Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 19.06.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 20.05.2020г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Цветанка
Павлова разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 95 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 158/29.11.2019г., постановено
по гр.д. № 185/2019г. по описа на Пирдопския районен
съд, е признато за установено,
на основание чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр), че спрямо Л.П.С. е извършено нарушение на чл. 4,
ал. 3 вр. ал. 1 от ЗЗДискр,
изразяващо се в неравноправното му третиране по признак „лично положение“ –
непряка дискриминация, състояща се в прилагането на по- неблагоприятна методика
за изчисляване на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ за придобито право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, в сравнение с тази, установена като
практика в дружеството до момента на прекратяване на трудовото му
правоотношение, като ответното дружество „Е.“ АД е осъдено да заплати на С.
сумата 12884,28 лв.,
представляваща обезщетение за претърпените от него имуществени вреди,
изразяващи се в разликата между обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ, което би
получил при изчисление по методиката, заложена като практика в дружеството до
момента на прекратяване на трудовото му правоотношение, и методиката, по която
реално е изчислено неговото обезщетение, ведно със законната лихва, считано от
26.03.2019г. до окончателното изплащане на задължението.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на „Е.“ АД срещу горното решение. Жалбоподателят
твърди, че същото е недопустимо и неправилно. Сочи, че ищецът е релевирал пряка дискриминация въз основа на личното му
положение, а първоинстанционният съд е уважил иска му
поради наличие на непряка дискриминация по чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр.
Счита, че различното третиране на ищеца се дължи на обективни обстоятелства.
Позовава се на показанията на св. А., както и на разпоредбата на чл. 7, т. 8
от ЗЗДискр.
Намира, че законът не предвижда изрично защита от дискриминация при заплащане
на обезщетение за пенсиониране. Оспорва доводите на БРС в обратен смисъл,
мотивирани с практиката на СЕС. Анализира разпоредбите на чл. 222, ал. 3 от КТ
и чл. 228, ал. 1 от КТ, като прави изводи относно законосъобразните начини за
изчисляване на размера на обезщетението. Изтъква, че в предприятието се
прилагат три системи за заплащане на труда. Разяснява начина на определяне на
трудовото възнаграждение съобразно постигнатите резултати. Прави извод, че
различният размер на обезщетенията при работници с едно и също основно трудово
възнаграждение се дължи на обективни фактори. Жалбоподателят счита, че
свидетелските показания са били ценени в противоречие с разпоредбата на чл.
164, ал. 1, т. 3 от ГПК. Намира, че е останало недоказано претендираното
от ищеца съзнателно различно третиране спрямо него. Оспорва причинно-
следствена връзка между изтъкнатия от него дискриминационен признак (лично
положение) и неблагоприятното му третиране. Изтъква, че ожалваното съдебно решение
противоречи на заключението по ССЕ, както и на останалите събрани по делото
доказателства. Цитира и прилага съдебна практика. Моли съда да обезсили обжалваното
решение като недопустимо или да го отмени като неправилно и да постанови друго
такова, с което отхвърля исковата претенция.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил
отговор от насрещната страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция жалбоподателят се представлява
от юрк. Попсавова, която поддържа
жалбата и моли съда да я уважи, като отмени обжалваното решение. Изтъква, че
ПРС е приел, че дискриминацията е непряка, независимо че исковата претенция
касае пряка дискриминация, а това тълкувание на съда е произволно и без
основание. Подчертава, че в случаите на непряка дискриминация е задължително,
ищецът да посочи конкретен съществен признак, който е съществен и значим за
личността, а в настоящото производство това не е направено. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че относимият
към настоящия казус признак „лично положение“ се изразявал в по- късното
пенсиониране на ищеца, и счита, че това не може да бъде прието като съществен
признак „лично положение“. Аргументира се с обстоятелството, че моментът на
пенсионирането зависи и от други юридически факти, които са неотносими
към настоящия казус. Намира, че методиката за изчисляване на процесното обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, която е
приложена спрямо ищеца, е законосъобразна. Сочи, че в предходни периоди е била
прилагана друга (незаконосъобразна) методика, която, макар и по- изгодна за
работниците, е била прекратена от работодателя, защото при нея се е увреждала
техниката. Твърди, че според императивната нормативна уредба, обезщетението при
пенсиониране се изчислява на база предходен пълен работен месец (т.е. без
отпуски и болнични), като именно тази законосъобразна методика е била приложена
в случая на ищеца, както и към друг работник, пенсиониран в същия момент. Представя
писмени бележки, в които акцентира върху част от вече изложените доводи, и
анализира съдебна практика в тяхна подкрепа. С допълнителна молба от
22.05.2020г. представя съдебна практика в същата насока.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемият не се явява. Представлява се от адв. И., който оспорва въззивната
жалба и моли съда да я отхвърли изцяло,
като потвърди обжалваното първоинстанционно решение.
Във връзка с наведените от жалбоподателя доводи за съотношение между пряка и
непряка дискриминация, се позовава на чл. 14 от Закона за защита от
дискриминация, касаещ неравностойно заплащане на един
работници спрямо други работници в сходна или еднаква ситуация. Изтъква, че
трудовото право установява императивни минимуми, под които не може да се слиза,
и диспозитивно - при надхвърляне на тези минимуми в
полза на работещите хора. Намира, че законът не прегражда възможността,
работодателят да предоставя по-големи възнаграждения и обезщетения от минимално
допустимите такива. Счита, че целесъобразността е понятие от административното
право, което е неприложимо към настоящия случай. Сочи, че действалата практика
в предприятието е била именно такава, каквато се поддържа от ищцовата страна. Претендира разноски.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.
Както правилно е посочил районният съд,
исковете от този вид са подсъдни на районните съдилища. В този смисъл е
изричното тълкуване, дадено с Тълкувателно постановление № 1 от 16.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2016
г., ОСГК и ОСС на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд.
Неоснователно жалбоподателят поддържа,
че хипотезите на защита от дискриминация при упражняване правото на труд са
уредени изчерпателно в Раздел І на Глава ІІ от ЗЗДискр
и чл. 8, ал. 3 от КТ. Настоящият съдебен състав намира, че така цитираните разпоредби
уреждат детайлно и изрично конкретни хипотези на защита при упражняване правото
на труд, обусловени от спецификата на това право, но не изключват защитата на
всяко лице срещу всички форми на дискриминация (чл. 1 – 6 от ЗЗДискр) – вкл. и в контекста на полагане на труд.
ІІI. По същество
При безспорно установени обективни
предпоставки за възникване на правото на ищеца по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер
на брутното му трудово възнаграждение за шест месеца (придобито право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст, прекратяване на трудовото правоотношение и
повече от 10-годишен трудов стаж при същия работодател преди прекратяването),
правният спор се концентрира върху начина на определяне на брутното трудово
възнаграждение (БТВ) като основа за изчисляване на обезщетението.
Съгласно от разпоредбата на чл. 228, ал.
1 от КТ, това трябва да е полученото от ищеца брутно трудово възнаграждение за
месеца, предхождащ прекратяването на ТПО, или последното получено от него
месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.
По аргумент от правната теория (Мръчков В., Средкова Кр., Василев Ат. „Коментар на Кодекса на труда”, изд. „Сиби”, 10- то издание, 2009г., стр. 733) и съдебната
практика (Решение № 665 от 11.01.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 1688/2009 г., III г. о., ГК), се има предвид БТВ за
последния пълен отработен календарен месец, т.е. за този месец, през който
работникът или служителят е работил през всички работни дни. В противен случай
би се стигнало до подмяна на волята на законодателя и, вместо „месечно“,
възнаграждението би било „дневно“ или „седмично“. Не може да се черпят
аргументи в обратен смисъл от разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от НСОРЗ, тъй като
тя от по- нисък ранг спрямо КТ, а регулира напълно идентична обща група от
случаи, т.е. не може да се приеме, че с нея се дава специфична друга
регламентация по някакъв критерий, с оглед възможността, предвидена в края на
чл. 228, ал. 1 от КТ. Затова тази наредба би била приложима единствено ако
работникът или служителят не е отработил нито един пълен месец при съответния
работодател (арг. от Решение № 782 от 4.02.2019 г. на
СГС по в. гр. д. № 10764/2018 г.), но настоящият случай не е такъв. Освен това,
в подкрепа на извода за приложимост на БТВ именно за последния пълен отработен
календарен месец е и тълкуването „а contrario“
спрямо разпоредбата на чл. 177 от КТ, от която е видно, че, когато
законодателят придава релевантност на период с
различна продължителност като основа за изчисляване на възнаграждения или
обезщетения, той формулира това изрично. Следователно, законосъобразното
прилагане на чл. 222, ал. 3, вр чл. 228, ал. 1 от КТ
предполага използване на брутното трудово възнаграждение на работника/служителя
за последния му пълен отработен месец при този работодател. Наистина, в
цитирания по- горе теоретичен източник е застъпена идеята de lege ferenda за регламентиране на по- кратък период
като база за определяне релевантното БТВ, но към настоящия момент това не е действащо
право, поради което приложимостта му е изключена.
Следва да се има предвид, обаче, че
разпоредбата на чл. 228, ал. 1, in fine от КТ допуска отклонение от така обоснования общ
принцип. Доколкото тя не конкретизира и не ограничава начина на неговото дерогиране, съдът намира, че няма пречка, това да стане със
закон или с подзаконов нормативен акт, касаещ
специфичен кръг случаи, обособени по някакъв признак, даващ основание за такова
дерогиране (напр. стопански отрасъл, категория труд,
условия на полагане на труда и др.). Също така е възможно, страните по ТПО да
уговорят нещо различно с индивидуален трудов договор (само за отношенията между
работодателя и конкретния работник) или с колективен трудов договор или по
преценка на работодателя, като в последните два случая отклонението би
засегнало страните по КТД, респ. цялото предприятие на този работодател. Именно
такъв е настоящият случай, тъй като от показанията на св. А. от една страна, и
от заключението на в.л. А.а от друга страна, се установява, че през различни
периоди от време работодателят е прилагал две различни методики за изчисляване
на обезщетенията на пенсиониращите се работници и служители. Според едната методика
(по която е било изчислено обезщетението на ищеца в процесния
случай), обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ се изчислява въз основа на БТВ
на работника/служителя за последния пълен (т.е. без болнични и отпуски)
отработен месец преди прекратяване на ТПО, а според другата – въз основа на
последния месец с поне един работен ден преди прекратяване на ТПО, като БТВ на
работника/служителя за него се определя чрез мултиплициране на средното дневно
брутно трудово възнаграждение по броя на работните дни за този месец (макар и
реално неотработени от работника/служителя).
В случая не се твърди и не се доказва,
отклонението от диспозитивното правило на чл. 228,
ал. 1 от КТ да е извършено със закон, подзаконов нормативен акт, колективен
трудов договор или индивидуален трудов договор. Поради това, изходът на правния
спор ще зависи в решаваща степен от това, дали, упражнявайки едностранно
правото си на преценка за използване на различна методика за определяне на
брутното трудово възнаграждение по чл. 228, ал. 1 от КТ като основа за
изчисляване на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ, работодателят е допуснал
дискриминация на ищеца.
Според настоящия съдебен състав, в
случая дискриминация няма, поради следните съображения:
1.
Съгласно
уточняващата искова молба, ищецът претендира да е дискриминиран по признака
„лично положение“, изразяващо се в по- късния момент на придобиване на правото
му на пенсия, което го поставяло в неравноправно положение спрямо други
работници и служители на същия работодател, които са придобили това право в по-
ранен момент. Следва да се споделят изложените от ПРС принципни съображения
относно проявните форми на признака „лично положение“,
но не може да се приеме, че в случая е налице някоя от тях. По- конкретно,
възрастта на ищеца и моментът на неговото пенсиониране не могат да се приемат
за дискриминиращ фактор - противно на приетото от районния съд. Основание за
такъв извод настоящият съдебен състав намира в заключението на в.л. А.а и
показанията на св. А., от съпоставката между които се установява, че от
съвместното анализиране на които се установява, че в предприятието на
работодателя действително са се прилагали две различни методики за определяне
на БТВ като основа за изчисляване на процесното
обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, като едната се е използвала до 2017г. и от
началото на 2019г., а другата – през 2017г. и 2018г. Не се установи, обаче,
критерият за прилагане на някоя от тях да е бил възрастта или личността на
пенсиониращите се работници и служители. Естествено, използването на конкретна
методика през определен период означава, че тя се прилага спрямо пенсиониращите
се през този период работници/служители, и не се прилага спрямо пенсиониращите
се през други периоди работници/служители. Това, обаче, е обективна последица от
промяната на методиките, а не основанието за нейното предприемане. Тази
последица не съставлява дискриминационна цел на работодателя, тъй като
критерият за избор на конкретна методика е не „специфични личностни
характеристики на ищеца“, който би бил дискриминационен, а „период от време“,
който е дискриминационно неутрален, тъй като се прилага спрямо всички
работници, пенсиониращи се през същия период. Наистина, прилагането на различни
методики през различни периоди от време би могло да доведе до различен размер
на обезщетението при равни други условия (който не е задължително да е
по-благоприятен за ищеца – виж. по- долу т. 2), но, както вече беше обосновано,
това е само последица от преследване на друга, недискриминационна, цел, поради
което съдът намира, че в случая не е налице дискриминация. Допълнителен
аргумент в подкрепа на този извод е разкритата от св. А. причина (цел),
мотивирала работодателя да смени едната методика с другата, а именно - избягване
на усилената амортизация на камионите, до която е водил стремежът на
пенсиониращите се шофьори да получат по- висока дневна заработка.
Поради това съдът намира, че в случая е налице изключението по чл. 4, ал. 3, in fine
от ЗЗДискр, тъй като не може да се отрече правото на
работодателя да предприема действия за запазване на техниката в предприятието.
2.
Сама
по себе си, методиката, която ищецът претендира да бъде приложена спрямо него,
не е априори по- благоприятна или по- неблагоприятна
за пенсиониращите се работници и служители. Тя може да стане такава само в
резултат от влиянието на допълнителни несигурни фактори, които не зависят от
волята на страните, нито от евентуални дискриминационни намерения на
работодателя. С оглед установената по делото система за заплащане на труда, един
такъв обективен фактор например е количеството добита руда, което пряко
обуславя броя на обективно възможните курсове на ищеца като шофьор на самосвал,
а оттам – и дневната заработка и брутното му трудово
възнаграждение. (Отделен е въпросът, че самото количество зависи от редица други
обективни условия.) Друг фактор (субективен), който се установява от
показанията на св. А., е мълчаливата солидарност на колегите на ищеца, които „дават
път“ на тези, които се пенсионират, за да могат да направят по- голяма заработка. Върху тези фактори, обаче, страните в
индивидуалното трудово правоотношение не могат да влияят. Съответно, не може да
се гарантира предварително, че, по волята на някоя от тях, едната методика ще
облагодетелства конкретно лице, а другата – ще го ощети. Поради това простото
прилагане на едната или на другата методика от страна на работодателя (каквото
безспорно се установява по делото), не е достатъчно да обуслови извод за
неблагоприятно третиране на ищеца, а следователно – и за наличие на
дискриминация спрямо него. В конкретния случай наистина се е стигнало до
изчисляване на обезщетение в по- нисък размер, отколкото би се получил при
прилагане на алтернативната методика (виж. заключението на в.л. А.а), но това е
само обективна последица от смяната на методиките, а не субективна цел на
работодателя. Нещо повече: тази конкретна неблагоприятна за ищеца последица е
обусловена не пряко, неизбежно и безусловно само от използваната по волята на
работодателя методика, а и от дневната заработка,
върху която работодателят не може да влияе. Поради това няма основание да му се
вменява дискриминационно отношение спрямо ищеца.
3.
Съгласно
правната теория (Мръчков В., Средкова
Кр., Василев Ат. „Коментар на Кодекса на труда”, изд.
„Сиби”, 10- то издание, 2009г., стр. 711) и съдебната
практика (Решение № 15 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2520/2015 г., III г.
о., ГК) плащането по чл. 222, ал. 3 от КТ има характер на гратификация,
а не на обезщетение, тъй като „изразява
отблагодаряване за дългогодишна служба, а не на обезвреда“.
Това означава, че работодателят би трябвало да има право свободно да
определи, на кого от работниците си е благодарен в по- голяма степен, и на кого
– в по- малка. В случая по делото не се твърди и не се доказва такова основание
за прилагане на двете различни методики от страна на работодателя, но, макар и
само принципни, тези разсъждения имат стойността на аргумент от по- силното
основание, тъй като сочат, че, в хипотезата на чл. 222, ал. 3 от КТ, дори
работодателят да е изразил подчертано субективно отношение към някои от своите
работници или служители, това би било допустимо и оправдано.
С оглед
гореизложеното, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено,
като вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят.
ІV. По
разноските
Разноски пред въззивната
инстанция не са претендирани от страната, която, с
оглед изхода на делото, има право на такива, поради което съдът не дължи
произнасяне по този въпрос.
Отмяната на обжалваното решение и
постановяване на различен правен резултат налага преизчисляване на разноските в
първоинстанционното производство, като ищецът бъде
осъден да заплати на ответника юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150 лв. на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
173/13.12.2019г., постановено по гр.д. № 186/2019г. по описа на Пирдопския районен съд, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Л.П.С. с ЕГН **********
искове за правна квалификация чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр за признаване за
установено, че спрямо него е извършено нарушение на чл. 4, ал. 3 вр. ал. 1 от ЗЗДискр, изразяващо
се в прилагането на по- неблагоприятна методика за изчисляване на обезщетението
по чл. 222, ал. 3 от КТ за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, в сравнение с тази, установена като практика в дружеството до момента
на прекратяване на трудовото му правоотношение, и с правна квалификация чл. 71,
ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр за осъждане на ответника „Е.“ АД с ЕИК ********* да му заплати сумата 12884,28 лв., представляваща обезщетение за претърпените от него
имуществени вреди, изразяващи се в разликата между обезщетението по чл. 222,
ал. 3 от КТ, което би получил при изчисление по методиката, заложена като
практика в дружеството до момента на прекратяване на трудовото му
правоотношение, и методиката, по която реално е изчислено неговото обезщетение,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.03.2019г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Л.П.С. с ЕГН ********** да заплати на „Е.“ АД с ЕИК **** сумата 150лв. – разноски в първоинстанционното
производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.