РЕШЕНИЕ
№ 283
гр. гр. Хасково, 16.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Минчо К. Димитров
при участието на секретаря Милена Д. Борисова
като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело №
20245640102202 по описа за 2024 година
Съдът е сезиран с искова молба от Д. К. Д., ЕГН **********, с адрес:
гр.Хасково, ул.****** чрез пълномощника адв.Д.М от САК, съдебен адрес:
гр.София, бул.“Ал.Стамболийски“ № 125, против „Фератум България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Младост
3, бул. „Александър Малинов“ №51, бл.0, вх.А, ет.9, ап. офис 20,
представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н, с която са предявени обективно съединени
искове за прогласяване нищожност на сключен с ответника договор за
потребителски кредит на основание чл.22 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, евентуално - на основание чл.26, ал.1 от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22, вр. чл.11, вр. чл. 19 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на **** страните сключили договор за
потребителски кредит от разстояние № *****, по силата на който ищцата
получила в заем сумата в размер на 2500 лева, при срок на погасяване 2
месеца, лихва 5,03% или 125,75 лв и ГПР 49,06%, по който същата следвало
да върне сумата от общо 2625,75 лева. В чл. 5 от договора било предвидено, че
кредитът се обезпечава с поръчителство от „Ferratum Bank“ в полза на
ответното дружество. Твърди се от ищцата, че при сключването на договора за
потребителски кредит никъде не било посочено в съдържанието му какъв е
размерът на възнаграждението за предоставяне па гаранция от свързано на
кредитора дружество. След като усвоила сумата от 2500 лв., тя установила, че
1
освен заемната сума, й била начислена такса за обезпечение с поръчителство -
услуга предоставяна от партньор на ответното дружество, в размер на 549,25
лв. Тя поддържа, че процесният договор е недействителен, тъй като
дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в него,
нито било посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция било
задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ било
посочено като възможност за повишаване кредитоспособността и
вероятността да бъде одобрен за кредит, но не като задължително условие за
кандидатстването, каквото се явявало всъщност. Твърди, че договорът не бил
подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради
което липсвало съгласие за сключването му, както и че не е подписвала
договор за поръчителство и такъв не й бил представян. Твърди нищожност на
договора за кредит и на евентуалния договор за допълнителна услуга, поради
неспазване на предвидената в закона форма. Ищцата поддържа
недействителност на процесния договор на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр.
чл. 22 от ЗПК, тьй като не съдържал начина на изчисляване на ГПР и липсвала
яснота как бил формиран същия, респ. общо дължимата сума по него.
Посоченият в договора размер на ГПР бил грешен, тъй като сумата по
предоставяне на поръчител не била включена в него, доколкото същата
представлявала разход по кредита и следвало да бъде включена съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК. С това от своя страна се целяло заобикаляне на разпоредбата на
чл. 19 ал.4 ЗПК, тъй като с включване на тази сума щяло да се достигне до
надхвърляне на законовото ограничение за размера на ГПР. Също така,
посочените в договора ГПР и обща дължима сума не отговаряли на
действителните такива, а посочените в договора по-ниски стойности
представлявали невярна информация и следвало да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Същата подвеждала потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му ползолявала да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Освен това се излагат събражения за неизпълнение
на задълженията на кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на
ищцата преди да отпусне процесния кредит, каквито му били вменени в Глава
Четвърта от ГПК. Поддържа се, че целият договор за потребителски кредит
следвало да бъде приет за недействителен, тъй като съдържащата се в него
клауза за предоставяне на банкова гаранция не позволявала на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора; поради това,
че начисляването на такса за допълнителна услуга - гарант, чиито размер не
бил включен в самия договор и в посочения ГПР, налагало на потребителя да
приеме клауза, с която нямал възможност да се запознае преди сключването на
договора; поради това, че договорът бил във вреда на потребителя, като не
2
отговарял на изискването за добросъвестност и водел до значително
неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и
потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга.
Предвид изложеното, ищецът иска съдът да постанови решение, с което да
бъде прогласена недействителност на сключения с ответното дружество
Договор за потребителски кредит № *****/**** на основание чл.22 ЗПК
поради неспазване изискванията на чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК, а в условията на
евентуалност –на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр.чл.11, чл.19 ЗПК.
Претендира направените по делото разноски, включително адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който
оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Оспорва
всички изложени в исковата молба твърдения и доводи за недействителност на
процесния договор за кредит. От своя страна и в противовес на твърдението
на ищцата, че поръчителството било задължително условие за сключване на
договора за кредит, посочва, че кредитополучателят можел да избере свой
поръчител или този, предложен от кредитора, от което следвало, че
сключването на договор за гаранция не било задължително условие за
сключване на договора за кредит. Ищецът сам избрал Мултитуюд Банк
(Малта) като поръчител в електронния формуляр и след като бил информиран
за дължимите такси, той подал заявление за сключване на договор за кредит.
Ответникът твърди, че ищецът получил преддоговорна информация по e-mail,
в която изрично било посочено, че за сключването на договора за кредит
„Фератум България“ изисквало поръчителство. Ищецът получил и документи
от „Фератум Банк“, включително Договор за гаранция и прилежащите му
документи. След като бил информиран, ищецът сам посочил „Фератум Банк“
като поръчител и потвърдил чрез SMS желанието си да сключи договора за
потребителски кредит при посочените условия. С оглед на това, не можело да
се говори за заблуждаваща търговска практика по чл. 68е от ЗЗП, тъй като
ответникът не бил въвел ищеца в заблуждение относно условията на договора
за кредит, избора на поръчител или дължимите суми, доколкото на всеки етап
същия бил информиран за последствията от своя избор, включително за
сумите, дължими на „Мултитуюд Банк“, ако избере нея за поръчител. Относно
твърдението за нарушение на чл.19 ал.4 ЗПК изтъква, че договорът за
гаранция представлявал възмездна услуга, предоставяна от различно от
кредитодателря лице, разхода за която не следвало да се включва в ГПР, тъй
като не била задължителна. От своя страна размерът на ГПР бил в
съответствие с чл.19 ал.4 ЗПК, тъй като не надхвърлял пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Поддържа се, че на всеки етап от
процеса потребителят разполагал с необходимата информация и време да
3
прецени условията на договора, а освен това същият не бил първи за него.
Наред с това, той имал и възможността в 14-дневен срок да се откаже от така
сключения договор, без да дължи обезщетения или неустойки, но не се
възползвал от това си право. По тези и останалите изложени в отговора на
исковата молба съображения, ответникът моли за отхвърляне на иска.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните писмени
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се
установява, че между ищцата и ответното дружество е възникнало
облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит
№*****/****, по който на ищцата е предоставена в заем парична сума в
размер на 2500 лева за срок от 2 месеца.
Видно от договора страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в
размер на 2500 лева, който да бъде погасен в срок от тридесет дни, като
сумата бъде върната на кредитодателя. Посочен е ГПР в размер на 49,06 %. В
чл. 5 от процесния договор е уговорено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Ferratum Bank" в полза на ответното
дружество. Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на
работния ден, в който е сключен заемът. С одобряването от ответното
дружество на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката
свързана с обезпечението не може да се отмени нито от заемателя, нито от
лицето, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се
извършва чрез одобряването на заема.
На основание чл. 190 от ГПК съдът е задължил ответника да представи
копие от договора за гаранция. По делото не е представен договора за
гаранция от ответника.
Съгласно приетото заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
което съдът възприема изцяло като обективно, професионално и компетентно
изготвено, се установява, между ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК
********* - в качеството му на кредитор и Д. К. Д., ЕГН **********, град
Хасково ул. *****, в качеството й на кредитополучател се подписва Договор за
предоставяне на потребителски заем № *****, със следните паnаметри:
Размер на кредита 2500,00лв. Срок за издължаване 2 месеца Гратисен период
няма договорен, Усвояване на кредита - в брой, Погасяване 2 броя месечни
вноски по погасителен план и ГПР 49,06%. На 06-04-2024г. между
Ferratumbank и Д. К. Д., ЕГН ********** е подписан Договор за
гаранция/поръчителство, съгласно който на поръчителя се дължи сумата от
549,25лв., разпределена на 2 вноски: на 06-05-2022г.: 358,18лв. 2. На 05-06-
4
2022г.: 191,07лв. Размер на ГПР в условията на изплащане на главница от
2500лв. за 2 вноски, при лихвен % посочен в Договора в размер на 5,03% и
лихвено плащане за целият период в размер на 125,75лв., както и включено
плащане по Договор за гаранция в размер на 549,25лв. за целият период на
кредита, което оформя 2 равни месечни вноски от по 1587,50лв. Общо за
изплащане: 3175,00 лв. Годишен процент на разходите: 594,60°/о. Общо за
погасяване на кредитното задължение са постъпили суми в размер на
3255.00лв. — по представено извлечение/извадка от софтуера на ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ. С тях, съгласно Справка на отдел Обслужване на клиенти, са
погасени: Главница за 2500,00лв. 2. Договорна лихва за 125,75лв. 3.
Гаранция/поръчителство за 549,25лв. 4. Такси, начислени от кредитора за
80,00лв. Подробна информация с посочване на дати и разпределение на
погасените във всяка вноска и по тип суми, експертизата изнесе в
констатациите по поставената задача.
При така установената фактическа обстановка и при съвкупната
преценка на събраните доказателства по делото, настоящият съдебен състав
намира от правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския
кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл. 19 ЗПК за прогласяване
нищожността на сключен между страните договор за потребителски кредит №
***** от 06.04.2022 г. и евентуален иск за прогласяване нищожност на
клаузата на чл.5 от същия договор, предвиждащ предоставяне на обезпечение
на кредита под формата на поръчителство, сключено с „Ferratum Bank" в полза
на ответното дружество.
Разгледан по същество, предявеният главен иск е изцяло основателен,
като съображенията за това са следните:
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
5
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая не са спазени
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Годишният процент на разходите не
отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е
във фиксиран размер от 49,06 %, като липсва ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно
са включени в него и как се формира същият/. Това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото основание.
Следва да се посочи, че в договора за кредит изрично е предвидено
задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените
възможности е с одобрено от кредитодателя дружество - поръчител. При
кандидатстването за кредит при „Фератум България" ЕООД потребителят е
длъжен да посочи обезпечение на кредита под формата на поръчителство.
Следователно сключването на договора за гаранция е условие за отпускане на
кредита. Действително, потребителят може да избере и личен гарант -
физическо лице, но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него
е или да не получи искания заем или да избере да сключи договор за гаранция
с „Ferratum bank". Освен това, „Ferratum bank" е посочен за възможен
поръчител от самия кредитор, поради което и ответното дружество е наясно с
условията за предоставяне на поръчителство и в частност - с възмездния
характер на договора за гаранция. Предоставянето на гарант/поръчител е
условие за сключването на договора, поради което свързаните с това разходи
следва да бъдат включени в общата дължима сума и ГПР. След като
кандидатстващият е избрал предложения от самия ответник гарант, то
разходите във връзка с това поръчителство представляват разходи за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, защото сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаването на кредита. Ето
защо, посоченият в договора ГПР от 49.06 % и не отговаря на действителния
такъв.
Видно от представения по делото СЕФ изрично е посочено, че договорът
за гаранция е допълнителна възмездна услуга, предоставяне от лице, различно
6
от кредитора и тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на
кредитодателя, поставена като изискване за предоставянето на заема - чл. 5,
това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат
включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото
ограничение, предвид посочения в договора процент /49,06 %/. Разходите по
обезпечението е следвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по
кредита и да се включат в общо дължимата сума. Като не е сторено това,
потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума,
която следва да плати. Ето защо, съдът приема, че посоченият в договора за
кредит годишен процент на разходите от 49065 % не отговаря на
действителния такъв.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП
във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Посочването на
стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл.
19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Следователно процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.19, ал.4 ЗПК.
В допълнение, следва да се отбележи и това, че задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на
кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
възнаграждение за гаранцията в размер, съизмерим със сумата по отпуснатия
кредит, съдът намира за установено и в разрез с добрите нрави. Това е така,
тъй като по този начин се генерират допълнителни разходи за потребителя,
извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата
на чл. 19 ал. 5 ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за
заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.
С оглед всичко изложеното дотук, съдът намира, че предявеният главен
иск е основателен и като такъв, същият следва да бъде уважен. Предвид
уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално
предявения такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното
процесуално условие за разглеждането му.
ПО РАЗНОСКИТЕ:
Предвид изхода на спора, искането на ищеца за присъждане на разноски
следва да бъде уважено, като ответника бъде осъден да заплати направените
7
по делото разноски в размер на общо на 420 лева, от които 105 лв. за дължима
държавна такса и 300 лева за депозит за депозит за вещо лице/ за съдебно-
оценителната експертиза/ и 15 лева за куриерска услуга. На основание чл. 38,
ал. 2, във вр. ал. 1, т. 2 ЗА, ДПЗС и представен списък по чл. 80 ГПК,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на Еднолично адвокатско
дружество "Д.М ", представлявано от управител адв. Д.М сумата от 480, 00 лв.
- възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца по чл. 38
ЗАдв. в полза на адвокат адв. Д.М, член на САК. По отношение на размера на
адвокатския хонорар , който следва да се определи в полза на адвокат Д.М,
съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение
на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-
428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд,
установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в
Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до
икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените
постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския
съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.
Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено
и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в
тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. С оглед всички посочени по - горе принципни
съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото,
както и наличие на трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните
въпроси, извършените от процесуалния представител на ищеца процесуални
8
действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по
делото, приключване разглеждане на делото в две съдебни заседания, липсата
на правна и фактическа сложност, настоящия съдебен състав намира, че на
основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на
процесуалния представител следва да се определи възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие
по настоящото дело в размер общо на 400 лв. по двата иска. Към тази сума
следва да се прибави и 80 лв. ДДС по аргумент от § 2а от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия съдебен състав,
върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за правна защита и
съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС следва да бъде
начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско
възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната
практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б.Й.; Определение № 50012 от
1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят Т.В; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. №
1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К.Н; Определение № 64 от
1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е.М
и доколкото в случая процесуалния представител безспорно е регистриран по
ДДС, то върху определения от съда размер на адвокатското възнаграждение е
добавен ДДС.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит №
*****/06.04.2022 г., сключен между между Д. К. Д., ЕГН **********, с адрес:
гр.Хасково, ул.******* и "Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. "Младост 3", бул.
"Александър Малинов" № 51, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, на основание чл. 26, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж. к. "Младост 3", бул. "Александър
Малинов" № 51, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н да
заплати на Д. К. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.****** сумата от
общо 420 лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж. к. "Младост 3", бул. "Александър
9
Малинов" № 51, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н, да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д.М", с БУЛСТАТ ********* и с
адрес: гр.София, бул. „Ал.Стамболийски" № 125, на основание чл. 38, ал. 2,
вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 480,00 лева с ДДС, представляваща
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца Д. К. Д.,
ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете.
Вярно с оригинала.
Секретар: П.М
10