Решение по дело №9150/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 263953
Дата: 15 юни 2021 г. (в сила от 15 юни 2021 г.)
Съдия: Роси Петрова Михайлова
Дело: 20201100509150
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 31 август 2020 г.

Съдържание на акта

             Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №…...

                                        гр. София, ……

                                              

                      

   В      И  М  Е  Т  О      Н   А      Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и първа година в състав :

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                            ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска   

                                                                мл. с. Роси Михайлова

при секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от мл. съдия Михайлова въззивно гр. д. № 9150/2020 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, депозирана от ответника в първоинстанционното производство Сдружение „Институт по социални дейности и практики“, чрез адв. И. Г., срещу решение № 86844 от 14.05.2020 г., постановено по гр. д. № 45795/2017 г. по описа на СРС, 148 състав, в частта, с която са уважени изцяло предявените от ищцата Н.Г.Ц. осъдителен иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за сумата 3215,60 лв., представляваща обезщетение при пенсиониране, ведно със законната лихва от 07.07.2017 г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 649,92 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 10.07.2015 г. – 05.07.2017 г.

В жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение, като жалбоподателят счита за неправилна преценката на съда, че в случая са налице всички предпоставки, обуславящи основателност на предявения иск. Въззивникът сочи, че съдът не е отчел обстоятелството, че сдружението е частноправен субект, не е държавна или общинска институция, не получава субсидии, а получените бюджетни средства разходва само за предоставени социални услуги. Съобразно чл. 18а, ал. 2 ЗСП /ред. към процесния период/ работодател на персонала в социална услуга, която е делегирана от държавата дейност и местна дейност, е нейният ръководител. Оспорва сдружението да е организация на бюджетна издръжка, както и да е приложима разпоредбата на чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г., касаеща звена и организации на бюджетна издръжка. Подчертава още, че е налице прекъсване на трудовия стаж на ищцата през 2007 г., с оглед което не и се следва гратификационното обезщетение, за което искът е предявен. Претендират се разноски за двете инстанции.

Подаден е отговор на въззивната жалба от ищцата по предявения иск Н.Г.Ц., чрез адв. И., с който жалбата се оспорва с доводи за неоснователност. Въззиваемата поддържа, че депозираната жалба е неоснователна. Обръща внимание, че въззивникът е последният работодател на ищцата, следователно той е задълженото лице за вземането и по чл. 222, ал. 3 КТ. Излага съображения, че сдружението попада в обхвата на разпоредбата на чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г., тъй като е звено на бюджетна издръжка. Счита за неоснователен довода на въззивника за прекъсване на трудовия и стаж през 2007 г., доколкото веднага след това е назначена на същата длъжност при ответника, позовавайки се на приложението на ПМС № 31/1994 г. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на разноски за въззивната инстанция.

С оглед съдържанието на въззивната жалба, предмет на обжалване е първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените от Н.Г.Ц. против Сдружение „Институт по социални дейности и практики“ иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД. В останалата необжалвана част, в която  са отхвърлени предявените от Н.Г.Ц. ***, решението е влязло в сила.

Софийският градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното :

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба. Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да се обсъдят доводите относно неговата законосъобразност. Тъй като СРС е обсъдил пълно и задълбочено установената по делото фактическа обстановка, както и същата не се оспорва с въззивната жалба, въззивният съд не намира за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди само доказателствата, относими към въззивното оспорване.

Според разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е придобил при същия работодател 10 години трудов стаж през последните 20 години - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж.

Приложението на цитираната разпоредба е разширено с ПМС № 31 от 1994 г. , според чл. 1, ал. 2 на което обезщетение по чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда  в общ размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от шест месеца, след януари 1993 г. се определя и на педагогическите и медицинските кадри, както и на артистичния и художествено-творческия персонал, когато през последните десет години от трудовия им стаж преди придобиване право на пенсия за изслужено време и старост са работили в организации и звена на бюджетна издръжка в сферата на образованието, здравеопазването, социалните грижи, културата и изкуството.

По делото не се спори, че въззивникът е последният работодател на въззиваемата, където тя е придобила  право на пенсия за стаж и възраст, и трудовото правоотношение е прекратено на това основание. Следователно въззивникът попада в обхвата на общата разпоредба на чл. 222, ал. 3 КТ.

Доколкото към момента на пенсионирането си ищцата по делото не е работила при същия работодател повече от 10 години (независимо от запазването на ТПО съгласно чл. 123 КТ), поради което няма право на по-високия размер по законовия текст (такава претенция всъщност и няма), следва да бъде изследван въпросът дали са налице предпоставките, визирани в чл. 1, ал. 2 на  ПМС № 31 от 1994 г., а именно ищцата по делото да е лице от педагогическите и медицинските кадри, артистичния или художествено-творческия персонал и през последните десет години от трудовия и стаж преди придобиване право на пенсия за изслужено време и старост да е работила в организация или звено на бюджетна издръжка в сферата на образованието, здравеопазването, социалните грижи, културата и изкуството.

Настоящият състав споделя констатацията на първоинстанционния съд, че ДЛРГ „Асен Златаров“ е звено на бюджетна издръжка, което се установява от представените от Столична община пред първоинстанционния съд писмени доказателства, а именно Договор за възлагане – чл. 3, ал. 1; Анекс от 27.11.2013 г. – т. 1; Анекс от 03.04.2014 г. – т. I и II; Анекс от 03.04.2015 г. - т. I и II, както и от Приложението към Решение № 94 по Протокол № 6 от 14.01.2016 г. на СОС. Първоинстанционният съд е направил правилен извод, че се касае за социална услуга, която е делегирана от държавата дейност по смисъла на § 1, т. 11 ЗПФ; същата се финансира от държавата чрез общините посредством бюджетни субсидии по смисъла на § 1, т. 3 ЗПФ и то целеви; предоставя се съобразно установени от държавата стандарти. Според представения договор осъществяваната от въззивника дейност е пряко зависима от тази субсидия – размерът и периодичността на плащанията от общината е според определеното от държавата (чл. 3 и чл. 4 от Договора); прекратяването на държавното финансиране води и до прекратяване на договора (чл. 3 от Договора); средствата могат да бъдат използвани само за това, за което е предвидена субсидията – не се одобряват разходи извън предмета на договора и не се допуска възлагане на дейности на подизпълнители без одобрение на общината (чл. 12 от Договора); въззивникът е длъжен да извършва точно определени разходи съгласно държавната норма за персонал.

Неоснователни са направените с въззивната жалба оспорвания, че с промяната в наименованието от  Домове за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителски грижи на Домове за деца лишени от родителски грижи следвало, че въззиваемата е полагала работната си сила в институция, за която било нормативно предвидено отпадането на възпитателната функция, поради което не следвало същата да се приравнява към лицата, визирани в чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г.  Видно от приложения по делото Трудов договор № РД-15-9960 от 10.10.2007 г., въззиваемата е заемала длъжност възпитател с код НКПД-2359-6008, от което се обуславя извод, че същата е била лице от педагогическите кадри по смисъла на чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г.  Обстоятелството, че е променено наименованието на специализираната институция, в която въззиваемата страна е престирала своя труд, не променя нито нейната длъжност, нито характера на работата, която е извършвала.

Независимо, че трудовото правоотношение между въззиваемата и ДОВДЛРГ „В.И Г.Ч.в гр. Севлиево е прекратено към 10.07.2007 г., а след това тя е назначена на същата длъжност в ДДЛРГ „Асен Златаров“ в гр. София, където се пенсионира. Първоинстанционният съд е направил правилен извод, че това прекъсване не води до неприложимост на ПМС № 31/1994 г. по отношение на правото на въззиваемата страна да получи обезщетение в увеличен размер, като в това отношение първоинстанционният съд е изложил мотиви, които се споделят от настоящия съдебен състав. В случая към момента на прекратяване на трудовото правоотношение ищцата е работела като възпитате в ДДЛРГ „Асен Златаров“ в гр. София за срок от 7 г. и 9 м., а предишният и стаж в ДОВДЛРГ „В.И Г.Ч.е 5 г. 11 м. и 23 дни, от което се обуславя извод, че общият трудов стаж на ищцата в сферата на образованието в звено на бюджетна издръжка е повече от 10 години.

От изложеното се обуславя извод за наличие на предпоставките, визирани в чл. 1, ал. 2 от ПМС № 31/1994 г. за изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в общ размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от шест месеца.

Първоинстанционният съд е направил правилен извод, че в съставената от въззивника заповед за прекратяване на ТПО се признава, че обезщетение в размер на 2 брутни работни заплати възлиза на 1607,80 лв., което кореспондира със записванията в трудовата книжка, според която основното възнаграждение на ищцата е 570 лв., и с допълнителното споразумение, в което е отразено допълнително възнаграждение за ТСПО в размер на по 1 % за всяка година трудов стаж по специалността. Ищецът признава неблагоприятния за него факт на заплащане на обезщетение в размер 2 БРЗ. Ответникът не доказва заплащане на горницата от 4 БРЗ до пълния размер от 6 БРЗ. С оглед изложеното първоинстанционният съд е направил правилен извод, че по размер главният иск е изцяло основателен за сумата 3215,60 лв.

Първоинстанционният съд е направил правилен извод, че с оглед наличието на главно вземане и отправянето на покана, изцяло основателен се явява и искът срещу въззивника за обезщетение за забава, както и претенцията за заплащане на законна лихва от подаване на исковата молба – чл. 86 ЗЗД.

Тъй като мотивите на въззивният съд съвпадат с тези на СРС, решението е законосъобразно постановено в правилно приложение на материалния и процесуален закон и събраните по делото доказателства и следва да бъде потвърдено, включително в частта за разноските, които са присъдени в полза на ищцата съобразно с изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.

По разноските пред СГС : С оглед изхода от спора, право на разноски има ищцата, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Доколкото същата не е направила искане за осъждане на въззивника да и заплати сторени разноски за въззивното производство, то такива не следва да и бъдат присъждани.  

           Така мотивиран съдът

 

                                                  Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 86844 от 14.05.2020 г., постановено по гр. д. № 45795/2017 г. по описа на СРС, 148 състав, в частта, в която са уважени изцяло предявените от ищцата Н.Г.Ц. осъдителен иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за сумата 3215,60 лв., представляваща обезщетение при пенсиониране, ведно със законната лихва от 07.07.2017 г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 649,92 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 10.07.2015 г. – 05.07.2017 г., включително в частта за разноските.

РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в останалата необжалвана част, в която  са отхвърлени предявените от Н.Г.Ц. ***.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :         ЧЛЕНОВЕ: 1.                         2.