуснатия кредит. Клаузата, предвиждаща начисляване на договорна лихва и
наказателна надбавка от 7% върху цялата неиздължена главница при
предсрочна изискуемост също била в разрез с изискването за добросъвестност
в търговските взаимоотношения и създавала значително неравновесие между
правата на страните.
Направено е възражение за прихващане на сумите, платени въз
основа на тези нищожни клаузи, като общият размер на възражението за
прихващане е 1391,09 лева, включващо 652,21 лева платени въз основа на
нищожната клауза по т. 21,б. „а“ от договора, съответно т. 8, б. „а“ от анекс №
2 и 738,88 лева – платени на основание т. 21, б. „б“от договора, респ. т. 8, б.
„б“ от анекс № 2.
Оспорено е съдържанието на извлечението от счетоводните книги,
представено в заповедното производство с твърдения, че в него се съдържат
8
произволно отразени суми, данните взаимно си противоречат и няма
подробна и договорно обусловена информация за претендираното вземане.
Съобразявайки обстоятелствата, на които се основава предявеният иск
и въведените своевременно в първоинстанционното производство оспорвания
от страна на ответницата, както и конкретните доводи във въззивната жалба,
очертаващи рамките на проверката за законосъборазност на
първоинстанционното решение, въззивният съд, след преценка на събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното:
На 29.09.2015 год. между „Б.“ ЕАД в качеството на кредитор и „З.“ АД
като кредитополучател е сключен договор за кредит, по силата на който
банката е предоставила на кредитополучателя кредит за оборотни средства в
размер на 50 000 лв. Първоначално уговореният с т.3.1. срок на договора е
преуреден с т. 1 от анекс № 2 до 02.08.2016 год. до 09.08.2016 година, без
възможност за продължаване срока на ползване. С този анекс е уговорено
издължаването на кредита да бъде извършено в срок от 24 месеца след
изтичане на срока за ползване, съгласно погасителен план към него.
В погасителния план са определени размерите и падежите на
месечните погасителните вноски, с падежна дата десето число на месеца в
периода от 10.08.2016 год. до 10.07.2018 год. Те са в размер на по 2083,33 лв.
на месец, а последната изравнителна вноска с падеж 10.07.2018 год., е с
размер 2083,41 лв.
Отговорността на ответницата по настоящото делото се претендира въз
основа на посочения по-горе договор за кредит и на договор за поръчителство
от 02.08.2016 година към него. Поръчителите по договора за поръчителство
от 02.08.2016 година са двама - Д.С.Д. и Н. А. Х.. Ищецът твърди и
установява и сключването на втори договор за поръчителство от същата дата
с „П.“ ЕООД.
Преди обсъждането на клаузите на договорите за кредит и за
поръчителство, съдът следва да се произнесе по поддържаните във
въззивната жалба доводи за процесуални нарушения на първоинстанционния
съд, свързани с недопускане на поискани от ответницата доказателства –
оригинал на договора за поръчителство и доказателства за представителната
власт на лицата, сключили договора за кредит и договора за поръчителство от
името на „Б.“ АД.
9
Вярно е, че договорът за поръчителство е представен по делото в
заверен от ищеца „Б.“ ЕАД препис, а не в оригинал. В преклузивния срок – с
отговора на исковата молба, както и с отговора на допълнителната искова
молба ответницата не е оспорила съдържанието на договора за
поръчителство, не е направила и искане за представяне на оригинал или
официално заверен препис от него. Такова искане е направено едва с молба
вх. № 260298 от 18.01.2023 година, подадена от процесуалния
представителна ответницата преди насроченото по делото открито съдебно
заседание, след като съдът се е произнесъл с определение по чл. 374 от ГПК
и е приел заверения препис от договора за поръчителство. С това
определение съдът е приложил и цялото т. дело № 25/2018 година,
приключило с влязло в сила съдебно решение, с което е установено със сила
на пресъдено нещо съществуването на вземането на банката, основано на
процесните договор за кредит и договори за поръчителство, включително
този от 02.08.2016 година, по отношение на кредитополучателя „З.“ АД и на
останалите двама поръчители „П.“ ЕООД и Д.Д.. По приложеното по
настоящото дело т. дело № 25/2018 година на ПОС банката –ищец е
изпълнила задължението си по чл. 183 от ГПК да представи оригиналите на
договора за кредит и анексите към него, както и на двата договора за
поръчителство, включително процесния от 02.08.2016 година с поръчители
Д.С.Д. и Н. А. Х.. Такива са представени в оригинал в съдебно заседание на
26.11.2018 година по т. дело № 25/2018 година на ПОС. В следващото
съдебно заседание на 14.01.2019 година съдът е разпоредил връщането на
оригиналите, като по делото са останали заверени преписи от същите, за
които е констатирано от съда, че съответстват на оригиналите / преписа на
стр. 147 от т.д. 25/2018 година на ПОС/. Този препис съответства напълно на
заверения препис от договора за поръчителство, представен по настоящото
дело. Съобразявайки процесуалните действия на страните и на съда,
включително по приложеното към настоящото дело т. дело № 25/2018 година
на ПОС, въззивният съд счита, че не са налице предвидените в чл. 183, ал.1,
изречение второ от ГПК предпоставки за изключване на преписа на договора
за поръчителство от доказателствата по делото. Не е допуснато и процесуално
нарушение по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК, което да налага банката-ищец
да бъде задължена да представи оригинала във въззивното производство, тъй
като съществуването му и пълната му идентичност с представения препис са
10
установени по приложеното към настоящото дело т. дело № 25/2018 година
на ПОС.
Не е допуснато процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал. 3 от
ГПК от първоинстанционния съд и при отказа му да задължи банката-ищец да
представи данни, установяващи представителната власт на лицата, сключили
договора за кредит и анексите към него, както и договорите за
поръчителство. На първо място, дори да се приеме, че лицата, посочени като
представители на „Б.“ не са имали представителна власт, банката не се е
противопоставила на техните действия по смисъла на чл. 301 от ТЗ, а
напротив потвърдила ги е, като е отпуснала договорените суми, доколкото
е безспорно, че те са получени от кредитополучателя и че до определен
период от време са изпълнявани задълженията за тяхното погасяване.
Договор, сключен от лице без представителна власт, потвърден от лицето,
от чието име е сключен, не е недействителен. По този въпрос съдът споделя
мотивите на първоинстанционния съд, че дори при липса на потвърждаване
на извършените действия, на недействителността може да се позове само
лицето, от името на което е сключен договорът - банката, но не и насрещната
страна, в случая ответницата – поръчител, в каквато насока е задължителната
съдебна практика – т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 година на ОСГТК на ВКС.
По въпросите за настъпването на предсрочната изискуемост,
размерите на дължимите суми по договора за кредит след обявената
предсрочна изискуемост – главница, договорни лихви, както и наличието на
нищожни клаузи в договора и основателността на възражението за
прихващане между задължението и надплатените суми в изпълнение на
нищожните клаузи, е налице влязло в сила съдебно решение по т. дело №
25/2018 година по описа на ПОС, което обвързва със сила на пресъдено нещо
„Б.“ ЕАД, кредитополучателя „З.“ АД и останалите двама поръчители – „П.“
ЕООД и Д.С.Д..
Решението по т. дело № 25/2018 година по описа на ПОС е влязло в
сила на 26.06.2022 година, с произнасяне на окончателното решение на ВКС
№ 50011 от 26.09.2022 година по т. дело № 1964/2020 година на първо т.о. С
него са приети за установени по отношение на кредитополучателя „З.“ АД и
на поръчителите „П.“ ЕООД и Д.Д. вземанията на „Б.“ ЕАД по договор за
кредит от 29.09.2015 година и двата анекса към него от 02.08.2016 година,
11
включващи следните суми: сумата 32 594,48 лв. главница, ведно със
законната лихва от 31.10.2017 год., като за разликата от 32 594,48 лв. до
пълния претендиран размер от 33 333,36 искът за главница е отхвърлен
поради прихващане със сумата 738,88 лв., представляваща заплатена
наказателна лихва на основание нищожна клауза на т. 21, б. „б“ от договора
за кредит; сумата 1 364 лева договорна възнаградителна лихва за периода от
10.04.2017 год. до 15.09.2017 год., като исковете за договорна лихва са
отхвърлени за разликата над 1 364 лв. до пълния предявен размер от 2 181,20
лв. и за периодите от 10.04.2016 год. до 09.04.2017 год. и от 16.09.2017 год. до
30.10.2017 год.
С чл. 1 и чл. 2 от договора за поръчителство от 02.08.2016 година,
сключен между поръчителите Н. А. Х. и Д.С.Д. от една страна и „Б.“ ЕАД
като кредитор, поръчителите са се задължили спрямо кредитора за
изпълнение на задълженията на „З.“ АД по договора за кредит от 29.09.2015
година и всички анекси към него, като са приели да отговарят солидарно с
главния длъжник и помежду си за изпълнение на цялото задължение за
погасяване на кредита по т. 1 и при всички останали условия, предвидени в
договора. В чл. 4 и чл. 5 от договора за поръчителство е прието, че всеки от
поръчителите отговаря за цялото задължение и поръчителството се простира
върху всички последици от неизпълнението на главното задължение,
включително разноски по събиране на вземането.
Влязлото в сила решение по т. дело № 25/2018 година не се ползва със
сила на пресъдено нещо по отношение на ответницата Н. А., която не е
участвала като страна – ответник наред с кредитополучателя и останалите
поръчители. Поради това и с оглед възможността й тя да противопостави на
банката свои собствени възражения за дължимостта и размерите, до които
трябва да отговаря, което е направила по настоящото дело, съдът следва да
ги разгледа и да се произнесе по тях.
Що се отнася до обявяването на предсрочната изискуемост на кредита
и нейната дата, следва да се посочи, че предвид акцесорността на дълга на
поръчителите, за банката не съществува задължение за обявяване на
предсрочната изискуемост и на поръчителите. Задължението й е да я обяви
на кредитополучателя, което е направено на 14.09.2017 година. В
отношенията между кредитополучателя и банката е прието със сила на
12
пресъдено нещо по т. дело № 25/2018 година на ПОС, че сумите по
договора за кредит са предсрочно изискуеми от следващия ден – 15.09.2017
година, към който момент са налице и двете необходими предпоставки за
това, а именно наличие на шест незаплатени погасителни вноски за главници
и шест вноски за договорни лихви и уведомление на кредитополучателя.
Тази дата на предсрочната изискуемост обвързва и поръчителите.
Цитираната във въззивната жалба т. 18 от ТР 4/18.06.2014 година по т.д.
4/2013 година на ОСГТК на ВКС не установява задължение за обявяване на
предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК
и на поръчителите, а само на длъжника.
Отделен е въпросът, че банката е уведомила и ответницата Н. А. Х. за
предсрочната изискуемост на кредита / стр. 17 и 18 от заповедното
производство – гр. дело № 3697/2018 година на РС – Пловдив/.
Уведомлението е получено на същата дата – 14.09.2017 година.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката, свързани със
съдържанието на уведомлението. Липсва законово изискване в
уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост да бъде посочен
точния размер на непогасените суми. Този размер може да бъде установен от
задължените лица във всеки момент при справка в банката. В чл. 60, ал. 2
от ЗКИ е уредено по императивен начин съдържанието на извлечението от
счетоводните книги, въз основа на което се иска издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК. Тази разпоредба обаче не се отнася
до съдържанието на изявлението за предсрочна изискуемост, в каквато
насока е и съдебната практика.
По изложените съображения съдът приема, че предсрочната
изискуемост на задълженията по договора за кредит, включително тези на Н.
Х. в качеството й на поръчител, е настъпила, считано от 15.09.2017 година.
От този момент на настъпване на изискуемостта, съгласно задължителната
съдебна практика – ТР № 5 от 21.01.2022 година по т.д. № 5/2019 година на
ОСГТК на ВКС, е започнал да тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от
ЗЗД за всички задължения, включващи падежирали и непадежирали вноски,
след изтичането на който, при непредявяване на иск от кредитора срещу
поръчителя, се преклудира отговорността на поръчителя. В цитираното
тълкувателно решение изрично е прието, че в хипотеза на разсрочено
плащане на задължения по договор за кредит на погасителни вноски с падежи
13
на определени дати, пред каквато сме изправени в случая, не става дума за
периодично дължими плащания, а задължението по договора продължава да
бъде само едно, с краен срок за погасяване падежът на последната вноска или
обявяването на предсрочната изискуемост, поради което падежът на
отделните вноски е ирелевантен за приложението на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД.
При начален момент 15.09.2017 година – настъпването на
изискуемостта на целия дълг при обявена предсрочна изискуемост, от който е
започнал да тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД и при подаване
на заявлението по чл. 417 от ГПК от банката срещу Н. Х. на 07.03.2018
година / ч.гр. дело № 3697/2018 година на ПРС/, възражението, че
поръчителството е прекратено досежно падежиралите вноски в период по-
дълъг от шест месеца преди подаване на заявлението, е неоснователно.
С оглед оспорването от страна на ответницата на извлечението от
счетоводните книги на банката, представено в заповедното производство и на
претендираните от банката размери, въззивният съд е приел пред себе си
заключение на вещо лице – счетоводител. Ответницата не е оспорила
отговорите, дадени от вещото лице. В молба вх. № 3783/02.05.2024 година
тя е изложила доводи, свързани с необходимостта да бъде установена
редовността и правилността на счетоводните записвания на банката по
процесния кредит, искайки прилагане на всички счетоводни документи, въз
основа на които е изготвено заключението. В преклузивния срок не са
изложени от ответницата доводи за нередовност на счетоводните записвания
на банката, липсват и конкретни твърдения и доказателства, въз основа на
които да се приеме такава нередовност. Назначеното от съда вещо лице, при
изпълнение на задачата, е извършило проследяване на счетоводните
операциите в банката по партидата на процесния кредит и не е установило
несъответствия в отклонение от уговореното с договора за кредит и анексите
към него. Неговото заключение е подробно и обосновано, поради което при
липсата на конкретни твърдения и доказателства, които да го оборват, няма
основание то да не бъде кредитирано. Поради това съдът е преценил, че не се
налага изискване на данните за счетоводните записвания в банката, които
не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила на официални
удостоверителни документи.
Съдът ще се произнесе за дължимите суми от ответницата въз основа
14
на заключението на вещото лице. В него са съобразени всички платени
погасителни вноски по процесния договор от длъжника до 31.03.2017
година – датата на последното плащане. Вещото лице не е установило след
тази дата да има други плащания, както и настъпването на други
обстоятелства, извън обявяването на предсрочната изискуемост,
включително такива, свързани с цедиране на вземанията или с погасяване
на задълженията на някакво основание. Самата ответница не твърди наличие
на конкретни факти, различни от обсъдените до тук, настъпили до
приключване на устните състезания по делото, имащи отношение към
отговорността й в качеството на поръчител, поради което исканията й за
събиране на доказателства за установяването на евентуалното наличие на
такива, са оставени без уважение.
Видно е от заключението на вещото лице, че при съобразяване на
всички плащания за погасяване на задълженията по договора, размерът на
дължимата главница към датата на предсрочната изискуемост – 15.09.2018
година, както и след това, включително до датата на изготвяне на
експертизата, е 33 333,36 лева.
Размерът на възнаградителната лихва по договора за кредит, посочен
от вещото лице към дата 30.10.2017 година / таблица 2.2. от заключението/ е
1768,85 лева. От таблицата е видно, че към датата 15.09.2017 година
възнаградителната лихва е 1364лева / получена, след като от 1768,85 лева се
извадят начислените на 30.10.2017 година 404,85 лева/. В случая от значение
е размерът на възнаградителната лихва към датата на предсрочната
изискуемост – 15.09.2017 година, а именно 1364 лева. След тази дата
възнаградителна лихва не се дължи, в каквато насока е задължителната
съдебна практика – т. 2 от ТР 3/2017 от 27.03.2019 година по т.д. 3/2017 на
ОСГТК на ВКС.
Това са размерите на главница и възнаградителни лихви към датата на
настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, за заплащането на
които ответницата Н. Х. е солидарно отговорна с кредитополучателя и
останалите двама поръчители, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на заявлението по чл. 417 от ГПК – 07.03.2018 година.
По направеното от Н. Х. възражение за прихващане съдът намира
следното:
15
От съдебно счетоводната експертиза е установено, че на длъжника по
договора за кредит са начислявани и той е заплащал наказателни лихви по
чл. 21 от договора за кредит / идентичен с чл. 8 от анекс № 2 към договора от
02.08.2016 година/. Реално са заплатени наказателна лихва по чл. 21, б. „а“
от договора в размер на 652,21 лева и наказателна лихва по чл. 21, б. „б“ от
договора в размер на 738,88 лева. Наказателна лихва по чл. 21, б. „в“ от
договора е начислена в размер на 291,67 лева, но няма реално заплатена
такава. Дължимостта на наказателни лихви в определен размер е извън
предмета на спора на настоящия етап от производството, тъй като не е
подадена въззивна жалба срещу решението за отхвърляне на иска в тази му
част.
Възражението за прихващане е с реално заплатените до обявяване на
предсрочната изискуемост наказателни лихви в размер на 652,21 лева по чл.
21, б. „а“ от договора и в размер на 738,88 лева по чл. 21, б. „б“. За да се
произнесе по основателността на това възражение, съдът следва да обсъди
въпроса за нищожността на посочените клаузи от договора.
С клаузата на б. „а“ е предвидено, че при неплащане на част или цялата
погасителна вноска по главницата на кредита в уговорените срокове, се
дължи наказателна лихва върху размера на просрочената главница,
включваща договорената лихва по т.9.1. и наказателна надбавка от 7
процентни пункта. Доводът на жалбоподателката за нищожност на
посочената клауза поради противоречие с добрите нрави, е неоснователен.
Тази клауза предвижда олихвяване само на просрочената част от главницата
с по-висок от договорения лихвен процент на възнаградителната лихва, като
наказателната надбавка за просрочие е от 7 процентни пункта и според съда
не е в завишен размер. В този смисъл договорената между страните
наказателна лихва, представляваща по същество неуС. за забавено
изпълнение от страна на кредитополучателя, не противоречи на основните
функции на неуС.та – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Поради
това възражението за прихващане със сумата от 652,21 лева е неоснователно.
Не така стоят нещата с другата сума – 738,88 лева, с която ответницата
е поискала прихващане. Тази сума е начислена от банката на основание чл.
21, б. „б“ от договора и е реално заплатена от длъжника. Съдът намира, че
посочената клауза е нищожна, поради което тази сума следва да бъде
16
прихваната от общият размер на дължимата главница 33 333,36 лева, като
дължимата главница след прихващането остава 32 594,48 лева. В чл. 21, б.
„б“ от договора е уредена санкция при неплащане на част или цялата
дължима лихва по кредита в уговорените срокове, а именно наказателна
лихва върху размера на редовната главница, включваща договорната лихва и
наказателна надбавка от три процентни пункта. С тази клауза е предвидена
неуС., която не е обвързана с вида и размера на неизпълненото задължение –
част или цялата дължима лихва по кредита, а с неизискуемо вземане –
размера на редовната главница, който е в пъти по-висок от неизпълненото
задължение за лихви за един или няколко месеца съобразно погасителния
план. Определената по този начин неуС. би била в размер, надхвърлящ
многократно вредите от евентуалната забава на кредитополучателя. Т.е. става
дума за неуС., несъответстваща на присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и в този смисъл нищожна като
противоречаща на добрите нрави съгласно т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010
година по т. дело № 1/2009 на ОСТК на ВКС.
По изложените съображения съдът намира, че предявеният от „Б.“ АД
срещу Н. А. Х. установителен иск по чл. 422 от ГПК е основателен до
размера на 32594,48 лева главница, ведно със законната лихва от 07.03.2018
година до окончателното й изплащане, както и до размера на 1364 лева
възнаградителна лихва, дължима до обявяването на предсрочната
изискуемост на кредита. Изводите на въззивния съд съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, поради което решението в обжалваните части
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, жалбоподателката
Н. Х. следва да бъде осъдена да заплати на „Б.“ АД направените във
въззивното производство разноски. Техният общ размер, съгласно
представения списък по чл. 80 от ГПК, е 400 лева, включващ 300 лева
заплатено възнаграждение за вещо лице и 100 лева юрисконсултско
възнаграждение, което се дължи на банката на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК
във връзка с чл. 37 от ЗПП и чл. 25, ал. 1 от НЗПП.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
17
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260009 от 25.01.2023 година,
постановено по т. дело № 998/2018 година по описа на Окръжен съд –
Пловдив, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, С КОИТО:
- е признато за установено в отношенията между страните, че Н. А. Х.,
ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „Г.“ № 115, ет. 3, ап. 9, дължи в
качеството си на поръчител на ищеца „Б.“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. С., О. „О.“, ул. „М.” № 19, по силата на договор за
кредит, сключен на 29.09.2015 год. и договор за поръчителство към него,
сключен на 02.08.2016 год., следните суми: сумата 32 594,48 лева главница,
ведно със законната лихва, считано от 07.03.2018 год. – подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК до окончателното й изплащане и сумата 1
364 лева договорна лихва за периода от 10.04.2017 год. до настъпване на
предсрочната изискуемост на кредита – 15.09.2017 година, за които вземания
в полза на „Б.“ ЕАД е издадена заповед № 2220 / 08.03.2018 год. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 3697 по описа на Районен съд - Пловдив за
2018 год.;
- е осъдена Н. А. Х. да заплати на „Б.” ЕАД сумата 772,23 лева,
съставляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение,
направени в заповедното производство по ч.гр.д. № 3697/2018 по описа на
Районен съд - Пловдив, пропорционално на уважената част от исковете, както
и сумата 1004,89 лева разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, направени в исковото производство, пропорционално на
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Н. А. Х., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „Г.“ № 115, ет.
3, ап. 9, със съдебен адрес град П., ул. „В.“ № 4, адвокат С. М., да заплати на
„Б.“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., О. „О.“, ул.
„М.” № 19, направените разноски във въззивното производство в общ размер
на 400 лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
18
Членове:
1._______________________
2._______________________
19