Р Е Ш Е Н И Е №
22.03.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
12133 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 174900 от 12.08.2020 г. по гр.д. № 27781/2019 г. Софийски
районен съд, 33 състав признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 415 ГПК, че С.Г.С., ЕГН **********, и Е.П.С., ЕГН **********, дължат
солидарно на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата 3 190.13 лв., представляваща
цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018
г., ведно със законната лихва от 17.01.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна
лихва в размер на 248.58 лв. за периода от 30.12.2016 г. до 02.01.2019 г., сумата
от 70.54 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение
за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 17.01.2019
г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 12.01 лв. за периода от
30.01.2016 г. до 02.01.2019 г., за недвижим имот в гр. София, ж.к. „********,
аб. № 147575, за които суми е издадена заповед от 23.01.2019 г. по ч.гр.д. №
2598/2019 г. по описа на СРС, 33 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците
са осъдени да заплатят на ищеца сумата 330.43 лв. – разноски за исковото и за
заповедното производство. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД,
като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците С.Г.С. и Е.П.С.,
които го обжалват изцяло с оплаквания за частична недопустимост и за
неправилност. В заповедното производство заявителят ограничил претенцията си до
цената на доставена топлинна енергия в периода м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г.,
за които били издадени две общи фактури – от 31.07.2017 г. и от 31.07.2018 г.
Искът по чл. 422 ГПК бил специален, а от приложената към исковата молба извадка
КПР операция било видно, че са предявени и вземания от други периоди – по
първите пет фактури. Не били включени в периода на заповедното производство и
следователно недопустим бил и искът за 4 бр. фактури, описани в жалбата,
издадени в периода 30.11.2016 г. – 01.12.2016 г., тъй като при справка при
ищеца се установявало, че начислените по тях главници (без лихви) били за
предходен период. За тези 9 бр. фактури искът бил недопустим. Тъй като
първостепенният съд неправилно определил падежа на задълженията за цена на
доставена ТЕ и услуга ДР за съответния месечен период, неправилен бил и
изводът, че нито едно от вземанията не е погасено по давност. Неправилно
районният съд приел и че ищецът е доказал основание за начисляване на лихви
върху претендираните вземания. Ищецът не установил изискуемост на процесните задължения,
както и спазване на предвидения законов ред за обявяване на изравнителните
сметки. Сумите за ДР не били дължими на ищеца, а на третото лице помагач.
Етажната собственост не била сключила договор с ищеца на основание чл. 140, ал.
5 ЗЕ, а ОУ на ищеца били нищожни в частта, с която се приемало, че ищецът и
третото лице помагач могат да уговарят задължения на потребителите без тяхно
участие и съгласие. Поради това молят съда да отмени атакуваното решение и
вместо това постанови друго, с което да отхвърли исковете. Претендират
разноски, като за тези във въззивното производство се представят списъци по чл.
80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК. С молба от 12.10.2021 г. оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното
решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано
от въззивниците адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението от длъжниците срещу
издадената заповед за изпълнение е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителните искове са предявени в срока по чл. 415 ГПК и са допустими. Неоснователен
е поддържаният в жалбата довод за частична недопустимост на атакуваното решение
като постановено по частично недопустим иск. В исковата молба ищецът е
претендирал вземания за топлинна енергия, дялово разпределение и лихви върху
тях съобразно издадената заповед за изпълнение, а дали вземанията му касаят
различен период е въпрос по основателността, а не по допустимостта на исковете.
С оглед наведените в жалбата непреклудирани доводи решенинето е частично неправилно
по следните съображения:
В срока по чл. 131 ГПК ответницата Е.С. не е депозирала
писмен отговор на исковата молба – последната ведно с приложенията й е връчена
лично на 10.06.2019 г. и в преклузивния срок не е подаден отговор. Такъв е
подаден от двамата ответници чрез адв. Д. на 08.10.2019 г., което действие е
потвърдено от ответниците с нарочна молба. Ето защо и по арг. чл. 54 ГПК следва
да се приеме, че най-късно към 08.10.2019 г. е осъществено редовно връчване на
съдебните книжа и на ответника С.С.. Поради това наведените нови възражения с
подадения втори отговор на 13.01.2020 г. са преклудирани по силата на чл. 133 ГПК.
С първия отговор са наведени възражения за частична
недопустимост, евентуално за неоснователност на исковете във връзка с описани в
извлечението от сметки 9 бр. фактури; че имотът бил „нетоплоснабден“ и
радиаторите и перо „БГВ били с нулеви отчети, като вземането следвало да касае
само перо „сградна инсталация“, но и тази сума не се дължала предвид нищожността
на процедурата, заложена в чл. 61 и сл. от Наредба № 16-334 от 2007 г.
топлоснабдяването; Релевирано е евентуално възражение за погасяване по давност
на част от вземанията; Претенцията за лихва е оспорена с възражението, че се
претендира въз основа на нищожна клауза от ОУ от 2014 г. – чл. 33, ал. 1 и 2,
която обвързвала падежа на задължението за плащане с притежаването на специално
техническо средство от страна потребителя – компютър или смартфон, както и
достъп до интернет, което поставяло потребителя в неравностойно положение
спрямо търговеца; Претенцията за дялово разпределение е оспорена с възражение,
че сумите се дължат на третото лице помагач, а ищецът предявявал чужди права;
ОУ в частта, с която се приемало ищецът и третото лице помагач да могат да
уговарят задължения за потребителите били нищожни; Лихва върху главницата за
дялово разпределение не се дължала. Част от тези възражения се поддържат във
въззивната жалба.
С оглед изложеното, доводът в жалбата за недоказано
наличие на облигационно отношение между ищеца и ответниците е преклудиран и не
следва да се обсъжда. Само за пълнота следва да се посочи, че от представения
нотариален акт № 3 по д. № 379/2007 г. на нотариус рег. № 075 на НК се
установява твърдението на ищеца, че ответниците са собственици на процесния
имот в режим на съпружеска имуществена общност. Ответниците не са изложили
твърдения след 2007 г. да са отчуждили имота си, нито бракът им да е прекратен,
поради което районният съд не е бил длъжен да им дава указания че не сочат
доказателства за ненаведен от тях факт. Нещо повече – с възражението си срещу
издадената заповед за изпълнение ответниците са заявили, че не дължат
вземанията, защото от 6 години никой не живеел в него, за което била подадена
обосновка до „Техем“, което съдържа в себе си признание, че са собственици.
От приетото във въззивната инстанция заключение на СТЕ,
което не е оспорено по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а съдът кредитира
се установява, че общият топломер в АС
на процесната сграда-етажна собственост е преминавал през изискваните от
ЗИ метрологични проверки със заключение „съответства”. Дяловото разпределение е
извършвано от третото лице помагач след отчет на уредите за дялово
разпределение с дистанционен отчет и на водомерите за топла вода. В процесния
период 01.05.2016 г. – 30.04.2018 г. в имота на ответниците е имало 5 монтирани
отоплителни тела, като монтираните на тях топлоразпределители са стари и се
отчитат визуално, а не дистанционно. За периода е изчислен служебен разход на
максимална мощност на отоплителните тела, съгласно чл. 61 НТ. В имота се ползва
топла вода и има 2 водомера за топла вода, които на 23.11.2016 г. са сменени с
нови с радиомодули. Стойността на топлинната енергия за процесния период
възлиза на 3 190.13 лв. Сумите за ТЕ от сградна инсталация са правилно
начислявани въз основа на отопляемия обем на имота по проект.
С оглед така установеното, предявеният иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 190.13 лв.
– главница за доставена топлинна енергия, е основателен и доказан. Твърденията
на въззивниците, че в процесните вземания за ТЕ са включени такива от предходен
период са напълно недоказани. Наведеният в пледоарията по съществото на спора
довод от въззивниците, че не били представени протоколи за неосигурен достъп,
освен преклудиран по силата на чл. 266, ал. 1 ГПК е и неоснователен предвид
установеното, че ответниците не са монтирали в имота си уреди за дялово
разпределение от същия модел, каквото е изискването на чл. 140, ал. 2 ЗЕ. Тази
хипотеза следва да бъде приравнена на липса на уреди, поради което
начисляването е правилно извършено по реда на чл. 61 НТ (отм.). Впрочем,
приложимите към момента на двата процесни отчета ОУ от 2014 г. и от 2016 г. не
предвиждат съставяне на протоколи за неосигурен достъп – съставяне на такъв се
предвижда само в хипотезата на чл. 41 от ОУ, касаещ случаите на неосигуряване
на достъп при отказ от ползване на топлинна енергия, какъвто не е
настоящият.
По отношение на лихвите за забава върху главницата за топлинна енергия
приложими относно вземанията и по двете общи фактури, издадени в процесния
период, са сега действащите Общи условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД на клиенти в град
София, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР. Съобразно уговореното в
чл. 33 от тези ОУ, клиентите дължат обезщетение за забава върху главницата в
размер на законната лихва едва след изтичане на 45-дневния срок за плащане на
сумата по общата изравнителна фактура. Поради това възражението на въззивниците
за нищожност на клаузи от ОУ от 2014 г., освен по същество неоснователно, е и
неотносимо за спора. Предвид неоспорването на размера на начислената лихва,
акцесорният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД правилно е
уважен от СРС в предявения размер. Видно и от счетоводното извлечение е, че
лихви върху главницата за топлинна енергия не са начислявани преди 15.09.2017
г., макар ищецът да е посочил по-ранен начален момент на периода, за който
претендира лихви.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД за сумата 70.54 лв. – цена на услугата дялово разпределение за
периода м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г.:
Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ, отговорността за извършването
на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите
по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на
търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената
за услугата „дялово разпределение на топлинната енергия“ е
определен в ЗЕ - съгласно чл. 139в, когато топлопреносното
предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на
чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б, с който се урежда цената за извършване
на услугата дялово разпределение на топлинна енергия.
В случая ищецът е сключил договор при ОУ
с третото лице помагач за извършване
на услугата дялово разпределение на топлинна енергия
по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 22 и чл. 36 от ОУ от 2014 г.
и аналогичните им клаузи от ОУ от 2016 г., клиентите заплащат на продавача
както сумите за потребената ТЕ, така и сумите за извършване
на услугата дялово разпределение от избрания от тях
търговец. Въззивният съд не намира тези клаузи да са нищожни – с тях
потребителят на топлинна енергия не е поставен в неблагоприятно положение, а
лицето, извършващо дялово разпределение, не поема търговски риск
да събира парични суми от множество клиенти в сгради – етажна собственост.
Видно от представеното счетоводно извлечение, в сумата
70.54 лв. – претендирана цена на услугата дялово разпределение за периода м.
05.2016 г. – м. 04.2018 г., са включени и вземания за дялово разпределение за
периода м. 12.2015 г. – м. 04.2016 г. (първите пет описани фактури) на обща стойност
11.10 лв. Със заявлението за издаване на заповед за изпълнение е претендирана
главница за дялово разпределение и за този период – от м. 12.2015 г. до м.
04.2018 г., но заповед е издадена за периода м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г.
Поправка на очевидна фактическа грешка не е искана от заявителя, нито е
допусната служебно от съда, поради което предметът на иска, предявен по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, касае само периода по заповедта. Следователно дължимата за
процесния период сума за дялово разпределение възлиза на 59.44 лв., до който
размер този иск е основателен.
Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 12.01 лв.
– лихви за забава върху главницата за дялово разпределение, претендирани за
периода 30.01.2016 г. – 02.01.2019 г., е изцяло неоснователен. Клаузите на чл.
22, ал. 2 от ОУ от 2014 г. и от 2016 г. предвиждат само, че клиентите заплащат
на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от
избрания от тях търговец. Срок за плащане на вземането за дялово разпределение
обаче не е уговорен, поради което, и при липса на доказателства за отправена
покана до длъжниците, този акцесорен иск е неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
Релевираното от ответника С. възражение за погасяване по давност на част от
вземанията е неоснователно. Съобразно чл. 114, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 116,
б. „б” ЗЗД, погасени по давност биха били вземания, станали изискуеми преди
17.01.2016 г., каквито в случая не се претендират.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради което
атакуваното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът за главница
за дялово разпределение е уважен за разликата над 59.44 лв. до 70.54 лв., ведно
със законната лихва върху тази разлика, в частта, с която е уважен акцесорният
иск за сумата 12.01 лв. – лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение, както и в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на
ищеца разноски за исковото и за заповедното производство над сумата от 323.26 лв.
В останалата част решението следва да бъде потвърдено като правилно. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника С.С. разноски за първата инстанция в размер на 2.30 лв.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на двете
страни. Доказано направените разноски от двамата въззивници са в размер на
138.80 лв. – държавна такса, като съразмерно с уважената част от жалбата им се
дължат 0.91 лв. Въззивникът С. е заплатил и адвокатско възнаграждение в размер
на 150 лв., заплатено в брой съгласно представения договор за правна защита и
съдействие. Възнаграждението е под минималния размер по НМРАВ, поради което
възражението на въззиваемия по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Съразмерно с
уважената част, въззиваемият дължи на въззивника С. разноски в размер на 0.98
лв.
Въззиваемият е направил разноски в размер на 200 лв. –
депозит за СТЕ, а по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, съобразявайки извършената от
юрисконсулт на въззиваемия дейност, съдът определя възнаграждение в размер на 50
лв., или общо разноски 250 лв. Съразмерно с отхвърлената част, въззивниците
следва да заплатят на въззиваемия разноски в размер на 248.36 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 174900 от 12.08.2020 г., постановено по гр.д. № 27781/2019 г. на
Софийски районен съд, 33 състав в частта,
с която е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК, че С.Г.С.,
ЕГН **********, и Е.П.С., ЕГН **********, дължат солидарно на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
разликата над 59.44 лв. до 70.54 лв. (равняваща се на 11.10 лв.) – цена на
услугата „дялово разпределение“, ведно със законната лихва върху тази разлика от
17.01.2019 г. до изплащане на вземането, както
и в частта, с която е признато за установено, че ответниците дължат
солидарно на ищеца сумата 12.01 лв. – лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение от 70.54 лв. за периода от 30.01.2016 г. до 02.01.2019 г.,
както и в частта, с която на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.Г.С., ЕГН **********, и Е.П.С., ЕГН **********,
са осъдени да заплатят на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, разноски за исковото и за
заповедното производство над сумата от 323.26 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, срещу С.Г.С., ЕГН **********, и Е.П.С.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
разликата над 59.44 лв. до 70.54 лв. (равняваща се на 11.10 лв.) – цена на
услугата „дялово разпределение“ за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2018 г., и иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 12.01 лв.
– лихва за забава върху главница за дялово разпределение от 70.54 лв. за
периода 30.01.2016 г. - 02.01.2019 г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 174900 от 12.08.2020 г., постановено по гр.д. № 27781/2019 г. на
Софийски районен съд, 33 състав в останалата част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, да заплати
на С.Г.С., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 2.30 лв. (два лева и 30 стотинки),
представляваща разноски за първоинстанционното производство, и сумата 0.98 лв. (нула лева и 98 стотинки),
представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, да заплати
на С.Г.С., ЕГН **********, и Е.П.С., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 0.91 лв. (нула лева и 91
стотинки), представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА С.Г.С., ЕГН **********, и Е.П.С., ЕГН **********, да заплатят на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78 ГПК
сумата 248.36 лв. (двеста четиридесет
и осем лева и 36 стотинки), представляваща разноски за въззивното производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК********,
като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.