РЕШЕНИЕ
№ 711
гр. Пловдив , 25.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на седми април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Весела П. Кърпачева
при участието на секретаря Каменка Т. Кяйчева
като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело №
20205330110387 по описа за 2020 година
Съдът е сезиран с искова молба от В. И. Ч. и Н.И.К., с която се предявяват
искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че клаузите за възнаградителна лихва и за
заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги в договор за
потребителски кредит № ***** са нищожни.
В исковата молба се твърди, че между ищцата В. И. Ч., в качеството и на
кредитополучател и ответното дружество, в качеството на кредитодател, е бил
сключен договор за потребителски кредит № ******, по които бил предоставен
заем в размер на 4000 лв. Ищцата Н.И.К. била солидарен длъжник. В договора
била определена договорна лихва в размер на 41,17 %, а годишният процент на
разходите бил 49,89%. В договора било посочено, че дължимата сума по кредита
била 7026,48 лв., като освен тази сума ищцата следвало да заплати и сумата от
3615,84 лв., представляваща възнаграждение за предоставен пакет допълнителни
услуги. Общото задължение по кредита било в размер 10642,32 лв. Посочената
сума следва да бъде заплатена на 36 погасителни вноски за периода 03.01.2018 г.
до 03.12.2020 г., като размерът на всяка вноска бил 295,62 лв. Ищците намират, че
договорът за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за
потребителския кредит. Изтъкват нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК поради липса на посочване на общата сума, дължима от потребителя. В
1
договора не се съдържали конкретните параметри на общата дължима сума, не
било ясно какъв е размерът в лева на възнаградителната лихва и на ГПР. Твърдят,
че в договора не били посочени условията за прилагането на договорения лихвен
процент, което нарушавало разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Нарушен бил и
чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, тъй като в договора не фигурирала информацията за правото
на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените
и предстоящите плащания. Намират, че договорната възнаградителна лихва била
нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавала
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. Клаузата за
заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги противоречала на
материалния закон и на разпоредбите на чл. 21, ал.1 ЗПК. Възнаграждението не се
дължало на основание чл. 10а ЗПК, а се касаело за услуги, които са свързани с
усвояване и управление на кредита. Поддържат, че начисляването на
възнаграждение за пакет допълнителни услуги представлявало разход по кредита
по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, с което се надвишавало ограничението на чл. 19,
ал.4 ЗПК. Предвид изложените твърдения поддържат, че клаузите за
възнаградителна лихва и за заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни
услуги са нищожни на две групи основания - поради цялостна недействителност
на договора и поради самостоятелното им противоречие на добрите нрави,
материалния закон и нищожност поради заобикаляне на закона. Предвид
изложените твърдения предявяват настоящите искове. Молят за тяхното
уважаване и за присъждане на сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Профи Кредит България” ЕООД
депозира писмен отговор със становище за неоснователност на предявените
искове. Не оспорва, че между страните по спора бил сключен процесният договор
за кредит с посочените в исковата молба параметри. Твърди, че при сключването
му кредитополучателят и солидарният длъжник са получили необходимата
информация относно клаузите, касаещи допълнителните услуги, които
дружеството предлага. Твърди, че ищецът е правил периодични плащания по
договора за кредит, като били погасени общо шест пълни вноски. Оспорва
изложените твърдения за недействителност на договора поради неспазване на
съдържанието, предвидено в нормата на чл. 11 ЗПК. Намира за неоснователно
възражението, че уговорената договорна лихва противоречала на добрите нрави,
като в случай че бъде обявена възнаградителната лихва за нищожна, следвало да
2
се приложи нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Оспорва довода за противоречие на
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги с нормите на
чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК. Излага подробни съображения в тази насока. Моли за
отхвърляне на предявените искове, претендира разноски, както и прави
възражение за прекомерност на претендираното от ищците адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от
настоящата инстанция:
Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен
установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е
обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата
молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът
да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за
недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е
нищожна, респ. унищожаема. Ако процедира по този начин, съдът се произнася
по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен
установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в
исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо
обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка
само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото
производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка
или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за
недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на
договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да
изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще
бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан
от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение
№ 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение №
868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/
31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/
10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение №
33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г.,
3
по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г.
по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.
Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да
разгледа предявените установителни искове само на изложените в исковата молба
основания, а именно: нищожност поради нарушение на разпоредбите на чл. 22
ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.9, т.10 и т.12 ЗПК, предвид твърдяното от ищеца
разминаване между посочения в договора и действително приложимия размер на
лихвения процент и ГПР между страните, както и нищожност поради
противоречие с добрите нрави.
По безспорните между страните обстоятелства:
Не е спорно по делото, че между ищеца и ответното дружество е
възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит № *****, по
който предоставената от ответника парична сума в размер на 4000 лв. е изцяло
усвоена от кредитополучателя – ищеца В. И. Ч.. Солидарен длъжник по договора
е другата ищца – Н.И.К.. Страните не спорят и относно съдържанието на
възникналото облигационно отношение, обективирано в представения екземпляр
на договор за кредит и погасителния план към него. Съгласно него, е уговорен
годишен лихвен процент в размер на 41,17 % и ГПР – 49,89 %. Дължимата сума
по кредита възлизала на 7026,48 лв. Страните уговорили и възнаграждение за
закупен пакет допълнителни услуги в размер на 3615,84 лв. Съгласно
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги кредиторът има
задължението да предостави на длъжниците една или всички от посочените
услуги, както следва: 1)приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; 2)възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски;
3)възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4)
възможност за смяна на датата на датата на падежа; 5) улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Видно от погасителния план
размерът на всяка погасителна вноска възлиза на сумата от 295,62 лв., от която
195,18 лв. - главница и лихва, и 100,44 лв. – възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги. Към договора са сключени четири анекса, както следва:
анекс № 1 от 27.01.2018 г., с който се променя падежната дата от 3-то на 15-то
число; анекс № 2/23.02.2018 г., съгласно който вноски № 2 се отлагат за плащане
в края на погасителни план; с анекс № 3 от 19.03.2018 г. вноски № 3 и № 4 се
отлагат за плащане в края на погасителния план, като размерът на ГПК е
определен на 40,59 %, при годишен лихвен процент от 41,17 %; съгласно анекс №
4/07.08.2018 г. е намален размерът на вноски № 7, 8, 9, 10, 11, 12 на 74,62 лв., при
4
ГПР – 32,7 % и ГЛП – 41,17 %.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата
на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2
от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на
законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане
целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те
следва да получават адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване
на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за
сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално
годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв
начин навсякъде в Общността.
В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи
договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва
кредитен посредник или не.
Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този
договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък
начин.
С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че
нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла
на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР,
но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин,
който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да
разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато
формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не
5
съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е
налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се
явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР,
което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата
хипотеза, а именно дали посоченият в раздел VI от договора годишен процент на
разходите в размер на 49,89 % отговаря на действително приложимия между
страните ГПР.
Съгласно заключението на неоспорената от страните и приета по делото
ССчЕ, което се кредитира от съда на основание чл.202 ГПК като обективно и
компетентно дадено, сумата от 3615,84 лева, дължима от кредитополучателя с
основание избран и закупен пакет от допълнителни услуги, не е включена в
посочения в договора размер на ГПР, а именно 49,89 %. При съобразяване и на
тази сума кредитът би се оскъпил съществено с 90,396 % .
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което
общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи,
включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.
В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите:
1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит;
2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят
дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали
плащането се извършва в брой или чрез кредит;
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на
плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други
разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не
6
е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т.1-3 от Директива 2008/48/ЕО.
В конкретния случай с процесния договор за кредит за ищците възниква
задължение за заплащане на сумата в размер на 3615,84 лв., представляваща пакет
от допълнителни услуги, която също е разсрочена на 36 месечни вноски и е
включена в общата дължима от кредитополучетеля сума в погасителния план.
Видно от приложението споразуемение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, което е част от съдържанието на процесния договор, а не отделно
съглашение, както твърди ответното дружество, допълнителните услуги, за които
ищцата заплаща, са следните: 1) приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит; 2) възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски; 3)възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски;
4)възможност за смяна на дата на падеж; 5)улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. Така описаните допълнителни услуги попадат в
приложното поле на разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, а именно – възможността
кредиторът да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Съгласно § 1, т.1 от ДР към
ЗПК в общия разход по кредита се включват всички видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, каквито са и уговорените
„допълнителни услуги“. Поради това този разход по кредита, следва да се включи
в ГПР, което не е сторено в случая. За това се съди от заключението на приетата
по делото ССчЕ, видно от което в ГПР се включва само договорната лихва, но не
и другите разходи по кредита, в това число и възнаграждението за допълнителен
пакет услуги. Налице е разминаване между посочения в Договора ГПР и
действителния размер на ГПР, което както вече бе изяснено по-горе
представлява една от трите хипотези на нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК, водеща до недействителност на договора. При извод за
недействителност на договора съобразно чл. 23 ЗПК потребителят дължи да
върне само чистата стойност на кредита, а именно 4000 лева.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че предявеният главен
иск е основателен, поради което следва да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че клаузите за възнаградителна лихва и пакет
допълнителни услуги от процесния договор за кредит № ***** са недействителни
на основание чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради това, че
посоченият в Договора ГПР не съответства на действителния ГПР.
7
Допълнително, за пълнота на изложението, съдът намира, че следва да
разгледа и основанието за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва и
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, поради противоречието им с
добрите нрави. Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната
свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни
тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Съдът намира,
че с оглед размера на уговорената възнаградителна лихва от 41,17 % е налице
визираното основание. В действителност, в случая се касае за необезпечен заем,
предоставен от небанкова финансова институция, с висок риск за кредитора дали
ще получи предоставената сума. Тези обстоятелства обаче не дават пълна
договорна свобода, в полза на кредитодателя, да определя възнаградителна лихва
в посочения размер от 41,17 %. Последната противоречи на добрите нрави и като
такава е нищожна. Съдебната практика приема, че значителната липса на
еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се
приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница
на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето
пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка
действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са
накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на
страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на
договорите да установява действителната обща вола на страните, формирана от
всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Така
- Решение № 119 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 485/2011 г., I г. о., ГК.
Нееквивалентност в престациите е налице и при договорката за заплащане
на допълнителен пакет услуги. От съдържанието на споразумението за
предоставяне на пакет допълнителни услуги е видно, че с оглед техният вид, това
са услуги типични за кредитодателя (изплащане на потребителския кредит),
такива, които дават възможност на страните за изменят договорното
правоотношение (което е заложено в закона) и такива, които дават „право“ на
кредитополучателя да изтегли нов кредит. За така описаните услуги, които са
присъщи за едно кредитно правоотношение, ищците следва да заплатят сумата от
3615,84 лв. – близка до размера на самия предоставен от ответното дружество
кредитен ресурс. Явна е неравномерността в престациите на двете страни в
договорното правоотношение. Не се променят изводите на съда от факта, че
страните са сключвали общо четири анекса към договора, с които са променили
падежната дата на плащанията, както и са отложили плащането на две
8
погасителни вноски и са изменили размера на 6 вноски. Описаните действия са
част от правото на всяка страна да иска изменение в договорната връзка, за което
след постигане на взаимно съгласие, са били подписаните четирите анекса. В
последните два анекса се забелязва неяснота относно това как е формиран ГПР в
размер по-нисък от ГЛП, след като съгласно заключението на ССчЕ в ГПР по
кредита се включва единствено ГЛП. Тази неяснота е допълнителен аргумент за
нарушение на изискванията за съдържание на потребителските договори, по
които потребителят е по-слабата страна в правоотношението, на която се дължи
защита от законовия регламент.
Предвид изложените съображения, съдът приема, че предявеният иск за
нищожност следва да се уважи, като бъде признато за установено в отношенията
между страните, че клаузите от договора за кредит за договорна възнаградителна
лихва и възнаграждение за пакет от допълнителни услуги са недействителни
поради нарушение на чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, както и като
накърняващи добрите нрави.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски имат ищците на основание чл. 78,
ал.1 ГПК. Съгласно списък на разноските по чл.80 ГПК в полза на ищцата В.Ч.
следва да се присъди сумата от общо – 425,69 лв., от които 275,69 лв. за ДТ и 150
лв. за депозит за експертиза. На основание чл. 38, ал.2 ЗА адв. Д.Б. има право на
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на всяка от ищците
съгласно сключени договори за правна защита и съдействие от 25.02.2019 г. и
05.03.2019 г. – л. 4 и л. 5 от делото. Съдът намира, че в полза на адв. Б. следва да
се присъди сумата от по 909,60 лв. с ДДС (адв. Б. в регистриран по ДДС, видно от
акт за регистрация по ДДС – л.109 от делото) за процесуално представителство за
всяка ищца, или общо 1819,20 лв., определено съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба
за минималните размери на адвокатските възнаграждение № 1/ 09.07.2004 г. Не се
споделят доводите на процесуалния представител за приложение в случая на чл.2,
ал.5 от Наредбата, както и за присъждане на адвокатско възнаграждение за всяко
проведено след първото открито съдебно заседание, доколкото делото се е
отлагало за изслушване на експертиза и не са извършвани други процесуални
действия.
Така мотивиран, съдът
9
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район Средец, бул. „България“ № 49, бл.53 Е, вх. В, ет.7, по предявения от
В. И. Ч., ЕГН: **********, адрес: село ***, община ****, обл. ******, ул. „***“ и
Н.И.К., ЕГН: ********, адрес: гр. ******, иск с правно основание чл. 26 ЗЗД, във
вр. чл.22 ЗПК, че клаузите за договорна възнаградителна лихва и възнаграждение
за пакет допълнителни услуги от сключеният между страните договор за кредит
№ *******, са недействителни на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10
ЗПК, поради това, че посоченият в договора ГПР не съответства на действителния
ГПР, както и нищожни поради противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* на основание
чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на В. И. Ч., ЕГН: ********** сумата от 425,69 лева
(четиристотин двадесет и пет лева и шестдесет и девет стотинки) – съдебно
деловодни разноски в производството.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на
Адвокат Д. Г. Б., АК ******, личен № *******, адрес: гр. ****** на основание чл.
38, ал.2 ЗА сумата от 1819,20 лева с ДДС (хиляда осемстотин и деветнадесет лева
и двадесет стотинки), представляваща адвокатски хонорар за процесуално
представителство в производството по делото.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
10