Присъда по дело №4525/2019 на Софийски градски съд

П Р И С Ъ Д А

№ ………….

 

гр. София, 12.12.2019 г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, ІІ въззивен състав, в проведено на 12.12.2019 г. открито съдебно заседание в състав от:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  И. КОЕВ

                                                           ЧЛЕНОВЕ:            Стефан МИЛЕВ

                                                                                          Павел ПАНОВ

                       

при участието на прокурор НАКОВА и секретаря МИЛАНОВА, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 4525/19 г., съобразно доказателствата и закона:

П Р И С Ъ Д И:

 

ОТМЕНЯ присъда № 219457/21.09.2017 г.  по н.о.х.д. № 9325/15 г. по описа на СРС (НО, 102 с.), в частта й, в която подс. В.В.С., с ЕГН: **********, е бил признат за невиновен и оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл. 206, ал.1 НК, като в тази част вместо нея - на основание чл. 336, ал.2, вр. ал.1, т. 2 НПК постановява:

 

ПРИЗНАВА подсъдимия В.В.С., с ЕГН: **********, роден на *** ***, българин и български гражданин, осъждан, неженен, със средно образование, работещ в „С. груп“ ЕООД, живущ ***, за ВИНОВЕН в това, че на неустановена с точност дата през м. май 2014 г. в с. Чепинци, Столична община, противозаконно присвоил владяна от него чужда движима вещ – т.а. „Мерцедес – 814Д“, с рег. № *******, на стойност 6750 лв., собственост на ЕТ „НИЛИ – Н.Г.“ (Н.Г.Г.) – престъпление по чл. 206, ал.1 НК, поради което и на основание чл. 54 НК го ОСЪЖДА на наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, чието изпълнение ОТЛАГА на основание чл. 66, ал.1 НК с изпитателен срок от пет години.

 

ОСЪЖДА  подс. С., с установена самоличност,  да заплати на основание чл. 189, ал.3 НПК направените по делото разноски в общ размер на 150 лв., от които – по сметка на МВР сумата от 40 лв. и по сметка на СРС – сумата от 110 лв., както и за сумата от 5 лв. за издаване на изпълнителен лист.

 

ПОТВЪРЖДАВА на осн. чл. 338 НПК в останалата й част присъда № 219457/21.09.2017 г.  по н.о.х.д. № 9325/15 г. по описа на СРС (НО, 102 с.).

 

Присъдата, в частта й по чл. 336, ал.1, т.2 НПК, подлежи на обжалване и протест в 15-дневен срок, считано от днес, пред Върховния касационен съд.

 

 

                                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:  

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ:           

М О Т И В И

 

към въззивна (нова) присъда № 239/12.12.2019 г.,

по в.н.о.х.д. № 4525/19 г. по описа на СГС, НО, ІІ въззивен състав

--------------------------------------------------------------------------------

 

            І.

            Софийската районна прокуратура (СРП) и частният обвинител Н.Г.Г. са  оспорили с подадени в срока и по реда  на глава ХХІ от НПК въззивни протест и жалба правилността на първоинстанционната Присъда № 219457/21.09.2017 г. по н.о.х.д. № 9325/15 г., с която СРС (НО, 102 с.) е оправдал подс. В.В.С., с ЕГН: **********, по повдигнатите му в два пункта обвинения: за това, през м. май 2014 г. в с. Чепинци, Столична община, в условията на реална съвкупност: а) противозаконно да е присвоил владяна от него чужда движима вещ (т.а. „Мерцедес-814Д“, рег.№ ******, на стойност 6750 лв., собственост на ч.о. Г.) – престъпление по чл. 206, ал.1 НК; и б) с цел да набави за себе си имотна облага да е възбудил заблуждение у Ц.Ж.Ц. (че т.а. „Мерцедес-814Д“, рег.№ ******, е негова собственост), с което да е причинил на Ц. имотна вреда от 4200 лв. – престъпление по чл. 209, ал.1 НК.

            С протеста на СРП, поддържан в откритото заседание пред въззивния съд, се иска присъдата да бъде отменена всички оправдателни пунктове, а подс. С. – осъден (чл. 336, ал.1, т.2 НПК) и за двете инкриминирани деяния, чието авторство, според държавното обвинение, е било безспорно установено. В изложените пред СГС устни доводи прокурорът пледира, че уговорката при предаването на инкриминираната вещ (товарния автомобил) е била пределно ясна; че подс. С. е знаел, че не е неин собственик; че в разрез с правата, които е имал, се е разпоредил противозаконно с превозното средство срещу парична сума, получена от св. Ц.; и че така е било осъществено не само обсебването на камиона (чл. 206, ал.1 НК), но и измамата спрямо пострадалия Ц. (чл. 209, ал.1 НК), който е заплатил за сделката 4200 лв.

            Пределите на въззивната жалба на частното обвинение са ограничени както от самия закон (чл. 318, ал.4 НПК), така и от изричната воля на ч.о. Г. и повереника му (адв. Е.П.), защото с нея се оспорва единствено оправдаването на подс. С. по чл. 206, ал.1 НК и се иска неговото осъждане за това деяние при условията на чл. 336, ал.1, т.2 НПК. И в жалбата, и в устните пледоарии пред СГС са отправени критики към първата инстанция за превратна оценка на доказателствата, за неоснователно игнориране на част от изслушаните показания (на свидетелите Г. и Ц.) и като резултат от това – за неправилно формирани изводи по фактите. Повереникът, също като представителя на СГП, счита за безспорно изяснени обстоятелствата около предаването на процесния камион във владение на подсъдимия, постигнатото съгласие за разсрочено плащане на уговорената цена и по-нататъшно прехвърляне на собствеността, както и около последващото неправомерно поведение на  С. (предоставянето на товарния автомобил на св. Ц. срещу парична сума).

            С мотива, че въпреки проведеното пред втората инстанция съдебно следствие, установената от СРС фактическа обстановка не се е променила, защитникът на подс. С. (адв. В.) пледира оправдателната присъда да бъде потвърдена в цялост, а изложените в нея правни съображения – напълно възприети. За това моли в последната си дума и самият подсъдим.

            ІІ.

            Въззивният съд намери оспорваната присъда за неправилна в частта й относно оправдаването на подс. С. по пункт І от обвинението (чл. 206, ал.1 НК) и в тази насока прецени като основателни претенциите в протеста и жалбата на ч.о. Г..

            Районната инстанция е допуснала логически грешки при оценката на доказателствата, а това е рефлектирало и върху изводите относно фактите по делото. Така например, показанията на св. Г. са били оценени като непълни (относно това с какви права е бил овластен С. при предаването на товарния автомобил, как и при какви обстоятелства е следвало да го върне); тези на св. Г. – като частично достоверни, а изявленията на св. Ц. – като „необективни, нелогични и необосновани“.  Оттук нататък, при конкретизирането на относимите факти първостепенният съд е приел, че описаната в обвинителния акт „продажба“ на камиона от подсъдимия към св. Ц. не се установява по несъмнен начин (поради неяснота каква точно е била постигнатата между двамата уговорка), нито са налице данни за периода (времето) на твърдяното деяние. Фрагментарните и несъществени различия в свидетелските показания (типични за всяко дело, по което за едни и същи факти се разпитват множество лица) са били хиперболизирани до такава степен, че това е дало основание от правна страна СРС да оправдае лицето относно обвинението за обсебване по чл. 206, ал.1 НК, привеждайки в мотивите си три основни аргумента[1]: а) че един от признаците на това престъпление (предаването на вещта във владение на дееца) не е несъмнено доказан, тъй като св. Г. „…не е наясно на какво основание е предоставил автомобила на подс. С.“; б) че от наличните доказателства не се установява безспорно фактът, че „… Г. действително е искал подс. С. да му върне автомобила…“; и в) че по делото не е установено самото изпълнително деяние на обсебването (разпоредителният акт с вещта), доколкото „…обстоятелството, че подс. С. е оставил процесната вещ за ремонт в С.а на св. Ц., съвсем не означава, че се е разпоредил с нея в свой или в чужд интерес …“.

            ІІІ.

            Допуснатата от първата инстанция частична необоснованост на присъдата съставлява съществено процесуално нарушение, което въззивният съд прецени, че може да отстрани сам. Поради това, в  откритото заседание пред СГС на 12.12.2019 г.  беше проведено съдебно следствие с цел повторно изслушване на свидетелите Ц. и Г. относно обстоятелства, които Районният съд е намерил за неизяснени. Така, в рамките на правомощията си по чл. 316 НПК втората инстанция достигна до различни фактически положения и в тази връзка прие за установено следното:

            Подсъдимият В.В.С., с ЕГН: **********, е роден на *** ***. Същият е българин и български гражданин, осъждан, неженен, работи в дружеството „С. груп“ ЕООД и е адресно регистриран в гр. Хасково, ул. „*********

            Към лятото на 2012 г. частният обвинител и свидетел по делото Н.Г.Г., с ЕГН: **********, бил вписан като едноличен търговец (ЕТ „Н.– Н.Г.“), а на името на притежаваната от него фирма още на 26.03.2012 г. било регистрирано моторно превозно средство – товарен автомобил „Мерцедес“, модел „814-Д“, с рег. №  *******. Подсъдимият и въпросният свидетел се познавали покрай работата си на пазара в с. Долни Богров, Столична община. С. проявил интерес към закупуването на въпросния камион, за да го ползва във връзка с дейността си. Така, през м. август 2012 г. в с. Долни Богров, Столична община,  двамата постигнали устна уговорка превозното средство да бъде предоставено във владение на подсъдимия, а последният първоначално да го ползва, като ежемесечно заплаща по 1500 лв. до погасяване на цялостната уговорена стойност от 7500 лв., както и до изпълнението на отделно негово предходно задължение за сумата от 500 лв., а след това страните да оформят по нотариален ред сделка за покупко-продажба и прехвърляне на собствеността.

            В изпълнение на горепосочената уговорка, през м. август 2012 г. в кв. „Бусманци“ (Столична община)  св. Г. предоставил на подс. С. владението върху инкриминираното превозно средство (т.а. „Мерцедес“, модел „814-Д“, с рег. №  *******), като за това не били оформени никакви документи (разписки, протоколи, договори и т.н.). Свидетелството за регистрация „Част І“ (т.нар. „голям талон“) останал в св. Г., като идеята била той да го съхранява до изплащане на договорената цена и прехвърлянето на собствеността. Освен владението върху камиона, подс. С. получил от Г. актуализирана застраховка „ГО“, документи за подновен технически преглед и т.нар. „малък талон“. През следващите няколко месеца подсъдимият не заплатил нито една парична вноска, а св. Г. многократно му звънял на мобилния телефон, за да се интересува какво се случва с превозното средство и кога ще се изплатят дължимите за него суми. През м. октомври 2012 г. С. уведомил св. Г., че товарният автомобил има технически проблем, който трябва да отстрани, за да го ползва. През следващите месеци подсъдимият нито върнал камиона, нито заплащал уговорените суми, като оправдавал това си поведение с липсата на пари и обещавал, че след като отстрани техническия проблем и превозното средство отново бъде използвано по предназначение, ще започне да погасява и паричните си задължения. През м. юни 2013 г. той дори се свързал със св. Г., информирал го, че е загубил предоставения му „малък талон“ и го помолил да извади нов, за да може да ползва ефективно превозното средство и така да изкара парични средства, с които да заплати стойността му. Частният обвинител Г. изпълнил тази молба и му предоставил нов талон, като двамата се уговорили оттук нататък ежемесечно дължимата сума до цялостното изплащане да бъде по 500 лв. През следващите месеци подс. С. отново не заплатил нито една вноска.

            През м. октомври 2013 г. подсъдимият закарал процесния камион в стопанисван от дружеството „Т.33 ТИР С.“ ООД С., намиращ се в с. Чепинци (Столична община). Там се срещнал със св. Ц.Ж.Ц. (управител на обекта), с когото се разбрал да остави превозното средство за някои належащи ремонтни работи по него. След това, в продължение на няколко месеца, С. не проявил никакъв интерес отстранени ли са повредите и каква е дължимата за ремонта цена, като товарният автомобил продължавал да престоява във въпросния С.. Междувременно, през м. април 2014 г. св. Н.Г. за пореден път потърсил по телефона подс. С. и му заявил, че тъй като до този момент не е получил никакви пари по уговорката, настоява товарният автомобил да му бъде върнат незабавно. При този разговор подсъдимият не информирал Г., че превозното средство е оставено на ремонт в С.а на св. Ц. и отказал да му го възстанови, като заявил, че ще го поправи, ще го ползва по предназначение и ще му изплати обещаната сума.

            На неустановена с точност дата през м. май 2014 г. подс. В.С. се свързал по телефона със св. Ц.Ц. и научил от него, че дължимата по ремонта на товарния автомобил сума е 800 лв. Подсъдимият обяснил, че няма налични парични средства и предлага да продаде на Ц. въпросния камион за цена, от която да бъдат приспаднати ремонтните разходи. За целта, впоследствие – също през м. май 2014 г., С. се явил в С.а в с. Чепинци, срещнал се със св. Ц. и без знанието и разрешението на св. Г. (като собственик на процесното МПС) постигнал с него уговорка „да му продаде“ въпросния камион за 5000 лв., от които Ц. да си приспадне дължимите за ремонта 800 лв. Така, в деня на уговорката св. Ц. предоставил на подсъдимия сумата от 4200 лв., с което оттук нататък приел камиона за свой. Именно във връзка с посочената уговорка, С. обяснил на Ц., че е собственик на процесното МПС и му предоставил преснимано копие от т.нар. „малък талон“. Двамата се разбрали сделката да не бъде оформяна по нотариален ред, защото свидетелят Ц. искал да използва товарния автомобил не за превоз, а за  разглобяване и последваща продажба на частите. По тази причина и с мотива, че желае да „бракува“ превозното средство, подсъдимият С. взел в себе си двете регистрационни табели. За постигнатата уговорка св. Н.Г. нито бил уведомен, нито е давал своето разрешение. Не били съставени и никакви документи. От този момент, св. Ц. започнал да третира камиона като свой и да го разглобява за резервни части, които да използва в С.ната си дейност, а подс. С. задържал получената сума в себе си, без да я предаде на св. Г..  

            Към м. май 2014 г. пазарната стойност на инкриминираното МПС  (т.а. „Мерцедес-814Д“, рег.№ ******) възлизала на 6750 лв.

            На 10.07.2014 г. собственикът на товарния автомобил – ч.о. Г., посетил стопанисвания от св. Ц. ***, където разпознал някои от остатъчните части на превозното средство; уведомил за това обстоятелство Ц. и дори му показал оригинала на регистрационните талони, от които било видно, че камионът е регистриран на фирма  ЕТ „Н.– Н.Г.“. Същият ден св. Г. подал за случая жалба в СДВР/08 РУ (полицейски участък – с. Лозен), вследствие на която на 11.07.2014 г. при условията на чл. 212, ал.2 НПК започнало наказателно производство с провеждането на оглед в процесния С. и изземване на съхраняваните там части от камиона.

            ІV.

            Новата фактология, установена от въззивния съд, не отрича в цялост изяснените в първата инстанция обстоятелства. Така например, данните за взаимоотношенията между св. Г. и подс. С., за фактическото предаване на товарния автомобил във владение на подсъдимия, за последващото му оставяне в С.а на св. Ц., за откриването му от органите на МВР в разглобено състояние и за пазарната му оценка към инкриминирания период са били обективно признати и от Районния съд, който е открил доказателствените проблеми в други насоки – конкретните параметри на уговорката между Г. и С.; невъзможността да се конкретизират отделните периоди на изследваните събития (предоставянето на камиона, претенциите за неговото връщане, първоначалното му оставяне в С.а и последващата „сделка“ между подс. С. и св. Ц.). Направеният от СГС анализ на доказателствата (вкл. на събраните в допълнително проведеното съдебно следствие) обаче сочи, че първата инстанция необосновано е отрекла или е поставила под съмнение част от инкриминираните факти, имащи съставомерно значение. Вместо да изследва паралелно показанията на свидетелите Г., Г., В. и Ц., в мотивите към проверяваната присъда съдът ги е обсъдил последователно, пресъздал е тяхното съдържание, позовал се е  на някои несъществени различия и нюанси и така е отхвърлил доказаността на обвинителната теза. От своя страна, въззивната инстанция прецени, че като цяло следва да приеме с доверие казаното от посочените четирима свидетели, защото техните разкази за събитията по основните (главни) факти съвпадат, а в някои случаи се допълват взаимно. Освен това, при въпросните лица не може да бъде обосновано наличие на потенциален мотив за лъжесвидетелстване, насочено към умишлено набедяване на подсъдимия в поведение, което същият не е осъществил. Напротив, въпреки участието си в производството и като частен обвинител, св. Г. последователно, логично и точно (съобразно обективните възможности на спомените си) е пресъздал картината на събитията и е обяснил причините, поради които още след първоначалната забава на подс. С. по изплащането на уговорените месечни суми не е предприел по-сериозни действия за връщането на предоставения товарен автомобил, като например – своевременното сезиране на органите на МВР.

Като цяло, въззивният съд прецени, че не следва да фаворизира едни или други показания на съответните свидетели, а да оцени съдържанието им в цялост, макар и част от тях да са събирани в различни етапи на производството. Поради това и прие, че следва да съпостави и използва за извличането на отделните факти данните и от двата разпита на св. Г.[2], и от двата разпита на св. Г.[3], и от трите разпита на св. Ц.[4], както и от единствения разпит на св. В.[5].

            Статутът на процесния товарен автомобил „Мерцедес-814Д“ (рег.№ ******), фактът, че същият е бил притежаван от ч.о. Н.Г., както и че до откриването му в С.а на св. Ц. през м. юли 2014 г. собствеността не е била прехвърляна по легитимен начин, се изясняват не само от показанията на свидетелите Г.[6], Г. (лицето, с което частният обвинител живее на съпружески начала)[7] и В.[8], но и от писмените доказателства по делото, събрани, прочетени и приети при условията на чл. 283 НПК: справка в регистрационната база – данни на КАТ[9], заверен препис от свидетелство за регистрация „Част І“[10] и изисканата от СГС допълнителна справка от МВР-ГД“НП“[11]. Вярно е, че според всички цитирани официални документи, формален собственик на превозното средство е фирмата на св. Г. (ЕТ „Н.– Н.Г.“), а в обвинителния акт като притежател на камиона е посочен самият Г. (като физическо лице), но това уточнение по никакъв начин не внася съществено изменение в обвинението, тъй като не води до промяна в личността на пострадалия. Известно е, че търговско-правният отрасъл не разграничава имуществото на едноличния търговец от патримониума на физическото лице, което е регистрирало съответната фирма.

            От показанията на Г. и Г., дадени пред СРС, могат да бъдат изведени и еднопосочни данни за предходното познанство между подсъдимия и частния обвинител, общата им дейност на пазара в с. Долни Богров, мястото, на което товарният автомобил е бил фактически предоставен на подс. С. ***– „В.С. дойде в кв. Бусманци и взе камиона …“)[12] и  мотива на Г. да потърси потенциален купувач на въпросната вещ в лицето на подсъдимия („През 2012 г. си купих друг товарен автомобил и дадох този на С., т.к. ми беше излишен …“).[13] 

            Оттук нататък, Районният съд е интерпретирал изолирано доказателствените източници, приемайки погрешно, че точната уговорка, с която камионът е бил предоставен на подс. С., не може да бъде установена по несъмнен начин. Повод за това е дал различният словесен изказ в разказа на св. Г., но при всички положения частният обвинител е поддържал една и съща последователна позиция, от която не се е отклонявал и която застъпваше и в непосредствения си разпит във въззивното заседание пред СГС. Това, че в отделни пасажи на разпита си в първоинстанционното съдебно следствие Г. е заявил, че е предал на С. владението върху превозното средство, за да може последният да го ползва по предназначение („Предоставих му въпросния товарен автомобил, за да го кара и да си работи с него…“)[14], по никакъв начин не отрича другата теза на свидетеля - че принципната им уговорка е била по време на това ползване подсъдимият да заплати чрез последователни ежемесечни вноски уговорената сума на продажната цена (7500 лв.), плюс свое старо задължение от 500 лв., след което двамата да се явят пред нотариус, за да прехвърлят официално собствеността. Двете твърдения не са в конфликт и противоречие едно с друго, както е приел в мотивите си първостепенният съд[15], защото доказателствата следва да бъдат оценявани освен чрез действителното съдържание на източниците, от които се извличат, и чрез съпоставка с правилата на житейската логика. А привличането на последната в случая е необходимо, защото именно чрез нея може да бъде обяснено поведението на Г. и С.. Двамата всъщност са предпочели да се ползват от стандартно упражняваната в обществото ни напоследък практика формалният ред за покупко-продажба на МПС да се отлага до изплащане на продажната цена от бъдещия купувач, през което време  последният да ползва вещта по предназначение, макар и да не е неин юридически притежател. Дали тази практика е добросъвестна или не, в случая е въпрос с гражданско-правни измерения, чийто анализ не следва да бъде задълбочаван. Следователно, пределите на първоначалната уговорка между частния обвинител и подсъдимия са напълно ясни и безпротиворечиви: св. Г. е намерил в лицето на С. потенциален купувач на товарен автомобил, който не му е бил необходим; предоставил му е същия фактически с възможност да го ползва за транспорт на стоки срещу ангажимент на последния за няколко поредни месеца чрез периодични плащания да погаси договорената стойност, а впоследствие – да се оформи и нотариално заверен договор за покупко-продажба.  Достоверността на казаното от св. Г. се потвърждава и от разказа на св. В., който е бил очевидец на разговорите между него и подсъдимия („Присъствах на тази уговорка между С. и Н. през август 2012 г. и освен мен присъстваше и Таня Г.…“)[16]

            Нещо повече, по делото е безспорно изяснено, че нито при първоначалната им уговорка, нито при провежданите последващи телефонни разговори частният обвинител и подсъдимият някога са постигали съгласие С. да предоставя срещу парична сума на трети лица въпросния камион с цел – разглобяването му на части, което е равносилно на окончателно разпореждане с вещта. В тази насока изявленията на свидетелите Г. и Г. са напълно логични и последователни, поради което могат да бъдат възприети с доверие („Аз не съм му казвал да отдава камиона за части или да го предава в автоморга…“[17];  „…По никакъв начин не съм му давал право да се разпорежда с камиона преди заплащането му …“[18]; „Знам, че Н. не е давал разрешение на В. да продава камиона на друг…“[19]). Обстоятелството, че Г. е била очевидец само на част от срещите и разговорите между Г. и С., а за другите  е научавала от самия частен обвинител (изрично изтъкнато в мотивите на СРС[20]), по никакъв начин не дискредитира достоверността на нейните показания, най-малкото – поради принципното правило, че в наказателното производство свидетелите могат да предоставят информация не само за непосредствено възприети от тях факти, но и за производни такива (чути, преразказани и пр.), чрез които да се проверяват първично установените доказателства. Допълнително потвърждение за липсата на съгласие и разрешение подс. С. да се разпорежда с товарния автомобил по начина, по който по-късно го е сторил, е и обективно демонстрираното поведение на самия Г., който незабавно след откриването на разглобения камион на 10.07.2014 г. в С.а на св. Ц.Ц., е подал жалба в едно от подразделенията на СДВР-08 РУ[21].

            Вярно е, че при фактическото предаване на превозното средство във владение на подс. С. през м. август 2012 г. не са били подписани никакви двустранни документи (протокол, разписка, предварителен договор и т.н.), които да бъдат ползвани като писмени доказателства за въпросния факт. Тази юридическа и житейска небрежност на страните по постигнатата устна уговорка обаче не съставлява пречка свързаните с нея обстоятелства да бъдат установени единствено чрез свидетелски показания. По силата на чл. 117 и чл. 14, ал.2 НПК, в наказателния процес те са универсално средство за изясняване на фактите и в него не действат типичните за гражданското съдопроизводство ограничения. Поради това, казаното от свидетелите Г. и Г. относно времето, мястото и начина на предаване на товарния автомобил може да бъде възприето напълно с доверие. Техните изявления не са изолирани от цялостната доказателствена съвкупност,  защото ако в действителност ч.о. Г. не беше предоставил на С. притежавания от него камион, ще бъде невъзможно да се намери логично обяснение как подсъдимият се е снабдил с този товарен автомобил, за да го предаде впоследствие в С.а на св. Ц. (факт, потвърден от самия Ц. и в трите му проведени разпита)[22]. Освен това, разказите на свидетелите Г. и Г. са еднопосочни и относно набора от документи, които частният обвинител е предоставил на подсъдимия ведно с превозното средство[23]– малък регистрационен талон, застраховка „ГО“ и талон за преминат ГТП (което впрочем потвърждава, че част от уговорката е била възможността С. да ползва камиона по предназначение -  за транспорт, а не за продажба с цел разглобяването му на части).

            Изминалото значително време между момента, в който подс. С. приел владението (ползването) спрямо инкриминирания товарен автомобил (м. август 2012 г.) и решението му да го предостави срещу пари на св. Ц. (м. май 2014 г.), както и множеството провеждани в този период разговори между него и св. Г. (относно дължимите суми, претенциите за връщане на камиона, предоговарянето на дължимите вноски и т.н.) са дали повод на Софийския районен съд отново да акцентира в мотивите си, че не могат да бъдат безспорно доказани не само точните предели на уговорката между двамата, но и фактът, че св. Г. е поискал безусловно и недвусмислено вещта да му бъде върната. Тези разсъждения обаче, отново са резултат на изолиран анализ, откъснат от правилата на житейската логика и контекста на протеклите събития. Показанията на свидетелите Г. и Г., подкрепени частично и от тези на св. В., са еднопосочни за начина, по който ситуацията се е развила след м. август 2012 г. В тази насока, изводите си за фактите: а) че С. не е погасил нито една от първоначално уговорените вноски; б) че е продължавал да ползва превозното средство; в) че е уведомявал в телефонни разговори  Г. за технически проблеми, налагащи поправката на камиона; г) че е поискал издаване на нов „малък талон“ през лятото на 2013 г.; д) че е отлагал връщането му с мотива за липса на парични средства, но и с уверението, че след като започне ефективно да го използва по предназначение, ще спечели пари, с които ще покрие задълженията си, втората инстанция основа предимно на показанията на частния обвинител, който е бил пряк участник в изследваните обстоятелства и има непосредствени възприятия за поведението на подсъдимия. Двата му свидетелски разказа – пред СРС и пред СГС, описват сходна фактология, макар и в тях да липсва прецизна подредба на точната хронология на случилото. Нещо повече, от неговите показания прозира и мотива, поради който Г. е предприел поведение на търпимост и изчакване спрямо подс. С. и дори след лятото на 2013 г. се е съгласил за пореден път да предоговори параметрите на дължимите плащания (по 500 лв. на месец), които също не били погасени. Казаното от частния обвинител пред Районния съд[24], че поради закупуването на нов камион е решил да предостави стария на С. съвсем логично може да бъде интерпретирано като желание вещта да бъде продадена поради това, че собственикът й няма нужда от нея и в същото време – като проява на толеранс към бъдещия купувач. В тази насока е достатъчно показателна изречената от Г. фраза в разпита му по време на въззивното съдебно следствие  – „Аз го познавам него, влязох му в положението, защото и аз по същия начин имам среден, малък бизнес, който изпитва затруднение по всяко време…“[25]. В допълнение към това изявление, св. Г. за пореден път уточни и че въпреки демонстрираната от него търпимост, той в нито един момент не е давал съгласие камионът да бъде предаван срещу пари за разглобяване на части – „Жалба за поведението на В. подадох след като намерих камиона … Преди това камионът не е обявяван за издирване, защото ние  с В. имахме устна уговорка, той ми беше познат. Ако знаех, че намерението му е такова, щях да обява камиона за издирване…“[26].

            Районният съд[27] е приел за недоказано обстоятелството, че ч.о. Г. е предявил пред подс. С. претенции да му върне товарния автомобил, след като се е убедил, че няма да получи плащане, но този извод не може да бъде безрезервно споделен. Тук, пред скоби, следва да се уточни, че разсъжденията искал ли е и в кой момент Г. връщане на владението върху вещта нямат пряко съставомерно значение (въпреки, че СРС ги е разгледал именно в тази светлина), защото от фактическата и юридическата формулировка на обвинението става ясно, че прокурорът е инкриминирал като изпълнително деяние не отказа тази вещ да бъде върната при поискване, а  последващото разпореждане с нея чрез окончателното й предоставяне на св. Ц. срещу парична сума. Въпреки това, въззивната интерпретация на доказателствата позволява по делото да се приеме за установено, че в един от телефонните разговори през м. април 2014 г. Г. все пак е отправил такава претенция. Дадените от него показания пред СГС[28] съдържат много ясна конкретика в тази насока и в тях не личи нито мотив за лъжесвидетелстване, нито желание за изопачаване на фактите. Свидетелят недвусмислено конкретизира времето на проведения разговор („през април 2014 г.“), заявеното в него желание („… аз му казах, че си искам камиона…“) и демонстрираната от С. ответна реакция („Той ми каза, че камионът е при него и ще си работи с него. Отказа да ми го върне…“). Тези изявления могат да бъдат кредитирани не само, защото звучат логично на фона на развилите се събития, но и поради косвената им подкрепа от показанията на св. Г., които - макар и да съдържат производна фактология (чути от нея изказвания на Г., които тя е преразказала пред СРС), все пак могат да бъдат ползвани за проверка и контрол на първичните източници на информация („Н. му е казал на С., че си иска обратно камиона, ако не може да го изплаща…“).[29]     

Развилите се в периода между м. октомври 2013 г. и м. май 2014 г. събития със самия товарен автомобил (откарването му – първоначално за ремонт в С.а в с. Чепинци, и последващата уговорка между подс. С. и св. Ц. камионът да бъде фактически „продаден“, т.е. оставен срещу парична сума с цел разглобяване за резервни части) са най-съществени за делото, защото именно на тези факти се основават повдигнатите срещу С. обвинения, че не само е обсебил инкриминираната вещ, но и е измамил св. Ц., причинявайки му имотна вреда. Основен източник на информация за тази група обстоятелства са трикратно събраните показания на свидетеля Ц.Ц. (управител на „Т.33 С.“ ООД) – пред разследващия орган[30], в първоинстанционното съдебно следствие[31]  и пред въззивния съд[32]. При постановяването на оспорваната присъда СРС е разполагал единствено с непосредствено изслушаните от него изявления на Ц. (в с.з. на 21.09.2017 г.), но в мотивите си е отрекъл изцяло тяхната достоверност (оценявайки ги като „необективни, нелогични и необосновани…“)[33], приел ги е за неизползваеми в процеса на доказването (с допълнителния довод, че „От описаното от свид. Ц. не е ясно точно по кое време му е бил „продаден“ процесният камион от подс. С. и изобщо имало ли е такава сделка …“)[34] и е отказал да ги кредитира. Изтъкнатите в подкрепа на този извод аргументи обаче следва да бъдат ревизирани от втората инстанция, защото казаното от св. Ц. всъщност е пряка последица от начина, по който са му били задавани въпросите, тяхната формулировка и последователност.

Именно, за да се убеди лично във верността или недостоверността на коментираните показания, СГС не само допусна второинстанционен преразпит на посочения свидетел, но и положи максимални усилия да запълни липсващата в него информация чрез прочитане на протокола от досъдебния му разпит, съдържащ конкретика за точни периоди, суми, параметри на уговорки, лица, документи и т.н.  Така, съпоставяйки цялата изнесена от св. Ц. информация още от фазата на досъдебното производство, въззивният съд застъпи противоположна на първата инстанция теза и прецени, че следва да приеме с доверие съобщените от него факти. Показанията на Ц. произхождат от лице, очевидец на събитията, за които говори, поради което същите могат да бъдат разглеждани като източник на преки доказателства за предмета на делото. И при този свидетел не може да бъде открит „по дефиниция“ мотив да лъжесвидетелства, тъй като изявленията му са напълно еднопосочни, съответни на логиката  на събитията и на останалите доказателства. Така например, казаното от св. Г., че е бил информиран от подсъдимия за технически проблеми с камиона и необходимост същите да бъдат отстранени в С., съвпада с разказа на Ц., че С. му е оставил товарния автомобил за поправка. Първостепенният съд е констатирал, че от разпита на Ц. не се установява времето (периодът) на този факт, но не е обърнал внимание, че въпросната конкретика се съдържа в досъдебните показания на свидетеля, които е следвало служебно да прочете при условията на чл. 281 НПК. Именно пропускът да направи това наложи СГС да преразпита Ц. и ясно да разграничи обстоятелствата, за които той има чисти спомени и тези, които са заличени в паметта му поради изминалите повече от 5 години. Това наложи и цялостно прочитане на досъдебния му разпит[35], основно – по съображения, че същият съдържа детайли за ориентировъчни дати, имена, размери на суми, уговорки и др., пряко относими към предмета на делото. В самото начало на приобщените на основание чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 НПК показания са налице данни, че първото идване на подс. С., за да остави за ремонт товарния автомобил в С.а, е било през м. октомври 2013 г. – факт, който свидетелят потвърди като достоверен в присъствие на страните във въззивното производство веднага след прочитането на протокола.  От съпоставката между приобщения досъдебен разпит на Ц. и казаното от него пред въззивния съд, могат да се изведат редица факти, които са пресъздадени логично и до този момент не са оспорени по делото от никой друг свидетел, вкл. и от самия подсъдим, който до приключването на второинстанционното съдебно следствие не пожела да даде обяснения. Именно въпросните два разпита внасят съществена информация относно това: а) че камионът е бил оставен през м. октомври 2013 г. от подс. С. за ремонт, без последният да предава на Ц. някакви регистрационни документи; б) че няколко месеца след това, въпреки че повредите били отстранени от Ц., подс. С. не се явявал в С.а, за да ги заплати и да получи отново товарния автомобил – основно, с обяснението, че няма налични парични средства; в) че през м. май 2014 г. С. предложил на св. Ц. „да му продаде“ неформално (без нотариална заверка на подписите) инкриминираното МПС за сумата от 5000 лв., от която свидетелят да си приспадне дължимите за ремонта 800 лв.; г) че офертата била приета, подсъдимият получил парите и оставил на разположение на св. Ц. притежавания от св. Г. камион, който до м. юли 2014 г. бил почти цялостно разглобен за резервни части; д) че при уговарянето на въпросната „сделка“ С. се афиширал пред Ц. като собственик на товарния автомобил, но в същото време показал на свидетеля и копие на регистрационния талон; е) че след постигане на уговорката, подсъдимият взел двете регистрационни табели на камиона с мотива, че трябва да го обяви за бракуван пред органите на КАТ.

            В показанията си пред въззивната инстанция на практика св. Ц. възпроизведе основните събития около оставеното за ремонт МПС и последващата уговорка за „закупуването“ му от подс. С., а субсидиарното използване на казаното от него пред разследващи орган касае единствено точния размер на договорените суми и ориентировъчното време на събитията. Ето защо, ползването на цитираните досъдебни доказателства не влиза в конфликт с ограничителната разпоредба на чл. 281, ал.8 НПК – не само поради последващото изявление на Ц., че поддържа прочетените показания (логично мотивирайки липсата на спомени с отминалия период от време), но и поради синхрона им с останалите материали по делото. Доверие заслужава и тази част от разказа на Ц.[36], в която същият разяснява защо той и подсъдимият не са пристъпили към изискуемата от закона нотариална процедура чрез заверка на подписите. Не че при това положение на нещата С. е бил в състояние юридически да му прехвърли собствеността върху камиона, но свидетелят съвсем резонно обясни, че превозното средство му е трябвало за резервни части, не се е налагала неговата експлоатация по предназначение и поради това единственото действие, което (според него) е трябвало да бъде извършено, е обявяването му за бракуван пред органите на КАТ.

            Няма никакъв спор, че лицето, уговорило през м. май 2014 г. предоставянето на товарния автомобил на св. Ц. срещу парична сума, е именно подсъдимият В.С.. В нито един момент Ц. не е проявявал колебание за това обстоятелство, което е било и процесуално закрепено в досъдебното производство с проведеното разпознаване[37].

            Контролен факт, потвърждаващ пределите на инкриминираната уговорка между подсъдимия и св. Ц. и съответно – достоверността на показанията на последния, са установените след 10.07.2014 г. обстоятелства, когато частният обвинител Г.  посетил С.а в с.Чепинци и е идентифицирал отделни части от собствения му камион. Какво точно е видял там св. Г., става ясно не само от показанията му пред първата и втората инстанция, но и от протокола за оглед на местопроизшествие[38], съпътстващия го фотоалбум[39] и подадената от него жалба в СДВР/08 РУ[40]. Самият факт, че превозното средство е било разглобено, е достатъчна инцидия, че това е станало със съгласие на подс. С., най-малкото - защото няма никаква житейска логика св. Ц. да е предприел подобни радикални действия спрямо чужда вещ, която не му е безусловно предоставена. И независимо, че въпросната сделка не е имала юридически измерения, а е по-скоро с фактически характер, след нейното осъществяване Ц. е третирал превозното средство изцяло като свое. Същото важи и за подс. С.. Ако той в действителност не беше получил пари във връзка с инкриминираната уговорка, вследствие на която е приел, че се разпорежда окончателно с камиона, оставяйки го на разположение на Ц., нямаше да свали и прибере в себе си неговите регистрационни табели, които не са били открити при проведения оглед на вещта.

            Именно поради обстоятелството, че втората инстанция прие с доверие показанията на св. Ц., съставляващи на общо основание универсални доказателствени средства (чл. 117 НПК), липсата на документи (писмени доказателства), изготвени във връзка с уговорката му с подс. С. (протокол, договор, разписка и пр.), не се явява фатална пречка за установяването на инкриминираните факти.

            И въззивният съд, както първостепенният, кредитира приетото заключение по изготвената от в.л. Ковачева оценителна експертиза[41], което е посочило пазарната стойност на превозното средство към инкриминирания период (6750 лв.), независимо, че същата се различава по размер както със сумата, уговорена между св. Г. и подс. С. (7500 лв.), така и с тази, предоставена като отплата за камиона от св. Ц. на подсъдимото лице (4200 лв.). В разпита си пред първата инстанция вещото лице мотивирано е разяснила какви критерии е използвала, за да обоснове своите изводи относно посочената стойност.

            V.

Всичко изложено дотук налага да бъдат преразгледани и правните изводи, които Софийският районен съд е изложил, за да оправдае подс. В.С. относно обвинението по чл. 206, ал.1 НК. Противно на тези изводи, въззивната инстанция прие, че с поведението си спрямо процесното МПС през м. май 2014 г. подсъдимият е реализирал  обсебването му, защото противозаконно е присвоил владяна от него чужда движима вещ.

            Подс. С. е годен субект на престъплението по чл. 206, ал.1 НК. Така е, не само защото по делото не са установени данни, които да опровергават неговата способност да бъде наказателно-отговорно лице (чл.31, ал.1 НК), но и поради обстоятелството, че в инкриминирания период спрямо него са съществували специфичните съставомерни изисквания, на които по закон следва да отговаря деецът при обсебването – към момента на деянието да е упражнявал фактическа власт (да е владял) вещта, предмет на осъществено посегателството. Че в случая процесната вещ  (т.а. „Мерцедес-814Д“, рег.№ ******, на стойност 6750 лв.) също кореспондира с признаците по чл. 206, ал.1 НК, е повече от очевидно – освен движима, тя е била и чужда за дееца, тъй като към м. май 2014 г. собственик на камиона се е явявал именно частният обвинител Н.Г., чрез регистрираната на негово име еднолична фирма (ЕТ „Н.– Н.Г.“). С фактическото предаване на въпросното превозно средство на разположение на С. (м. август 2012 г.) на практика е бил осъществен актът на връчване (поверяване) на вещта във владение на подсъдимия с ясно очертани предели на гражданско-правната власт спрямо нея – да я ползва по предназначение (за транспортни услуги) до момента, в който успее да изплати дължимата за нея сума и се извърши официалното (чрез нотариална заверка) прехвърляне на собствеността. Установеното владение в нито един момент не е било съпътствано от правомощие ползвателят (подс. С.) да се разпорежда с товарния автомобил, като го предоставя срещу заплащане на трети лица с цел разглобяване за резервни части. Тези обстоятелства са напълно достатъчни, за да внесат яснота в пределите на уговорката между Г. и С.. Вярно е, че в периода между м. октомври 2013 г. и м. май 2014 г. повереното на подсъдимия владение е било временно прекъснато вследствие на неговото поведение да остави превозното средство  за ремонт в С.а на св. Ц.. Но към момента на явяването му в този С. (с. Чепинци) през м. май 2014 г., за да уреди отношенията си с Ц., фактическата власт отново е принадлежала на С.. Той е бил посоченият от св. Г. ползвател на камиона; той е можел да оперира с него (да го вземе от С.а, да го управлява) и нещо повече – той е разполагал и с обективната възможност необезпокоявано да извърши спрямо въпросната вещ противоправни разпоредителни действия. Така, че временното дистанциране на подсъдимия от повереното му владение по никакъв начин не означава, че същото не е съществувало (като съставомерно изискване) към м. май 2014 г., когато е постигнал инкриминираната уговорка.

            Като е предоставил на св. Ц.Ж.Ц. инкриминирания товарен автомобил срещу получена от него парична сума в размер на 4200 лв., с цел – разглобяването му на части, без знанието и разрешението на собственика на вещта (св. Н.Г.), през м. май 2014 г. в с.Чепинци (Столична община) подс. В.С. е реализирал неговото присвояване. В своя полза (доколкото е получил насрещна престация) и във вреда на действителния собственик, подсъдимият се е разпоредил окончателно с връчената му вещ, с което на практика е осъществил изпълнителното деяние на обсебването по чл. 206, ал.1 НК. В обвинителния акт прокурорът е квалифицирал това негово поведение като „продажба“ (с формулировката „…продал автомобила на Ц.“), въпреки че в случая не е налице класическа продажба (чл. 183 ЗЗД) в облигационно-правния смисъл на понятието. Постигнатата сделка, макар и наречена от самите участници в нея „продажба“, е нищожна (чл. 26, ал.2 ЗЗД), защото при осъществяването й не е била спазена изискуемата процедура да се състави писмен договор с нотариална заверка на подписите (чл. 144, ал.2 ЗДвП). Това положение обаче, не заличава вредоносно-разпоредителния характер на деянието на подсъдимия, защото именно по силата на постигнатата уговорка (макар и юридически нищожна), вследствие на поведението му вещта е била фактически и безвъзвратно предоставена на трето лице за унищожаване (чрез разглобяването на резервни части), каквото на практика се е случило в  периода до 10.07.2014 г. По този начин, въпреки, че от правна страна не е настъпило действително прехвърляне на собствеността (престъплението не може да има за резултат реален транслативен ефект), деецът е предизвикал фактическото отчуждаване на товарния автомобил, или – както съдебната практика е имала повод да посочи – „отчуждаването на вещта от подсъдимия, който е бил в качеството на владеещ я несобственик, без съгласието на собственика й, е действие на разпореждане, с което се осъществява съставът на обсебване по чл. 206, ал.1 НК“ (р.235/09-ІІІ).  

            В мотивите си към проверяваната присъда Софийският районен съд е разсъждавал погрешно, търсейки признаците на обсебването в други два елемента от поведението на С. – отказа му да върне камиона след поискване от страна на  св. Г. и оставянето на товарния автомобил в С.а на св. Ц. за ремонт през м. октомври 2013 г.. Така е  приел и за невъзможно в рамките на наличните доказателства да се установи конкретната фактология на тези две събития. Проявеният подход обаче не държи сметка за фактите на деянието, предявени с обвинителния акт, в който твърдението на прокурора е, че присвояването е извършено през м. май 2014 г. с постигнатата между С. и Ц. уговорка за продажба. Именно в тези рамки е трябвало да прочете и съдебното изследване на събитията, като се даде недвусмислен отговор дали те, а не други установени по делото обстоятелства, отговарят на законния състав по чл. 206, ал.1 НК. Противното би довело до реален риск, без инициатива по чл. 287, ал.1 НПК, да се внесе съществено изменение в обстоятелствената част на обвинението, а оттук – и до накърняване правото на защита на подсъдимия. Вярно е, че в съдебната фаза на това производство са установени редица подробности около фактологията, свързана с предшестващите отношения между подс. С. и св. Ц., но те не водят до съществена промяна в обстоятелствата на обвинението, доколкото нямат пряко съставомерно значение и не подменят вече предявените време, място и начин на реализиране на деянието, както и личността на пострадалото лице. Като се остави настрана това, че прокурорът е бил доста пестелив при представянето на фактите относно твърдяното обсебване (сведено като описание до отразяване на постигнатата през м. май 2014 г. уговорка и нейните последици), в най-общи линии може да се заключи, че при разкриването на неговия механизъм не са били допуснати неясноти или противоречия, така че по същество е бил спазен стандартът на чл. 246, ал.2 НПК. Прави и впечатление, че в обвинителния акт изобщо не е отразено (като фактическо твърдение) предоставянето на инкриминирания товарен автомобил от подс. С. за ремонт в С.а на св. Ц. през м. октомври 2013 г. Описана е директно съставомерната фактология, реализирана през м. май 2014 г. – посещението на С. в С.а, уговорката с Ц. и „продажбата“ на камиона за сумата от 4200 лв. Установяването на тези предхождащи процесната „сделка“ събития обаче по никакъв начин не изменя рамките на обвинението. Изследваното деяние и до настоящия момент остава такова, каквото е отразено в обвинителния акт – извършената именно през м. май 2014 г. „продажба“ на вещта, без съгласието на нейния собственик. Какво е наложило постигането на въпросната уговорка и как е била договорена сумата на сделката (като общ размер, от който са били приспаднати ремонтните разходи), макар и  приети за установени за първи път в съдебната фаза на процеса, са все обстоятелства, които не са  пряко относими към признаците на самото изпълнително деяние.

            Извършеното от подс. С. разпореждане с процесната вещ е било и противозаконно по смисъла на чл. 206, ал.1 НК. В случая деецът е надскочил пределите на предоставената му власт (да ползва камиона по предназначение до окончателното изплащане на сумата  и нотариалното прехвърляне на собствеността) и като резултат е навлязъл във вещните права на самия собственик, третирайки товарния автомобил като свой. Така е, защото правомощието за разпореждане с притежавано имущество принадлежи единствено на титуляра на собствеността, или на изрично упълномощени за това от него лица.

            От субективна страна, при осъществяване на инкриминираното деяние подс. С. е действал с пряк умисъл. Той е съзнавал неговия обществено-опасен характер (че се разпорежда с чужда вещ в своя полза, без знанието и съгласието на нейния собственик); предвиждал е обществено-опасните му последици (вредите, които са настъпили за св. Г. от реализираната „продажба“, довела до фактическо  погиване на товарния автомобил, без стойността му да бъде заплатена на собственика) и е искал, целял е в лична своя изгода настъпилите като  противоправен съставомерен резултат негови последици.

            Във връзка с всичко изложено, въззивният съд оцени като престъпни по чл. 206, ал.1 НК част от фактите по обвинението, които намери за доказани. Това наложи и частичната отмяна на оспорваната присъда (относно пункт І от обвинението) и упражняване на правомощието по чл. 336, ал.1, т.2 НПК в рамките на подадените жалба от частния обвинител и протест от прокурора (чл. 336, ал.2 НПК).

            В частта й относно оправдаването на подс. С. по предявеното обвинение за измама по чл. 209, ал.1 НК спрямо св. Ц.Ж.Ц., присъдата е правилна и мотивите на първата инстанция могат да бъдат споделени в цялост.

В обвинителния акт прокурорът е инкриминирал, че при постигнатата през м. май 2014 г. уговорка С. е заблудил св. Ц., че е собственик на камиона, уговорил е с Ц. продажбата на вещта и е получил от него сумата от 4200 лв., с която не само е набавил облага, но е и причинил на този свидетел имотна вреда в посочения размер. На практика, тезата на обвинението е, че без да знае, че „купува“ от несобственик, Ц. се е разпоредил вредоносно с процесната парична сума, без да придобие собствеността.

            Цитираната теза не намира опора в доказателствата.

            Вярно е, че в прочетените досъдебни показания на Ц. същият твърди, че подсъдимият го е уверил, че камионът е негов, което е създало представата, че С. може да извършва с вещта каквото намери за добре. В същото време обаче, и пред СРС, и пред въззивния съд, посоченият свидетел недвусмислено заяви, че при второто идване на подсъдимия (м. май 2014 г.) уговарянето на т.нар. „продажба“ е станало след като той му е показал талона на превозното средство, вкл. и му предоставил преснимано копие. При това положение, няма как да се твърди, че деецът е направил необходимото, за да възбуди у пострадалия заблуждение относно собствеността, с което да реализира и изпълнителното деяние на измамата. Чие притежание е съответното МПС, е обстоятелство, което винаги се отразява в двата вида свидетелства за регистрация (част І и част ІІ). Фактът, че Ц. е бил запознат със съдържанието на представения му документ, сочи, че той е бил наясно чия собственост е камионът („В копието на талона, което той ни остави, пишеше името на някаква фирма, но не знам дали неговото име го имаше във фирмата…“[42]). За него е било очевидно, че отразеното в талона име на едноличния търговец (ЕТ „Н.– Н.Г.“) не съвпада с името на подсъдимия и при това положение няма как да се твърди, че последният е притежател на вещта. Коректната формулировка на обвинението в този случай изискваше да се посочи, че заблуждението се състои в други обстоятелства (например - относно това, че подсъдимият е овластен от собственика да продаде на трето лице превозното средство), които обаче не са инкриминирани по делото. Вменяването им в отговорност на подс. С. за пръв път във въззивното производство би внесло недопустима съществена промяна в обвинението.

            VІ.

При постановяването на новата (въззивна) присъда, СГС прие, че следва да индивидуализира  наказанието на подс. В.С. (регламентирано в чл. 206, ал.1 НК като лишаване от свобода от една до шест години) при условията на чл. 54, ал.1 НК, поради липсата на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства. В същото време, балансът между смекчаващите и отегчаващите  факти налага санкцията да бъде фиксирана към средния размер – три години лишаване от свобода. От една страна, съдът отчете смекчаващия характер на това, че към момента на деянието (м. май 2014 г.) подсъдимият е бил с чисто съдебно минало, поради настъпилата реабилитация по предходната му съдимост (по н.о.х.д. № 167/07 г. на РС/Свиленград, № 174/08 г. на ОС/Ямбол и № 2656/01 г. на СРС)[43]; че е трудово ангажиран, както и че се намира в трудоспособна възраст, в която би могъл да бъде социално полезен индивид. В същото време обаче, няма как да бъдат подминати и отегчаващите обстоятелства, които не позволяват проява на прекален толеранс – сравнително високата стойност на присвоеното имущество (съставляваща вреда за ч.о. Г.); проявените с деянието наглост, упоритост и хладнокръвие (при наличие на изрично изявление на собственика, че камионът следва да му бъде  върнат, подсъдимият е пристъпил към нерегламентирано разпореждане с него, довело до практическо  унищожаване на вещта) и лошите характеристични данни, които могат да бъдат изведени от актуалната му справка за съдимост, отразяваща междувременно настъпило след деянието ново осъждане, макар и за друго престъпление (по чл. 354а, ал.3 НК, н.о.х.д. № 7670/14 г. на СРС), довело до ефективно наказание „лишаване от свобода“.

Въззивният съд прецени, че следва да отложи изпълнението на така индивидуализираното наказание. Към момента на деянието подсъдимият е бил неосъждан (реабилитиран по предходната си съдимост), макар и по-късно влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 7670/14 г. на СРС да касае престъпление, намиращо се в съвкупност с настоящото. Поради това и съдът не откри формални юридически пречки за приложение на  института по чл. 66 НК. Той обаче се явява целесъобразен и с оглед на другото условие, регламентирано в посочената разпоредба – реалното изтърпяване на санкцията да не е наложително за поправянето на осъдения и постигане на останалите цели по чл. 36 НК.  Обратното би означавало не само да се прекъсне изпълняваната от С. в момента трудова дейност, с която той по един или друг начин е полезен на обществото, но и необосновано да се постанови изолирането му в местата за лишаване от свобода за деяние, извършено преди повече от 5 години. И най-вече, самият факт на воденото повече от 5 години срещу подсъдимия наказателно производство е оказал достатъчно поправително-превъзпитателно въздействие, от което същият да си вземе поука. Продължителността на изпитателния срок по чл. 66 НК обаче следва да бъде максималната – 5 години. Склонността на конкретния деец да проявява престъпно поведение в различни обществени сфери налага спрямо него да се приложат  такива възпиращи механизми, при които той да е наясно, че всяка последваща криминална проява би довела не само до отделното й ефективно санкциониране, но и до привеждане в изпълнение на отложената санкция. В случая, колкото по-дълъг е изпитателният срок, толкова по-голям би  бил психологическият ефект върху личността на подсъдимия и създаването на вътрешни „спирачки“ срещу ново престъпно поведение в бъдеще.

VІІ.

            Закономерна последица от частичното осъждане на С. е възлагането в негова тежест на направените по делото разноски  във връзка с обвинението по чл. 206, ал.1 НК (чл. 189, ал.3 НПК). Същите възлизат на 150 лв., от които  подсъдимият следва да заплати по сметка на МВР сумата от 40 лв. и по сметка на СРС – сумата от 110 лв., както и  5 лв. за служебното издаване на изпълнителен лист.

            По тези съображения въззивният съд постанови присъдата си. 

 

                                  

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ: