№ 1215
гр. София, 17.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря П. Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20211110153895 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба от „Т. С.“ ЕАД срещу ИВ. Г. К., с
която са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, с които се претендират следните суми: 4969,97 лв., представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. – 30.04.2020
г., ведно със законната лихва за забава от 07.06.2021 г. до изплащане на вземането,
сума в размер на 577,26 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху
главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2019
г. до 19.05.2021 г., сума в размер на 40,79лв., представляваща главница за дялово
разпределение за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за
забава от 07.06.2021 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 7,37 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена
топлинна енергия, начислена за периода от 01.07.2018 г. до 19.05.2021 г ., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
14.06.2021 г. по ч. гр. д. № 32043/2021 г. по описа на СРС, 56 състав.
Ищецът твърди, че ответникът е потребител на топлинна енергия за битови
нужди на топлоснабден имот – апартамент № 46, находящ се в гр. София, ж.к. „Н. 2“,
бл. 266,вх. Б, ет. 8, с аб. № 306210, като му дължи посочените суми въз основа на
съществуващо между страните облигационно правоотношение, възникнало въз основа
на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи
съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват потребителите без да е необходимо изричното им
приемане. Твърди, че съгласно Общите условия от 2016 г. купувачите на топлинна
енергия са длъжни да заплатят дължимата цена в 45-дневен срок от изтичане на
периода, за който се отнася. Поддържа, че въз основа на договора с ответната страна е
1
извършил доставка на топлинна енергия за процесния период, но ответникът купувач
не е изпълнил насрещното си задължение да заплати дължимата цена, както и
предвидената такса за услуга дялово разпределение. Съобразно изложеното ищецът
моли исковите претенции да бъдат уважени. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в
който се изразява становище за неоснователност на претенцията. в който оспорва иска
по основание. Ответникът не оспорва да е собственик на процесния имот, но отрича
наличието на облигационно отношение, като сочи, че такова е възникнало с лицето,
подало молба-декларация за откриване на партида. Съобразно изложеното се иска от
съда да отхвърли исковата претенция като неоснователна.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД не изразява
становище.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:
Основателността на предявените искове за установяване, че ответникът дължи
претендираната цена по договор за продажба на доставена топлинна енергия и за
дялово разпределение се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: валидно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
извършена от ищеца реална доставка на топлинна енергия в твърдяния обем през
процесния период и на претендираната стойност, изискуемост на задължението за
плащане на продажната цена. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на
ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно
доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства,
ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт –
точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане
на потребената топлинна енергия за процесния период.
При така разпределелната доказателствена тежест, съдът намира, че искът
частично основателен. Съображенията за това са следните:
Първото релевантно по делото обстоятелство касае установяване налиието на
облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия.
Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна
енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и
договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния
правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за
доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.
Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е
2
обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично
волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.
1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно
която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството
потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е
собственикът/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено,
че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна
енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Т.е. установената в чл. 153, ал. 1 ЗЕ
презумпция е оборима. Клиенти (потребители) на топлинна енергия могат да бъдат и
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този
имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“
на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от
ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
Въз основа на така очертаната нормативна уредба, в случая съдът приема за
установено първото правнорелевантно обстоятелство – наличието на облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия между страните по делото. На
първо място принадлежността на правото на собственост на ответника върху
процесния имот – апартамент № 46, находящ се в гр. София, ж.к. „Н. 2“, бл. 266, вх. Б,
ет. 8, се установява от приложения по делото нотариален акт за продажба на недвижим
имот № 60, том LXXXVI, дело № 18565/92 г. Установено е по делото също така, че по
отношение на притежавания от ответната страна недвижим имот, намиращ се в сграда
в режим на етажна собственост, е налице и решение на етажната собственост за
присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа. В случая обстоятелството е
доказано от приложения по делото договор за извършване на услугата дялово
разпределение и протокол от проведено Общо събрание на собствениците на ЕС,
находяща се в гр. София, ж.к. „Н. 2“, бл. 266, вх. Б, с което етажните собственици са
3
взели решение да се сключи договор с дружество, извършващо услугата дялово
разпределение на топлинна енергия в сградата в режим на етажна собственост. Въз
основа на гореизложените аргументи се обосновава извод за наличието на
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия по отношение процесния обект.
За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната цена, е изслушано заключение на съдебно-
техническата експертиза, което съдът кредитира като обективно и обосновано,
изготвено от специалист, притежаващ необходимите знания, и отговарящо пълно на
поставените въпроси, без да се пораждат съмнения за неговата правилност. Съгласно
същото количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се
измерва чрез т. нар. общ топломер, монтиран в абонатната станция. Показанията се
отчитат ежемесечно. За процесния период фирмата за дялово разпределение е отчитала
уредите в имота, с изключение на периода 2018 г. – 2019 г., когато ответницата не е
осигурила достъп, поради което е изчислен служебен разход съгласно чл. 61, т. 6.5 от
Наредбата за топлоснабдяването. Вещото лице е установило, че по данни на фирмата
за дялово разпределение в процесния имот е имало монтирани две отоплителни тела и
два топлоразпределители. В имота има щранг лира за отопление в банята, за която се
изчислява служебна топлинна енергия съгласно Наредбата. По данни от фирмата за
дялово разпределение в имота се ползва топла вода, но поради липса на водомер за
топла вода, разходът за такава се изчислява на база двама потребители при норма 140
литра на потребител за денонощие, съгласно чл. 69, ал. 2 от Наредбата за
топлоснабдяването. Количеството топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, е разпределено пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект
в сградата. Съгласно заключението на вещото лице размерът на непогасената главница
за доставена топлинна енергия за процесния период от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г.
възлиза на сумата от 4884,64 лв. за целия имот, след отчитане на разликата между
прогнозно начислената стойност и действителната такава, начислена по изравнителни
сметки.
По делото не се твърди и не се установява, включително предвид заключението
по съдебно-счетоводната експертиза, плащане на дължимата сума. Предвид
гореизложените изводи искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл.
150 ЗЕ за заплащане на цената за доставена топлинна енергия следва да се уважи
частично, като се признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на
ищеца сумата от 4884,64 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава
от 07.06.2021 г. до изплащане на вземането, като за разликата над сумата от 4884,64 лв.
до пълния предявен размер от 4969,97 лв., искът подлежи на отхвърляне.
По делото ищецът претендира от ответника и вземане за възнаграждение за
дялово разпределение за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г.
За основателността на иска следва да се установи от ищеца, че през процесния
период ФДР е извършила услугата дялово разпределение в процесния имот, поради
което в тежест на ответника е възникнало задължение за плащане на дължимото
възнаграждение.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът намира, че искът е
основателен. Съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г.
4
дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по
реда на чл. 61 и сл. от НТ или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в СЕС,
като съгласно ал. 2 на чл. 22 от ОУ клиентите заплащат на продавача стойността на
услугата „дялово разпределение”, извършвана от избрания от тях търговец. Ето защо,
ищецът е материалноправно легитимиран да получи претендираното възнаграждение
за дялово разпределение.
В случая, от събраните по делото писмени доказателства се установява, че през
процесния период е бил сключен договор за дялово разпределение с лице,
регистрирано по реда на чл. 139а от ЗЕ, и че тази услуга е извършвана от него.
На следващо място, от заключението на съдебно – счетоводната експертиза
(таблица 3) се установява, че за извършените услуги за дялово разпределение за
периода от м.05.2018 г. до м.04.2020 г. са издадени описаните в таблица 3 от
заключението фактури на обща стойност – 40,79 лв.
По делото не се твърди и не се установява посочената сума да е погасена чрез
плащане.
Предвид изложеното по-горе, искът за заплащане на възнаграждение за дялово
разпределение следва да се уважи, като се признае за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца сумата от 40,79 лв. – главница, представляваща
възнаграждение за дялово разпределение за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г.,
ведно със законна лихва от 07.06.2021 г. до окончателното плащане.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от
страните.
В случая, за процесния период са били приложими Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т. С.“ ЕАД
на битови клиенти в гр. София, в сила от 12.08.2016 г., съгласно чл. 33 от които
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45 - дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е
предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната
лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Ето защо, купувачът дължи лихва за забава само върху сумата по окончателната
фактура за отчетния период.
Тъй като срокът за плащане на задълженията по общите фактури е определен в
Общи условия от 2016 г. /чл. 33, ал. 2/, то не е необходима покана, за да бъдат
поставени ответниците в забава /арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД/.
От заключението на съдебно – счетоводната експертиза /таблица 4/ се
установява, че размерът на мораторната лихва за периода от 15.09.2019 г. до 19.05.2021
г., начислена върху процесните общи фактури за главницата за топлинна енергия,
възлиза на сумата от 597,42 лв.
По делото не се твърди от ответника, а и от заключението на съдебно –
счетоводната експертиза не се установява дължимата от ответника мораторна лихва,
начислена върху главницата за доставена топлинна енергия, да е погасена чрез
плащане.
Предвид изложеното по-горе и с оглед на диспозитивното начало, искът с
5
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се уважи изцяло, като се признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 577,26 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. до 19.05.2021 г.
Искът за мораторна лихва за периода от 01.07.2018 г. до 19.05.2021 г., начислена
върху възнаграждението за дялово разпределение следва да се отхвърли като
неоснователен по следните съображения:
Макар по делото да се установи наличието на главен дълг, не е доказана втората
предпоставка за уважаване на иска, а именно – моментът, от който ответникът е
изпаднал в забава в погасяването на процесната сума. Това е така, тъй като по делото
не са ангажирани от ищеца доказателства, от които да се установява какъв е бил
уговореният срок за плащане на услугата дялово разпределение, за да може да се
определи от кой момент ответникът е изпаднал в забава в погасяването на процесната
сума за дялово разпределение, респ. ако не е бил уговорен такъв срок, то не са
ангажирани от ищеца доказателства за отправена и получена покана от ответника (арг.
от чл. 84, ал. 2 ЗЗД).
По изложените съображения, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от
7,37 лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на цената за услугата
дялово разпределение за периода от 01.07.2018 г. до 19.05.2021 г., следва да се
отхвърли като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора право на възнаграждение има както ищецът, така и
ответникът. Съгласно ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното
производството.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени разноски
съобразно уважената част от исковете. Сторените от него разноски са в размер на
611,91 лв. за исковото производство (111,91 лв. държавна такса, 400 лв. за експертизи и
100 лв. юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, определено на
основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ) и 161,91 лв. за
заповедното производство (111,91 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение за заповедното производство), поради което му се дължат разноски в
размер на 601,77 лв. за исковото производство и 159,23 лв. за заповедното
производство.
На ответницата ИВ. Г. К. е предоставена безплатна правна помощ на основание
чл. 38, ал. 1, т. 1 ЗА, като е договорено възнаграждение в размер на 400 лв. Предвид
изхода на спора ищецът следва да бъде осъден за заплати на адвокат Н. КР. от САК, с
личен № ********, с адрес гр. София, ул. „Три уши“ № 1, ет. 1, офис № 2 на
основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 ЗА сумата в общ размер от 6,67 лв.,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна
помощ на ответника ИВ. Г. К. за исковото производство, съразмерно на отхвърлената
част от исковете.
Воден от горното, съдът
6
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че ИВ. Г. К.,
ЕГН ********** дължи на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ******** на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ сумата от сумата от 4884,64 лв., представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със
законната лихва за забава от 07.06.2021 г. до изплащане на вземането, сумата от 40,79
лв., представляваща възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода от
01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законна лихва от 07.06.2021 г. до
окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 577,26 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. до 19.05.2021 г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
14.06.2021 г. по ч. гр. д. № 32043/2021 г. по описа на СРС, 56 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК:
******** срещу ИВ. Г. К., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ за разликата над сумата от 4884,64 лв. до пълния предявен
размер от 4969,97 лв., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7,37 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за
периода от 01.07.2018 г. до 19.05.2021 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ИВ. Г. К., ЕГН ********** да заплати
на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ******** разноски в размер на 601,77 лв. за исковото
производство и 159,23 лв. за заповедното производство по ч. гр. д. № 32043/2021 г. по
описа на СРС, 56 състав, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с
ал. 1, т. 1 ЗА „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ******** за заплати на адвокат Н. КР. от САК, с личен
№ ********, с адрес гр. София, ул. „Три уши“ № 1, ет. 1, офис № 2 сумата от 6,67 лв.,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна
помощ на ответника ИВ. Г. К. за исковото производство, съразмерно на отхвърлената
част от исковете.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице –
помагач на страната на ищеца.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2 – седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7
8