РЕШЕНИЕ
№ 848
гр. Пловдив, 17.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20225300500994 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от адвокат В.Д., в качеството
му на особен представител на ответника А. Д. М., ЕГН: **********, против
Решение №463/ 14.02.2022г., постановено по гр. д.№ 3481/2021г. на РС-
Пловдив, с което е признато за установено в отношенията между страните, че
жалбоподателят дължи на „Мого България“ ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „***, представлявано от
управителя И. Х. Г., сумата в общ размер на 4 042, 85 лева, формирана, както
следва: сумата от 1 379, 76 лева- падежирали и непогасени лизингови вноски
за главница по договор № ***/ 19.06.2018 г. за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив „****“,
рег. № ***, дължими за периода 10.04.2020 г.- 16.07.2020 г.; сумата от 150, 20
лева- падежирали и непогасени лизингови вноски за възнаградителна лихва
по договор за финансов лизинг, дължими за периода 10.05.2020 г.- 16.07.2020
г.; сумата от 1 196, 37 лева- неустойка за прекратяване на договора по вина на
1
лизингополучателя, начислена еднократно към датата на прекратяване на
договора за лизинг, на основание чл. 15.5 от ОУ; сумата от 76, 52 лева-
заплатени от лизингодателя застрахователни премии по застраховка
„Гражданска отговорност“, на основание чл. 8.6. от ОУ; сумата от 1 240 лева-
разходи за възстановяване на лизингов актив, на основание чл. 14.4., вр. чл.
8.7.10 от ОУ, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
постъпване на заявлението в съда- 12.10.2020 г. до окончателното й
изплащане,за които суми в полза на търговското дружество е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 260768/ 13.10.2020 г., по частно
гр. дело № 13146/ 2020 г. на ПРС, XVI гр. с-в и жалбоподателят е осъден да
заплати на „Мого България“ ООД, ЕИК: *********, разноските в заповедното
производство в размер на 80, 86 лева- за държавна такса и в размер на 100
лева- за юрисконсултско възнаграждение, както и разноските по
първоинстанционното производство , както следва: държавна такса в размер
на 124, 33 лева, депозит за особен представител на ответника в размер на 513
лева, депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 250 лева и юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда в размер на 100 лева.
В жалбата се излагат съображения за недопустимост на решението , тъй
като първоинстанционния съд се е произнесъл по непредявен иск за
неустойка за предсрочно прекратяване на договора за лизинг.От
жалбоподателят се оспорват и изводите на първоинстанционния съд , че
ответникът е ползвал автомобила за времето от 10.04.2020г. до 16.07.2020г.,
поради което незаконосъобразно е уважил претенцията за главница за този
период и за направени разходи по издирване и изземване на автомобила.
Поддържа се в жалбата, че по делото е безспорно установено, че договорът за
лизинг е прекратен на 14.07.2020г. , а с приемо-предавателен протокол от
16.06.2020г. лизинговият актив е предаден доброволно на ищцовото
дружество от ответника, поради което последният не дължи вноски за
периода до 16.07.2020г. и разходи по изземване на автомобила. Въз основа на
така изложените оплаквания в жалбата се отправя искане до съда за отмяна на
първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно.
В постъпилия писмен отговор въззиваемото „Мого България“ ООД,
ЕИК: *********, чрез пълномощника си юрисконсулт Л.Н.,оспорва
основателността на въззивната жалба с искане за потвърждаване на
2
първоинстанционното решение и присъждане на направените по делото
разноски.
Пловдивски окръжен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна с правен интерес от
обжалване и е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. От приложеното към
делото ч.гр. д. №13146/2020 г. по описа на ПдРС се установява, че в полза
ищцовото търговско дружество срещу ответника е издадена на 13.10.2020г.
Заповед №260768 по чл.410 ГПК за изпълнение на парично задължение за
вземане, което идентично с вземането по предявения иск, поради което
възраженията във въззивната жалба за недопустимост на решението, като
постановено по непредявен иск са неоснователни.
Първоинстанционното решение е и правилно, като същевременно
въззивният съд при служебната си проверка не констатира нарушения на
императивни материално правни правила, които е длъжен да коригира и без
да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните
указания, дадени с ТР 1/2013 ОСГТК.
По доводите, изложени в жалбата, съдът намира следното:
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
В случая спор по фактите няма, като в тази връзка с въззивната жалба
не се оспорват фактическите и правни изводи на съда относно сключването
на 19.06.2018г. , съдържанието и правното действие на подписания между
страните договор за финансов лизинг на лек автомобил „***“, рег. № *****,
неизпълнение на задълженията от ответника да заплати дължимите суми по
3
лизинговия договор, както и техният размер .
Спорът между страните, пренесен пред въззивната инстанция е само
досежно датата на прекратяване на договорната обвързаност между страните,
като жалбоподателят поддържа,че договорът за лизинг е прекратен и
лизингополучателят върнал лизинговия актив на 16.06.2020г., а не както
неправилно е приел първоинстанционният съд на 16.07.2020г., поради което и
недължи лизингови вноски за периода до 16.07.2020г . и разходи за
изземване на лизинговия актив.
Във връзка с пренесения пред въззивната инстанция правен спор съдът
приема за безспорно установено по делото от приетата без резерви от
страните ССчЕ, че ответникът е плащал вноските си по договора за финансов
лизинг до 04.03.2020 г. или до 22- ра вноска от погасителния план, след което
е преустановил изпълнение на задълженията си. Съгласно чл. 13.5. от ОУ,
лизингодателят има право да го прекрати в случай на забава на лизингова
вноска с повече от 5 дни от падежа по погасителния план. В този смисъл е
направено и изрично изявление до ответника с писмо от 14.07.2020 г., с което
ищецът го е уведомил, че именно поради неплащането разваля сключения
между страните договор. Уведомлението е получено от лизингополучателя,
поставил свой подпис и вписал имената си в него, като документът не е
оспорен откъм автентичност или съдържание. В същия е посочено и какви са
дължимите суми по договора във връзка с прекратяването му по вина на
лицето. Във връзка с оспорването на ответника за датата на прекратяване,
следва да се отбележи, че действително в протокола за връщане на
лизинговия автомобил е посочено, че предаването на владението е станало на
16.06.2020 г. Ищецът твърди, че е налице техническа грешка при изписване
на датата, която реално била един месец по- късно, а особеният представител
на ответника поддържа тезата, че именно на посочената дата бил върнат
автомобила, поради което вноски след тази дата не се дължат. Като частен
писмен документ, този протокол няма достоверна дата, поради което той
следва да се обсъжда в контекста на останалите събрани по делото
доказателства. Въззивният съд споделя изложените от първоинстанционния
съд съображение , че противно не само на правната, но и житейска логика е,
ако действително МПС- то е било върнато от ответника на 16.06.2020 г., то
един месец по- късно ищецът да му отправя (и да му връчва) изрично писмо,
в което да се посочва, че той следва да върне лизинговия актив поради
4
прекратяване на договора. Ако лицето вече е било предало автомобила, то не
е следвало да подписва уведомлението, с което поема това задължение, след
като вече го е било изпълнило. В този смисъл по- достоверно е да се приеме,
че действително в протокола за връщане е била допусната грешка в изписване
на месеца. От друга страна, което е и правното основание за възможността за
прекратяване на договора, следва да се има предвид, че според специалната
норма на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, до два месеца след отмяната му (или до 14.07.2020 г.) договор за
финансиране не може да бъде развален поради неизпълнение. Оттук следва,
че най- ранната възможна дата, на която е могъл да бъде прекратен поради
неплащане процесният договор, е точно 14.07.2020 г., когато е изпратено
уведомлението на длъжника за това. Затова съдът намира, че автомобилът е
бил върнат на собственика на 16.07.2020 г., когато вече договорът е бил
едностранно развален от лизингодателя. Няма спор, че от момента на
последното плащане до този на връщане на МПС- то ответникът дължи
лизинговите вноски, доколкото през този период договорът е действащ и
изисква изпълнението му от длъжника, още повече, че същият е ползвал през
това време и автомобилът и противното би означавало той да се обогати
неоснователно за чужда сметка. Така исковата претенция за главница за
времето 10.04.2020 г.- 16.07.2020 г., която според вещото лице възлиза на
сумата от 1 379, 76 лева, се явява основателна и правилно е уважена от
първоинстанционния съд.
Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя, че не дължи на
ищцовото дружество възстановяване на разходите по изземване на
автомобила.
В Общите условия на договора е предвидено задължение на
лизингополучателя да възстанови на лизингодателя в срок от пет работни дни
определени разходи/т. 8. 7.10/, сред които разходи във връзка с
възстановяване държането върху лизинговия актив при прекратяване на
договора поради неизпълнение, когато актива не е върнат в сроковете на
раздел 14, както и разходи при условията на чл. 14, ал. 5.В т. 14. 1 е уговорено
задължение на лизингополучателя в срок от два дни след прекратяване на
договора да върне лизинговата вещ на място, посочено от лизингодателя на
свой риск и за своя сметка. Ако не изпълни това свое задължение, на
5
основание т. 14. 5 лизингодателя има право да обяви лизинговия актив за
издирване и предприеме действия по принудителното изпълнение, като
разноските за сметка на лизингополучателя.
Между „Мого България“ ООД, ЕИК: ********* и „Ем Би Кей Груп“ ООД
е сключен договор на 6.07.2017 година с предмет извършване на действия по
изземване на лизингови активи. Уговорката е действията да се извършват по
изрично писмено възлагане, като в анекс към сключения договор са
уговорени и размерите на възнаграждението за изпълнение на действията.
На 3.08.2020 година е издадена фактура, в която е включена и сума от 550
лева без ДДС от Ем Би Кей Груп ООД, като сумата е описана като "такса по
дог. 3144"По издадената фактура е извършено плащане от ищеца, като няма
данни за извършени плащания от лизингополучателя. В този смисъл е
заключението на експерта, прието по делото.
При така установеното предявеният иск правилно е уважен от
първоинстанциониня съд.Установено е по делото,че лизинговият актив е бил
върнат на ищцовото дружество на 16.07.2020г. след като лизинговият договор
е бил развален поради виновно неизпълнение на задълженията по него от
страна на ответника. Изрично между страните е уговорено задължение на
лизингополучателя след прекратяване на договора в срок от два дни да върне
лизинговия актив. Не необходимо да бъде поканен или пък да се установява,
че е отказал връщането, за да се породи задължението за възстановяване на
разходите. Действително договора между „Мого България“ ООД, ЕИК:
********* и Ем Би Кей Груп ООД не обвързва лизингополучателя, но ищецът
и не цели това. Чрез него и представената фактура, както и от заключението
на експерта се доказват извършените разходи. Ищецът е доказал извършените
от него разходи, съответно заплащането им, поради което правилно
първоинстанционният съд е намерил иска за основателен и го е уважил.
Предвид горното настоящият въззивен състав намира развитите в
подадената от ответника А. Д. М., ЕГН: **********, въззивна жалба
оплаквания за неоснователни. Обжалваното решение на първоинстанционния
съд е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено
като при условията на чл. 272 от ГПК съдът препраща към неговите мотиви.
На основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК с оглед неоснователността на
въззивната жалба жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на
6
въззиваемата страна направените по делото разноски в размер на 531лева,
както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева, а в полза на
бюджета на съдебната власт , по сметка на Окръжен съд Пловдив държавна
такса в размер от 102,60 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №463/ 14.02.2022г., постановено по гр. д.№
3481/2021г. на РС- Пловдив, ХVI гр. състав.
ОСЪЖДА А. Д. М., ЕГН: **********, да заплати на „Мого България“
ООД, ЕИК: *********, сумата от 531 лева- разноски по делото, както и
сумата от 300 лева-юрисконсултска възнаграждение.
ОСЪЖДА А. Д. М., ЕГН: **********, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт , по сметка на Окръжен съд Пловдив държавна такса в размер
на 102,60 лева.
ДА СЕ ИЗДАДЕ на адвокат адвокат В.М. Д. - особен представител на А.
Д. М., ЕГН: **********, разходен касов ордер за определеното му адвокатско
възнаграждение за въззивното производство в размер на 531 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7