Р
Е Ш Е
Н И Е
№…...
гр.
София, ……
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично
заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и първа година в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска
мл. с. Роси Михайлова
при секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от мл. съдия Михайлова въззивно гр. д. № 9150/2020 г. по описа на
СГС, за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, депозирана от ответника в първоинстанционното производство
Сдружение „Институт по социални дейности и практики“, чрез адв. И. Г., срещу
решение № 86844 от 14.05.2020 г., постановено по гр. д. № 45795/2017 г. по
описа на СРС, 148 състав, в частта, с която са уважени изцяло предявените от
ищцата Н.Г.Ц. осъдителен иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за сумата
3215,60 лв., представляваща обезщетение при пенсиониране, ведно със законната
лихва от 07.07.2017 г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1
от ЗЗД за сумата от 649,92 лв., представляваща обезщетение за забава за периода
10.07.2015 г. – 05.07.2017 г.
В
жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение, като жалбоподателят счита за неправилна преценката на съда, че в
случая са налице всички предпоставки, обуславящи основателност на предявения
иск. Въззивникът сочи, че съдът не е отчел обстоятелството, че сдружението е
частноправен субект, не е държавна или общинска институция, не получава
субсидии, а получените бюджетни средства разходва само за предоставени социални
услуги. Съобразно чл. 18а, ал. 2 ЗСП /ред. към процесния период/ работодател на
персонала в социална услуга, която е делегирана от държавата дейност и местна
дейност, е нейният ръководител. Оспорва сдружението да е организация на
бюджетна издръжка, както и да е приложима разпоредбата на чл. 1, ал. 2 ПМС №
31/1994 г., касаеща звена и организации на бюджетна издръжка. Подчертава още,
че е налице прекъсване на трудовия стаж на ищцата през 2007 г., с оглед което
не и се следва гратификационното обезщетение, за което искът е предявен.
Претендират се разноски за двете инстанции.
Подаден
е отговор на въззивната жалба от ищцата по предявения иск Н.Г.Ц., чрез адв. И.,
с който жалбата се оспорва с доводи за неоснователност. Въззиваемата поддържа,
че депозираната жалба е неоснователна. Обръща внимание, че въззивникът е
последният работодател на ищцата, следователно той е задълженото лице за
вземането и по чл. 222, ал. 3 КТ. Излага съображения, че сдружението попада в
обхвата на разпоредбата на чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г., тъй като е звено на
бюджетна издръжка. Счита за неоснователен довода на въззивника за прекъсване на
трудовия и стаж през 2007 г., доколкото веднага след това е назначена на същата
длъжност при ответника, позовавайки се на приложението на ПМС № 31/1994 г. Моли
за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на разноски за
въззивната инстанция.
С
оглед съдържанието на въззивната жалба, предмет на обжалване е
първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените от Н.Г.Ц.
против Сдружение „Институт по социални дейности и практики“ иск с правно
основание чл. 222, ал. 3 КТ и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД. В останалата
необжалвана част, в която са отхвърлени
предявените от Н.Г.Ц. ***, решението е влязло в сила.
Софийският градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за
установено следното :
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението
и по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото във въззивната жалба. Обжалваното решение е валидно и
допустимо, поради което следва да се обсъдят доводите относно неговата
законосъобразност. Тъй като СРС е обсъдил пълно и задълбочено установената по
делото фактическа обстановка, както и същата не се оспорва с въззивната жалба, въззивният
съд не намира за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание
чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди само доказателствата, относими към въззивното
оспорване.
Според
разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ при
прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е
придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от
основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в
размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е
придобил при същия работодател 10 години трудов стаж през последните 20 години
- на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6
месеца. Обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж.
Приложението
на цитираната разпоредба е разширено с ПМС № 31 от 1994 г. , според чл. 1, ал.
2 на което обезщетение
по чл. 222, ал. 3 от Кодекса на
труда в общ размер на брутното му трудово възнаграждение за
срок от шест месеца, след януари 1993 г. се определя и на педагогическите и
медицинските кадри, както и на артистичния и художествено-творческия персонал,
когато през последните десет години от трудовия им стаж преди придобиване право
на пенсия за изслужено време и старост са работили в организации и звена на
бюджетна издръжка в сферата на образованието, здравеопазването, социалните
грижи, културата и изкуството.
По делото не се спори, че въззивникът е
последният работодател на въззиваемата, където тя е придобила право на пенсия за стаж и възраст, и
трудовото правоотношение е прекратено на това основание. Следователно
въззивникът попада в обхвата на общата разпоредба на чл. 222, ал. 3 КТ.
Доколкото към момента на пенсионирането
си ищцата по делото не е работила при същия работодател повече от 10 години
(независимо от запазването на ТПО съгласно чл. 123 КТ), поради което няма право
на по-високия размер по законовия текст (такава претенция всъщност и няма),
следва да бъде изследван въпросът дали са налице предпоставките, визирани в чл.
1, ал. 2 на ПМС № 31 от 1994 г., а именно ищцата по делото да е лице от
педагогическите и медицинските кадри, артистичния или
художествено-творческия персонал и през последните десет години от трудовия и
стаж преди придобиване право на пенсия за изслужено време и старост да е
работила в организация или звено на бюджетна издръжка в сферата на
образованието, здравеопазването, социалните грижи, културата и изкуството.
Настоящият състав споделя констатацията
на първоинстанционния съд, че ДЛРГ „Асен Златаров“ е звено на бюджетна издръжка,
което се установява от представените от Столична община пред първоинстанционния
съд писмени доказателства, а именно Договор за възлагане – чл. 3, ал. 1; Анекс
от 27.11.2013 г. – т. 1; Анекс от 03.04.2014 г. – т. I
и II; Анекс от 03.04.2015 г. - т. I и II, както и от
Приложението към Решение № 94 по Протокол № 6 от 14.01.2016 г. на СОС.
Първоинстанционният съд е направил правилен извод, че се касае за социална
услуга, която е делегирана от държавата дейност по смисъла на § 1, т. 11 ЗПФ;
същата се финансира от държавата чрез общините посредством бюджетни субсидии по
смисъла на § 1, т. 3 ЗПФ и то целеви; предоставя се съобразно установени от
държавата стандарти. Според представения договор осъществяваната от въззивника
дейност е пряко зависима от тази субсидия – размерът и периодичността на
плащанията от общината е според определеното от държавата (чл. 3 и чл. 4 от
Договора); прекратяването на държавното финансиране води и до прекратяване на
договора (чл. 3 от Договора); средствата могат да бъдат използвани само за
това, за което е предвидена субсидията – не се одобряват разходи извън предмета
на договора и не се допуска възлагане на дейности на подизпълнители без
одобрение на общината (чл. 12 от Договора); въззивникът е длъжен да извършва
точно определени разходи съгласно държавната норма за персонал.
Неоснователни
са направените с въззивната жалба оспорвания, че с промяната в наименованието
от Домове за отглеждане и възпитание на
деца, лишени от родителски грижи на Домове за деца лишени от родителски грижи
следвало, че въззиваемата е полагала работната си сила в институция, за която
било нормативно предвидено отпадането на възпитателната функция, поради което
не следвало същата да се приравнява към лицата, визирани в чл. 1, ал. 2 ПМС №
31/1994 г. Видно от приложения по делото
Трудов договор № РД-15-9960 от 10.10.2007 г., въззиваемата е заемала длъжност
възпитател с код НКПД-2359-6008, от което се обуславя извод, че същата е била
лице от педагогическите кадри по смисъла на чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г. Обстоятелството, че е променено
наименованието на специализираната институция, в която въззиваемата страна е
престирала своя труд, не променя нито нейната длъжност, нито характера на
работата, която е извършвала.
Независимо,
че трудовото правоотношение между въззиваемата и ДОВДЛРГ „В.И Г.Ч.в гр.
Севлиево е прекратено към 10.07.2007 г., а след това тя е назначена на същата
длъжност в ДДЛРГ „Асен Златаров“ в гр. София, където се пенсионира.
Първоинстанционният съд е направил правилен извод, че това прекъсване не води
до неприложимост на ПМС № 31/1994 г. по отношение на правото на въззиваемата
страна да получи обезщетение в увеличен размер, като в това отношение
първоинстанционният съд е изложил мотиви, които се споделят от настоящия
съдебен състав. В случая към момента на прекратяване на трудовото
правоотношение ищцата е работела като възпитате в ДДЛРГ „Асен Златаров“ в гр.
София за срок от 7 г. и 9 м., а предишният и стаж в ДОВДЛРГ „В.И Г.Ч.е 5 г. 11
м. и 23 дни, от което се обуславя извод, че общият трудов стаж на ищцата в
сферата на образованието в звено на бюджетна издръжка е повече от 10 години.
От
изложеното се обуславя извод за наличие на предпоставките, визирани в чл. 1,
ал. 2 от ПМС № 31/1994 г. за изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в общ размер на
брутното му трудово възнаграждение за срок от шест месеца.
Първоинстанционният съд е направил
правилен извод, че в съставената от въззивника заповед за прекратяване на ТПО
се признава, че обезщетение в размер на 2 брутни работни заплати възлиза на
1607,80 лв., което кореспондира със записванията в трудовата книжка, според
която основното възнаграждение на ищцата е 570 лв., и с допълнителното
споразумение, в което е отразено допълнително възнаграждение за ТСПО в размер
на по 1 % за всяка година трудов стаж по специалността. Ищецът признава
неблагоприятния за него факт на заплащане на обезщетение в размер 2 БРЗ.
Ответникът не доказва заплащане на горницата от 4 БРЗ до пълния размер от 6
БРЗ. С оглед изложеното първоинстанционният съд е направил правилен извод, че
по размер главният иск е изцяло основателен за сумата 3215,60 лв.
Първоинстанционният
съд е направил правилен извод, че с оглед наличието на главно вземане и
отправянето на покана, изцяло основателен се явява и искът срещу въззивника за
обезщетение за забава, както и претенцията за заплащане на законна лихва от подаване
на исковата молба – чл. 86 ЗЗД.
Тъй като мотивите на въззивният съд съвпадат с тези на СРС, решението е
законосъобразно постановено в правилно приложение на материалния и процесуален
закон и събраните по делото доказателства и следва да бъде потвърдено,
включително в частта за разноските, които са присъдени в полза на ищцата съобразно
с изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
По
разноските пред СГС : С оглед изхода от спора, право на разноски има ищцата, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК. Доколкото същата не е направила искане за осъждане на въззивника
да и заплати сторени разноски за въззивното производство, то такива не следва
да и бъдат присъждани.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 86844 от 14.05.2020 г., постановено по гр. д. № 45795/2017 г. по описа на
СРС, 148 състав, в частта, в която са уважени изцяло предявените от ищцата Н.Г.Ц.
осъдителен иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за сумата 3215,60 лв.,
представляваща обезщетение при пенсиониране, ведно със законната лихва от
07.07.2017 г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за сумата от 649,92 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 10.07.2015
г. – 05.07.2017 г., включително в частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила
в останалата необжалвана част, в която
са отхвърлени предявените от Н.Г.Ц. ***.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.