№ 683
гр. ***, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ***, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Дияна Ат. Николова
при участието на секретаря Габриела Ст. Василева
като разгледа докладваното от Дияна Ат. Николова Гражданско дело №
20234430104066 по описа за 2023 година
Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от К. В. Ц.,
ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, чрез адв. А. Д., член на
САК, със съдебен адрес и адрес за призоваване: ***” ***, против "***”
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***,
п.к. ***, р-н „***“3, бул. „***“ ***, ***, в която се твърди следното : на
11.01.2023 г. между ищцата и ответното дружество е сключен договор № ***
за предоставяне на потребителски кредит, в съответствие със Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл.1 от
Договора, ответното дружество е предоставило на ищцата сумата от 1600 лв.
Съгласно чл.3 от договора, ищцата трябвало да върне общо сумата от 1
968лв., която представлява сбор от: главница в размер на 1 600 лв. и лихва в
размер на 368 лв., при лихвен процент 23 %.Съгласно чл. 2 от договора,
плащанията по договора трябва да бъдат извършвани на 12 вноски съгласно
Погасителния план, неразделна част от договора. Според погасителния план и
според договора, както и преддоговорната информация, първото плащане е
трябвало да бъде извършено на 10.02.2023 г. (първа падежна дата на вноска),
а последното на 06.01.2024 г. (крайна падежна дата на вноска). Съгласно чл.4
от Договора годишният процент на разходите по кредита е в размер на 49.66
%, изчислен по реда на чл. 8.4 от Общите условия на ответното дружество и
включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 5
от Договора кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено от *** в
полза на Дружеството, с одобряването от Дружеството на предоставеното в
негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се
отмени нито от Кредитополучателя, нито от лицето, предоставило
1
обезпечението. Със сключването на настоящия договор Кредитополучателят
потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е
посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както
физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който
да бъде одобрен от Кредитора в процедурата по кандидатстване за Кредит.
Кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен от Кредитора
поръчител дава еднаква възможност на Кредитополучателя да получи кредит
при едни и същи търговски условия. Изложеното в чл. 5 от договора е
обективно невярно. След направена справка в сайта на ответното дружество
(https://www.ferratum.bg/) се установява, че няма как да бъде попълнен и
подаден формуляр за отпускане на потребителски кредит без да бъде дадено
съгласие кредита да бъде обезпечен с поръчителство от дружество Гарант. В
този смисъл няма как да бъде сключен договор за кредит с ответното
дружество, без кредитополучателят да се съгласи по договора да има Гарант,
независимо какво пише в общите условия или договорите, които ответникът
сключва със своите клиенти.
Видно от чл. 3 от Договора във връзка с чл. 1.6 от Договора за гаранция
(поръчителство), общият размер на задължението на ищцата възлиза на 3 488
лв. (1968 лева главница и лихва заедно с 1 520 лева такса гарант).Съгласно
Договор за гаранция с *** (чл. 1.6.) Такса за предоставяне на
гаранция(поръчителство): сумата, в общ размер от 1 520 лв., дължима от
Клиента за предоставената гаранция. Таксата за гаранцията се заплаща по
банкова сметка в *** - ***, ***) на месечни вноски, в размерите, условията и
на падежите, уговорени съгласно Погасителен план, който е неразделна част
от настоящия Договор: Брой вноски - 12; Дата на първо плащане - 10.02.2023;
Краен срок на издължаване на таксата - 06.01.2024 г. Посочената банкова
сметка всъщност е банковата сметка на ответното Дружество и именно на нея
ищцата е заплатила сумата по Договора предсрочно.
Видно от представената по делото извадка от сметките на ищцата,
последната е заплатила сумата от 2 794.69 лева към датата на подаване на
исковата молба.
Видно от удостоверението за наличие на задължение към ответното
Дружество от 27.05.2023 г., ищцата няма непогасени задължения към
ответното Дружество, тъй като последната е погасила предсрочно
задълженията си по договора.
Заявява се, че ищцата има качеството потребител по смисъла на чл.9 ал. 3
от ЗПК, доколкото същата при сключването на договора за потребителски
кредит е действала извън рамките на своята професионална или търговска
дейност. Следователно приложимият нормативен акт е Законът за
потребителския кредит (ЗПК). Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9 Договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 11,
т. 10 от ЗПК Договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния
процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
2
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
Съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Твърди се, че Договор №*** за предоставяне на потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради
следните причини: Не е посочено кои точно разходи формират ГПР. Цитира
се съдебна практика, вкл. практика на СЕС.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална
формула, като спазването на това изчисление дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
3
ЗПК.
Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора., както вече отбелязано по-горе.
На следващо място, видно от уговорките в договора между страните и
тези в договора за /гаранция/ поръчителство, то между двата договора е
налице такава тясна корелация и взаимозависимост, че сключването на
акцесорния договор за предоставяне на поръчителство на практика се явява
част от сключването на договора за потребителски кредит, т. е. те следва да се
разглеждат като едно цяло/договорът за потребителски кредит не може да
бъде сключен без да е обезпечен, тъй като е налице договорна обвързаност и
между кредитора и поръчителя, с изричната уговорка за изплащане на
възнаграждението по поръчителството наред с това по основното задължение
по кредита, и то на кредитодателя по негова сметка.
Това, както и съотношението на дължимото по договора за предоставяне
на поръчителство възнаграждение и размерът на задължението, за което
ищецът се съгласява да поръчителства, без да има правото на свободен избор
за това, дават основание да се приеме, че договорът е сключен в нарушение
на добрите нрави и конкретно на принципите на добросъвестността,
справедливостта и еквивалентността на насрещните престации. Ето защо
компонентът "вноска гарант" от последващия погасителен план е следвало да
се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената
дефиниция в § 1, т. 1 от ДР от ЗПК за общ разход. В случая в процесния
Договор е посочен ГПР - 49.66 %, а ако се включи разходът за такса гарант 1
520 лева, и възнаградителната лихва, то този ГПР няма да е 49.66 %.
Доколкото в чл. 19, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, то със сключването на договора за поръчителство,
кредиторът е предвидил възнаграждение за поръчителство, което по своята
същност представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски
кредит и невключването на това възнаграждение в общите разходи по кредита
представлява заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Поради което
и договорът на това основание следва да се счита нищожен.
В процесния договор е нарушено и това изискване на закона за точно и
ясно посочване на ГПР и неговите компоненти,доколкото никъде не е
посочено кои разходи формират ГПР. Същото непосочване представлява
4
нарушение на чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Възнаграждението за гарант/поръчител не е включено като разход в ГПР
и потребителят няма възможност да откаже предоставянето на подобна
гаранция, защото последното е задължително условие за получаване на
кредита.
Твърди се, че ищцата не е имала възможност да сключи договора за
кредит, без да се съгласи по договора да има поръчител, поради което
възнгараждението на гаранта по договора за поръчителство е трябвало да
бъде включено в определянето на ГПР по кредита като разход по договор за
допълнителна услуга, която е пряко свързан с договора за кредит и е
задължително условие за получаването на кредита. Според константната и
безпротиворечива съдебна практика (Решение № 1647 от 22.12.2022 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2744/2022 г., Решение № 257 от 28.02.2023 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 91/2023 г., Решение № 197 от 21.02.2023 г. на ОС -
Варна по в. гр. д. № 2504/2022 г., всичките влезли в сила, Решение № 3376 от
4.03.2023 г. на СРС по гр. д. № 42556/2021), когато не се включа таксата
Гарант в ГПР е налице неправилно посочване на ГПР, което води до
недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 11,
ал.1, т.10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
В тази връзка ищецът не е могъл да избира между няколко варианта - или
да предложи избрано от него физическо лице, което да обезпечени
задълженията му към "***" ЕООД или да се обърне към услугите, които
предоставя Поръчителя или друго лице, което дружество да гарантира
изпълнението на Договора за кредит. Не по своя собствена преценка ищцата е
решила да сключи договор за гаранция с Поръчителя, като дружеството бъде
гарант за изпълнение на задълженията по процесния договор за кредит.
Следователно, сключване на договор за поръчителство е задължително
условие при отпускане на кредита.
В тежест на доказване на ответното Дружество е да докаже, че ищцата е
могла да избира и е направила собствена преценка. Разписаните клаузи, че тя
го е направила по собствена преценка са недопустими според практикта на
СЕС /цитира се в исковата молба/, защото разместват доказателствената
тежест и правят почти невъзможно упражняването на потребителските права.
Твърди се, че договорът за поръчителство е нищожен. Същият е
съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът е трето за това
правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от
фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му
възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът е едностранен, безвъзмезден и
каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство е
кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на
задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение.
Законодателят урежда договора за поръчителство като съглашение
между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки
обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде
учредено лично обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен от закона
5
интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице
поръчител е лишена от правно основание. В правната теория основанието на
една сделка се схваща като типичната и непосредствената правна цел, която
се преследва с предоставяне на имуществена облага. Съществуването на
основание се извежда от вида и съдържанието на сделката. Типичната и
непосредствена цел, която преследват страните по процесния договор за
предоставяне на поръчителство, е да бъдат обезпечени вземанията на
кредитодателя. Когато длъжникът учредява лично обезпечение, то не се
осъществява целта на договора за поръчителство и същият е лишен от своето
основание. Договорът за поръчителство е уреден от диспозитивни правни
норми, поради което страните могат да уговорят възмездност на
поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в
двустранен. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати
възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите
нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл.
143, т. 1 от ЗПК. Съгласно константината съдебна практика противоречи на
добрите нрави съглашение при което престациите са явно
нееквивалентни.Необходимо е да е налице значителна липса на
еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е
в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това
несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване. Следва да се
посочи, че разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. трето („противоречие с
добрите нрав“) ЗЗД намира приложение и при търговските сделки /в този
смисъл Решение № 88 от 22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г. на ВКС, I ТО/.
По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя,
длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването на
принципа на справедливост е още по-драстично. Поставянето на изискването
за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение
противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8,
параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно,
че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона
за потребителския кредит. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се
посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48., която е да се осигури високо,
6
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения
8.9.23. 24.43.45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от
27.03.2014 г. по дело С565/12 на четвърти състав на СЕС.
Предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т. нар. "бързи
кредити", при които потребителите се нуждаят спешно от финансови
средства изискването за осигуряване на обезпечение превръща сключването
на договора за предоставяне на поръчителство в задължително условие за
получаването на кредита - аргумент от факта, че двата договора са сключени
на една и съща дата по едно и също време. Подобно изискване противоречи
на чл. 16 от ЗПК и на Директива 2008/48 относно потребителските кредити,
която забранява безотговорното кредитиране, повишаващо опасността от
неплатежоспособност и свръхзадлъжнялост на потребителите /така
съображения 9 и 26 от Директивата/, защото специфичният профил на
потребителите на бързи кредити е: лица с налична вече задлъжнялост, с
неустановими или ниски доходи и с имуществена необезпеченост, които са
изолирани от банковото кредитиране.
Ако тези лица разполагаха с възможност да осигурят обезпечения,
включително чрез гарантиране на изпълнението от страна на трети лица, те
щяха да предпочетат банковото кредитиране, при което лихвените нива са
значително по-ниски от тези, предлагани от небанковите финансови
институции. При съпоставяне на размера на отпуснатия кредит от 1 600 лв. и
размера на възнаграждението на дружеството - гарант 1 520 лв. няма
житейска логика едно лице да се съгласи да заплати възнаграждение на
толкова висока цена, почти равна на сумата, която получава в заем, ако имаше
избор дали да се съгласи с обезпечението или да откаже. Поставянето на
условие за усвояване на кредита чрез осигуряване на поръчителство с високо
възнаграждение осъществява фактическия състав на неравноправността и
разкрива недобросъвестността на кредитодателя, тъй като ако последният
беше постъпил справедливо и добросъвестно с кредитополучателя,
потребителят не би се съгласил с клауза за толкова високо възнаграждение
при индивидуални преговори - така съображение 74 от Решение по съединени
дело С- 224/2019 г. и С-259/2019 г. на СЕС. Решението в своята точка 74
гласи следното:
„Що се отнася до въпроса дали е спазено изискването за добросъвестност
по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13, следва да се установи,
че с оглед на шестнадесето съображение от Директивата националният съд
трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с
потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че
потребителят ще се съгласи с подобна клауза при индивидуални преговори
(решение от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C-621/17, EU:C:2019:820, т.
50).“
Поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи
възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта
на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
7
допълнително увеличаване на размера на задълженията. На практика вместо
да се облекчава длъжника в кредитирането, т.е. в получаването на кредита,
неговото положение се утежнява, защото чрез поръчителя той заплаща
значително по- висока стойност на кредита. Положението на поръчителя, от
друга страна, е изключително благоприятно, особено когато е свързано лице с
Кредитополучателя, както е в случая. Поръчителят веднъж получава
възнаграждение, почти равно на стойността на самия кредит, и второ, ако той
заплати дълга, ще му се дължи и заплатената част + неговото възнаграждение,
което означава, че поръчителят на практика се обогатява, поръчителствайки.
Отделно от горното, в случай като настоящия, когато на длъжника се
вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което
дългът му нараства, се получава ефект на създаване на опасност от
свръхзадлъжнялост на длъжника, т.к. размерът на задълженията се увеличава.
Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването
на националния закон, като той следва да тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marledsng и 14/83 Von
Colson). Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да
изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във
вреда на потребителя, като по-слабата страна в гражданския и търговския
оборот, с което задължение той не би се съгласил, ако кредитодателят действа
добросъвестно.
Поради изложеното се заявява, че е изпълнен общият фактически състав
на чл.143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за
неравноправност на договорна уговорка относно клауза за предоставяне на
обезпечение гаранция /клауза гарант/ /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ и тази
договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща
правни последици за потребителя. Същата клауза следва да се счита като част
от Договора за потребителски кредит поради тясната й свързаност с
Договора.
Посочва се, че в СЕФ (Стандартен европейски формуляр) се съдържа и
информация за това, за ищеца кредитополучател да е възможно да възникне
задължение за плащане на възнаграждение за поръчителство /гаранция/, като
конкретният му размер е определен в Договора за гаранция (поръчителство).
Нещо повече такова по размер задължение е и възникнало със сключването на
Договора за гаранция с гаранта /поръчител/ *** именно в този размер, която
сума от 1 520 лв. представлява такса за гаранцията, дължима от ищеца. В
Договора обаче такова по вид задължение изобщо не е намерило отражение,
макар в този договор да се съдържа уговорка, че с одобряването на кредита се
одобрява и гаранцията.
Именно в тази връзка двата договора - този за кредит и този за гаранция,
не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията) е
предвидено да се заплаща с вноските по погасителния план по другия
(кредита). При това положение единият договор става част от съдържанието
на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за
гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се
8
отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в
договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича
от чл. 5 от договора за кредит, но размерът и е дължим в друг договор,
сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като
включена в съдържанието му. Обстоятелството, че по всеки от тези договори
има изготвени отделни погасителни планове, не променя този извод, тъй като
вноските се дължат едновременно на едни и същи падежни дати и спрямо
едно и също лице- това на кредитодателя.
Поръчителството е недействително, т. к. договорът не може да
съществува без него, поради което и целият договор следва да се обяви за
недействителен.
Прави се искане съдът дори да приеме, че договорът за поръчителство е
самостоятелен договор и евентуално би бил действителен на собствено
основание, да се вземе предвид, че поради нищожността на кредитната
сделка (ако счете, че такава е налице), то акцесорната сделка
(договорът за поръчителство) не била произвела правен ефект,
защото договорът за поръчителство е с акцесорен характер и той може да
съществува валидно единствено при условие че съществува действителен
главен дълг, доколкото обаче договорът за потребителски кредит би се оказал
нищожен, то нищожна следва да е обезпечителната сделка.
Заявява се, че няма посочен лихвен процент на ден.
Налице е нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, т.к.
нито в Договора нито ОУ, има посочен лихвен процент на ден. Посочени са
лихвени проценти, но те са на годишна база, и за нито един от тях не е
посочен лихвен процент на ден. А чл. 11, т. 20 от ЗПК изрично предвижда
при посочване на условията за упражняване на право на отказ на потребителя
от договора, да е посочен лихвения процент на ден. Това в случая не
направено. Поради това и следва и изводът, че е налице недействителност на
договора поради неспазеното изискване на член 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност
на кредита възлиза на 1 600 лв. (главницата). От представените по делото
доказателства се установява, че ищцата е заплатила към момента на
предявяване на иска сумата от 2794,69 лв. Това означава, че при условие, че
приемете, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен,
ищцата е надплатила 1 194,69 лв. (2 794,69 - 1 600 = 1 194,69 лв.). Съгласно
чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД, който е получил нещо без основание е
длъжен да го върне. В случая ответното дружество е получило недължимо
сумата от 1194,69 лв. доколкото тя се явява дадено без правно основание по
недействителен договор за кредит.
Съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което да осъди „***“
ЕООД, ЕИК *** да заплати на К. В. Ц., ЕГН **********, сумата от 1194,69
лева на основание чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД, ведно със законната
лихва за забава от датата на подаването на исковата молба до окончателното
9
и заплащане.
Претендира се адвокатско възнаграждентие на основание чл. 38, ал. 1, т.
2 от Закона за адвокатурата.
В срок е депозиран писмен отговор от „***“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, ж.к. „***, бул. „***“ №51, бл. 0, вх.
А, ет. 9, офис 20, чрез Г. Г. Г. – юрисконсулт, с който искът се оспорва и се
твърди следното :
Не е основателно твърдението, че предоставяне на поръчителство от
Мултитуюд Банк (Малта) е условие за сключване на договор за кредит.
Напротив, при кандидатстване, всеки кредитополучагел, включително
ищецът в настоящото производство, може да избере да сключи договор за
гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи
задълженията си по кредита, или да посочи поръчител, избран от него. Видно
от визуализираното извлечение от интернет страницата на „***“ ЕООД -
потребителят може да избере какво обезпечение да предостави - поръчител,
който сам той е избрал или Мултитуюд Банк (Малта) - дружество партньор на
„***“ ЕООД. Следвайки тази логическа линия, неоснователно е становището
на ищеца, че сключването на договор за кредит е обусловено от сключване на
договор за гаранция и същото е вменено като задължение на потребителя.
Сключването на договор за гаранция от Кредитополучателя не е
задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличава
възможностите на Кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от
него размер и при предлаганите от Кредитора условия.
Избраната възможност заляга в процесния чл.5 на Договора за кредит,
който се генерира автоматично въз основа на избора, който потребителя е
направил при подаването на заявка за кредит - т.е. същата уговорка се явява
индивидуално договорена по избор на потребителя. Ако Ищецът беше избрал
личен гарант, то клаузата на договора щеше да гласи: „Кредитът се
обезпечава с Поръчителство предоставено от три имена в полза на
Дружеството...“.
На следващо място счита, че предявените искове за прогласяването на
нищожността, съответно унищожаването на Договора за гаранция, са
недопустими поради непредявяването им срещу надлежната за този спор
страна - Мултитуюд Банк. Договорът за гаранция е сключен между Ищеца и
Мултитуюд Банк (както сам ищецът посочва), докато исковете са предявени
срещу ***.
Мултитуюд Банк е самостоятелно юридическо лице, кредитна
институция, лицензирана в Малта, която предоставя услуги на територията на
Република България по силата на свободата на предоставяне на услуги,
съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, и е вписана
под № 178 в нарочния регистър на БНБ.
Договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по
което *** не е страна. Прогласяването на Договора за гаранция за нищожен,
съответно унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство
няма да произведе сила на пресъдено нещо по отношение на Мултитуюд Банк
10
и така няма да настъпи промяна в патримониума на Ищеца.
С оглед гореизложеното, считам, че Ищецът е завел исковете за
прогласяването на нищожността, съответно унищожаването на Договора за
гаранция срещу ненадлежна страна по делото, поради което съптите следва да
бъдат оставени без разглеждане като недопустими.
Видно от изображението - извлечение от интернет страницата на „***“
ЕООД с илюстративна цел, в случай, че потребителят избере Мултитуюд
Банк (Малта) като поръчител, системата автоматично показва и таксите,
които потребителят ще трябва да заплати на Мултитуюд Банк (Малта) за
избраната услуга, преди да бъде сключен Договорът за кредит. Калкулаторът
(посочената визуализация в предходното изречение) на дружеството-гарант е
въведен именно с цел яснота и постигане на информираност при взимане на
решение от потребителя.
Следователно, ищецът сам е избрал в електронния формуляр като
обезпечение поръчителство от Мултитуюд Банк (Малта) и след като се е
запознал с дължимите от него такси по Договора за гаранция, е подал
заявлението за сключване на договор за потребителски кредит. След това,
ищецът е получил по e-mail преддоговорна информация, в която е посочено
изрично, че за сключването на Договора за кредит „ФЕРАТУМ БЪДЕАРИЯ“
ЕООД изисква от ищеца да обезпечи задълженията си чрез поръчителство,
заедно с проекти на Договора за кредит. Отделно потребителят получава по
електронна поща и цялата документация от Мултитуюд Банк (Малта), а
именно Договора за гаранция и прилежащите му документи. Ищецът, след
като първо сам е посочил Мултитуюд Банк (Малта) като поръчител и е
получил информацията, съответно проектите на договорите, е потвърдил
изрично чрез CMC, че желае да сключи договора за потребителски кредит
при посочените условия.
С оглед изложеното, не е налице твърдяната от ищеца заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68е от ЗЗП. По никакъв начин и с нито
едно от действията си, ответникът не е въвел в заблуждаване ищеца относно
условията по сключване на договора за кредит, възможността за избор на
гарант (лично избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка
една от опциите. При всяка една от стъпките за сключване на договора за
кредит, ищецът е бил информиран изцяло относно последиците от неговия
избор, като дори са посочени сумите, които той би дължал спрямо
Мултитуюд Банк (Малта), ако избере дружеството за поръчител и сключи
Договор за гаранция с него.
Неоснователни са твърденията, че е налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП.
Клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит ясно посочва избраната от
самия ищец опция за поръчител, като дори на този етап същият не е задължен
да сключи договора. Видно от представения с настоящия отговор Стандартен
европейски формат на преддоговорна информация (СЕФ), в него отново ясно
и недвусмислено са посочени възможностите за обезпечаване на кредита,
съответно икономическите последици за ищеца, ако избере поръчителство
чрез сключване на договор за гаранция с Мултитуюд Банк (Малта).
11
Дължимите към Мултитуюд Банк (Малта) суми са описани подробно и в
договора за гаранция, който ищецът доброволно е сключил.
Относно твърдяното нарушение на чл.19, ал. 4 от ЗПК се заявява
следното :
Договорът за гаранция е възмездна услуга, предоставяна от лице,
различно от кредитодателя. Ако кредитополучателят избере да сключи
договор за гаранция с гарант, предложен от кредитодателя,
кредитополучателят получава незабавна информация за размера на разхода.
Този разход не се включва в ГПР по кредита, тъй като не влиза в общия
разход по кредита съгласно § 1.1. от Закона за потребителския кредит,
доколкото касае услуга, предоставяна от трето лице Мултитуюд Банк
(Малта), която е с незадължителен характер по смисъла на закона.
Твърдението на ищеца, че сключването на Договор за гаранция с
Мултитуюд Банк (Малта) има за цел единствено начисляване на
допълнителни разходи по кредита е напълно неоснователно. Необходимостта
от обезпечение за кредитора се явява следствие на извършваната от него
оценка на кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от ЗПК,
кредиторите са длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай)
и има за цел да гарантира финансовия риск, който „*** носи от възможността
да има неизпълнение от страна на ищеца. „*** има интерес от получаването
на обезпечение именно за да си гарантира, че няма да търпи вреди от
неплатежоспособността на длъжника. По тази причина считаме за
неоснователни твърденията на ищеца, че договарянето на обезпечение е
незаконосъобразно.
Дружеството е предоставило цялата законово необходима информация
във връзка с размера на ЕПР, както и начина на неговото формиране.
Съгласно чл. 5. от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение
или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът
предоставя своевременно на потребителя необходимата информация за
вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски
кредит. Тази информация се предоставя във формата на СЕФ за предоставяне
на информация за потребителските кредити съгласно Приложение № 2 от
ЗПК. Такъв СЕФ е бил предоставен на електронната поща на Ищеца при
кандидатстването за кредита, с който се е запознал (Приложение № 6).
Предвидените разходи в СЕФ са били включени в последствие по ясен и
разбираем за Ищеца начин и в Договора за кредит. В чл. 3 от Договора за
кредит ясно е посочено, че общата сума, която следва да бъде върната от
Ищеца е в размер на 1968.00 лева, като главницата е в размер на 1600,00 лв., а
лихвата е в размер на 368.00 лева. Следователно, за ищеца е била налична и
индивидуално уговорена всяка една сума, която той е следвало да върне с
оглед на сключения от него Договор за кредит, като тези стойности са били
на разположение на ищеца през целия процес на кандидатстването, а именно:
1. При попълването на електронния , формуляр на интернет страницата на
„*** за отпускането на кредит; 2. Чрез предоставения СЕФ на електронната
поща на ищеца след подаване на заявката за кредит; 3. Чрез предоставения
12
проект на договор за кредит, който е бил надлежно одобрен от ищеца с
изпращането на код за потвърждение в този смисъл.
Кредитополучателят е уведомен за това свое задължение преди да е взел
решение за сключването на договора и може да направи свободна и
самостоятелна преценка дали е в състояния да изпълни това изискване на
кредитополучателя или не. След като кредитополучателят е уведомен
предварително за това изискване на кредитора, той разполага с достатъчно
време да прецени, кое от обезпеченията може да предостави и с оглед на
предоставената му информация за дължимите суми, да сключи договора за
кредит съгласно своя избор.
Посоченият ГПР от 49.11 % в Договора за кредит е в съответствие с чл.
19, ал. 4 ЗПК. тъй като не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута. Възнаграждението за
предоставената от Мултитюд Банк (Малта) услуга за гаранция, от своя
страна, не се включва в размера на ЕПР, тъй като не е задължителна за
сключването на Договора за кредит. Твърденията на ищеца, че е бил
принуден да сключи Договор за гаранция с Мултитюд Банк не отговаря на
обективната действителност.
Излага се, че на всеки етап от процеса потребителят разполага с
необходимата информация и време, за да прецени дали посоченият договор е
подходящ за него или не. Приемането на условията се осъществява по два
начина — чрез CMC на 1917 с текст FER PRIEMAM или чрез WEB код на
онлайн страницата ни. Срокът за въвеждането на този код е 48 часа — два
дни (чл. 6.4. от Общите условия). Потребителят има повече от достатъчно
време да се запознае с условията на договора, в това число да ангажира
консултант за преглед. Нещо повече, в конкретния случай посоченият кредит
дори не е първи за ищеца.
Нещо повече, ищецът е разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно
което той има субективно, потестагивното право да се откаже от сключения
договор за потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му без да
дава обяснения за това и без да дължи обезщетение и неустойки. Това негово
право е предвидено и в чл. 9 от Договора. Дори да се приеме, че ищецът е
узнал едва след сключването на договора за кредит (въпреки неколкократно
предоставяната информация), че трябва да обезпечи кредита, използвайки
допълнителна и незадължителна възмездна услуга, той е имал на
разположение 14 дни, в които да вземе решение за отказване от договора без
да дължи обезщетения или неустойки. Той не е упражнил това свое право.
След като не е упражнил правото си да се откаже от договора в предвидения в
закона срок може да се направи обоснованото предположение, че той е
разбрал и приел смята клаузата на чл. 5 от Договора за кредит.
Прави се искане съдът да отхвърли иска.
В о.с.з., редовно призовани, страните не се явяват и не се представляват.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по
делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от
фактическа и правна страна :
13
Предявеният е иск е допустим, а по същество – основателен и доказан.
От представения препис на Договор за потребителски кредит №*** от
11.01.2023год. се установява, че страни по същия са „***“ ЕООД, като
заемодател, и ищцата К. В. Ц., в качеството на заемател, като с договора е
предоставена в заем сумата от 1600лв.; със срок и начин на плащане – 12
вноски, лихва в размер 368лв. при лихвен процент 23%, ГПР- 49,11 %, с общ
размер на кредита – 1968лв. В чл.4 от договора за кредит е посочено, че
общият разход по кредита е 368лв. и включва възнаградителната лихва, а ГПР
е в размера, посочен по-горе, изчислен по реда на чл.8.4. от Общите условия и
включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит“. В чл.8.4 от
представените от ответника Общи условия /л.180 и сл. от делото годишният
процент на разходите по всеки кредит и общата сума дължима от
кредитополучателя към момента на сключване на договора се посочва в
договора. ГПР изразява общите разходи по кредита на потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, и се изчислява при допускания, посочени в
Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. В чл.5 от договора за кредит е
регламентирано, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
*** в полза на дружеството, като с одобряването на предоставеното
обезпечение от кредитора, уговорката свързана с него не може да се отмени
нито от кредитополучателя нито от лицето, предоставило обезпечението.
Кредитополучателят е декларирал, че при кандидатстването за кредит сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да
посочи както физическо, така и предложеното юридическо лице за поръчител,
който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за
кредит. Декларирал е също, че е запознат, че всеки одобрен от кредитора
поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателя да получи кредит
при едни и същи търговски условия. От представения договор за
гаранция/л.21 и сл. от делото/ се установява, че в изпълнение на поетото
задължение кредитополучателят е сключил с *** договор за поръчителство, с
който соченото дружеството е поело задължение да обезпечи задълженията
по договора за кредит срещу възнаграждение в размер на 1520лв. Сумата е
следвало да бъде платена от кредитополучателя на посочена банкова сметка
на 12 месечни вноски, с дата на първо плащане – 10.02.2023год., с посочен
краен срок – 06.01.2024год., съгласно погасителен план, представляващ
неразделна част от договора.
Ответното дружество е небанкова финансова институция по чл.3 от ЗКИ,
като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, а ищцата
е физическо лице, което при сключване на договора не е действало в рамките
на осъществявана от нея професионална или търговска дейност. Страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал.3 от ЗПК и кредитор по
смисъла на чл.9 ал.4 от ЗПК, а договорът е такъв за потребителски кредит по
14
смисъла на чл.9 ал.1 от ЗПК и следва да отговаря на императивно
установените от този закон изисквания относно неговото съдържание.
Клаузата на чл.5 от договора за кредит, обективираща поетото от
длъжника задължение за учредяване на обезпечение е нищожна като
противоречаща на добрите нрави и като неравноправна. Съгласно чл.16 от
ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на
потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор
на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху
длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Посочените в чл. 5
алтернативи само привидно предоставят на потребителя право на избор, но на
практика само водят до неоправдано засягане на интересите му.
Възможността за ползване на професионален поръчител се явява
обременително, тъй като неизменно е свързано с допълнителни разходи, а
изборът е ограничен от факта, че гарантът е предварително посочен от
кредитора. Липсват данни дали алгоритъмът за сключване на договора от
разстояние позволява потребителят да бъде информиран предварително за
размера на дължимото възнаграждение за поръчителя, за да е в състояние да
вземе информирано решение. В тежест на ответника е да докаже, че
потребителят е бил запознат с размера на дължимото възнаграждение за
гарант преди да е изразил съгласието си. Не са налице нито твърдения, нито
доказателства в тази насока. От друга страна принципната възможност за
избор на физическо лице, вместо предложеното юридическо лице, е само
формално декларирана, но на практика за потребителя не е осигурена реална
алтернатива. При това положение не би могло да се приеме, че договорът за
поръчителство е резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива.
След като поръчителят е предварително посочен от кредитора, длъжникът не
е имал възможност за индивидуално договаряне. Налага се изводът, че
уговорките за поръчителство по Договора за кредит и респективно свързания
с него Договор за предоставяне на поръчителство противоречат на добрите
нрави и са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като са уговорени
във вреда на потребителя с цена по-висока от предоставената в заем сума.
Чрез тези сделки е налице скрито оскъпяване на кредита чрез сключване на
привидно самостоятелен договор за поръчка, при незачитане на правото на
избор на потребителя относно личността на поръчителя. Така уговорено, това
задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на
договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи
допълнително възнаграждение, което да се заплаща не отделно, а с вноските
по договора за кредит. Тази допълнителна сума представлява скрит разход по
кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните/.
Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество
противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която
предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по
кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
15
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено
изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, се считат за нищожни.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
49,11 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ГПК и
размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер
обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция,
сключен от потребителя с ***, което се включва в общите разходи по кредита
по смисъла на §1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на §1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че
възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора. Съдът намира, че анализът на клаузите относно
обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора
на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде
потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и
договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо
лице- гарант. Изложеното води и до извода, че в конкретния случай
договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за
вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което
влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика
на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено
като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включен в
общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не
е съответен на изискването на чл.19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на
възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил
законоустановеният от 50%, което се установява и от приетото заключение на
ВЛ В.В..
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил
действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10
16
от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и
реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит
от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират
посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя
да прецени икономическите последици от сключването на договора; налице е
невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до
нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6,§ 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна
по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на
основание чл.22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен, поради което ищцата следва да
дължи само предоставената сума по договора за кредит.
По отношение наведените доводи от ищцата за нищожност на договора
за гаранция/поръчителство/: съдът приема същите за състоятелни.
Двата договора - за заем и за предоставяне на гаранция, формално
представляват самостоятелни договори, но следва да се разглеждат като едно
цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение, сключването на договора за предоставяне на
поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с
изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
гаранция, ведно с основното задължение по кредита. Двата договора се
намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения
между страните. Установената по – горе недействителност на договора за
заем рефлектира и по отношение на договора за предоставяне на гаранция
поради естеството на правоотношенията. Съдът приема, че процесният
договор за предоставяне на гаранция, заобикаля закона, поради което е изцяло
недействителен. Съдът приема, че договорът за предоставяне на гаранция е
сключен и при нарушение на добрите нрави.
С оглед изложеното и като взе предвид установеното от заключението
на ВЛ, съдът намира,че исковата претенция е изцяло основателна и доказана
и следва да се уважи.
По отношение разноските по делото : на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на ПлРС
разноски за държавна такса и възнаграждение за вещо лице – общо 300лв.
Претендираното адвокатско възнаграждение по реда на чл.38
17
ЗАдвокатурата/ЗА/ се дължи. За уважаването претенцията по чл.38 ал.1 т.2 от
ЗА за заплащане на адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна
адвокатска правна помощ и съдействие е достатъчно да бъде представен
договор за правна защита и съдействие, който да е оформен по правилата на
чл.38 ал.1 т.2 от ЗА - да е сключен за осъществяване на безплатна правна
помощ и съдействие между адвокат и материално затруднена страна-
физическо лице, и да е заявено изрично основанието за присъждане на
адвокатско възнаграждение - по осъществено безплатно адвокатско
представителство и защита на материално затруднено лице /в т.см.
определение №521/06.11.2018г. на ВКС по ч.гр.д.№3956/2018г., определение
№118/15.03.2021г. на ВКС по ч.т.д.№1469/2020г., I т.о., определение
№97/12.02.2021г. на ВКС по ч.т.д.№2895/2019г., определение
№43/10.02.2022г. на ВКС по гр.д.№2611/2021г., IV г.о.; определение
№137/01.04.2022г. на ВКС по гр.д.№2610/2020г., III г.о.; определение №163/
13.06.2016г. на ВКС по ч.гр.д.№2266/2016г и др./.
Съдът приема, че не е обвързан от определените с Наредба №1, размери
на минималните адвокатски възнаграждения. При определяне на дължимото
адвокатско възнаграждение, съдът съобрази възприетото в задължителните
Решения на Съда на ЕС разбиране (Решение от 25.01.2024г. по C-438/22,
Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C427/16 и C428/16, Решение от
05.12.2006г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на
CEO), че националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с
ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските
възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение /в случая с
Наредба №1/2004 г. на ВАдвС/ и забраната съдът да определя
възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това
ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС“ . Правилата на Наредбата са
приложими не само за потребителя на адвокатска услуга, но и за насрещната
страна в съдебното производството, която при неблагоприятен изход на
производството дължи заплащане на размера на адвокатския хонорар, който е
част от сторените по делото разноски. Това нарушава основни принципи в
съдебното производство и прегражда правомощията на съда да прецени
правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив размер
на сторените разноски/. Минималните размери на адвокатските
възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна
уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни
минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС (решение от 23
ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро България и Фронтекс Интернешънъл, C‑427/16
и C‑428/16, EU:C:2017:890, т. 51). Съдът на ЕС съгласно което съответстваща
на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в
които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би
довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е
приета от ВАС - орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като
частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да приема
18
свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на
конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на
сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС
е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на
нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива
да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство,
дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или
да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на
ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение №
6522/22.10.2018г. по в. гр. д. №1061/2018г. на СГС; Определение №
2514/23.05.2018г. по в.ч. гр. д. № 07/2018г. на ОС- Благоевград; Решение №
95/31.05.2018г. на ОС- Добрич по в.т.д. №95/2018г. и др. Определение
№1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по описа на ПлОС и др./.
Съобразно материалния интерес по делото, конкретната фактическа и правна
сложност на делото , процесуалната активност на страните, броя на о.с.з.,
съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в
размер на 240лв. с ДДС.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1, пр.1-во от ЗЗД "***” ЕООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, п.к. ***, р-н
„***“3, бул. „***“ ***, ***, ДА ЗАПЛАТИ на К. В. Ц., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: гр. ***, ж.к. „****, чрез адв. А. Д., член на САК,
със съдебен адрес и адрес за призоваване: гр.***, р-н „***” ***, сумата
1194,69лв., представляваща недължимо платена сума по договор за гаранция
от 11.01.2023год., сключен между *** p.l.c. и К.Ц., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.07.2023год., до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.6 от ГПК "***” ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, п.к. ***, район „***,
бул. „***“ ***, ***, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ***ски районен съд разноски
по делото в общ размер 300лв.
ОСЪЖДА на основание чл.38 ал.2 от ЗА "***” ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, п.к. ***, р-н „***“3, бул.
„***“ ***, ***, ДА ЗАПЛАТИ на адв.А. Д., ***, със съдебен адрес и адрес за
призоваване: гр.***, р-н „***” ***, адвокатско възнаграждение в размер на
240лв.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му чрез ***ски районен съд пред ***ския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – ***: _______________________
19