РЕШЕНИЕ
гр.София, 14.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на тринадесети юни през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолева
Андрей Георгиев
при секретаря Н.Светославова и в
присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от
съдията-докладчик в.гр.дело N: 4 898 по описа за 2017 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 60-ІІ-204/31.01.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 58 781/2012 г. по описа на СРС, II ГО, 60 състав, „К.“ ООД,
ЕИК ******** е осъдено да заплати на „П.Ф.” ООД, ЕИК********на основание чл.327, ал.1 ТЗ сумата
3 616,00 лева, представляваща остатък от неплатена цена по договор за
продажба на стоки, обективиран във фактура № **********/ 05.12.2011 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 11.12.2012 г. до окончателното
й заплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата 365,48 лева, представляваща
обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение – главницата от
3 616,00 лева за периода: 19.12.2011 г. – 10.12.2012 г., като искът с
правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 365,48 лева до пълния
предявен размер от 459,51 лева е отхвърлен, като неоснователен.
Със същия
съдебен акт ответникът „К.“ ООД е осъден да
заплати на ищеца „П.Ф.” ООД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1 010,76 лева
– разноски по делото.
Срещу така постановеното съдебно
решение в частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна
жалба от ответника „К.“ ООД, ***. В същата се поддържа, че решението в
обжалваната от ответника част е неправилно, постановено в противоречие с
материалния закон и необосновано. Наведени са твърдения, че жалбоподателят е
компания с основен предмет на дейност – производство на медицински изделия и
като сертифициран производител на такива продукти е длъжен да притежава
необходимите документи – сертификат и спецификация за качество на вложените в
тях суровини; че съгласно чл.321 ТЗ и предвид спецификата на продуктите, които
закупува и тези, които произвежда, жалбоподателят в поръчката си изрично е
посочил няколко допълнителни изисквания към доставчика „П.Ф.” ООД, а именно:
доставката на продукта Л-аргинин хидрохлорид да бъде съпътствана от
необходимите за този продукт сертификати за качество и от техническа спецификация,
което в случая не е направено; че продавачът се е представил за производител на
продукта, какъвто той не е; че въпреки искането на „К.“ ООД сертификат за
съответствие на продукта не е представен при доставката, нито в хода на
производството пред СРС. Релевирани са доводи, че СРС неправилно е приел, че
фактурата от 05.12.2011 г., издадена от ищеца, в която ищецът твърди, че е
обективирана съгласуваната воля на страните по договора, е доказателства за
съдържанието на договора, тъй като този извод на съда е в противоречие с
константната практика на ВКС относно значението на фактурата, която с случая не
е подписана от представител на купувача; че този съд не е отчел значението на
направената поръчка № 041/09.09.2011 г., в която изрично са посочени допълнителни
изисквания на доставката – доставката на продукта да бъде съпътствана от
сертификата и техническа спецификация, които сертификати се явяват съществен
елемент на договора за продажба, съществено задължение на продавача, като
липсата им води до неизпълнение на договора от страна на продавача. Инвокират
се съображения и че жалбоподателят е направил възражение за неизпълнен договор
и е задържал доставените продукти до изпълнение на задължението от страна на
продавача да представи необходимите сертификати и техническа спецификация на
продукта, вследствие на което не е извършил плащането; че упражняващият
възражението не изпада в забава се освобождава от последиците от собствената си
забава в случай на забава на насрещната страна, в каквато е изпаднал ищецът.
Сочи се и че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице изпълнение
на договора от страна на продавача, тъй като от представените по делото
доказателства не може да се направи обоснован извод, че „П.Ф.” ООД е изпълнил
задължението си по сделката, тъй като и към момента той не е представил
необходимите документи за качество на продукта, въпреки, че в тежест на същия е
било да докаже придружаването на доставената стока с всички изискуеми по закон
и уговореното между страните документи, удостоверяващи произхода и качеството
на стоката, което не е сторено от него. По делото липсват доказателства в този
смисъл.
Моли съда да отмени решението на СРС
в обжалваната част, като вместо това да постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира присъждането на разноски по делото.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „П.Ф.” ООД, ***, в който се поддържа, че по
съществото си жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Сочи се, че правилно СРС е приел, че между страните по делото е налице валидно
сключен договор за покупко-продажба на стоки, както и че след направено
авансово плащане от ответника ищцовото дружество в срок и съгласно условията на
поръчката на 16.12.2011 г. е доставило стоката в посоченото от купувача място;
че не следва да бъде споделяно твърдението на ответника, че стоката не е била
съпроводена от допълнително поисканите с направената поръчка документи, поради
което същата не отговаряла на изискванията на чл.321 ТЗ, с оглед на това, че
продуктът – предмет на поръчката е бил придружен с товарителница от 14.12.2011
г. на превозвача „Спиди” АД, издадена фактура, както и от сертификат и
техническа спецификация, като в връзка с последното е отразено, че при
сключване на договора ответникът не е направил изрично искане сертификатът да
бъде издаден от определена лицензирана лаборатория. Наведени са твърдения и че логичен и
последователен с оглед установеното по делото е и изводът на първата инстанция
относно липсата на надлежно отправени до ищеца изявления за разваляне на
договора, респ. искания за обезщетение при неточно изпълнение на същия; че не
съществуват неясноти в практиката относно разпоредбата на чл.324 ТЗ и не било
установено качество на доставената стока, различно от посоченото от приложения
от ответника сертификат и че последният не е констатирал по надлежен ред
влошено качество на стоката или че същата не отговаря на всички критерии,
заложени в техническата спецификация на продукта, както и че с оглед специфичната
му дейност задължение на поръчващия е било да съобрази заложените от него
параметри на поръчката с нейните особености.
Моли съда да остави въззивната
жалба без уважение и да потвърди решението на СРС в обжалваната част. Претендира
присъждането на направените по делото разноски.
Решението в частта, с която искът по
чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен до пълния предявен размер не е обжалвано и е влязло
в сила.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК,
намира следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалваната част, като по отношение на същото не намира
приложение нито едно от изключенията, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбите доводи /чл.269,
изр.2 ГПК/.
Първоинстанционният съд е
сезиран с предявени при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.327, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Въззивният съд като
съобрази изискванията на закона, обстоятелствата по делото и събраните по
делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че не са
налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по заявената
претенция по чл.327, ал.1 ТЗ.
По делото не е спорно, че страните по него са
обвързани от договор за продажба по направена от „К.” ООД поръчка № 041/09.09.2011 г., приета
от „П.Ф.” ООД на същата дата. И двете страните по тази сделка са търговци, поради което по отношение на
тях намират приложение правилата на Търговския закон, съгласно които
търговската продажба е неформален, възмезден и двустранен договор. За да се
приеме, че е сключен е необходимо да се установи постигнато съгласие за неговия
предмет между продавача и купувача. Предаването на вещта и плащането на цената
са действия в изпълнение на вече сключения договор, а не са елементи от състава
по сключването му, в т.ч. и с оглед обстоятелството, че при търговската
продажба е възможно страните да не са уговорили цена към момента на сключване
на сделката предвид разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ. Следователно, съконтрагентите
се смятат за обвързани от момента на постигането на съгласието, което в случая
е станало на 09.09.2011 г. Съгласно приетата поръчка предмет на доставката е 50
кг. от продукта L-аргинин монохидрохлорид - CAS № 1119-34-2, EINECS: 214-275-1,
с цена – 59,00 евро за килограм без ДДС и допълнителни изисквания: при доставка
на стоките да се представят сертификати и техническа спецификация, срок на
доставка – 2 до 4 седмици, място на доставка: Варна, „Т.” ООД.
Поетото задължение от продавача при
търговската продажба във връзка с представянето на документите – сертификати и
техническа спецификация на продукта, са в съответствие с предвиденото в чл.321 ТЗ регламентация.
Във връзка със сключената между
страните сделка от продавача „П.Ф.” ООД е издадена проформа фактура №
**********/13.09.2011 г. за сумата 6 924,00 лева с ДДС. В същата е посочен
следния начин на плащане: 2 308,00 лева – авансово /20 % авансово + цялата стойност на ДДС/,
2 308,00 лева – след 30 дни и 2 308,00 лева – след 60 дни. На
05.12.2011 г. за „П.Ф.” ООД за същата доставка 50,00 кг. L-arginine HCL е
издала и фактура № ********** на стойност 6 924,00 лева с ДДС с вписан
начин на плащане: в брой/по сметка. И двата акта не са подписани за посочения в
тях получател „К.” ООД.
Безспорно е в производството, че на
01.12.2011 г. „К.” ООД е заплатил на ищеца част от определената цена по
сделката – 2 308,00 лева, а на 15.12.2012 г. – и още 1 000,00 лева от
същата, или общо 3 308,00 лева.
Не се спори и че 16.12.2011 г. на
посочения в адреса в гр.Варна ищецът е доставил 50 кг. от продукта L-аргинин монохидрохлорид.
Спорен е въпросът дали ищецът е изпълнил точно задълженията си по тази сделка.
Съгласно разпоредбата на чл.154,
ал.1 ГПК всяка страна в гражданското съдопроизводство е длъжна да установи
обстоятелствата, на които основава своите искания. С ангажираните пред първа
инстанция доказателства ищецът „П.Ф.” ООД при условията на пълно и главно доказване
не е установил твърдяното от него пълно изпълнение на задълженията му по
процесната сделка, на което основава претенцията си за заплащане на заявеното
вземане за главница. Липсват данни за предаване на процесната стока в съответствие
с постигнатите договорки. Съществено условие на сключения между съконтрагентите
договор е предаването на не какъв да е продукт L-аргинин монохидрохлорид, а такъв
– който да има съответните сертификати и техническа спецификация за произход и
качество. Доказателства, че това изискване е изпълнено в конкретния случай не
са представени от ищеца. Неоснователни са доводите на „П.Ф.” ООД, че ответната
страна изрично е признала, че стоката е била придружена с необходимите
документи. Тъкмо обратното – „К.” ООД в подадения отговор по чл.131 ГПК е направил
възражение по този въпрос, като е посочил, че към стоката е имало прикрепен
един документ, създаден от самия ищец и изходящ от него, че същият е
производител на продукта и гарантира качеството му, които обстоятелства не
отговарят на действителността, тъй като „П.Ф.” ООД не е производител на този
продукт, което е общоизвестен факт, съотв. че след направеното възражение от „К.”
ООД две седмици след доставката „П.Ф.” ООД им е представил друг сертификат на
бланка на АСЕТRADE, който с оглед данните от сайта му също не е оторизиран
орган за контрол и качество, поради което и този документ е недействителен. „П.Ф.”
ООД не е представил доказателства пред СРС /нито поддържа такива твърдения/, че
това дружество, както и АСЕТRADE, са производители на доставените от ищеца 50
кг. L-аргинин монохидрохлорид, съотв., че последните са оторизирани субекти
имащи правомощия за издаване на документи за произход и качество на този
продукт от неговия производител.
Не могат да бъдат споделени и инвокираните
от „П.Ф.” ООД доводи, че при сключване на договора между страните ответникът не
е направил изрично искане сертификатът да бъде издаден от лицензирана
лаборатория. Заявените в поръчката и приети от ищцовото дружество допълнителни
изисквания към предмета на продажбата имплицитно съдържат в себе си изискването
документите за произход и качество да бъдат издадени от оторизиран субект – лице,
което може да ги издава, а такива са производителят или друг лицензиран субект,
както и че тези сертификати и техническа спецификация следва да се отнасят за
конкретната партида – предмет на доставката. Във връзка с последното следва да
се отбележи и че едва след представяне на необходимите документи относно
произхода и качеството на доставения продукт купувачът би могъл да извърши
преглед на стоката за съответствие с изискванията за качество.
Установеното неточно изпълнение
на сделката от страна на ищеца, както и обстоятелството, че „П.Ф.” ООД не е доказал,
че за изпълнената от него част по процесния договор му се дължи по-голяма
стойност от заплатената вече такава от купувача, обуславят извод, че в полза на
ищеца към момента на приключване на устните състезания пред въззивната
инстанция не се е породило правото да получи остатъка от цената по разглежданата
сделка, за която е издадена фактура №
**********/05.12.2011 г., поради което предявеният иск относно главницата в
размер на 3 616,00 лева се явява неоснователен.
Възраженията на жалбоподателя по
чл.90 ЗЗД и за забава на кредитора са наведени за първи път във въззивната
жалба, същите са несвоевременни и не следва да бъдат разглеждани във въззивното
производство на основание чл.266, ал.1 ГПК.
Съобразно приетия изход на спора
по отношение на главния иск, настоящата инстанция намира, че следва да се отхвърли
като неоснователен и акцесорният иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за
сумата 365,48 лева и период: 19.12.2011 г.
– 10.12.2012 г., тъй
като предпоставка за нейното уважаване е съществуването на едно валидно, ликвидно
и изискуемо главно вземане, по отношение изпълнението на което длъжникът да е
изпаднал в забава, каквото в разглежданата хипотеза не е налице.
Предвид обстоятелството, че крайните
изводи на двете инстанции относно изхода от разглеждане на спора в обжалваната
част на решението не съвпадат, последното следва да бъде отменено в частта, с
която ответникът е осъден да заплати на ищеца вземанията за главница и
обезщетение за забава на основание чл.327, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, съответно
за сумите от 3 616,00 лева – относно
главницата и 365,48 лева – относно обезщетението за забавено изпълнение, и да се
постанови ново, с което тези искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни. Решението
следва да бъде отменено и в частта, в която „К.“
ООД е осъдено да заплати на „П.Ф.” ООД на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски по
делото в размер на 1 010,76 лева.
В частта, в която
искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен, първоинстанционното решение не е
обжалвано и е влязло в сила.
При приетия изход на
спора на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя следва да се присъди сумата
621,00 лева – разноски за въззивната инстанция, от които: 112,30 лева –
държавна такса и 508,70 лева – адвокатско възнаграждение, определено при
условията на чл.78, ал.5 ГПК във връзка със своевременно наведено от
въззиваемата страна възражение за прекомерност, което съдебният състав намира
за основателно, с оглед липсата на фактическа и правна
сложност на спора; броя на проведените открити съдебни заседания по делото пред
СГС – само едно, и обема на осъществената защита, като размерът е съобразен с
предвидения минимален такъв в чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на
ВАдС за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
За първоинстанционното производство на „К.“
ООД не се дължат разноски, тъй като до приключване на устните състезания по
него това дружество не е ангажирало доказателства за реалното извършване на
разходи във връзка със същото, а на възстановяване по реда на чл.78 ГПК
подлежат само действително направените разноски по делото.
На основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна не се дължат разноски
за въззивната инстанция.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 60-ІІ-204/31.01.2017 г., постановено по гр.д.№ 58 781/
2012 г. по описа на СРС, II ГО, 60
състав – в ЧАСТТА, в която „К.“ ООД,
ЕИК ******** е осъдено да заплати на „П.Ф.” ООД, ЕИК********на основание чл.327, ал.1 ТЗ
сумата 3 616,00 лева, представляваща остатък от неплатена цена по договор
за продажба на стоки, обективиран във фактура № **********/05.12.2011 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 11.12.2012 г. до окончателното
й заплащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата 365,48 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение -
главницата от 3 616,00 лева, за периода: 19.12.2011 г. – 10.12.2012 г., както и ЧАСТТА, с която „К.“ ООД е осъдено да заплати на „П.Ф.” ООД на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1 010,76 лева – разноски за
производството пред СРС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П.Ф.” ООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес: *** срещу „К.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес: *** искове: с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ за сумата
3 616,00 лева, представляваща остатък от неплатена цена по договор за
продажба на стоки по поръчка № 041/09.09.2011 г., за която „П.Ф.” ООД е издал
фактура № **********/05.12.2011 г., ведно със законната лихва, считано от
11.12.2012 г. до окончателното заплащане на сумата, както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 365,48 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата по чл.327 ТЗ за периода: 19.12.2011 г. – 10.12.2012 г., като
неоснователни.
ОСЪЖДА „П.Ф.” ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес: *** да ЗАПЛАТИ
на „К.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 621,00 лева /шестстотин
двадесет и един лева/ – разноски за въззивната инстанция.
Решението в частта, с която искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен до пълния
предявен размер и период, е влязло в сила като необжалвано.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.